Али Конди
Кръстопът (49)

49.
Кай

Когато я притеглих към себе си, усетих, че тя отвръща с желание на прегръдката ми, топла, копнееща… После обаче трепна леко и се отдръпна.

— Съжалявам — каза, — забравих нещо.

Извади малка стъклена тръбичка от дрехите си. Забеляза шока, изписан на лицето ми, и побърза да обясни:

— Не можах да устоя.

Протегна я към мен, за да я видя и да разбера сам. Тръбичката блестеше на светлината от челниците и очите ми трябваше да привикнат, преди да прочета името: Рейес, Самуел. Дядо й.

— Взех я, когато всички гледахте към Хънтър, след като той счупи първата стъкленица.

— Илай също открадна една — казах аз. — Даде я на мен.

— Чия проба е взел? — попита Касия.

Погледнах към Инди. Можеше да отблъсне лодката от брега и да отплава без Касия. Но не го направи и знаех, че няма да го стори. Не и този път. Ако някой искаше да отиде там, където Касия желаеше да стигне, нямаше да намери по-добър лоцман от Инди. Тя щеше да носи раницата ти, щеше да те преведе през бурните места на реката. Инди ни обърна гръб и остана съвършено неподвижна под дърветата близо до лодката.

— На Вик — казах на Касия.

Отначало се изненадах, че Илай не е взел пробата на родителите си, а после си спомних, че техните едва ли щяха да бъдат там. Илай и семейството му бяха Отклонения от години. Статусът на Вик явно беше отнет наскоро, защото Обществото не бе имало време да заличи пробата му от хранилището в Галерията.

— Илай ти вярва — каза тя.

— Знам.

— Аз също ти вярвам. Какво ще правиш с нея?

— Ще я скрия, докато разбера кой и защо съхранява стъклениците с проби. Докато се убедя, че можем да се доверим на Бунта.

— А книгите, които взе от пещерата на фермерите?

— И тях също. Ще потърся подходящо място, докато следвам реката.

Замълчах за миг.

— Ако искаш, мога да скрия и твоите неща. Ще направя така, че някой ден със сигурност да си ги получиш отново.

— Няма ли да ти бъде прекалено тежко да носиш целия този товар? — попита тя.

— Не — казах аз.

Тя ми подаде стъклената тръбичка и бръкна в раницата си за колекцията от откъснати страници, които бе събрала от пещерата.

— А аз не написах нищо, нито една страничка — добави с тъжен глас. — Някои ден ще го направя.

После постави ръка на бузата ми.

— Останалата част от историята ти… Ще ми я разкажеш ли сега? Или когато те видя следващия път?

— Майка ми… — започнах аз. — Баща ми…

Затворих очи, опитвайки се да й обясня. Това, което говорех, нямаше никакъв смисъл. Беше просто поредица от думи… — Когато родителите ми умряха, аз не направих нищо. А толкова много исках. Толкова силно исках. Силно исках да направя…

— Нещо — довърши тя тихо.

Хвана ръката ми и я обърна, вгледа се в хаотичните белези, в боята и в калта, която дъждът още не беше измил.

— Прав си. Не можем да не правим нищо в живота си. Но, Кай, ти си направил нещо, когато родителите ти са умрели. Помня рисунката, която ми даде в Ория. Опитал си се да ги вдигнеш от земята, да ги отнесеш някъде.

— Не — казах с пресипнал от болка глас. — Аз ги оставих на земята и побягнах.

Тя обви ръце около мен и започна да шепне в ухото ми. Думи само за мен — поезията на „обичам те“, за да ме запази топъл сред този студ. С тях ме върна отново от пепелта и нищото към плътта и пулсиращата във вените ми кръв.