Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Skuld, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Васа Ганчева, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Карин Алвтеген. Дълг
Шведска. Първо издание
ИК „Унискорп“, София, 2007
Редактор: Петя Пешева
Коректор: Грета Петрова
ISBN: 978-954-330-100-3
История
- — Добавяне
Глава втора
Вратата на „Карлавеген“ 56 бе огромна и помпозна, превъзхождаше я единствено вътрешното стълбище. Месингова табела с логото на „Лундберг & Ко“ приканваше към петия етаж. Той отвори засукана метална врата и се озова в малък асансьор за трима. Пространството бе миниатюрно като за клаустрофобици и той предпочете да се възползва от импозантното мраморно стълбище.
Личният му лекар беше препоръчал движението като единствена мярка срещу тежките пристъпи на отчаяние и го бе изпратил с бележка до психиатрията, където той така и не посмя дори да се обади, но пък свикна да тича по няколко километра на седмица. Не му помогна срещу страховете, но поне успя да се наслади на смяната на сезоните в парка Витаберг, а и закрепна достатъчно добре, за да успее да се справи с четири-пет етажа без особено усилие.
На петия етаж имаше две врати, но едната бе без табела и изясняваше, че видите ли, „Лундберг & Ко“ са го заели целия. Той прокара пръсти през косата си и хвърли поглед на отражението си в месинговата табела на вратата. Веднага съобрази, че това само влошава нервността му, и преди куражът да го изостави, извади пакета от джоба си. Розата бе останала без няколко листенца, но тя и без туй не изглеждаше много весело.
На площадката нямаше звънец и като пое дълбоко дъх, той отвори вратата и влезе.
Момичето на рецепцията говореше по телефона и само му хвърли разсеян поглед. Стаята, в която се озова, бе полукръгла и можеше да се оприличи на голям хол. Имаше няколко врати, но никакви прозорци. През процепите на вратите долитаха гласове и приглушена музика от някаква рекламна радиостанция, наоколо висяха двайсетина картини с изображения на огромни яйца в златни или сребърни цветове. Под всяко яйце бе написано нещо, но толкова ситно, че човек трябва да бе ненормално далекоглед или болен от любопитство, за да разбере какво е то.
Мразеше стаи без прозорци.
Момичето зад бюрото бе хубавко и носеше впит черен пуловер. Изглеждаше заета, прелистваше някакви явно важни документи и завърши разговора си, като каза с приятен глас, че разбира се, щяла да намери номера на мобилния телефон на Патрик.
— Здравейте, мога ли да ви помогна? — попита тя и продължи да рови из книжата.
— Търся Улуф Лундберг.
— Така ли? И кой го търси? — Усмихна се и измъкна лист хартия и писалка.
Той осъзна, че е важно кой търси Лундберг. Рискът този човек да бъде достъпен само за особено важни персони бе голям, а отлично знаеше, че не принадлежи към тях.
— Можеш да предадеш, че го търси жена му.
Усмивката й изчезна тъй бързо, сякаш той й беше направил срамно предложение. Тя безмълвно се обърна и тръгна бързо към единствената, водеща към стълбището, врата. След три бързи почуквания я отвори и без да дочака от говор, влезе и затвори след себе си.
Той остана сам в хола.
Той и пакетът.
И страшно много врати.
Само една извеждаше към въздух, кислород и сняг, и мраз, и навън от това място.
Трябваше да остане още миг, още един момент, за да може с чиста съвест и с хиляда крони по-малко беден да загърби цялата тази история.
След някоя и друга минути затворената врата бе отворена от мъж, който можеше и да бъде самият Улуф Лундберг. Момичето от рецепцията се шмугна покрай него и хвърли любопитен поглед към Петер, сякаш се надяваше при това положение той да се е изпарил.
— Елате — покани го Улуф Лундберг с толкова убедителен глас, като че цялата кариера на шеф на собствената му преуспяваща фирма висеше изографисана и обяснена на невидима карта в стаята.
Петер не възнамеряваше да каже „не“, но арогантният тон на мъжа за секунда го вбеси, което бе най-бързият признак за приближаващ пристъп. Усещането му даде сили.
— Благодаря, много сте любезен — отговори той.
Стаята на Улуф Лундберг имаше прозорци и това бе първото, което Петер отбеляза. Бяха разположени на основната стена точно срещу вратата и даваха просторен изглед над върховете на дърветата по алеята на „Карлавеген“. Останалите две стени бяха от стъкло и разкриваха канцеларски пейзаж без вътрешни стени, който представляваше полукръг около лишения от прозорци хол. Той така и не можа да си спомни дали сградата изглеждаше кръгла отвън, но изостави бързо тази мисъл.
Улуф Лундберг вече седеше зад бюрото си. Целият офис оставяше впечатление за модерен стил и за всички посетители трябваше да е ясно, че тук вътре седеше човек, добре информиран за всякакви мегабайтове и уебсайтове. Самият Лундберг беше единственият, който напомняше, че на този свят има и неща, изобретени преди повече от три месеца. Петер прецени, че той наближаваше шейсетте, явно двойно по-стар от останалите, които се намираха от другата страна на стъклената стена. Макар облеклото му да бе младежко и той да се движеше с естествена гъвкавост, в очите му личеше трудно прикривана умора.
Лундберг измъкна дистанционно и натисна едно от копчетата. Бели завеси, механично задвижвани, се плъзнаха и плътно закриха двете стъклени стени и света зад тях.
Петер все още се чувстваше раздразнен от посрещането, но бе доволен, че поне прозорците останаха незакрити.
— Кой сте вие и какво общо имате с жена ми? — попита Лундберг и погледна с подозрение към пакета, който посетителят все още държеше в ръка.
За момент Петер предположи, че той ревнува, но споменът за собственото му отражение на месинговата табела отхвърли тази мисъл. Обкръжението го караше да се чувства отвратително, като останка от праисторически времена, и го споходи мисълта, че би трябвало да се подстриже.
— Казвам се Петер Брулин и ви уверявам, че нямам нищо общо с жена ви, но преди малко тя ме помоли да й направя услуга и да ви предам този пакет.
Реши да не споменава нищо за двете банкноти по петстотин крони. Не защото Улуф Лундберг ще се принуди да яде спагети и корички хляб затова, че ги е загубил, а защото Петер все повече и повече усещаше, че при тези обстоятелства напълно си ги е заслужил.
Лундберг се изправи, приближи и погледна пакета, без да проявява намерение да го поеме.
— Къде я срещнахте?
— В кафене „Нюлен“ на Сюрбрунсгатан.
— Знаете ли къде е сега?
Петер се опита да си представи жената от кафенето заедно с мъжа срещу него. Не беше лесно. В тази стая тя би паснала така, както мамут в Техническия музей.
— Не, не знам!
Запита се кой от двамата съпрузи, с които против волята си се запозна, бе по-отблъскващ.
Неясен спомен внезапно изникна в тавата му.
— Като си помисля, тя спомена, че ще ходи при гинеколога.
Осъзна, че се изчерви от думите си, а и Лундберг изглеждаше тъй, сякаш самият Петер е извършил прегледа. Тогава кипна отново. По дяволите, съвсем не е молил за някакво доверие. Фактически не е молил за нищо и вече се умори да бъде третиран като заподозрян, когото този титан на рекламите може да разпитва, сякаш е самият Господ бог.
Изправи се да си върви, пристъпи напред и остави пакета на бюрото. Задачата му беше повече от изпълнена.
Лундберг беше седнал отново и гледаше с отвращение обсипания с рози пакет.
— Предполагам, не знаеш при кой гинеколог е отишла — тихо произнесе той.
Нещо припламна в мозъка на Петер.
— Тук съм, защото жена ти ме помоли да предам важен пакет за теб. Не мога да твърдя, че силно съм зарадван от молбата й, но след като по разни причини, с които ти нямаш нищо общо, не успях да й откажа, преди тя да остави проклетия пакет на масичката ми и да изчезне от кафенето, където седях без най-малкото желание да разговарям с някого, реших, че нямам друг избор, освен да дойда тук и да го предам. Моля хиляди пъти за извинение, че съм отнел от скъпоценното време на господин директора и моля да предадеш на съпругата си, че би трябвало да преустанови да закача самотни мъже в този град. Или поне мен!
Петер сам бе изненадан. Не можа да си спомни кога за последно бе изприказвал толкова думи накуп.
По време на изблика му, изречен на доста висок глас, Лундберг вдигна поглед и го загледа с нещо подобно на респект, наведе отново очи и се втренчи в пакета. Не беше мъж, когото да наругаеш просто ей така. Петер усети, че избухването е постигнало целта си, и се почувства по-спокоен дори от онзи миг, когато преди девет дни се обадиха от банката да съобщят, че фирмата му фалира.
Лундберг пое дълбоко дъх като пред старт. После започна да отваря пакета. Пое изсушената роза между палеца и показалеца, държейки останалите пръсти разперени, тъй че колкото се може по-малко кожа да бъде в допир с нея. Веднага хвърли розата в кошчето.
Петер повдигна вежди и учудено го погледна.
— Не е каквото си мислиш — уморено каза Лундберг.
Той престана да отваря пакета и раменете му внезапно се свиха. Цялата му надутост изчезна и за миг Петер си помисли, че е овладял ситуацията.
— Жена ми почина преди три години.
Сякаш гръм удари Петер и той усети, че изведнъж мозъкът му се изпразни. Но какво всъщност му се случваше? Да не би само да е сънувал? Наистина ли бе луд?
— Но тя е бременна! Жена ти!
Лундберг присви очи и уста, сякаш му прилоша. После спокойно започна да разопакова пакета. Хвърли шнура и разкъсаната хартия и отдолу се показа червена кадифена кутия. Върху капака бе залепена малка картичка за цветя с фотос на букет червени рози. „Любовта побеждава всичко“, бе написано там с червен туш в префърцунен стил. Лундберг внимателно се взря в капака.
— По дяволите!
С рязко движение се метна назад в стола и закри лице с дясната си длан.
Петер го наблюдаваше. Лундберг не даваше признаци на контактност. Петер пристъпи към бюрото и измъченият човек зад него направи знак с лявата ръка, че може да отвори кутията, ако иска. Петер се поколеба само секунда. Любопитството — какво е носил в джоба си по време на своята разходка при тези обстоятелства — го надви. Без да се приближава твърде много, той повдигна капака с десния си показалец. Но и не беше нужно да се приближава повече от необходимото, за да види какво лежеше върху белия памук в кутийката.
Беше човешки пръст.