Карин Алвтеген
Дълг (31)

Глава трийсет и първа

Лежеше в лазарета и град Йоншьопинг. Когато се събуди, майка му седеше на стол край него. Болеше го коремът и той заплака. Майка му несръчно го погали по бузата.

— Ще се оправиш скоро — каза успокояващо тя.

На съседното легло лежеше възрастен мъж и спеше. Стаята бе бяла и ухаеше на чисто.

Беше на девет години и току-що го бяха оперирали от апандисит.

Спря да плаче и замижа. Изненадан се наслаждаваше на майчините ласки и желаеше никога да не оздравява. Погледна я.

Тя плачеше. Едри сълзи се стичаха по бузите й и той обезпокоен се запита какво е направил.

— Няма нищо — хълцайки, каза тя и извади поената си кърпичка. — Опитай да заспиш.

Продължи да го гали по бузата и той се постара да я послуша.

Събуди се отново. Тя продължаваше да го гали по бузата. Отвори очи.

Вече не беше майка му, която седеше до него. Беше Аня Фрид. Той инстинктивно отмести лицето си. Ласките й бяха като посегателство. Тя отдръпна ръка.

Беше толкова гладен, че стомахът му крещеше.

— Трябва да хапна нещо — каза той.

Тя го погледна за момент, сякаш преценявайки ситуацията, и после изчезна към кухнята. Той пресметна, че трябва да е събота. Вероятността Улуф да е в обсега на телескопа бе минимална и това го отчая. Разбра, че сериозно трябва да обмисли как да се измъкне оттук. Пък и Ева сигурно е побесняла. Той се надяваше, че този път ще отиде в полицейското управление и ще го обяви за изчезнал. Но какво помагаше това? Нямаше никаква връзка между него, Улуф Лундберг и Аня Фрид. Невъзможно бе да го намерят.

Шофьорът на таксито, който го докара, бе единственият шанс, но той знаеше, че не умее да прави впечатление на хората. И се съмняваше, че е успял да направи това тъкмо по време на курса с таксито.

Как можа да е толкова глупав и да не остави някъде някакво съобщение? Сигурно самочувствието му е преляло, щом се втурна тук презглава като истински Супермен.

Доказателството за провала бе повече от ясно тук, където лежеше. Той реши, че ако краят е дошъл, поне трябва да знае защо.

Може би затова бе толкова спокоен. Защото дълбоко в себе си смяташе, че това е краят и че от това голяма полза няма.

Замисли се за съня си. Беше толкова действителен. Никога не бе сънувал майка си преди, но чувството от нейната близост оставаше в него. Отдавна не си беше спомнял за болничната стая.

Тя се появи с поднос с два намазани сандвича и чаша мляко.

— Ето — каза недружелюбно и протегна подноса.

Той се изправи в леглото и тя го остави върху коленете му.

Обърна се и потъна в кухнята.

Той погледна сандвичите с отвращение. Отпечатъците от мръсните й пръсти личаха върху едно от парчетата сирене и той потръпна само при мисълта, че го е докосвала, но все пак гладът надделя. Отхапа от единия сандвич и после го остави, за да може със свободната си ръка да вдигне чашата с мляко.

Вгледа се в халката на стената и опита да я раздвижи. Не се поддаде и на милиметър. Той я пое между пръстите и се помъчи да я завърти напред-назад.

В главата му блесна стар спомен. Той и Юхан, един приятел от автобусните линии, преди много години се разхождаха по Вестерлонгатан и зяпаха коледната украса. На витрината на магазин за сладкиши видяха механичен Дядо Коледа, който с упоритостта на луд думкаше с бастуна си по стъклото. Бастунът улучваше всеки път едно и също място. Юхан, който караше вечерен курс по физика, удивен се спря и загледа играчката. Той обясни, че дори и ударите да са слаби, след известен брой стъклото ще получи материално изтощение и ще се счупи. Дори Дядо Коледа да трябваше да седи там цяло денонощие, чрез сложно пресмятане можеше да се изчисли точно колко удара ще издържи стъклото. Накрая щеше да рухне пред изпитанието.

Петер се замисли над това, надявайки се то да важи и за стените.

Продължи да яде, като с лявата си ръка целенасочено започна да обработва халката.

 

 

Тя се върна в стаята и седна във фотьойла. Протегна ръка към масата, събори на пода вехториите и постави бутилка вино и чаша. Махна подноса от коленете му и го сложи на пода. Повръщаното си стоеше още там.

Той дръпна завивката над лявата си ръка и продължи опитите си да изтръгне халката.

Тя си наля чаша вино. Гаврътна го, без да трепне.

Никой не каза дума.

Тя продължи бързо да пие и той не можеше да прецени това добре ли е или зле.

Накрая събра кураж.

— Мога ли да видя снимката на Ерик Фрид? — попита.

Тя се изправи, без да отговори, и с леко залитане изчезна в отвора на вратата. Тутакси се върна, държеше снимката между палеца и показалеца си. Напомни му на Улуф, когато изваждаше изсъхналата роза от пакета.

Пусна снимката върху него и я оста пи да падне на гърците му. Той бавно я повдигна и после я погледна.

— Знаеш, че това не съм аз, нали?

Тя прихна.

— Да не мислиш, че съм глупава, лайно такова? — отвърна веднага.

Да, може би, помисли Петер.

— Тогава кой е?

Тя вдигна поглед от чашата с вино и го изгледа с присвити очи.

— Това, малки ми Петер, е моят баща.

Изправи се, отиде до него и изтръгна снимката от ръцете му. Взе писалка от пода и започна да боде с нея лицето.

— Ти, дяволе, дяволе, дяволе… — виеше тя в такт.

Той я наблюдаваше. Че не беше здрав човек, това бе ясно. Накрая тя падна назад във фотьойла и силно захленчи. Цялата се тресеше. Опита се да налее още вино, но не уцели чашата и затова отпи директно от бутилката.

Внезапната й слабост му вдъхна кураж.

— Какъв беше той? — попита внимателно той.

Тя се стегна и го погледна. Петер престана да върти халката под завивката.

— Иска ти се да знаеш, нали? — прошепна тя. — Сигурно ще искаш да знаеш и какво е да имаш баща, който се промъква в стаята ти всяка вечер година след година и върши с теб забранени неща. Това щеше да ти хареса, нали?

Той се изчерви.

Тя отново отпи от бутилката. Виното потече по брадичката й. Започваше наистина да се напива.

— И после, когато най-сетне умря, остави в мен спомен, залепнал в тялото като вечно наказание, което не можеш да отмиеш. Който оставя големи, отворени, кървящи рани по цялото тяло, които никога няма да зараснат. Така че всички да видят позора, който носиш, като че ли самият дявол се опитва да излезе през твоята кожа. Сигурно искаш да знаеш как се понася това, а?

Той мълчеше. Мъжът от снимката я е заразил със сифилис. Собственият й баща.

— Защо не отиде на лекар? — попита тихо той.

— Затваряй си устата! — изкрещя тя. И се изправи. Изпразни последните капки вино и после метна бутилката на пода. Залиташе и изглеждаше, сякаш не знае какво да прави. Накрая отново седна. Петер реши, че е по-добре да мълчи.

Тя потъна в мислите си. А той се изплаши, че желанието й да говори се е изчерпило, и се изкашля, за да прекъсне мълчанието й. Тя го погледна с пияни очи. Кашлянето свърши работа.

— А ти, малко лайно, ти се измъкна от всичко. Ти изчезна и ме заряза сама в този ад. Първо отне майка ми, а теб аз изобщо повече не видях. После останах сама с дявола. Почти успях да порасна, докато не проумях, че ти никога няма да се върнеш и да ме спасиш.

Той не разбираше. С кого го бърка?

— Онзи най-сетне умря и аз бях свободна. Така си мислех. Но той се бе пъхнал под кожата ми и ме бе отровил. Никога вече не мога да съм свободна. — Тя се облегна назад и затвори очи. — После получих писмото и накрая започнах да те търся. И тогава видях, че ти си той. Четири години чакам това. Да те накарам да платиш за твоята измяна. И явно напълно си е заслужавало!

Тя стана и отиде до полицата, откъдето взе нещо. Пак седна във фотьойла.

— Това писмо, Петер, съм чела поне хиляда пъти. То е до теб. — Изсмя се. — И знаеш ли кое е забавното? Знаеш ли?… Че ти никога няма да го прочетеш!

Тя залитна към него, протягайки писмото така, че да може да види адреса. Беше адресирано до нея, но почеркът го накара да затаи дъх. Направи бързо движение със свободната дясна ръка, за да го докопа. Но тя бе бърза като невестулка и отстъпи назад.

Тук нещо съвсем, съвсем не бе наред.

— Не, скъпи ми братко — каза тя с омраза в погледа. — Последната ми цел в живота е никога да не прочетеш това писмо!

Той замижа и се опита да си внуши, че е видял погрешно, но вече знаеше, че е вярно. Пликът беше надписан с почерка на майка му.