Али Конди
Кръстопът (33)

33.
Кай

Хънтър се пресегна за втора стъкленица и строши и нея в ръката си.

— Да се махаме оттук — казах на Касия и на останалите. — Тръгвайте!

Инди не се поколеба, обърна се, затича се към входа на пещерата и се плъзна между камъните.

— Не можем да го оставим тук — каза Касия, взирайки се в Хънтър, който в момента не виждаше и не чуваше нищо друго, освен звука на тръбичките, които трошеше в ръцете си.

— Ще се опитам да го накарам да дойде с нас — обещах й аз. — Но вие трябва да тръгвате. Сега!

— Имаме нужда от него, за да изкачим отново стената — каза тя.

— Инди ще ти помогне. Тръгвай. Няма да се бавя много.

— Ще ви чакаме горе, преди да пресечем — обеща Касия. — На Обществото ще му е нужно доста време, докато дойде тук.

Освен ако вече не са в района, помислих си аз. Тогава може да е въпрос на минути.

След като те тръгнаха, се обърнах към Хънтър.

— Трябва да спреш. Върни се с нас.

Той поклати глава и счупи още една стъкленица.

— Можеш да опиташ да настигнеш фермерите, които са тръгнали да прекосят равнината — казах аз.

— Сигурно вече са мъртви — отвърна той.

— Да не би да са се опитали да се присъединят към Бунта? — попитах аз.

Хънтър не отговори.

Не се опитах да го спра. Една тръба, хиляда — каква щеше да бъде разликата? Обществото бе разбрало за пробива така или иначе. Част от мен искаше да се присъедини към Хънтър. Когато си загубил всичко, защо да не вземеш каквото можеш, преди да дойдат за теб? Спомних си това чувство. Друга, по-мрачна част от мен мислеше още нещо. Ако той не дойде с нас, няма да каже на Касия за Бунта и как да намери бунтовниците. А аз съм сигурен, че той знае.

Отидох до входа на тайния тунел и намерих един камък. Върнах се при Хънтър и му го подадох.

— Опитай с това, ще стане по-бързо.

Той не каза нищо, но взе камъка от ръката ми, вдигна го над главата си и го стовари с пълна сила върху цяла редица стъкленици. Чух как се чупят и стъклата се посипват по пода, докато се пъхах в тунела, за да изляза отново в каньона при другите.

Когато се озовах навън, повдигнах глава и се ослушах за шум от въздушни кораби. Нищо. Все още.

Те ме чакаха.

— Трябваше да тръгнете нагоре — казах аз, но нямаше време да им се карам.

Закачихме се за въжетата и започнахме да се катерим. Стигнахме и се впуснахме напред, за да пресечем откритото пространство до другия каньон. За миг преди да се затичаме, се поколебах дали трябва да бъда най-отпред или отзад — кой щеше да е най-добрият вариант, за да защитя Касия — и после открих, че тичаме един до друг.

— Ще ни намерят ли, ще ни видят ли от въздуха? — попита задъхано Илай, щом стигнахме долу.

— Не се тревожи, ще тичаме покрай потока, по камъните на по-плитките места, ще се справим — казах му аз.

— Но понякога там има само пясък, той се плъзга и ще потънем — паникьоса са хлапакът.

— Всичко е наред — успокоих го отново. — Тук винаги вали, те не могат да летят в такова време.

Всички вдигнахме глави нагоре. Небето над нас бе в деликатния оттенък на синьото, какъвто има в ранната зима. В далечината се виждаха надвиснали сиви облаци, но все още бяха на километри оттук.

Касия не бе забравила думите на Инди в пещерата. Тя дойде до мен и постави ръка на рамото ми.

— Какво имаше предвид Инди? — попита, шепнейки. — За тайната на Ксандър?

— Не знам за какво говореше — излъгах аз.

Не погледнах към Инди. Ботушите и шляпаха по камъните зад нас, но тя не се обади и не ме опроверга и аз знаех защо. Инди искаше да открие Бунта и по някаква причина мислеше, че аз знам как да стигнем до тези хора. Бе решила да обвърже съдбата си с моята, въпреки че не ме харесваше — не повече, отколкото аз харесвах нея.

Хванах ръката на Касия и се ослушах отново за звука от моторите на въздушните кораби, но те все още не бяха дошли.

Нито дъждът, който очаквахме да ни скрие.

Когато с Ксандър взехме червените таблетки в онзи ден преди много години, ние преброихме до три и ги глътнахме едновременно. Наблюдавах лицето му. Нямах търпение да видя как ще забрави. Не ми беше нужно много време да осъзная, че не му действат и че той е също като мен. Дотогава мислех, че само с мен е така, че съм единствен. „Предполагаше се да забравиш“, казах му аз. „Да, но не забравих“, отвърна той. Касия ми беше разказала какво се бе случило в Квартала в деня, в който ме отведоха — как накарали всички жители да глътнат червените хапчета, за да забравят скандала, който леля ми и тя бяха вдигнали. Тя не бе глътнала своята таблетка и помнеше всичко. Ксандър я беше глътнал, но не бе забравил и така тя бе научила, че е имунизиран към действието й. Но не знаеше другата му тайна. Ще я запазя засега, защото така е честно, казах си аз. Защото е негово право да й я каже. Не мое.

Опитах се да не мисля за другите причини, поради които не казвах на Касия тайната на Ксандър.

Ако я знаеше, тя може би щеше да промени мнението си за него. И за мен.