Али Конди
Кръстопът (10)

10.
Касия

Когато се приземихме, нямах търпение да изляза, за да видя дали Кай е там. Но си спомних какво ми казваше той, когато бяхме в Квартала — за това как трябва да се слееш със средата си, да станеш незабележим, ако искаш да оцелееш, затова останах в средата на групичката момичета и просто търсех сред редиците момчета в черни палта неговото лице. Той не беше тук.

— Помнете — обърна се Служителят към момчетата. — Отнасяйте се към новите попълнения като към останалите. Не е разрешено никакво насилие. Ще наблюдаваме и ще слушаме.

Никои не отговори. Те като че ли нямаха изявен водач. До мен Инди пристъпваше неспокойно от крак на крак. Едно момиче зад нас се опитваше да заглуши хълцанията си.

— Елате насам, за да вземете порционите си — каза Служителят.

Не последва блъскане. Никакво бързане. Момчетата се движеха бавно едно след друго, в редичка. Сигурно бе валяло предишната нощ, защото ботушите им бяха изцапани с червена глина.

Вглеждах се във всяко лице. Някои изглеждаха уплашени, други хитри и опасни. Никъде не открих мило и приятно изражение. Всички бяха видели толкова много. Гледах гърбовете им, ръцете им, когато вземаха храната си, лицата им, когато минаваха покрай Служителя. Не се биеха за храната, изглежда имаше за всички. Напълниха манерките си от големи сини варели с вода.

Сортирам ги, осъзнах внезапно аз. И после си помислих, ами ако трябваше да сортирам себе си? Какво щях да видя? Дали щях да преценя, че имам шансове за оцеляване?

Опитах се да погледна отстрани към себе си, към момичето, което наблюдаваше как Служителят и Офицерите събират нещата си и напускат с въздушния кораб. Това момиче носеше непривични за мен дрехи и гледаше с любопитство към лицата, които не познаваше. Вгледах се в прибраната й кестенява коса, в изправения й гръб, който остана изправен дори след като Офицерите и Служителят си тръгнаха и едно от момчетата пристъпи напред, за да каже на момичетата, че тук няма нищо за засяване и отглеждане, че Врагът стреля по селото всяка нощ, че Обществото вече не дава на хората истински оръжия и тези, с които разполагаме, са с фалшиви патрони, че всички в лагера са изпратени тук, за да умрат, и никой не знае защо.

Момичето остана изправено дори когато другите се отпуснаха на колене на земята, защото вече знаеше всичко това. Не можеше да си тръгне, не можеше и да размахва ръце във въздуха и да плаче, заровило пръсти в калта, защото трябваше да намери някого. Застанало малко встрани от останалите момичета, то се усмихна леко.

Да, казах си сама. Това момиче ще оцелее.

Инди поиска пакетчето, в което бяха таблетките ми. Подадох й го и тя изсипа в ръката си нещо, напъха обратно падналите таблетки и ми го върна. Все още не знаех какво беше скрила от Офицерите, но сега не бе време да питам за това. Трябваше да открия отговора на един по-спешен въпрос. Къде е Кай?

— Търся един човек — провикнах се високо. — Казва се Кай.

Някои от момчетата и момичетата вече бяха тръгнали да се разотиват, след като онова момче бе казало истината за случващото се тук.

— Има тъмна коса и сини очи. Дошъл е от града, но познава и тези места. Знае особени думи…

Питах се дали е намерил начин да ги размени, да ги изтъргува за нещо ценно тук. Различни очи се вглеждаха в мен — сини, кафяви, зелени, сиви… Но нито едни не бяха с цвета на очите на Кай, нито едни не бяха с правилния нюанс на синьото.

— Опитайте се да си починете — обърна се към нас момчето, което ни бе заговорило първо. — Трудно е да се спи нощем. Тогава обикновено ни обстрелват.

Изглеждаше изтощен и видях, че има минипорт в ръката си. Дали някога е бил водач в родното си място? Дали продължаваше да се опитва да поддържа реда по навик?

Останалите също се обърнаха и се разотидоха. Апатията тук ме плашеше повече от всичко друго. Тези хора, изглежда, не знаеха нищо за въстанието, за Бунта. Ако на никого вече не му пукаше, ако всички се бяха отказали, кой щеше да ми помогне да намеря Кай?

— Едва ли ще заспя — каза тихо едно момиче от нашия кораб. — Ами ако това е последният ми ден?

Поне можеше да говори. Някои от другите изглеждаха изпаднали в шок. Видях едно момче да се приближава до момичето и да му прошепва нещо. То сви рамене, погледна към нас, после тръгна с него. Сърцето ми заби бързо. Трябваше ли да я спра? Какво щеше да й направи?

— Видя ли ботушите им? — прошепна ми Инди.

Кимнах. Бях забелязала калта по тях и самите ботуши — гумени, с дебела подметка. Бяха като нашите, само дето отстрани на подметките им имаше резки. Нямах представа какво можеха да означават, какво ли отбелязваха по този начин, сигурно броя на дните, изкарани тук. Сърцето ме заболя, защото никой нямаше много резки. А Кай бе заминал преди почти дванайсет седмици.

Хората се разпръсваха. Изглежда отиваха на местата, където сляха, и си вършеха своите дела, но няколко момчета заобиколиха нашата групичка момичета. Изглеждаха гладни.

Не ги сортирай, казах си сама. Търси.

Те имаха съвсем малко резки по ботушите си. Все още не изглеждаха съвсем апатични. Все още желаеха разни неща. Бяха нови. Едва ли бяха тук от толкова време, че да познават Кай.

Продължаваш да сортираш. Престани.

Един имаше обгорени ръце и краката му бяха покрити с черен прах чак до коленете; стоеше най-отзад. Видя, че гледам ръцете му, и когато погледите ни се срещнаха, не извърна очи встрани и направи жест с ръка, който не ми хареса. Но не отстъпих. Взирах се в него и се опитвах да видя, да разбера…

— Ти го познаваш — казах на момчето. — Знаеш за кого говоря.

Не очаквах да го признае, но то кимна.

— Къде е сега? — попитах аз.

— Мъртъв е — каза момчето.

— Лъжеш — отвърнах аз и едва сдържах сълзите си да не рукнат. — Но ще те изслушам, когато си готов да ми кажеш истината.

— Защо смяташ, че въобще ще ти кажа нещо? — попита то.

— Не разполагаш с много време за говорене — казах аз. — Никой от нас не разполага.

Инди застана до мен, очите й бяха насочени към хоризонта. Оглеждаше се за това, което можеше да се появи от въздуха. Другите се струпаха около нас и се заослушваха. За миг ми се стори, че момчето ще каже нещо, но после то се засмя и ми обърна гръб.

Не се притеснявах. Знаех, че ще се върне — видях в очите му. Щях да го чакам.

Денят минаваше едновременно бавно и неусетно. Всички чакаха. Момчетата се върнаха, но нещо ги задържаше встрани от нашата групичка. Може би бе страхът от страна на момчето водач, което стоеше близо до нас с минипорта в ръка, за да докладва, ако нещо се случи. Дали се страхуваха от последствията, ако наранят някоя от нас и Служителят се върне?

Ядях вечерята си от обичайната кутийка от тънко фолио, когато видях, че момчето с обгорените ръце идва към мен. Изправих се и му поднесох храната си. Порциите тук бяха много малки; всеки, който беше в селото от повече време, сигурно умираше от глад.

— Тъпо — измърмори Инди до мен, но също се изправи. След като си бяхме помогнали на въздушния кораб, като че ли бяхме свързани по някакъв начин.

— Подкупваш ли ме? — попита момчето презрително, когато приближи и видя протегнатата ми ръка с кутията, пълна с месо и зеленчуци.

— Разбира се — отвърнах аз. — Ти си единственият, който е бил на онова място и явно знае нещо.

— Мога просто да ти взема храната — каза то. — Мога да взема всичко, което си поискам, от теб.

— Би могъл — отвърнах аз. — Но няма да е много умно решение.

— Защо? — попита то.

— Защото никой друг няма да те изслуша така, както ще те изслушам аз. Никой друг не иска да знае. Но аз искам. За мен е важно да знам какво си видял.

Момчето се поколеба.

— Другите не искат и да чуят за това, нали? — попитах отново аз.

Той се облегна назад и прокара пръсти през косата си, жест, останал от някакво предишно време, помислих си аз, защото сега тя беше къса, също като на останалите момчета.

— Добре — каза най-накрая. — Беше в друг лагер, в предишния, в който бях, преди да дойда тук. Може и да не е този, когото търсиш. Този Кай, когото познавах, знаеше особени думи, както ти каза.

— Какви думи? — попитах аз.

Момчето сви рамене.

— Казваше ги над мъртъвците.

— Как звучаха?

— Не помня. Имаше нещо за някакъв лоцман.

Примигнах от изненада. Кай знаеше думите от стихотворението на Тенисън. Откъде? После си спомних онзи ден в гората, когато за пръв път отворих пудриерата. Кай ми бе казал, че ме е видял тогава. Може би беше видял и стихотворението през рамото ми или пък го бях прошепнала по-високо, докато го четях отново и отново. Усмихнах се. Значи бяхме споделили и второто ми стихотворение. Инди местеше погледа си от мен на момчето с любопитство.

— За какъв лоцман е говорел? — попита тя.

Момчето сви рамене.

— Не знам. Казваше го, когато хората умираха. Това е всичко.

После се разсмя, но в този звук нямаше нищо весело.

— След миналата нощ щеше да му се наложи да го повтаря с часове.

— Какво е станало миналата нощ?

— Имаше стрелба — каза то, вече без да се смее. — Най-страшната от всички досега.

— Къде е било това?

Момчето погледна към ботушите си.

Всъщност беше преди две нощи — каза то, сякаш и само все още не вярваше. — Струва ми се, че е било много по-отдавна.

— Видя ли го онази нощ? — казах аз, а сърцето ми биеше лудо. Ако на това момче въобще можеше да се вярва, Кай е бил жив допреди две вечери. — Сигурен ли си? Видя ли лицето му?

— Не лицето му — каза момчето, — гърба му. Той и неговият приятел Вик избягаха и ни оставиха да умрем. Оставиха ни да умрем, за да спасят себе си. Само шестима от нас оцеляха. Не знам къде Офицерите закараха останалите петима, след като ме доведоха тук. Аз съм единственият от онова село.

Инди ме погледна и очите й ме питаха: Той ли е?

Не беше в характера на Кай да изоставя хора и все пак, от друга страна, звучеше като него — той бе човек, който можеше да открие възможност и в най-безнадеждната ситуация и да се възползва от нея.

— Значи са избягали в нощта на стрелбата. И са ви оставили… — Не успях да довърша изречението.

Мълчанието на момчето увисна тежко под вечерното небе.

— Не ги виня — каза то. Горчивината му се бе превърнала в изтощение. — Аз бих направил същото. Ако прекалено много от нас бяха побягнали, щяха да ни хванат. Те се опитаха да ни помогнат. Показаха ни как да поправим пушките си така, че отново да стрелят, за да можем поне веднъж да отвърнем на огъня. И все пак те знаеха какво правят, когато ни оставяха онази нощ. Времето бе изчислено идеално. Толкова много хора умряха тогава, някои дори от нашите собствени оръжия, че Обществото може и да не разбере кой е бил изгорен от огъня и се е превърнал на пепел и кой не е. Аз обаче ги видях да бягат. Видях ги.

— Знаеш ли къде са сега? — попита Инди.

— Някъде там — посочи момчето към каменните образувания, едва видими от нашето място. — Онова село беше близо до скалите. Кай наричаше това място Разлома. Трябва да е бил отчаян. Всички знаем, че там го очаква само смърт. Аномалии, скорпиони, порои… И все пак… — млъкна и вдигна поглед към небето. — Те взеха едно хлапе със себе си. Илай. Беше само на тринайсет години може би, най-малкото момче от групата. Не можеше да си затвори устата. Не знам с какво ще им бъде от полза. Защо не взеха някого от нас?

Да, това наистина беше Кай.

— Но ако си ги видял, защо не си ги последвал? — попитах аз.

— Защото видях какво се случи на друго момче, което го направи. Закъсня. От въздушните кораби стреляха и го убиха. Само те тримата успяха да избягат.

Момчето погледна отново към Разлома, припомняйки си станалото.

— Колко далече оттук е старото ви село? — попитах аз.

— Доста. На 40–50 километра.

Погледна ме въпросително.

— Значи смяташ да ги последваш сама? Миналата нощ валя. Следите им са заличени.

— Искам да ми помогнеш — казах аз. — Покажи ми точно къде отидоха.

Момчето се ухили — гримаса, която не ми хареса, но поне разбирах.

— И какво ще получа в замяна?

— Нещо, което можеш да използваш, за да оцелееш в каньоните — казах аз. — Откраднато от медицински център на Обществото. Ще ти кажа повече, когато стигнем на мястото.

Погледнах към Инди. Не бяхме обсъждали дали тя щеше да дойде с мен, но изглеждаше, че вече сме един екип.

— Добре — каза младежът и ме погледна с интерес. — Но не искам още остатъци от храната ти с вкус на метално фолио.

Инди възкликна изненадано, но аз знаех защо не се наложи да го убеждавам много: той искаше да дойде с нас, копнееше да избяга, но не желаеше да го прави сам. Не и когато е бил в лагера с Кай. Не и сега. Имаше нужда от нас толкова, колкото и ние от него.

— Няма да е това, обещавам.

— Ще трябва да тичаме цяла нощ. Можете ли да го направите?

— Да — казах аз.

— Аз също — добави Инди и аз я погледнах. — Да, ще дойда — каза тя и това не беше въпрос. Винаги правеше това, което иска.

Това щеше да бъде тичането на живота ни.

— Добре — отвърнах.

— Ще дойда да ви взема, когато се стъмни и всички заспят — каза момчето. — Намерете място, където да си починете. Има стар магазин близо до края на селото. Може би е най-подходящо за вас. Примамките, които се крият там, няма да ви наранят.

— Добре — повторих аз. — Ами ако тази вечер има нападение?

— Тогава ще ви потърся, когато стрелбата спре. Ако не сте мъртви, разбира се. Дадоха ли ви фенерчета?

— Да — отвърнах аз.

— Вземете ги със себе си. Луната ще ни помогне, но вече не е пълна.

Луната изгря бяла над черното планинско било срещу нас и изведнъж осъзнах, че хребетът си е бил винаги там. Просто го бях забравила, въпреки че трябваше да го забележа заради липсата на звезди на границата, където очертанията му се извисяваха и се сливаха с нощното небе. Звездите тук бяха същите като онези в Тана, многобройни и ярки сред чистия нощен въздух.

— Ще се върна след малко — каза Инди и преди да я спра, изчезна нанякъде.

— Внимавай — прошепнах аз прекалено късно. Вече я нямаше.

— Кога обикновено се появяват? — попита едно от момичетата. Всички се изправихме и застанахме до прозорците, които вече бяха без стъкла. Вятърът влизаше свободно през тях, носейки потоци леден въздух.

— Никога не се знае — отвърна едно момче. Лицето му беше свъсено. — Никога… — повтори то с въздишка. — Когато дойдат, най-доброто скривалище са мазетата. В къщите на това село има, за разлика от други места.

— Някои хора обаче си пробват късмета и тук — каза друго. — Не обичам мазетата. Не мога да мисля, когато съм затворен там долу.

Говореха така, сякаш бяха тук от векове, но когато наведох фенерчето надолу, видях, че по ботушите им има само пет-шест резки.

— Ще остана навън — казах след малко. — Няма правила, които да го забраняват, нали?

— Стой в сенките и не свети с фенера — каза момчето, което не харесваше мазетата. — Не привличай внимание. Ами ако те летят отгоре и чакат?

— Добре — отвърнах аз.

Инди се появи на вратата тъкмо когато излизах и въздъхнах от облекчение. Не беше избягала.

— Хубаво е тук — каза тя ведро, докато се отпускаше на стъпалото до мен.

Права беше. Ако човек можеше да забрави всичко останало, пейзажът наоколо наистина бе прекрасен. Луната къпеше циментовите тротоари в бяла светлина. И тогава видях момчето. Беше предпазливо, криеше се в сенките на къщите, но аз знаех, че е там. Когато прошепна съвсем тихо в ухото ми, не се изненадах, а и Инди не се стресна.

— Кога ще тръгнем? — попитах го аз.

— Сега — каза младежът. — Или ако искате, може да изчакаме малко, преди да съмне.

Тръгнахме след него към края на селото; видях други хора, промъкващи се в сенките, заети с различни неща в малкото време, което им беше останало. Като че ли никой не ни забелязваше.

— Някой опитва ли да бяга? — попитах аз.

— Не много често.

— Ами някакво въстание? Чувал ли си да се говори за нещо такова?

— Не — отвърна водачът ни равнодушно. — Тук не говорим за такива неща.

Спря.

— Свалете палтата си.

Зяпнахме го изненадано. Той се изсмя, съблече своето и го преметна през дръжката на раницата си.

— Известно време няма да са ви нужни. Ще се сгреете достатъчни.

Направихме като него. Черните ни униформи се сляха с мрака на нощта.

— Последвайте ме — каза той.

И после се затичахме.

След малко повече от километър само ръцете ми все още бяха студени. Когато живеех в Квартала, веднъж тичах боса по тревата, за да помогна на Кай. Тук носех тежки ботуши и трябваше да тичам по камъни, от които можех да си изкълча глезен или дори да си счупя крака, и въпреки това се чувствах по-лека от тогава, по-лека от всеки път, когато бях тичала по тренировъчната пътека у дома. Бях изпълнена с адреналин и с надежда, можех да тичам до края на живота си така, стига да знам, че ще стигна до Кай.

Направихме малка почивка, отворихме манерките си, отпихме глътка и почувствах как ледената вода минава през мен. Можех да проследя пътя й от гърлото си към стомаха, студена диря, от която потреперих силно, преди отново да затворя капака на манерката.

Но много скоро започнах да се уморявам. Спъвах се в камъни, опитвах се да избягвам храстите, по те забиваха зъбите си в мен, острите им бодли разкъсваха дрехите ми и нараняваха краката ми. Стъпалата ми замръзнаха. Бяхме късметлии, че нямаше сняг, а въздухът беше толкова студен и остър, че забравяхме, че сме жадни, защото когато дишахме, все едно поглъщахме лед, който се разтапяше в устите ни.

Когато обаче вдигнах пръсти и докоснах устните си, те бяха сухи. Не поглеждах назад през рамо, за да видя дали някой не ни преследва и не се кани да се метне върху нас и да ни събори на земята. Имаше прекалено много други неща, за които да гледаме пред себе си. Луната светеше достатъчни, за да виждаме, но в един момент стигнахме до по-тъмно място и рискувахме, като си светнахме с фенерчетата. Момчето загаси своето и изруга.

— Забравих да погледна нагоре… — каза то.

Когато и аз вдигнах очи, видях, че в старанието си да избегнем малките проломи и острите скали бяхме започнали да завиваме обратно.

— Уморен си — каза му Инди. — Нека аз да водя.

— И аз мога да го направя — казах аз.

— Чакай — каза Инди с отпаднал глас. — Може би само ти ще имаш достатъчни сили да тичаш до края, така че остави сега това на мен.

Дрехите ни се закачаха в клоните на храсталаците, а острата суха миризма, носеща се във въздуха край тях, привлече вниманието ми. Може ли това да е салвията, помислих си аз. Любимият аромат на Кай, който му напомняше за дома?

След няколко километра спряхме да тичаме в колона и се запрепъвахме един до друг. Така не беше много ефективно, но имахме нужда да бъдем заедно. После всички като по сигнал изгубихме сили. Кървяхме. Момчето си бе наранило рамото, краката на Инди бяха целите одраскани, а аз бях паднала в някаква пукнатина в земята и тялото ми беше натъртено. Бягахме толкова бавно, че беше по-скоро ходене.

— Маратон — издиша тежко Инди. — Така се нарича такова бягане. Чувала съм истории за подобно нещо.

— Ще ми ги разкажеш ли? — помолих я аз.

— Не искаш да ги чуеш.

— Искам.

Нямаше значение какво щеше да бъде, стига да отклонява мисълта ми от това колко е трудна задачата ни, колко много още път ни предстои. Макар да приближавахме, всяка следваща стъпка, която правехме, ми се струваше непосилна. Не можех да повярвам, че Инди има сили да говори. С момчето бяхме млъкнали още преди километри.

— Било към края на света. Трябвало да се достави едно съобщение.

Тя дишаше тежко и думите й излизаха накъсани.

— Някакъв човек пробягал огромно разстояние, за да го достави. Четирийсет и два километра. Като нас. Той успял. Предал съобщението.

— И го възнаградили? — попитах пресипнало аз.

— Не — отвърна Инди. — Предал съобщението. И после умрял.

Започнах да се смея, което не помагаше много за правилното ми дишане, и Инди се разсмя след мен.

— Казах ти, че историята няма да ти хареса.

— Поне информацията била получена — казах аз.

— Предполагам — сви рамене тя.

Когато ме погледна все още с усмивката на лицето си, видях, че това, което бях приемала за студенина у нея, всъщност е топлина. В Инди имаше някакъв огън, който я поддържаше жива и я караше да се движи напред дори в място като това.

Момчето се закашля и се изплю. Бе изкарало по тези места по-дълго от нас. Изглеждаше доста отслабнало. Спряхме да говорим.

Бяхме все още на няколко километра от Разлома, но въздухът вече миришеше различно. Не чиста миризма като на растенията по-рано, а мрачна и задимена, на изгоряло. Когато се огледах край себе си, ми се стори, че видях блещукане на въглени, промяна в светлината, неясни кехлибаренооранжеви късчета под луната.

Забелязах и друг нощен аромат — не го познавах добре, но знаех, че е ароматът на смъртта.

Никой от нас не каза нищо, но мирисът продължаваше да се стеле из въздуха, когато почти нищо друго не бе останало, и известно време едва дишахме.

Бягахме вече цяла вечност. Повтарях си отново и отново думите от стихотворението, нагаждайки ги към ритъма на сърцето си. Не знаех откъде намирам сили и усещах, че бъркам думите: … приливът ще ме изведе далече от всяко Място, всяко Време, но това вече не беше важно. Не бях подозирала, че някога думите може да не бъдат от значение.

— За нас ли ги казваш? — прошепна уплашено момчето. Проговаряше за пръв път от часове.

— Ние не сме мъртви — казах аз. — Мъртвите не могат да изпитват такава умора.

— Стигнахме — каза водачът ни и спря. Погледнах накъде сочи и видях група скали, по които щеше да бъде трудно, но не и невъзможно да се спуснем.

Успяхме.

Момчето се преви на две от изтощение. С Инди се спогледахме и аз го докоснах по рамото, страхувайки се, че ще припадне, но то се изправи отново.

— Да вървим — казах аз. Не бях сигурна какво чакаше водачът ни.

— Няма да дойда с вас — каза той. — Ще тръгна по този каньон — посочи в посоката, обратна на Разлома.

— Защо? — попитах аз.

— Как да сме сигурни, че можем да ти се доверим? — попита Инди. — Откъде да знаем, че това е правилният каньон?

Момчето поклати глава.

— Този е.

Протегна ръка напред, за да получи обещаното си заплащане.

— Побързайте. Вече се съмва.

Говореше тихо, спокойно, без някакви чувства и това ме убеди, че казва истината. Беше прекалено уморен, за да лъже.

— Врагът не ни обстрелва тази нощ. Хората ще разберат, че сме изчезнали. Може би ще докладват по минипорта. Трябва да се скрием в каньоните.

— Ела с нас — казах аз.

— Не — отвърна той. Погледна ме и видях, че наистина беше имал нужда от нас за бягството и тичането. Едва ли щеше да се справи сам с това. Сега по някаква причина обаче искаше да поеме по свой път. Прошепна: — Моля те.

Бръкнах в раницата си и извадих таблетките. Докато ги развивах, ръцете ми потрепваха от студ, въпреки че по гърба ми се стичаше пот. Момчето хвърли бърз поглед през рамото си, към мястото, където искаше да отиде. Щеше ми се да дойде с нас, но това бе неговият избор.

— Ето — казах аз и му подадох половината от таблетките. Той погледна към тях, запечатани в малките им отделения, с грижливо поставени етикети. Сини. Сини. Сини. Сини. И после се разсмя.

— Сини — каза, като продължаваше да се смее. — Само сини.

И тогава всички забелязахме, че утрото бе настъпило и небето сияе в синева, сякаш назовавайки цвета, момчето го бе накарало да се появи.

— Вземи няколко — казах и ги протегнах по-напред към него. По краищата на прекалено късата му коса капките пот бяха замръзнали, клепачите му също бяха слепени и вледенени. Трябваше да си облече палтото. — Вземи няколко — повторих.

— Не — каза той и отблъсна ръката ми. Таблетките паднаха на земята. Извиках и се отпуснах на колене да ги събера. Младежът проговори:

— Добре, може би само две или три.

Видях как ръката му се устремява надолу. Грабна пакета и откъсна две малки квадратчета от блистера. Преди да го спра, метна останалите обратно към мен, обърна ни гръб и се затича пак.

— Но аз имам и други — извиках след него.

Беше ни помогнал да стигнем дотук. Можех да му дам зелена за успокояване. Или червена и тогава той щеше да забрави това дълго, ужасно бягство и мириса от смъртта на своите приятели, когато минавахме покрай изгорялото село. Трябваше да му дам от всички. Отворих уста, за да го повикам отново, но така и не бяхме научили името му.

Инди не беше помръднала през цялото време.

— Трябва да го настигнем — казах аз. — Да вървим.

— Номер деветнайсет — каза тихо Инди.

В началото не разбрах какво има предвид, но после проследих погледа й. Отвъд близките скали вече се виждаше ясно какво има: Разломът беше съвсем близо и за пръв път го виждах на слънчева светлина.

— О — прошепнах аз. — О…

Светът тук наистина беше различен.

Пред мен имаше земя на каньони, пропасти, бездни и клисури, земя на сенки и полумрак, на възвишения и падини. На червено и синьо и много малко зелено. Инди бе права. Докато светлината огряваше все повече пространството пред нас и виждах назъбените камъни и шеметните каньони, Разломът ми напомни донякъде на картината, която Ксандър ми беше дал. Но този тук беше истински.

Светът беше много по-голям, отколкото си бях мислила, че е.

Ако се спуснехме в Разлома с неговите километри планини и долини, с неговите урви и долове, щяхме да изчезнем почти напълно, щяхме да се превърнем в нищо. Почти.

Спомних си внезапно за училището точно преди да започнем специализацията си, когато ни показваха диаграмите на телата и костите ни и ни обясняваха колко сме крехки, колко лесно можем да си счупим нещо, как ще се разболеем без Обществото…

Спомних си снимките, които показваха как нашите бели кости всъщност са пълни с червена кръв и костен мозък и как си мислех: Не знаех, че всичко това е в мен…

Не знаех и че всичко това е в земята. Разломът изглеждаше обширен като небето, под което стояхме. Това беше идеалното място, в което да се скрие някой като Кай. Цяло въстание можеше да се скрие в такова място. Усмихнах се.

— Почакай — казах аз, когато Инди тръгна да се спуска по скалите, за да слезе в Разлома. — След няколко минути слънцето ще изгрее.

Бях алчна. Исках да видя още.

Тя поклати глава.

— Трябва да се вмъкнем вътре, преди да стане съвсем светло.

Беше права. Хвърлих последен поглед към момчето, което ставаше все по-малко и се движеше много по-бързо, отколкото мислех, че може. Искаше ми се да му бях благодарила, преди да си тръгне.

Спуснах се надолу след Инди, като се плъзнах в каньона по пътя, по който се надявах, че преди два дни е минал и Кай. Далече от Обществото, далече от Ксандър и от семейството си, от живота, който познавах. Далече от момчето, което ни доведе тук, далече от светлината, която се разля по тази земя и дари синевата на небето и червенината на камъните, светлината, която можеше да ни убие.