Али Конди
Кръстопът (30)

30.
Касия

На срещуположната стена на онази с ангелите имаше съвсем различна рисунка. Не я бях забелязала преди, толкова бях замаяна от ангелите от моите сънища, които някой друг бе нарисувал. Останалите спяха; дори Кай се бе свил на кълбо край вратата, където настояваше да остане и да пази. Измъкнах се от леглото и се опитах да реша какво представлява рисунката. Имаше извивки, ангели, форми, но цялостната идея не ми беше съвсем ясна. Никоя от Стоте картини не изглеждаше така. На тях имаше конкретни образи на хора, на места и предмети. След няколко минути чух как Кай се размърда в другия край на стаята. Очите ни се срещнаха над сивия под и над свитите тъмни фигури на Инди и Илай. Той се изправи мълчаливо и дойде да седне при мен.

— Поспа ли достатъчно? — прошепнах аз.

— Не — отвърна той, облегна се назад и затвори очи.

Когато ги отвори отново, никой от нас нямаше думи или пък дъх, за да ги изговори.

Погледнахме към рисунката на стената. След известно време го попитах:

— Това каньонът ли е?

Но в мига, в който го казах, осъзнах, че е нещо съвсем различно. Нечия разрязана плът или пък изгрев, раждащ се над реката.

— Любов — каза Кай най-накрая.

— Любов?

— Да.

— Любов — повторих бавно, все още изненадана.

— Когато я погледна, се сещам за думата „любов“ — опита се да ми обясни Кай. — На теб може да ти хрумне нещо съвсем различно. Това е като с Лоцмана в твоето стихотворение — всеки си мисли за нещо различно, когато чуе името му.

— За какво си мислиш, когато чуеш моето име? — попитах аз.

— За много неща — прошепна той и от думите му ме побиха приятни тръпки. — За тук. За Хълма. За Разлома. Местата, на които сме били заедно.

Отдръпна се и усетих, че се взира в мен. Задържах дъха си, защото знаех, че може да проникне надълбоко в мен, така, както никой друг, да види всичко.

— Местата, на които не сме били заедно. Все още.

Гласът му звучеше остро и гневно, когато говореше за бъдещето.

И двамата искахме да излезем, да бъдем навън. Инди и Илай още спяха и не биваше да ги безпокоим; щяха да ни видят през прозореца, когато се събудеха.

Сега се оказа, че този каньон, който по-рано бях сметнала за гол и сух, има изненадващо разнообразие от зелени нюанси, особено близо до потока. Детелините на кресона обрамчваха блатистите брегове, мъхът красеше като бижу червените камъни по тях, зелените и сиви остри връхчета на подишалата трева се преплитаха и поклащаха в изящен танц, разлюлени от сутрешния бриз. Стъпих върху леда, образуван на границата между сушата и водата, и той се разчупи — спомних си как строших стъклото, под което се намираше парченцето от зелената ми рокля. Погледнах надолу и видях, че дори ледът, който се бе разцепил на отделни късове, беше зелен под най-горната бяла повърхност, с абсолютно същия цвят като роклята ми за Тържеството на Подбора. Първия път, когато бях минала през каньона, не бях забелязала нито един от тези нюанси на зеленото, защото мислех само, че трябва да открия следа и някакъв знак от Кай.

Погледнах към него, как вървеше покрай потока, и забелязах колко лека бе походката му дори когато стъпваше на места, където имаше хлъзгави камъни и измамно поддаващи пясъци, прикрити с вода. Той също ме погледна, спря и ми се усмихна.

Ти принадлежиш на това място, помислих си аз. Тук се движиш по различен начин, не както когато бе затворник на правилата в Обществото. Всичко в това селище изглеждаше съвсем правилно, като част от света, в който той би трябвало да живее — красивите необикновени рисунки, грубата, сурова независимост на самия град. Липсваха единствено хора, които да поведе. Разполагаше само с нас.

— Кай — казах аз, когато стигнахме до края на редицата дървета.

Той спря. Очите му гледаха само мен, устните му бяха докосвали моите, бяха целували шията ми, раменете, китките, ръцете ми, пръст по пръст… Докато се целувахме онази нощ под хладните звезди, блестящи над главите ни, и се притискахме един в друг, не чувствах, че крадем време. То беше само и изцяло наше.

— Знам — промълви той.

Задържахме погледите си дълго преди да се скрием под клоните на дърветата. Те имаха олющена сива кора и кафяви листа, които се движеха и стенеха заедно с повея на вятъра в каньона.

Докато листата се поклащаха над главите ни, видях други плоски сиви камъни по земята като онзи, който Хънтър постави върху гроба на момичето вчера. Докоснах ръката на Кай.

— Всички тези…

— Места, където са погребани хора — каза той. — Да. Нарича се „гробище“.

— Защо не са ги погребвали на по-високо?

— Онази земя им е била нужна, за да живеят.

— Ами книгите… Тях са ги запазили нависоко, а те не са живи…

— Да, но живите хора все още е трябвало да използват книгите — каза Кай нежно. — А телата на мъртвите… Ако гробището се наводни, няма да се разруши нищо, което вече не си е отишло от този свят. С библиотеките е различно.

Коленичих, за да разгледам каменните плочи. Местата, където бяха заровени хора, бяха отбелязани по различен начин. Имена, дати, понякога дори ред от стих.

— Какви са тези думи? — попитах аз.

— Наричат се „епитафия“, надгробен надпис — каза той.

— Кой ги избира?

— Зависи. Понякога, ако човекът знае, че времето му свършва, сам избира какво да пише на гроба му. По-често обаче го правят тези, които са го обичали и остават след него — те решават какво подхожда да пише на надгробния му камък.

— Това е тъжно — казах аз. — Но и прекрасно по някакъв начин.

Кай повдигна вежди и аз побързах да обясня:

— Смъртта не е красива. Имах предвид самата идея за епитафията. Обществото избира какво да остане след нас, когато умрем. То казва какво си струва да влезе в картата с информацията за твоя живот.

Въпреки че осъзнавах това, отново се ядосах на себе си, че не бях погледнала по-внимателно какво имаше на микрокартата на дядо. Но всъщност той сам бе решил какво ще остане от него на този или в някой бъдещ свят: нищо. Бе помолил баща ми да унищожи тъканната му проба и така беше направил своя избор на смърт. Не бе приел покорно чуждото решение.

— В твоето село слагали ли сте такива камъни? — попитах Кай и в същия миг прехапах устни; не биваше да го казвам, все още не трябваше да питам за тази част от историята му.

Той ме погледна.

— Не и за родителите ми. Нямаше време за това.

— Кай — промълвих аз, но той се обърна и тръгна към друга редица камъни.

Ръката ми бе ужасно студена в този миг, без неговата, която да я държи и сгрява. Не трябваше да казвам нищо. С изключение на дядо хората, които бях виждала да умират, ми бяха чужди, не ги обичах. Сега се чувствах така, сякаш се бях взряла в дълъг мрачен каньон, където не е трябвало да влизам.

Докато вървях между камъните, като внимавах да не стъпвам върху тях, забелязах, че Обществото и Хънтър бяха прави за продължителността на живота тук. Повечето от хората не бяха доживели до осемдесет години. Имаше и доста деца, заровени в земята, освен момичето, което Хънтър бе погребал.

— Толкова много деца са умрели тук — казах на глас. Бях се надявала, че момичето от вчера е изключение.

— Млади хора умират и в Обществото — каза Кан. — Спомни си Матю.

Матю, повторих аз, щом чух името, и внезапно си спомних Матю, наистина си го спомних, произнасяйки името му за пръв път от години, вместо да кажа „първото момче на Маркъм, онова, което умря при рядка за Обществото трагедия от ръцете на една Аномалия“.

Матю. Четири години по-голям от Ксандър и мен; достатъчна разлика, за да бъде недосегаем за нас. Беше приятно момче, което ни поздравяваше, когато се срещнехме на улицата, но наистина бе години пред нас. Вече носеше цилиндъра с таблетките си и ходеше във Второстепенното училище. Младежът, когото си спомнях сега, след като си спомних името му, приличаше доста на своя братовчед Кай, но по-висок, по-едър и не толкова пъргав и същевременно спокоен, с премерени движения.

Матю. Не се бях замисляла досега, но като че ли името му бе умряло заедно с него — може би хората се страхуват, че ако загубата им продължава да носи името си, ще бъде по-реална.

— Да, но не чак толкова много — казах аз. — Само той.

— Той е просто единственият, когото помниш.

— Нима е имало и други? — попитах уплашено аз.

Някакъв звук зад мен ме накара да се обърна; бяха Илай и Инди, излизаха от малката къща. Момчето вдигна ръка, за да ни махне за поздрав, и аз му помахах в отговор. Светлината вече напълно беше превзела небето; Хънтър щеше да се появи скоро.

Погледнах към камъка, който бе поставил вчера на земята, протегнах се и погалих издълбаното там име. Сара. Беше живяла съвсем малко; смъртта я беше харесала, когато е била едва на пет години. Под датите имаше един изписан ред и когато го прочетох, се изненадах, че представлява нещо като част от стихотворение — Вятърът през юни ме стисна в шепата си име остави без душа.

Хванах ръката на Кай и я стиснах с цялата си сила. Така че студеният вятър около нас да не се опита да ми го открадне с алчните си пръсти, с тези ръце, които отнемат разни неща от хората, най-вече време, най-вече пролет…