Карин Алвтеген
Дълг (9)

Глава девета

Следобед Петер се вмъкна в кантората на Лундберг. Качи се по стълбите пеша. Може би следващия път щеше да опита с асансьора.

Момичето на рецепцията във фоайето говореше по телефона, но веднага щом го видя, помоли да изчака няколко секунди.

— Извинявам се за поведението си вчера, но аз нали не знаех… мислех, че…

Петер вдигна предупредително ръка.

— Спокойно. Той тук ли е?

— Разбира се, влизай. Чака те. Впрочем името ми е Лота.

Тя поднови телефонния си разговор, а той отиде и почука на вратата на Лундберг.

— Влизай направо — каза Лота с ръка върху микрофона на слушалката.

Той се поколеба за миг, после натисна дръжката и отвори.

Лундберг пак говореше по телефона, но Петер усети, че се опитва да приключи разговора. Той влезе и затвори вратата след себе си. Белите завеси бяха дръпнати пред стъклените стени. Лундберг сложи слушалката.

— Няма смисъл да чукаш и да чакаш отговор. Тази стая е толкова звукоизолирана, че и бомба да взривиш тук, нищо няма да се чуе отвън. Не знам, по дяволите, какво са мислили, като са я правили… Хубава прическа впрочем.

Петер прокара смутено ръка през току-що подстриганата си коса и зяпна към лампата на тавана.

— Благодаря за вчера — продължи Лундберг. — Добре е да не си сам в цялата тази неприятност.

Петер разбра, че е получил страхотен комплимент, с какъвто малцина са удостоявани. Улуф Лундберг имаше нужда от него. Зададе си въпроса дали това е странно за него или за Лундберг.

— Пристигна ли нещо по пощата днес? — запита той.

— Слава богу — нищо. Дори и нокът — отвърна Улуф и се усмихна.

Изглежда значително по-спокоен днес, помисли Петер и продължи:

— Пръстът пътува в препоръчано писмо до една лаборатория в Гьотеборг. Ще видим какво ще се окаже. Освен това имам и няколко въпроса.

Измъкна скъсаната вестникарска страница от джоба.

Лундберг изглеждаше впечатлен.

— Лаборатория в Гьотеборг. Я виж ти. Тук се върши работа.

Петер не прецени дали иронизираше. Не му се вярваше. Седна на стола до вратата.

— Вчера, като разправяше за твоите… любовни истории, ми хрумна, че може да е някоя от тях.

— Да, тогава имаме доста обемист списък, който трябва да проучим. Пък и аз не мога да си спомня всички.

Петер, чиито любовни връзки се брояха на пръсти, сведе поглед. Странно как Лундберг се промени тук, в офиса. Или бе различен у дома си?

Продължи:

— Добре, но не се ли сещаш за някоя, която се е държала странно, или за някоя, която си чупил?

— Няма нито една, за която мога да си спомня от раз. Впрочем… „чупил“. Не съм чувал тази дума отдавна. Да не е на някой диалект?

Петер вдигна рамене. Хрумна му, че Лундберг не знаеше нищо за него, докато той имаше представа какво става дори в гащите му.

— Коя е Шерштин, дето е на некролога на жена ти?

Опитваше да се върне към правилната следа. Нямаше желание да отговаря на повече въпроси, които Лундберг възнамеряваше да му зададе. Това подейства. Лундберг сключи ръце на тила и се наклони назад в стола си.

— По-голямата сестра на Ингрид. Е, не е точно сестра… дошла в семейството като дете по време на войната във Финландия, няколко години преди да се роди Ингрид. След войната научили, че бащата е загинал, майката така и не се обадила и Шерштин останала в семейството. Имам чувството, че са я третирали като своя родна дъщеря. Няма в какво да я подозираш. Тя е обратна и бе една от първите, които регистрираха партньорство, щом стана възможно хомосексуалните да се женят. Винаги сме се харесвали един друг и тя е приятно момиче. Можеш да я махнеш от списъка на заподозрените.

Само дето списъкът на Петер свършваше дотук. Неизвестен брой полузабравени любовници и една хомосексуална балдъза не му даваха никакви нови разкрития и засега нямаше други предложения. Но за това не му се разговаряше с Лундберг и той се надигна с вид на зает човек.

На вратата се почука и в същата секунда тя се отвори. В стаята се появи огромен букет червени рози.

— Пристигнаха със съобщение от цветарницата на Льофстед. Не знаеха кой го изпраща — каза Лота някъде иззад букета.

— Остави ги на пода — нареди Лундберг и се изправи.

Вътре имаше малко пликче, Лундберг го отвори и прочете. Сетне подаде картичката на Петер.

Същият префърцунен стил.

Скоро няма да чакаш повече. На война и в любовта всичко е позволено.

Цветарницата на Льофстед бе само през една-две пресечки. Петер вървеше колкото се може по-бързо. Започна да вали сняг и кишата мокреше краката му.

На касата пред него имаше двама клиенти. Той търпеливо чакаше. Появи се допълнителен продавач и Петер за първи път през живата си пререди човек. Клиент номер две критично го изгледа, но направи каквото правеше самият той, когато го пререждаха на опашка — изруга с очи, ала не посмя да каже нищо.

— Току-що сте изпратили голям букет червени рози на господин Улуф Лундберг на „Карлавеген“. Ще ми кажете ли от кого са? — попита той.

Продавачът се усмихна подигравателно.

— Ами! Наистина ли искате да знаете?

— Много е важно — опита се да звучи убедително Петер.

— Нашите клиенти изцяло желаят да запазят тайните за себе си, пък и ние не сме клюкари — отговори продавачът, без да престава да се хили.

Петер потърси портфейла във вътрешния си джоб и извади старата си шофьорска карта. Размаха я пред очите на човека и я пъхна обратно в джоба.

— Името ми е Пер Виландер и съм от полицията. От изключително значение е да ни помогнете.

Усмивката на мъжа изчезна.

— Разбира се — съгласи се той, пъхна се под тезгяха и извади папка.

— Рози, казахте, да видим. Имахме тази сутрин поръчка за голям букет. — Разлисти папката. — Ето… Улуф Лундберг… Ето го. Виждам, че е поръчан в девет и половина, но е добавено да не се доставя преди един.

Петер обърна папката към себе си да прочете сам. Нямаше име под „поръчка“.

— Можете ли да си спомните как изглеждаше тази личност? — попита той.

— Мога. Спомням си я доста ясно. — Внезапно продавачът се притесни. — Честно казано, отначало помислих, че някой иска да се пошегува с нас. През цялото време беше със слънчеви очила, което е малко необичайно по това време. Между другото, бе тъмнокоса, с почти черна коса, и ако трябва да съм точен, не изглеждаше да е естествена. Разбираш ли, на младини бях фризьор. Предполагам, че беше около метър и седемдесет. Говореше ужасно много, не можах да взема думата.

Знам какво е, помисли Петер.

— Можете ли да си спомните какво каза?

— Не, едва ли всичко. Говореше за мъжа си и че той трябвало да получи всички тези рози. Спомена, че я боли гърбът, после, опасявам се, вече не я слушах достатъчно внимателно. Бях напълно зает с връзването на букета. Тя държеше абсолютно сама да избере розите.

— Сигурен ли си, че не е оставила някакво име?

— Да, по някаква причина не пожела да попълни бланката, но при нас не е нещо необичайно, затова и не настоявах. Името се отбелязва преди всичко заради клиента. Ако букетът по някаква причина не стигне до адреса или адресът въобще не съществува, то разписката е като гаранция.

— Видя ли накъде пое, като излезе от магазина?

— Не. Мисля, че телефонът иззвъня, така че май въобще не я видях да излиза.

За всеки случай Петер се огледа. Сега магазинът беше празен.

— Впрочем… като плащаше, а тя плати в брой, изпусна една визитка на тезгяха. Беше от някаква галерия в Стария град. Сега се сещам, че каза какви хубави картини имало там.

— Помниш ли името? — с надежда попита Петер.

— Май беше нещо в смисъл… лайт или саунд във всеки случай нещо на английски, не мога точно да си спомня.

— Мога ли да погледна в телефонния указател?

Намериха рубриката „Галерии“ и затърсиха сред имената.

— Ето — каза мъжът. — Галерия EASY LIGHT. На Свартмангатан. Това беше!

Петер взе визитка от купчинката на тезгях благодари и вече се бе запътил към изхода, когато мъжът извика след него:

— Точно така. Има нещо, което забелязах. Тя куцаше. Но може би се дължеше на бременността й.

— Може би — отвърна Петер и си помисли: или се дължи на това, че скоро си е отрязала пръст на крака…

Пътуването с метрото от Техническото училище до Стария град отне осем минути. След кратка разходка той пресече площад „Стурторьет“ и сви в Свартмангатан. Не беше трудно да намери адреса. От корпуса на къщата стърчеше крещящо розова табела с името на галерията и той с огорчение си помисли дали няма някакви правила как да изглеждат табелите в Стария град.

Достатъчен бе един поглед към витрината, за да се увери, че с Демона не споделят един и същи вкус. И категорично не и с Улуф Лундберг. Отвори вратата и влезе. Всички картини бяха с мотиви на цветя и рисувани от един и същи художник. Поне така се надяваше. Обединяващата тема в тях бе розовият цвят, а и розите се явяваха под една или друга форма в крещящите картини.

— Добър ден, мога ли да ви помогна?

Жената зад щанда бе на около шейсет. Беше висока и слаба и някак… в мозъка на Петер прищрака думата „шикарна“.

— Да, вероятно — отвърна той. — Имам малко странен въпрос. Вижте, загубих изцяло контакт с моя стара приятелка от училище. Сега с други приятели организираме малък юбилей и чух, че някой е видял съученичката ни тук, в галерията, преди известно време. Опитвам се да направя последен опит да я намеря, та исках да попитам дали случайно не я познавате?

Петер умееше да лъже. Хрумна му, че със сигурност прави по-добро впечатление, когато лъже, отколкото като говори истината.

— Как се казва въпросната дама?

— Ето тук е проблемът — отговори той и се престори на смутен. — Никой не знае фамилията й като омъжена, а и малкото име сигурно е сменила през последните години. Преди се казваше Ева Виландер.

— Как изглежда тогава? Това поне знаете ли? — попита дамата с тон, ясно показващ, че отделя време само за клиентите си, които възнамеряват да купят картини.

— Тя е около един и седемдесет, с подстригана на каре коса. Онези, които са я видели наскоро, казват, че е бременна.

Жената вдигна вежди.

— Имате късмет. Изглежда, това е клиентката, която дойде по-рано днес и купи тази картина. — Тя посочи отблъскващо творение с ужасни рози. — Каза, че ще се върне в четири да си я вземе.

Сърцето на Петер прескочи.

— Не знаете ли името й?

— Не, за съжаление. Плати в брой.

Прииска му се да се махне от магазина. Сега, на мига. Тръгна заднишком към Свартмангатан.

— За кого да предам? — викна дамата тъкмо при отварянето на вратата.

— Няма нужда. — Петер провря глава през процепа. — Ще дойда към четири да я изненадам.

 

 

Часовникът на Голямата църква показваше два и двайсет. Той пресече отново площада и влезе в тамошното кафене. Седна на една от масите до прозорците и си поръча кафе.

А сега какво ще прави? Да се втурне, да я завърже и да я заведе в полицията? Или направо да отиде при нея и да й каже да престане да тероризира Улуф Лундберг? Или да я проследи, да види къде живее и после да се обади на Лундберг? Той се спря на последната алтернатива. Не беше сигурен дали би се справил с една конфронтация. Усети, че е нервен. Кафето нямаше вкус, а и той не беше гладен, макар да не бе ял нищо от сутрешния сандвич насам.

Стрелката на часовника на Голямата църква вървеше по-бавно от всякога. Когато показа три без четвърт, той не издържа, плати и излезе на Големия площад.

Слънцето се бе скрило зад къщите и над откритото пространство цареше здрач. През цялото време Петер се озърташе. Сигурен беше, че не би се справил, ако тя го нападнеше в гръб.

На десетина метра от вратата на галерията имаше портал. Той застана там и зачака. Вече мръзнеше. Краката му бяха мокри, а ставаше все по-студено.

Прокле се, задето никога не носеше часовник.

Когато му се стори, че седи там вече цяла вечност, излезе и измина двайсетте метра назад към Големия площад, за да погледне часовника. Беше само три и половина. Върна се отново и пак зачака.

Нищо не се случваше.

Понякога покрай портала минаваха хора. Всички го заглеждаха подозрително. Опита да се усмихва и да си придаде колкото се може по-безопасен вид, но толкова мръзнеше, че трепереше, и разбра, че без съмнение изглежда странно в очите на минувачите.

Откакто се беше наместил тук, нито един клиент не бе влязъл в галерията. Някои се спираха и поглеждаха витрината, но бързо продължаваха по улицата. Не ги упрекваше. Всеки път когато се приближаваше жена в дълго палто, сърцето му прескачаше, но те всички подминаваха галерията.

Сега вече сигурно минаваше четири.

Покрай него мина младо момиче с раница на гръб.

— Извинете, бихте ли ми казали колко е часът? — попита той.

— Боже, колко ме изплаши — каза тя. — Не те видях.

Нищо чудно, помисли Петер.

— Пет без двайсет.

И тя продължи нататък.

Вече не издържаше. Тръгна към галерията, хвърли светкавичен поглед през витрината и влезе вътре.

— А, ето те — усмихна се дамата. — Представи си, само една-две минути след теб тя пристигна и взе картината. Казах, че си я търсил и за какво, и тя много се зарадва. Щяла да се свърже с теб в най-скоро време. Имала ти номера.

Горещата вълна го заля за две секунди. За първи път от близо 30 часа насам почувства, че сърцето му заби по-учестено.

Без да каже нещо, излезе на улицата и механично закрачи към метрото. На всеки ъгъл се стряскаше, да не би да я срещне. Видимостта, която и без това бе ограничена, го принуждаваше да свежда поглед, за да не се спъне. Тя можеше незабелязано да се приближи и да го притисне отстрани.

Стоеше на перона. От Шлюза пристигна влак. Но в това състояние той решително не би могъл да пътува. Мракът щеше да го надвие вътре във вагона. Трябваше да се прибере у дома.

Нов влак пристигна на перона. Петер гледаше как хората влизат и излизат, преди да се затворят вратите. В същия миг, когато влакът тръгна, той я съзря зад един прозорец. Тя му махна. След секунда вече я нямаше. Петер се затича надолу по стълбите и излезе на площадката за хеликоптери. Успя да стигне до ръба и повърна.

 

 

Не усещаше студа по пътя за вкъщи. Беше толкова нечувано уморен, че единствената му мисъл бе по-скоро да се добере до леглото. Изтощението му бе толкова силно, че сякаш бе глътнал цяла таблетка за сън. Като че ли самото му тяло излъчваше сънотворно вещество, за да избегне кошмара.

Набра правилния код на домофона. Когато натисна дръжката, усети, че не е затворено. Между вратата и прага имаше камък, който пречеше да се затвори напълно. Умът му бе твърде уморен, за да схване предупреждението. С последни сили се заизкачва по стълбището. В този момент асансьорът не бе подходящо решение.

Нещо стоеше опряно на неговата външна врата. Нещо, увито в кафява хартия и завързано с груб канап. Върху опаковката бе написано с червен туш: Да се предаде на Улуф Лундберг.

Беше картината.