Али Конди
Кръстопът (18)

18.
Касия

Не изглеждаш добре — каза Инди. — Искаш ли да поспрем за малко?

— Не. Не можем да си го позволим.

Знаех, че ако спра, никога нямаше да тръгна отново.

— Няма да бъде от полза за никоя от нас, ако умреш по пътя — каза тя гневно.

Засмях се.

— Няма да умра.

Макар да бях изтощена, гладна и жадна и цялото тяло да ме болеше, мисълта, че може да умра, беше нелепа. Не можех да умра сега, когато с всяка крачка се приближавах до Кай. Освен това имах сините таблетки. Усмихнах се, като си представих каква ли друга информация щях да науча от листчетата, скрити под тях.

Постоянно търсех още следи от Кай. Може и да не умирах, но май наистина бях болна, защото откривах следи навсякъде. Стори ми се, че видях такива в напуканата кал по земята в каньона на едно място, където беше валяло и после пръстта бе засъхнала в нещо, което ми заприлича на букви. Наведох се да ги разгледам по-отблизо.

— На какво ти прилича това? — попитах Инди.

— На кал — каза тя.

— Не. Погледни по-внимателно.

— Кожа? Или пък люспи? — попита тя и за момент бях толкова впечатлена от идеята й, че замълчах. Кожа или люспи. Може би целият този каньон представляваше дълга виеща се змия, по която стъпвахме, и щом стигнехме края, щяхме да слезем директно от опашката й върху някаква непозната земя. Или пък щяхме да се озовем в устата й и тя да ни погълне.

Най-накрая видях истински знак, когато небето над нас смени чисто синия си цвят със синьо и розово, а въздухът започна да се променя. Беше името ми — Касия, издълбано в кората на млада топола, която растеше близо до потока. Дървото нямаше да оцелее дълго; корените му бяха прекалено плитки, защото се опитваха да стигнат до водата. Бе издълбал толкова грижливо името ми в кората, че то изглеждаше почти като част от дървото.

— Виждаш ли това? — попитах Инди.

След няколко секунди тя кимна.

— Да.

Знаех си.

Близо до потока видяхме градче, малка овощна градина с дървета с превити стволове и златисти плодове, висящи ниско от клоните. Гледката на тези ябълки ме накара да взема няколко от тях и да ги отнеса на Кай като доказателство, че съм го следвала на всяка стъпка от неговия път. Трябваше да намеря нещо друго, което да му дам, освен стихотворението — нямаше да имам достатъчно време да го довърша, да измисля Правилните думи.

После погледнах отново земята близо до тополата и видях следи, водещи към каньона. Не ги бях забелязала първоначално, бяха смесени с отпечатъците на други създания, които идваха до потока да пият вода. Но бяха тук — сред лапите и ноктите се забелязваха следи от ботуши. Инди се наведе над оградата на овощната градина.

— Ела — казах й аз. — Няма причина да спираме тук. Можем да видим накъде са тръгнали. Имаме вода и таблетките.

— Таблетките няма да ни помогнат — каза Инди, откъсна ябълка от дървото и отхапа хапка. — Трябва поне да вземем ябълки.

— Таблетките ще ни помогнат — казах аз. — Вече взех една.

Инди спря да дъвче.

— Взела си една? Защо?

— Разбира се, че взех — отвърнах аз. — Също толкова добри са, колкото и храната. Ще ни помогнат да оцелеем.

Инди се впусна към мен и ми натика една ябълка в ръката.

— Изяж я! Веднага — тръсна гневно глава. — Кога я взе?

— В другия каньон — казах аз, изненадана от реакцията й.

— Затова се чувстваш толкова зле и се разболя — каза тя. — Ти май наистина не знаеш, а?

— Какво да знам?

— Сините таблетки са отровни — каза тя.

— Разбира се, че не са — отвърнах възмутено. Мисълта беше направо абсурдна. Ксандър никога не би ми дал нещо отровно.

Инди присви устни.

— Таблетките са отровни. Не вземай повече.

Отвори раницата ми и пъхна няколко ябълки вътре.

— Защо мислиш, че знаеш накъде трябва да вървим?

— Просто знам — казах аз и махнах нетърпеливо с ръка към отпечатъците от ботуши. — Мога да разчета знаците.

Инди ме погледна. Не можеше да реши дали да ми повярва или не. Мислеше, че не съм на себе си от таблетката и губя разсъдъка си. Но бе видяла името ми на дървото и знаеше, че не аз го бях издълбала там.

— Все пак мисля, че трябва да си починеш — каза още веднъж.

— Не мога — отвърнах аз и тя знаеше, че това е истина.

Бяхме напуснали съвсем скоро селището, когато го чухме. Звукът от стъпки след нас. Бяхме близо до водата и спрях.

— Тук има някого — казах аз и се обърнах към Инди. — Някой ни преследва.

Тя ме погледна притеснено.

— Мисля, че просто ти се причува. Както почнаха и да ти се привиждат разни неща, които ги няма.

— Не — отвърнах аз. — Чуй.

И двете спряхме на място, ослушвайки се към каньона. Бе тихо, чуваше са само шумоленето на листата, когато вятърът минаваше през тях. Вятърът спря, шумоленето също изчезна, но все още чувах нещо. Стъпки по пясъка? Ръка, плъзгаща се по камъните, докато търси къде да се хване? Имаше нещо.

— Там — обърнах се към Инди. — Не може да не го чуваш.

— Не чувам нищо — отвърна тя, но прозвуча не съвсем убедено. — Не си добре. Може би трябва да си починеш.

Отговорих й, като просто тръгнах отново. Ослушах се пак за звука от нечии стъпки зад нас, но чувах само листата, разлюлявани от вятъра в каньона.

Ходихме, докато се стъмни, а после използвахме фенерите си и продължихме да вървим. Инди бе права; вече не чувствах, че някой ни преследва. Чувах само дишането си, усещах, че едва стъпвам, слабостта се бе пропила във всяка, вена на тялото ми, във всеки мускул… Но нямаше да позволя никой да ме спре, когато съм толкова близо до Кай. Щях да взема още таблетки. Не мислех, че Инди е права за тях. Когато не ме гледаше, отворих още една опаковка, но ръцете ми трепереха прекалено много. Таблетката падна на земята, както и малкото листче, скрито под нея. И тогава си спомних. Бележките на Ксандър. Исках да ги прочета.

Листчето се понесе по вятъра и внезапно ми се стори много мъчително да го преследвам или да се опитвам да търся синьото хапче в мрака.