Али Конди
Кръстопът (23)

23.
Кай

Стихотворението ни — прошепна тя. — Ще ми го кажеш ли?

Приближих лицето си до ухото й, устните ми докоснаха шията й. Косата й ухаеше на салвия, а кожата й — на нещо познато, сякаш се бях прибрал у дома. Но не можех да проговоря.

Тя първа си спомни, че не сме сами.

— Кай — прошепна ми отново.

И двамата се отдръпнахме леко един от друг. На отслабващата светлина забелязах сплъстените възли в косата й и загорялата й кожа. Красотата й винаги ми причиняваше болка.

— Касия — казах с пресипнал от вълнение глас, — това е Илай.

Когато се обърна към него и лицето й внезапно грейна, разбрах, че не съм се излъгал за приликата му с Брам.

— Това е Инди — каза тя и махна с ръка към момичето, което бе дошло с нея. То стоеше встрани със скръстени на гърдите ръце.

Настана кратко мълчание. С Илай се спогледахме. Знаех, че и двамата мислехме в този момент за Вик. Сега би трябвало да го запознаваме с тях, но него го нямаше.

Миналата нощ Вик беше жив. Тази сутрин стояхме до потока, гледайки как пъстървата плува в спокойната вода. Той мислеше за Лейни, докато цветовете на рибата искряха и слънцето се отразяваше в тях. И после умря.

Посочих към Илай, който стоеше неподвижно, неестествено изправен до мен.

— Тази сутрин бяхме трима — казах тихо аз.

— Какво се случи? — попита Касия.

Ръката й се стегна около моята и аз я притиснах нежно в отговор, опитвайки се да не й причиня болка заради многото рани и прорези по дланите й. Почувствах се като врязан в плътта й. През какво ли е минала, за да ме намери?

— Дойдоха някакви въздушни кораби — казах аз. — Те убиха нашия приятел Вик. И отровиха реката.

Внезапно си дадох сметка как изглеждахме отгоре. Стояхме на открито в равнината и всеки можеше да ни види.

— Да се скрием в Разлома — казах аз.

На запад слънцето се спускаше ниско зад планините — вече почти бе изчезнало — и с него си отиваше и този ден, донесъл мрак и светлина. Вик го нямаше. Касия беше тук.

— Как го направи? — попитах аз, като я придърпах към себе си, щом се спуснахме в Разлома.

Тя се обърна да ми отговори, дъхът й пареше лицето ми. Целунахме се отново, ръцете и устните ни се докосваха нежно и жадно, с копнеж. Долепих се до парещата й кожа и прошепнах:

— Как ме откри?

— С компаса — каза тя и постави нещо в дланта ми. За моя изненада това не беше компасът, който й подарих в Квартала, а онзи, който издялах от пясъчника.

— И къде отиваме сега? — попита Илай и гласът му потрепери, когато стигнахме до мястото, където бяхме пренощували с Вик. Тук все още миришеше на пушек. Лъчите на фенерчетата ни осветиха среброто от падналите рибешки люспи. — Все още ли смяташ да прекосим равнината?

— Не можем — каза Инди. — Не и за ден-два поне. Касия беше болна.

— Сега съм добре — намеси се тя. Гласът й звучеше решително.

Пресегнах се към кремъка в раницата си, за да запаля малък огън.

— Мисля, че трябва да останем тук тази нощ — казах на Илай. — Утре сутринта ще решим какво да правим.

Момчето кимна и без да ме пита, започна да събира клонки за огъня.

— Толкова е малък — каза Касия. — Обществото ли го е изпратило тук?

— Да — отвърнах и драснах кремъка. Нищо.

Тя постави ръка върху моята и аз затворих очи. Следващия път, когато пробвах, се появи искра, която хвръкна във въздуха. Касия ахна.

Илай донесе цял наръч хубави, дебели клони. Когато ги добави в огъня, те запукаха и в нощта се разнесе ароматът на салвия — остър и див.

С Касия седнахме плътно един до друг, толкова близо, колкото бе възможно да бъдем. Тя се облегна на мен и аз обвих ръка около раменете й. Не се заблуждавах, че мога да я задържа завинаги, но когато я докосвах, задържах себе си тук, за да не се изгубя, да не се разпадна…

— Благодаря ти — каза Касия на Илай.

От гласа й личеше, че му се усмихва, а и той също й се усмихна в отговор, макар и съвсем плахо. Седна там, където предишната вечер бе седял Вик. Инди се премести, за да му направи повече място и се наведе напред, взирайки се в танца на огъня. Погледна ме и видях някаква искра да проблясва за миг в очите й.

Смених положението си и й обърнах гръб така, че тя да не ни вижда, и наведох фенера си към ръцете на Касия.

— Какво е станало? — попитах я аз.

Тя погледна надолу.

— Порязах се на въже. Преди да дойдем тук, се покатерихме и влязохме в друг каньон, защото мислех, че може да си там.

Погледна към другите двама и им се усмихна, преди да се отпусне съвсем на мен.

— Кай, ние отново сме заедно.

Винаги съм обичал начина, по който произнася името ми.

— И аз не мога да повярвам.

— Трябваше да те намеря — каза тя. Пъхна ръцете си под палтото ми и почувствах допира на пръстите й по гърба си.

Направих същото. Тя беше толкова крехка и дребна. И силна. Никой друг не би могъл да направи това, което тя бе извършила. Придърпах я по-близо към себе си, усетих болката и радостта от това да я докосвам — чувството, което си спомнях от Хълма. Сега беше още по-силна.

— Трябва да ти кажа нещо — прошепна Касия в ухото ми.

— Слушам те — казах аз.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Компасът ти вече не е у мен. Онзи, който ми даде в Ория.

Започна да реди думите припряно и по гласа й личеше, че всеки миг ще се разплаче.

— Размених го с един Архивист.

— Всичко е наред — успокоих я аз и наистина го мислех. Тя беше тук. И без това не й го бях дал, за да ми го пази — той беше за нея и тя можеше да прави с него каквото си поиска. И все пак бях любопитен. — За какво го размени?

— Не за това, което очаквах. Поисках информация затова къде водят Отклоненията и как да стигна дотам.

— Касия… — започнах аз и после спрях. Това е било ужасно опасно, но тя го е знаела, когато го е направила. Нямаше нужда да й го натяквам.

— Архивистът ми даде вместо това една история — продължи тя. — Първо си помислих, че ме е измамил, и ужасно се ядосах… Всичко, което ми бе останало и с което можех да стигна до теб, бяха сините ми таблетки.

— Почакай — прекъснах я аз, — сините таблетки?

— От Ксандър. Пазех ги, защото знаех, че ще имаме нужда от тях, за да оцелеем в каньона.

Тя погледна към мен и разбра погрешно изражението ми.

— Съжалявам. Трябваше да реша бързо и…

— Не е заради това — казах аз и я сграбчих за ръката. — Сините таблетки са отровни. Вземала ли си от тях?

— Само една. И не вярвам, че са отровни…

— Опитах се да й кажа — намеси се Инди. — Иска ми се да не беше вземала…

Поех си притеснено дъх.

— Как изобщо си продължила да вървиш? — попитах Касия. — Яде ли нещо?

Тя кимна. Извадих една от плоските питки хляб от раницата си.

— Изяж това.

Илай бръкна в своята раница и също й подаде парче хляб.

Касия взе храната и от двама ни.

— Откъде си сигурен, че таблетките са отровни? — попита тя с изпълнен със съмнение глас.

— Вик ми каза — отвърнах аз, като се опитвах да не се паникьосам. — Обществото винаги е твърдяло, че ако има някакво бедствие, синята таблетка ще ни спаси. Но това не е вярно. Тя просто те спира и ако не дойдат да те спасят, умираш.

— Все още не мога да го повярвам — каза Касия. — Ксандър не би ми дал нещо, което може да ми навреди.

— Сигурно не е знаел — казах аз. — А може да е смятал, че ще ги използваш за размяна.

— Ако е имало някаква отрова в тях, досега трябваше да е подействала — каза Инди на Касия. — Сигурно си я преодоляла по някакъв начин. Не съм чувала никой да е правил нещо подобно. Но ти нямаше да се спреш, докато не намерим Кай.

Всички погледнахме към Касия. Тя се бе замислила за нещо, очите й имаха отнесено изражение. Явно в момента обработваше информацията, сортираше данните. Търсеше факти, които да обяснят случилото се, но единственото нещо, което й бе нужно да разбере, аз вече го знаех: тя беше силна по начини, които дори Обществото не можеше да предвиди.

— Взех само една — прошепна тя. — Оставих другите. И листчетата, които бяха в опаковките им.

— Какви листчета? — попитах аз.

Касия вдигна рязко глава, сякаш току-що си бе спомнила, че и ние сме там.

— Ксандър е скрил малки листчета с разни бележки, отпечатани на тях, вътре в опаковката на всяка таблетка. Представляват информация от неговата микрокарта.

— Как? — попитах аз, а Инди се приведе по-близо към нея.

— Не знам как е успял — да открадне таблетките и да пъхне съобщенията вътре. Но го е направил.

Ксандър. Поклатих глава. Винаги играе някакви игри. Разбира се, че Касия не го беше забравила, той бе нейният най-добър приятел и по един или друг начин винаги щеше да е с нея. Той все още беше нейният партньор. Но бе допуснал голяма грешка, давайки й таблетките.

— Ще ми ги дадеш ли? — обърна се Касия към Инди. — Не таблетките, листчетата…

За миг видях странен блясък в очите на Инди. Не знаех дали наистина искаше листчетата за себе си, или просто не обичаше някой да й казва какво да прави. Но после бръкна в раницата си и извади пакет, увит във фолио.

— Ето — каза тя. — Така или иначе не ми трябват.

— Ще ми кажеш ли какво пише вътре? — попитах аз, надявайки се да не звуча като ревнивец. Инди ме стрелна с поглед и знаех, че не бях успял да я заблудя.

— Само неща като любимия му цвят и любимите му занизания — каза тихо Касия. Знаех, че и тя е усетила фалшивата нотка в гласа ми. — Явно се е досещал, че едва ли ще погледна микрокартата му.

И просто така притеснението ми изчезна — преглътнах го обратно — и се засрамих от себе си. Бе изминала целия този път само за да ме намери.

— Момчето в другия каньон — каза Инди. — Когато каза, че е чакал прекалено дълго, помислих, че имаш предвид, че е чакал прекалено дълго, за да се самоубие.

Касия прикри устата си с ръка.

— Не — каза тя. — Мислех, че е чакал прекалено дълго, преди да глътне таблетката, и тя не е успяла да го спаси. — Гласът й се снижи до шепот. — Не знаех… — погледна ужасено към Инди. — Мислиш ли, че той е знаел? Че е искал да умре?

— Какво момче? — попитах Касия. Толкова много неща ни се бяха случили, откакто бяхме разделени.

— Едно момче, което избяга с нас до Разлома. То ни показа къде си отишъл.

— Откъде е знаел? — попитах аз.

— Бил е от онези, които си зарязал в онова село — каза Инди безцеремонно и се отдръпна от умиращия огън. Светлината едва огряваше лицето й. Направи жест с ръка към каньона край нас. — Това е картината, нали? Номер деветнайсет.

За момент не разбрах какво ме пита.

— Не — отвърнах аз. — Земята прилича на картината под номер деветнайсет в Стоте подбрани от Обществото, но нарисуваният там каньон е много по-голям от този. Той е по-далече на юг. Не съм го виждал, но баща ми познаваше хора, които са били там.

Чаках да каже още нещо, но тя мълчеше.

— Онова момче… — обади се Касия отново.

Инди се сви на кълбо, за да си почине.

— Трябва да го забравиш — каза тихо тя. — Вече го няма.

— Как се чувстваш? — прошепнах аз на Касия. Облегнах гръб на стената, а тя отпусна главата си на рамото ми. Не можех да заспя.

Това, което Инди бе казала — че действието на таблетката е неутрализирано по някакъв начин — можеше и да е вярно, а и Касия изглеждаше достатъчно силна, но исках да я наблюдавам през нощта, за да съм сигурен, че е добре.

Илай се размърда в съня си. Инди мълчеше, но не можех да кажа дали спи, или ни слуша, затова за всеки случай говорех съвсем тихо.

Касия не ми отговори.

— Касия?

— Исках да те намеря — каза тя. — Когато размених компаса, се опитвах да стигна до теб.

— Знам — казах аз. — И успя. Въпреки че Архивистът те е измамил.

— Не ме измами — отвърна тя. — Поне не напълно. Даде ми история, която се оказа нещо много повече.

— Каква история?

— Приличаше на онази, която ти ми разказа за Сизиф. Но в тази го наричаха Лоцмана и ставаше дума за въстание.

Наведе се още по-близо към мен.

— Не сме единствените. Има нещо, наречено Бунтът, някъде тук. Чувал ли си за това?

— Да — казах аз, но не продължих. Не исках да говоря с нея за Бунта. Тя каза „не сме единствените“, сякаш това беше нещо хубаво, но в този момент исках само едно — да се чувстваме така, като че ли сме единствените в лагера. В Разлома. В света.

Вдигнах ръка и докоснах лицето й, минах по извивката на бузата й, която преди се бях опитал да издълбая в камъка.

— Не се тревожи за компаса. Зеленото парче от роклята ти също не е вече у мен.

— Взеха ли ти го?

— Не — отвърнах аз. — Надявам се, че още се вее горе на Хълма.

— Там ли си го оставил? — попита изненадано тя.

— Завързах го на един клон. Не исках някой да ми го отнеме.

— На Хълма… — повтори замислено Касия.

За миг и двамата останахме така, смълчани, потънали в спомени. И после тя прошепна закачливо:

— Никога досега не си ми казвал на глас думите от нашето стихотворение…

Надвесих се над нея и този път го казах на глас. Всъщност шепнех тихо, макар да ми се искаше да го изкрещя. Не си отивай кротко в тъмнината.

— Няма… — каза тя. Гласът й, кожата й бяха нежни в тази хубава нощ. И после ме целуна страстно.