Карин Алвтеген
Дълг (35)

Глава трийсет и пета

Щом се отпусна на задната седалка, тялото му напомни за себе си. Мразовитата разходка чисто и просто бе изчерпала ресурсите на силите му и сега всяка част на тялото му крещеше за почивка и възстановяване.

Помоли шофьора да го закара до Салтшьо-Дувнес. Улуф трябваше да си е у дома по това време на денонощието и ако по някаква причина не бе там, Петер все още държеше в джоба си резервния ключ, който му бе дала Лота.

На стълбите се поколеба. Часовникът на таблото в таксито показваше шест без десет. Дали да позвъни, или просто да си отключи? Избра среден вариант. Отвори със своя ключ и доколкото му позволяваше гласът, извика навътре в къщата, че е той. Червената лампа на алармата сърдито запримига и върху малкия дисплей се появи надпис, че скоро ще се задейства, ако някой не натисне правилния код. Той все още си го спомняше и лампата престана да мига. Още не си бе свалил обувките, когато Улуф се появи в антрето. Халатът му висеше полузакопчан. Изглеждаше толкова уморен, сякаш едва се държеше на краката си.

— Какво правиш тук? Не си ли в болницата?

Изглеждаше едновременно ядосан и изненадан.

— Не издържах. Мога ли да вляза?

Петер сведе поглед, когато се досети, че вече е вътре. Улуф вече беше поставен пред свършен факт.

— Влизай и сядай! Изглеждаш повече умрял, отколкото жив.

Петер можеше да му отвърне със същото, но се въздържа. Улуф го отведе до дивана, взе одеяло и го метна на раменете му.

— Боже господи, трепериш целият! Искаш ли нещо?

Петер кимна.

— Малко чай ще е добре.

Улуф отиде в кухнята, а той се облегна и затвори очи. Питаше се на какво още би подложил тялото си, преди то да реши чисто и просто да легне и да умре.

Улуф се върна с чаша чай и му помогна да я доближи до устните си. Мозъкът му все още беше нащрек, но тялото вече бе напълно извън строя.

— Опитай да пиеш повече, така казаха в Каролинската болница. Някой знае ли, че си тук?

Той поклати глава.

— Може би трябва да звъннем и да им кажем… да не вдигат шумотевица.

Това беше шега, но той така и не успя да се усмихне. Улуф вдигна слушалката и се обади на телефонни услуги. Оттам го свързаха с централата на Каролинска болница.

— Бих искал да говоря с някой от отделение петдесет и трето. Благодаря.

Петер замижа отново.

— Името ми е Улуф Лундберг. Искам само да съобщя, че пациентът Петер Брулин, изчезнал тази нощ, е при мен у дома.

Тишина.

— Да, много е уморен и се опитвам да го накарам да изпие нещо. Какво още трябва да направя?

Отново тишина.

— Окей. Не, той ще остане тук. Не понася болници. Може би ще е добре да изпратите някой да го прегледа тук днес?

Улуф продиктува адреса си и приключи разговора.

— Благодаря — прошепна Петер.

— Спокойно сега. Ще се почувстваш по-добре, след като здраво се наспиш. Казаха, че трябва да пиеш много течности, но и да почиваш. Твърдят, че си пренапрегнат. Така ли е?

Петер го изгледа. Улуф се усмихваше и този път той му отвърна с уморена усмивка.

— Какво стана в жилището всъщност? — попита сериозно Улуф. — Имаш ли сили да разкажеш?

— Утре — отговори той.

Улуф кимна.

— Искаш ли да си легнеш, или да останем тук още малко? Чаршафите ти са същите.

Петер не желаеше да остава сам. Навън вече бе светло, усещането за страх не бе вече толкова осезаемо, но той знаеше, че остане ли сам, едва ли ще заспи.

— Можеш ли да поседиш тук още малко? — попита Петер. — И ти май не си спал много нощес.

— О, да, три часа са достатъчни.

Улуф бе седнал във фотьойла срещу него и сега се облегна назад.

— Освен това вече ще имам повече време за сън.

Петер го погледна въпросително. Улуф забарабани с пръсти по ръкохватката на креслото.

— През последните няколко дни взех важно решение. — Той отпи от чая си и допълни: — Мисълта отлежаваше известно време, но през последната седмица най-накрая реших. Ще продам фирмата.

В стаята настъпи тишина.

— Мислех, че бизнесът е от значение за теб — каза Петер.

Улуф укроти пръстите си.

— Така беше, но времето лети. Преди месец навърших петдесет и седем, но времето така и не спря. Трийсет и седем години не съм вършил друго, освен да работя, и моята фирма напоследък бе на върха, така че не виждам причини да продължавам. Вече спечелих толкова пари, че ще ми е трудно да ги похарча, докато умра, затова смятам да започна още сега.

Изведнъж той се оживи, наведе се напред във фотьойла и продължи, сякаш убеждаваше и себе си, и Петер:

— Нямам деца, нямам семейство. Дори нямам братя и сестри и да вървя по дяволите, ако събраните ми с толкова труд пари трябва да отидат в държавната хазна. Мечтал съм да направя хиляди неща. Да скитам из Хималаите, да се гмуркам в океана край Австралия, да замина на сафари в Африка… Тогава човек ще се запита: ами защо не го направиш? Ами защото всеки ден отивам в офиса и измислям как да убедя хората да купуват прах ОМО вместо АРИЕЛ, да им внушавам, че не могат да преживеят и ден, без да си купят сателитна чиния, която им осигурява четиристотин и осемнайсет телевизионни канала. — Въздъхна и пак се облегна назад. — Просто съм стар за такива неща. Вече не се чувствам мотивиран. Единственото, което искам, е спокойствие и почивка.

Отново стана тихо. Край панорамния прозорец прелетя ято чайки.

— Но все пак съм разбрал и признал пред себе си, че това, което досега ме е възпрепятствало да продам фирмата, е фактът, че ме е страх от самотата.

Погледна Петер, който слушаше, наострил уши. Улуф разпери ръце.

— Мога да завъртя няколко телефона и да напълня къщата със стотина гости още тази вечер, ако искам… но кои ще бъдат те? Ами деветдесет усмихнати лица от рекламния бранш, които знаят, че трябва да се държат добре с Улуф Лундберг, и десетина, които навярно мога да нарека мои приятели, но с които решително не бих могъл да скитам из Хималаите. Всички си имат семейства, за които се грижат.

Той наведе поглед, сякаш внезапно нещо го смути. Петер се изпълни със състрадание.

— Така е, хората забравят, че дори проспериращ мъж може да бъде самотен. Аз самият почти го бях забравил. Но действително е така. Ако направим един анализ — какво излиза? Аз съм тотално самотен и кантората служи за нещо като заместител на приятел. Отивам там всеки ден, за да получа потвърждение, че от мен все пак има нужда, но всъщност нямам представа кой съм аз извън професионалната ми роля. Сега съм решил да установя това.

Помълча известно време, вдигна поглед и се вгледа в Петер.

— Но същевременно ме е страх, чувствам се несигурен. И така, ето къде се вместваш в картинката ти, Петер.

И двамата седяха и мълчаха.

— Имам предложение — продължи Улуф. — Само да не припаднеш! Питам се дали би се съгласил да живееш в къщата с мен? Просто ще я разделим по средата и ще имаме само обща кухня и дневна. Ако искаш спокойствие, се оттегляш в своята част, същото важи и ако имаш посещения.

Петер не вярваше на ушите си. Кой беше този, който след 32 безгрижни, безбрежно зелени години изведнъж бе забелязал, че сега е ред на друг човек да живее така?

Погледна го и се усмихна. Улуф изглеждаше нетърпелив, сякаш очакваше по-скоро неговата реакция.

— Предложение ли ми правиш? — усмихна се Петер.

Улуф се засмя.

— Ами нещо такова… Но — той усмихнато вдигна показалец във въздуха — трябва да поясня, че няма да изпълняваме брачни задължения. Мисля, че е напълно ясно. Тях ще си ги уреждаш сам. Ако искаш да дойдеш с мен, заповядай… след три седмици заминавам за Непал. Може пък да си намериш някоя там?

Петер усети топлина да се разлива по цялото му тяло. Радко срещано спокойствие го обзе до дъното на душата му. Все още имаха нужда от него… сега дори може би повече отпреди.

— Може би не трябва да споменавам, че нямам парични средства — каза той.

Улуф се усмихна.

— О, не, имаш.