Али Конди
Кръстопът (37)

37.
Кай

Докато дъждът продължаваше да вали, аз си представих история за нас. Онази, която щях да напиша, ако можех.

Двамата забравиха за Бунта и останаха сами в селището. Вървяха между празните сгради. През пролетта засаждаха семена, а през есента събираха реколтата. Отпускаха краката си в прохладната вода на реката. Имаха своята поезия. Шепнеха си един на друг думи, които отекваха в празните стени на каньона. Устните и ръцете им се докосваха, когато пожелаеха и за толкова дълго, колкото искаха.

Но дори в своята собствена версия на това, което можеше да се случи, не можех да променя нас самите и факта, че имаше и други хора, които обичахме.

Не мина много време и те започнаха да мислят и за другите. Брам ги наблюдаваше с тъжни, изпълнени с очакване очи. Илай изчезна. Родителите им вървяха по улиците, но извръщаха глави при всеки странен шум, копнеещи да зърнат отново децата си.

И Ксандър бе също тук.

В пещерата Илай вече се беше събудил и отново преравяше книгите и купчините листа заедно с Инди.

— Не можем да търсим вечно.

В гласа му се долавяше паника.

— Обществото ще ни намери.

— Още съвсем малко — каза Касия. — Сигурна съм, че тук има нещо.

Инди остави книгата, която държеше, и метна раницата на рамо.

— Ще сляза долу — каза тя. — Ще обходя отново къщите, за да видя дали не сме пропуснали нещо.

Очите ни се срещнаха за миг, когато тя излизаше от пещерата, и знаех, че Касия е забелязала.

— Мислиш ли, че са хванали Хънтър? — попита ме Илай.

— Не — отвърнах аз. — Мисля, че той някак си ще се справи с нещата. По своя си начин.

Илай потръпна.

— Тази Галерия — беше толкова странно, погрешно…

— Знам — казах аз. Момчето потърка очи с юмруци и се протегна към нова книга. — Трябва да си починеш, Илай. Ние ще продължим.

Той се загледа към стените наоколо.

— Чудя се защо не са изрисували всичко тук.

— Илай — казах вече по-настоятелно. — Почини си.

Той се сви на кълбо в едно одеяло, този път в ъгъла на „библиотеката“, за да бъде по-близо до нас. Касия внимаваше да не свети прекалено близо до него с фенерчето си. Беше прибрала косата си назад, за да не й пречи, и така още по-ясно се виждаха дълбоките сенки от изтощение под очите й.

— И ти би трябвало да си починеш — казах аз.

— Тук има нещо — настоя тя. — Трябва да го намеря.

Усмихна ми се.

— Чувствах се по същия начин, когато те търсех. Понякога си мисля, че съм най-силна, когато търся.

Вярно беше. Това бе едно от нещата, които обичах най-много у нея.

Затова я излъгах за тайната на Ксандър. Ако не го бях направил, тя нямаше да се спре, докато не разбере всичко за нея. Изправих се.

— Ще помогна на Инди — казах. Време беше да разбера какво крие тя.

— Добре — отвърна Касия. Вдигна ръката си от книгата и изгуби страницата, която четеше. — Бъди внимателен.

— Обещавам. Ще се върна скоро.

Лесно открих Инди. Блещукащата светлина в една от къщите под нас я издаваше, като че ли самата тя бе искала да стане така. Минах по пътеката между камънаците, която бе станала доста хлъзгава след дъжда. Когато стигнах до къщата, първо погледнах през прозореца. Стъклото беше зацапано от времето и от водата, но виждах вътре Инди ясно. Фенерчето лежеше на пода до нея, а в ръцете си тя държеше нещо съвсем друго, което също хвърляше достатъчно силна светлина.

Мини порт.

Тя ме чу, че идвам. Изблъсках устройството от ръцете й, но не успях да го хвана и то се стовари на земята, обаче не се счупи. Инди изглеждаше облекчена.

— Давай — каза тя. — Погледни, ако искаш.

Говореше тихо. В гласа й се чуваше звукът на дълго спотаявано желание. Някъде зад нас реката се блъскаше в стените на каньона. Инди се пресегна и ме докосна по рамото. За пръв път я виждах да докосва някого по своя воля и може би това ме спря да не смачкам с крак минипорта.

Погледнах към екрана и оттам ми отвърна познато лице.

— Ксандър — казах с изненада. — Имаш снимка на Ксандър. Но как… — след секунда обаче осъзнах какво е станало. — Откраднала си микрокартата на Касия.

— Тя дори ми помогна да я скрия на въздушния кораб — каза Инди без следа от вина. — Естествено, не знаеше. Скрих я при нейните таблетки и я пазех, докато ми се удаде възможност да видя какво има на нея.

Протегна се и изключи минипорта.

— Това ли намери в библиотеката? — попитах аз. — Минипорта?

Тя поклати глава.

— Откраднах го още преди да дойдем в каньоните.

— Как?

— Взех го от водача на момчетата в селото, в което ни докараха отначало тук. Трябваше да бъде по-внимателен. Всички Отклонения знаят как да крадат.

Не всички, Инди. Само някои от нас.

— Те знаят ли къде сме? — попитах. — Предава ли портът данни за местоположението ни?

С Вик все спорехме какво всъщност могат да правят мини портовете.

Тя сви рамене.

— Не мисля. Обществото така или иначе ще дойде тук след това, което стана в Галерията. Но не минипорта исках да ти покажа. Само убивах времето, докато те чаках да дойдеш. Опитах се да кажа нещо от рода на как не е трябвало да краде от Касия, но тя бръкна в раницата си и извади оттам сгъната плътна материя. Платно.

— Ето това трябва да видиш — разгъна платното. — Това е карта. Мисля, че на нея е показан пътят до Бунта — каза тя. — Виж.

Думите на картата бяха кодирани, но пейзажът ми беше познат: краят на Разлома и равнината отвъд него. Вместо да показва планините, където бяха отишли фермерите, на картата бе нарисувана много по-голяма част от реката, край която загина Вик — тя пресичаше цялата равнина и се спускаше в долната част на платното. Реката свършваше в черно нищо, запълнено плътно с тъмно мастило, а върху него бяха изписани с бяло закодирани думи.

— Мисля, че това е океанът — каза Инди, докосвайки черното пространство. — А тези думи бележат някакъв остров.

— Защо нея показа на Касия? — попитах аз. — Тя е сортировач, може да открива информация, да прави изводи.

— Исках да я дам на теб. Защото си такъв, какъвто си.

— Какво имаш предвид?

Но тя поклати нетърпеливо глава.

— Знам, че можеш да разбереш какво означават тези думи. Знам, че и ти можеш да откриваш смисъла зад кодовете.

Инди беше права. Можех да сортирам. Вече бях отгатнал какво означаваха белите думи: „Ще се завърнете у Дома преродени.“

Бяха почти като онзи ред от стихотворението на Тенисън. Това бе територия на бунтовниците. Домът, така я наричаха.

До нея можеше да се стигне по реката, в която Обществото беше хвърлило отрова и край която Вик бе умрял.

— Откъде знаеш, че мога да сортирам? — попитах, като оставих картата на пода и се престорих, че още не съм разгадал кода.

— Умея да слушам — каза тя. После се наведе към мен. Двамата седяхме в малката къща на бледата светлина на фенера. Изглеждаше, че целият останал свят е напълно черен и аз съм сам с нея и с това, което тя си мислеше за мен. — Знам кой си ти.

Приближи се още повече.

— И кой би трябвало да бъдеш.

— Кой би трябвало да бъда? — попитах я аз. Не се наведох към нея.

Тя се усмихна.

— Лоцманът — каза след малко.

Засмях се и се отдръпнах назад.

— Не. Ами онова стихотворение, което каза на Касия? В което се говореше, че и жена може да бъде Лоцманът?

— Това не е стихотворение — отвърна тя рязко.

— Песен — осъзнах внезапно аз. — Думите преди са били съпроводени с музика.

Трябваше да се сетя по-рано.

Инди изпуфтя с досада.

— Няма никакво значение как се става Лоцман, нито дали е мъж или жена. Идеята е същата. Вече го знам.

— Аз все пак не съм Лоцманът.

— Ти си — каза тя. — Не искаш да бъдеш, затова бягаш далече от Бунта. Някой трябва да те заведе при бунтовниците и аз се опитвам да го направя.

— Бунтът не е това, което си представяш — казах аз. — Не са просто събрани Аномалии и Отклонения, бунтовници и разни отцепници, които живеят свободно. Той е организация със своя структура.

Тя сви рамене.

— Каквото и да е, искам да съм част от него. Мислила съм за това през целия си живот.

— Ако смяташ, че ще те отведе до Бунта, защо я даде на мен? — попитах аз и вдигнах картата в ръка. — Защо не я даде веднага на Касия?

— Ние сме еднакви — каза тя. — Ти и аз. Приличаме си повече, отколкото ти и Касия. Можем да тръгнем веднага.

Беше права. Наистина виждах себе си в това червенокосо момиче. Изпитвах толкова дълбока жал към нея, че чувството можеше дори да бъде нещо съвсем различно. Емпатия. Трябва да вярваш в нещо, за да оцелееш. Тя беше избрала Бунта. Аз избрах Касия.

Инди се бе спотайвала дълго време. Беше мълчала. Бе се крила. Беше бягала. Поставих ръката си до нейната. Не докоснах пръстите й, но тя видя белезите по ръцете ми. Имах белези от живота, който бях водил тук като дете, каквито нито един Гражданин не би трябвало да има. Тя ги погледна по-внимателно.

— От колко време? — попита след миг.

— Какво?

— От колко време си Отклонение?

— От съвсем малък. Бях на три години, когато ни рекласифицираха.

— Кой беше виновен за това?

Нямах желание да й отговарям, но чувствах, че сме на ръба. Сякаш тя се държеше за стените на каньона. Ако направех погрешно движение, щеше да погледне през рамо, да се пусне и да рискува с бездната. Трябваше да й дам поне малко парченце от своята история.

— Баща ми. Бяхме Граждани в Обществото. Живеехме в една от Граничните провинции. После Обществото го обвини, че има връзки с въстанието и ни изпрати във Външните провинции.

— А той беше ли бунтовник?

— Да. И когато се преместихме във Външните провинции, убеди хората от нашето село да се присъединят към неговата идея. Почти всички умряха.

— Ти обаче още го обичаш.

Бях на ръба заедно с нея. Сега тя знаеше. Трябваше да й кажа истината, ако исках да я задържа. Поех си дълбоко дъх.

— Разбира се, че го обичам.

Казах го.

Ръката й беше отпусната на пода, върху напуканите дъски, близо до моята. На светлината от лъча на фенерчето ми дъждовните капки падаха като златисти и сребристи сълзи отвън през прозореца. Без да помисля, докоснах нежно пръстите й.

— Инди, аз не съм Лоцманът.

Тя поклати глава. Не ми вярваше.

— Просто разчети картата. След това ще знаеш всичко.

— Не — отвърнах аз. — Не искам да знам всичко. Искам да знам твоята история.

Беше жестоко от моя страна, защото когато някой знае историята ти, те познава целия. И тогава може да те нарани. Ето защо споделях моята късче по късче дори с Касия.

— Ако тръгна с теб, трябва да те познавам.

В момента я лъжех. Нямаше да тръгна с нея към Бунта, каквото и да станеше. Дали го усещаше?

— Всичко е започнало, когато си избягала — подтикнах я аз.

Тя ме погледна колебливо. Внезапно ми се прииска да се пресегна и да я прегърна силно, независимо че бе толкова упорита и опърничава. Не по начина, по който прегръщах Касия. Просто като човек, който също знае какво означава да си Отклонение в този свят.

— Всичко започна, когато избягах — каза тя.

Наклоних се към нея. Инди заговори тихо и с толкова нежен глас, че отначало не можех да повярвам, че е нейният.

— Исках да избягам от трудовия лагер. Когато ме вкараха отново във въздушния кораб, помислих, че съм изгубила и последния си шанс да се махна. Знаех, че ще умрем във Външните провинции. После видях Касия на кораба. Тя не принадлежеше на това място, дори не трябваше да е в лагера. Бях преровила нещата й и знаех, че не е Отклонение. Замислих се. Защо се беше качила на кораба? Какво търсеше?

Гледаше ме право в очите, докато говореше, и виждах, че казваше истината. За пръв път бе напълно открита с мен. Когато не се отбраняваше срещу всичко и всички, беше красива.

— После в селото чух Касия да говори с онова момче за Лоцмана и за теб. Искаше да те последва и тогава за пръв път ми хрумна, че ти може да си Лоцманът. Мислех, че Касия знае, че ти си Той, но просто го пази в тайна от мен.

Разсмя се.

— По-късно осъзнах, че не ме беше лъгала. Не ми беше казала, че ти си Лоцманът, защото самата тя все още не е осъзнала, че е така.

— Тя е права — казах отново. — Не съм аз.

Инди поклати решително глава.

— Добре. Ами червената таблетка?

— Какво имаш предвид?

— Не ти действа, нали?

Не казах нищо, но тя знаеше отговора.

— И на мен не ми действа. Обзалагам се, че и с Ксандър е същото, нали?

Не изчака да потвърдя или да отрека.

— Мисля, че някои от нас са специални. Бунтът ни е избрал по някакъв начин. Защо иначе всички ще сме имунизирани към таблетката?

Гласът й бе изпълнен с въодушевление и отново разбирах как се чувства. Да преминеш от състояние на отхвърлен към това да бъдеш избран, защото си специален — това искат всички Отклонения.

— Ако сме такива, защо Бунтът не прави нищо, за да ни спаси, когато обществото ни изпрати тук да умрем? — напомних й аз.

Инди ме погледна намусено.

— А защо да го правят? Ако не успеем сами да открием път до тях, значи не заслужаваме да бъдем част от въстанието — повдигна гордо брадичка. — Не знам какво точно пише на тази карта, но знам, че ни дава указания как да стигнем до Бунта. Майка ми каза, че ще бъде точно така. Черното място е океанът. Там, където са думите, е остров. Просто трябва да стигнем там. И аз бях тази, която намери картата. Не Касия.

— Завиждаш ли й? — попитах аз. — Затова ли й позволи да глътне синята таблетка?

— Не — изненадано каза Инди. — Не видях, че я взема. Ако бях, щях да я спра. Не искам тя да умира.

— Да, но искаш да я оставим тук, както и Илай.

— Това е съвсем различно. Обществото ще я намери и ще я върне там, където й е мястото. Ще бъде добре, Илай също. Той е малък, сигурно е тук погрешка.

— А ако не стане така?

Тя ме изгледа изпитателно.

— И преди си оставял хора зад себе си и си бягал. Не се прави, че не разбираш.

— Няма да я изоставя.

— Не съм си и мислила, че ще го направиш — каза Инди. Но всъщност не бе победена, тя беше искала да ме доведе до тук. — Отчасти и затова ти дадох листчето с думите за тайната на Ксандър. За да ти напомни, ако се стигне до това.

— Какво да ми напомни?

Момичето се усмихна.

— Че ще бъдеш част от Бунта по един или по друг начин. Не искаш да избягаш и да дойдеш с мен. Добре. Но независимо от всичко, ти пак ще се присъединиш към тях.

Пресегна се за минипорта и аз й позволих да го вземе.

— Ще го направиш, защото искаш Касия, а пък тя иска това.

Поклатих глава. Не.

— Не смяташ ли, че ще е по-добре за теб, ако си един от бунтовниците? — попита гневно Инди. — Дори самият лидер? Защо иначе тя да избере теб, когато би могла да има Ксандър?

Защо Касия би избрала мен?

Прогнозирана работна длъжност: работник в Хранителния център, селянин примамка.

Прогнозиран шанс за успех: няма такъв за Отклонения.

Прогнозирана продължителност на живот: 17. Изпратен да умре във Външните провинции.

Касия ще спори, че не ме възприема по начина, по който ме вижда Обществото, ще каже, че техният списък няма никакво значение за нея. И аз знаех, че наистина е така. Това бе едно от нещата, заради които я обичах. Но не мисля, че би ме избрала, ако знаеше тайната на Ксандър. Инди ми даде това листче, защото искаше да ме удари по болното място — моята несигурност за отношенията на Касия и Ксандър. Но това листче — и тайната — означаваше много повече, отколкото самата тя предполагаше.

Нещо явно бе проличало на лицето ми — истината, може би. Очите й внезапно се разшириха и почти виждах мислите й, как подреждат парченцата по местата им: нежеланието ми да се присъединя към Бунта; лицето на Ксандър на микрокартата. Собственото й влечение към него и решителността й да намери Бунта. Ясният, логичен ум на Инди й помогна да види цялостната картина, която й разкри истината.

— Това е — каза тя с убеден глас. — Не можеш да й позволиш да отиде в Бунта без теб, защото ще я загубиш.

Усмихна се.

— Защото това е тайната: Ксандър е част от Бунта.

Беше седмица преди Тържеството на Подбора. Намериха ме, докато се прибирах у дома, и ми казаха: „Не си ли уморен да губиш, не искаш ли да печелиш, не искаш ли да се присъединиш към нас, с нас ще можеш да побеждаваш“. Казах им „не“. Казах им, че съм виждал как губят и предпочитам да губя по своя начин.

Ксандър дойде при мен на следващата вечер. Бях в предния двор и садях новорози, защото Патрик и Айда ги обичаха. Той застана до мен, усмихна се и се държеше така, че отстрани всеки би помислил, че си говорим за нещо съвсем незначително и ежедневно.

— Присъедини ли се? — попита ме с усмивка.

— Да се присъединя към какво? — направих се, че не разбирам. Избърсах потта от лицето си. По онова време обичах да копая, нямах никаква представа колко много щях да намразя тази работа по-късно.

Ксандър коленичи до мен и се престори, че ми помага.

— Към въстанието — каза спокойно. — Срещу Обществото. Потърсиха ме тази седмица. Ти също си част от него, нали?

— Не — отвърнах аз.

Очите му се разшириха от изненада.

— Мислех, че си. Бях сигурен.

Поклатих глава.

— Очаквах двамата да бъдем заедно в това.

Звучеше странно, някак объркано. Никога преди не бях чувал Ксандър да е объркан за нещо.

— Предполагах, че знаеш за въстанието отпреди и дори вече си се присъединил.

Замълча за миг.

— Смяташ ли, че са попитали и нея?

И двамата знаехме за кого говори. Касия. Разбира се.

— Не знам. Струва ми се много вероятно. Питаха нас. Сигурно имат списък с хора от Квартала, които смятат за надеждни по някаква причина.

— Какво става с тези, които им отказват? — попита ме Ксандър. — Дадоха ли ти червена таблетка?

— Не.

— Може би нямат достъп до червените таблетки — каза той замислено. — Аз работя в медицинския център, но не знам къде ги държи Обществото. Те са нещо съвсем различно от зелените и сините таблетки.

— Или може би бунтовниците се обръщат към хора, за които са сигурни, че няма да им откажат — предположих аз.

— Как биха могли да знаят това? Как могат да предположат, че някой няма да ги издаде?

— Някои от тях са част от Обществото — напомних му аз — Разполагат с нашите данни, могат да предвидят реакциите ни.

Замълчах.

— И са били прави. Ти няма да ги издадеш, защото си се присъединил към тях. Аз няма да го направя, защото им отказах, а не защото съм Отклонение, помислих си, но не го казах на глас. Последното, което исках, бе да привличам внимание към себе си. Особено като докладвам на Обществото за въстанието.

— Защо не се присъедини и ти? — попита ме Ксандър. Не ми се подиграваше, просто искаше да знае. За пръв път, откакто го познавах, видях нещо подобно на страх да проблясва в очите му.

— Защото не им вярвам, не вярвам и в техния бунт — казах му аз.

С Ксандър не бяхме сигурни дали някой от онези хора бе говорил с Касия. Не знаехме дали е вземала червена таблетка и не можехме да я питаме за това, без да я изложим на опасност.

По-късно, когато я видях да чете онези стихотворения в гората, си помислих, че съм направил погрешен избор. Помислих си, че стихотворението на Тенисън е у нея, защото е нещо като химн на бунтовниците, а аз бях пропуснал шанса си да бъда част от въстанието заедно с нея. Но после разбрах, че думите, които Касия истински обича, бяха думите на другия поет. Тя бе избрала собствения си път. И затова се влюбих още по-силно в нея.

— Наистина ли искаш да си част от Бунта? — попитах Инди.

— Да — отвърна тя. — Да.

— Не — казах й аз. — Искаш го сега. Може да си щастлива там за няколко месеца, дори години, но мястото ти не е при онези хора.

— Не ме познаваш — каза тя.

— Напротив, познавам те.

Приближих се към нея и докоснах ръката и отново. Тя затаи дъх.

— Забрави за всичко това, нямаш нужда от Бунта. Фермерите са някъде в планините. Ще тръгнем заедно, ти и аз Касия и Илай. Ще открием нещо ново. Какво е станало с теб. Къде е онова момиче, което е искало да си тръгне и да изгуби брега от погледа си?

Хванах ръката й и я стиснах силно. Инди ме погледна изумено. Когато Касия ми разказа историята й, осъзнах какво беше станало. Инди бе разказвала версията за майка си, за лодката и водата толкова много пъти, че самата тя бе започнала да вярва в нея.

Но сега си спомни какво се опитваше да забрави. Че историята не беше за майка й, а за нея. След като бе слушала песента на майка си през целия си живот, Инди бе тази, която бе направила лодката, тя самата беше виновна за отнемането на статуса й, тя не бе открила Бунта, тя така и не бе загубила брега от погледа си. И накрая Обществото я беше пратило далеч от океана, за да умре в пустинята.

Знаех, че беше станало по този начин, защото я познавах. Тя не беше от хората, които щяха да гледат как някой друг строи лодка и да му позволят да отплава сам. Инди искаше да намери Бунта толкова отчаяно, че не виждаше нищо друго. Със сигурност не виждаше мен. Бях по-лош, отколкото тя предполагаше.

— Съжалявам, Инди — казах аз и наистина го мислех. Болеше ме от това, което трябваше да направя. — Но Бунтът не може да спаси никого от нас. Виждал съм какво става, когато се присъединиш към тях.

Запалих клечка кибрит и я поднесох към картата. Инди извика, но аз я задържах встрани. Огънят облиза краищата на платното.

— Не! — извика тя и се опита да изтръгне картата от ръцете ми. Избутах я назад. Инди се огледа наоколо, но и двамата бяхме оставили манерките си в пещерата. — Не… — проплака този път тя, бутна ме и избяга през вратата навън.

Не се опитах да я спра. Каквото и да направеше — да събере в нещо дъждовна вода или да донесе от реката, щеше да й отнеме прекалено много време. Картата вече нямаше да я има. Въздухът се изпълни отново с мириса на изгоряло.