Али Конди
Кръстопът (40)

40.
Касия

Хънтър отвори вратата зад нас и влезе в къщата. Инди вървеше след него.

— Нямаме време за това — каза той. — Бунтът наистина съществува. Можете да намерите бунтовниците, като следвате картата. Можеш ли да разчетеш кода?

Кимнах.

— Тогава картата е твоя в замяна на помощта ти в Галерията.

— Благодаря ти — казах аз. Навих картата внимателно. Беше направена от плътен плат, рисунките бяха с черно мастило. Можех да я нося в дъжда или да я изпусна в реката и тя нямаше да се повреди. Но не можеше да издържи на огън. Погледнах към Кай, сърцето ме болеше, копнеех да мога да изградя мост над реката, която току-що ни бе разделила така лесно, както бяха начертани указанията на картата.

— Аз тръгвам за планините да намеря другите — каза Хънтър. — Тези от вас, които не искат да се присъединят към Бунта, могат да дойдат с мен.

— Аз искам да намеря Бунта — обади се Инди.

— Можем да вървим заедно поне през равнината — казах аз. Не бяхме изминали толкова дълъг път само за да се разделим така бързо.

— Трябва да тръгнете още сега — каза Хънтър. — Ще ви настигна, когато блокирам пещерата.

— Да блокираш пещерата? — попита Инди.

— Имаме план как да запечатаме пещерата, за да заприлича на свлачище — обясни Хънтър. — Не искаме Обществото да намери документите ни. Обещах на другите фермери да свърша това, преди да ги последвам, но ще ми отнеме малко време да приготвя всичко. Не ме чакайте.

— Не — отвърнах аз. — Ще те изчакаме.

Не можехме да оставим Хънтър отново. И макар да знаех, че нашата група — нашата малка странна група, събрала се по някакви неведоми капризи на съдбата в крайна сметка ще се разпадне, не исках това да стане още сега.

— Значи затова сте запазили част от експлозивите? — обърна се Кай към него.

Не можех да разгадая изражението му — лицето му бе затворено, недостъпно. Това беше Кай, когото познавах от Обществото, и отново изпитах внезапната болка от загубата на онзи Кай, когото прегръщах в Разлома.

— Мога да ти помогна — каза той на Хънтър.

— Разбираш ли от експлозиви? — попита го фермерът.

— Да. Баща ми ме научи да се оправям с жици и всякакви технологии. Ще го направя в замяна на нещо, което видях в една от пещерите.

— Размяна — съгласи се Хънтър.

Какво искаше да изтъргува Кай? Какво желаеше? Защо не гледаше вече към мен?

Но поне никой не говореше за разделяне. Оставахме заедно.

Засега.

Докато Кай и Хънтър събираха жиците и другите необходими устройства, с Инди се запътихме обратно към пещерата, за да събудим Илай и да напълним раниците си с нужните за пътуването провизии. Подготвихме пещерата за запечатването й, като затворихме хубаво капаците на кутиите и ги подредихме близо до стените, за да ги предпазим от взрива. По някаква причина все ме привличаха страници, откъснати от книгите; напъхах някои от тях в раницата си заедно с храната, водата и клечките кибрит. Хънтър ни беше казал къде да намерим фенери, които можехме да поставим на главите си — „челници“, както ги нарече — и други неща, необходими за дългия път, който ни предстоеше. Взехме и допълнителни раници и напълнихме и тях.

Илай натъпка в раницата си четки за рисуване и много листове. Сърце не ми даде да му кажа да ги изхвърли и да вземе повече ябълки вместо тях.

— Мисля, че сме готови — казах аз.

— Почакай — рече Инди.

Не разговаряхме много и бях доволна от това; не бях сигурна какво да й кажа. Не я разбирах — защо показа картата първо на Кай? Какво друго криеше? Беше ли ме смятала изобщо някога за приятелка?

— Трябва да ти дам нещо.

Инди бръкна в раницата си и извади деликатната пита от гнездото на осите. Като по някакво чудо след всичко преживяно тя все още бе непокътната. Държеше я внимателно в ръцете си и в ума ми се появи неочакван образ — океан и Инди вдига крехка мида от пясъчния бряг.

— Не — казах аз, трогната от жеста й. — Трябва да остане у теб. Ти успя да я опазиш през целия този труден път.

— Нямах това предвид — каза нетърпеливо Инди. Бръкна в гнездото и извади нещо оттам.

Микрокарта.

Бяха ми нужни няколко секунди, за да разбера.

— Откраднала си я от мен — прошепнах аз. — Още когато бяхме в лагера.

Тя кимна.

— Това скрих във въздушния кораб. По-късно се престорих, че не съм взела нищо, но всъщност го направих. Ето това.

Протегна я напред.

— Вземи я.

Взех я.

— А това го взех от едно момче в селото.

Бръкна отново в раницата си и извади един минипорт.

— Сега можеш да видиш микрокартата. Единственото, което си пропуснала, е едно от листчетата, но вината за това е само твоя. Изпусна го, когато вървяхме през равнината.

Бях напълно смаяна, но взех минипорта.

— Намерила си го? А прочете ли го?

Разбира се, че го беше прочела. Тя дори не си направи труда да ми отговори.

— Така разбрах, че Ксандър има някаква тайна — каза след малко. — На листчето пишеше, че той крие нещо и че ще ти го каже, когато се видите отново.

— Къде е? Върни ми го!

— Не мога, вече го няма. Дадох го на Кай и той не го запази.

— Защо?

Държах картата и микрокартата в ръце.

— Защо си направила всичко това?

Отначало си мислех, че няма да ми отговори. Тя извърна глава встрани. Но после отново се обърна към мен. Изражението й беше сърдито, мускулите на лицето й потрепваха.

— Не принадлежеше на онова място — каза тя. — Разбрах го в мига, в който те видях. Затова исках да разбера причината, поради която си там. Какво правеше в лагера? Първо си помислих, че си шпионин на Обществото. По-късно реших, че може би работиш за Бунта. Имаше и всички онези сини таблетки. Не бях сигурна какво смяташ да правиш с тях.

— И открадна от мен. Всъщност си крала постоянно, през целия път от трудовия лагер до Разлома.

— Как иначе щях да разбера нещо? — посочи към минипорта. — А и сега си върна всичко. Дори повече. Можеш най-накрая да пуснеш микрокартата и да я изгледаш, когато пожелаеш.

— Нямам всичко. Помниш ли? Част от съобщението на Ксандър липсва.

— Не, не липсва. Току-що ти го предадох.

Исках да изкрещя от ярост.

— Ами сребристата кутийка? И нея си взела, нали?

Знам, че гневът ми не беше рационален, но внезапно си я поисках обратно, тя беше спомен от Ксандър. Исках си обратно всичко, което някога бях загубила, което ми бе откраднато, което бях разменила, което ми бе отнето… Компасът на Кай. Часовникът на Брам. И най-вече пудриерата от дядо ми със стихотворенията, грижливо скрити вътре. Ако можех да си я върна, никога не бих я отворила. Щеше да ми е достатъчно да знам, че са вътре.

Исках същото да стане и с Кай, да можех да сложа всичко красиво от нашата връзка вътре, да я запечатам на сигурно място, да залича всички грешки, които и двамата бяхме направили.

— Оставих кутийката в трудовия лагер, когато избягах — обясни Инди. — Изпуснах я в гората.

Спомних си как тя все искаше да види картината, която ми бе подарък от Ксандър; как бутна листчетата, когато тя се разпадна, и така разбрах, че я беше грижа; как стоеше в изрисуваната пещера и се взираше в момичетата с красивите рокли Инди крадеше от мен, защото искаше това, което имах аз. Погледнах към нея и си помислих, че сякаш гледам отражението си някъде в реката, а на повърхността се полюшват леки вълни. Образът не беше съвсем точен — леко изкривен, размит — но въпреки това имахме толкова общи неща.

— Как успя да скриеш микрокартата? — попитах аз.

— Не ме претърсиха, когато ме хванаха — обясни тя. — Само на въздушния кораб, а там с теб измислихме как да ги измамим.

Отметна косата си от лицето с жест, който бе толкова типичен за нея: рязък, но с елемент на изящество. Никога не бях срещала такъв човек — толкова директен, толкова безсрамно преследващ целта си и това, което иска.

— Няма ли да погледнеш?

Не можех да устоя. Пъхнах картата на Ксандър в минипорта и зачаках лицето му да се появи.

Трябваше да видя тази информация още у дома, в Квартала, под шума на кленовите дървета. Брам щеше да ме подиграва, а родителите ми да се усмихват. Щях да погледна в лицето на Ксандър и да видя само него, нищо друго.

Но в съзнанието ми отново изплува лицето на Кай.

— Ето го — каза Инди.

Ксандър.

Бях забравила как изглежда, макар да бяха минали само дни от последната ни среща. Но сега той отново беше при мен, а след миг на екрана започна да тече информацията на Обществото.

Списъкът на микрокартата беше абсолютно същият като онзи, който бе напечатан на малките листчета, скрити в таблетките; това, което Ксандър беше искал да видя. Виж ме, сякаш казваше той. Колкото и време да е нужно. Виж ме.

Не знаех как е успял да добави допълнителния ред, който Инди беше намерила. Можеше ли да ме лъже? Не вярвах в това. Защо ли не ми бе казал тайната си в деня, в който посетихме Архивиста в музея? Тогава си мислех, че може би няма да се срещнем повече. Дали той е знаел нещо повече от мен?

Но Ксандър не бе очаквал някой друг да прочете всичко за него. Проверих паметта на картата. Не беше гледана само предишната вечер, а и по-предишната, и вечерта преди нея, и преди нея…

Инди беше гледала микрокартата му сама многократно. Кога? Докато съм спала?

— Ти знаеш ли тайната на Ксандър? — попитах я аз.

— Така мисля.

— Кажи ми я.

— Това си е неговата тайна, той сам трябва да ти я каже — повтори, без да знае, думите на Кай. Гласът й звучеше твърдо, както винаги. Но забелязах нещо; докато гледаше снимката на екрана, погледът й беше омекнал, изражението й бе станало замечтано.

И тогава разбрах. Тя не беше влюбена в Кай, както ревнивото ми сърце бе заподозряло.

— Ти си влюбена в Ксандър — казах аз твърдо, почти жестоко.

Инди не го отрече. Ксандър беше от онзи тип хора, каквито едно Отклонение никога не би могло да има. Златното момче, толкова близо до съвършенството, колкото някой в Обществото може да бъде.

Той обаче не беше нейният Партньор. А моят.

С Ксандър бих могла да имам семейство, хубава работа, щях да бъда обичана, да бъда щастлива, да живея в квартал с чисти улици и грижливо подрязани дървета. С Ксандър щях да върша нещата, които винаги бях смятала, че ще правя.

Но с Кай правех неща, на които не бях подозирала, че съм способна.

Исках и двете.

Но това бе невъзможно. Погледнах отново лицето на Ксандър. И макар той сякаш да ми казваше, че никога няма да се промени, аз знаех, че това не е вярно. Знаех, че има част от него, която беше скрита от мен, неща, случили се в Камас, за които никога нямаше да науча, тайни, които завинаги щяха да си останат такива за мен, освен ако самият той не ми ги разкриеше. Ксандър също допускаше грешки — като сините таблетки, които ми беше дал, подарък, заради който бе поел голям риск, но който се беше оказал не това, на което той се беше надявал. Те не ме спасиха.

Връзката ми с него може би нямаше да бъде толкова сложна, но пак щеше да е любов. А вече бях открила, че любовта те води на нови места.

— Какво искаше да постигнеш с Кай? — попитах Инди. — Какво се опитваше да направиш, когато му показа онова листче и му даде картата?

— Бях сигурна, че той знае нещо повече за Бунта, отколкото твърдеше. Исках да го предизвикам да ми каже.

— А защо ми върна всичко това? — протегнах напред микрокартата. — Защо сега?

— Вече е време да избереш — каза Инди. — Не мисля, че ги виждаш ясно — и двамата.

— А ти ги виждаш, така ли? — попитах аз. Гневът ме заля отново. Тя не познаваше Кай, не и така, както го познавах аз. И никога не беше срещала Ксандър.

— Сама се досетих за тайната на Ксандър — обърна се Инди към изхода на пещерата. — А на теб никога дори не ти хрумна, че Кай може да е Лоцманът.

Изчезна през вратата.

Някой ме докосна по ръката. Илай. Очите му бяха широко отворени и личеше, че е разтревожен. Това ме откъсна от състоянието на транс, в което бях изпаднала. Трябваше да изведем Илай оттук. Трябваше да побързаме. По-късно щях да помисля за всичко, което ми бе казала Инди.

Пъхнах микрокартата в раницата си, когато внезапно я видях сред купчинката сини таблетки.

Моята червена таблетка.

На Инди, на Кай и на Ксандър тя не действаше.

Но аз не знаех какво съм.

Поколебах се. Можех да я пъхна в устата си, без да чакам да се разтвори. Да я сдъвча с всичка сила, без колебание. Колкото се може по на дребно, та кръвта ми да се смеси с червеното и това да бъде моят избор, а не изборът на Обществото.

Ако таблетката ми подействаше, щях да забравя всичко станало през последните дванайсет часа. Нямаше да помня какво си бяхме казали с Кай, нямаше да ми се налага да му прощавам, че ме е излъгал, защото нямаше да знам, че го е направил. Щях да забравя какво ми бе казал за онзи ден, в който бях определила бъдещето му.

Ако не подействаше, поне щях да знам най-накрая, веднъж и завинаги, че съм имунизирана. Че съм специална като Кай, като Ксандър и Инди.

Повдигнах таблетката към устата си. И тогава чух глас, закодиран дълбоко в паметта ми.

Ти си достатъчно силна, за да се справиш и без нея.

Добре, дядо, помислих си аз. Ще бъда достатъчно силна, за да се справя без таблетката. Но има други неща, без които не мога да се справя. И смятам да се боря за тях. За него.