Карин Алвтеген
Дълг (26)

Глава двайсет и шеста

Когато се събуди следващия път, вече беше четвъртък. Навън все още беше тъмно и той седна до кухненската маса. Чувстваше се по-добре. След разговора с Ева бе отишъл и купил малко храна за празния хладилник, та сега взе хляб и масло и кипна вода за чай.

Писмото от Ева все още стоеше неотворено на масата. Взе го и го разпечата. Имаше само една написана на ръка страница, където тя го молеше да й се обади час по-скоро и го уверяваше колко се безпокои.

Той остави листа настрана.

В осем часа телефонът иззвъня.

— Тук е Будил Андешон. Търсих те.

Сърцето му прескочи.

— Както сигурно си разбрал, вчера я намерихме. Имам няколко въпроса. Натъкнахме се на доста отпечатъци, които не принадлежат на жертвата, и искам да се убедя, че си последвал инструкциите ми и не си ходил в жилището. Открихме отпечатъци от двама неизвестни и наистина се надявам да не съвпаднат с твоите и тези на Улуф Лундгрен. Ще е доста странно, както разбираш, защото се оказва, че Елизабет Густафсон не се е обесила сама, а някой й е помогнал. Искам веднъж завинаги да си изясня, че си бил достатъчно умен и си ме послушал, или, ако има причина, ще трябва да те помоля да дойдеш в полицейското за разпит.

Не можеше да изрече нито дума. Не умееше да лъже.

— Ало! Там ли си? — продължи тя.

Въпросът й го накара да затвори слушалката.

После грабна якето си. Облече се бързо и взе метрото до „Карлаплан“. После отиде на „Карлавеген“ 56. Колебанието му да вземе асансьора трая само секунда. Улуф бе сам в офиса.

— Здрасти — каза той и се усмихна. — Как си?

Изглеждаше уморен.

— Благодаря, по-добре — отвърна Петер, но сам не знаеше какво има предвид, след като всичко бе така относително. — Току-що ми се обади Будил Андешон. Всъщност малко ме изплаши. Не знаех какво да отговоря. Спомена нещо… че Елизабет Густафсон не се обесила сама, и попита дали сме били в жилището.

— И ти какво й каза? — попита Улуф.

Петер отиде до прозореца и погледна навън.

— Нищо… Аз, идиотът, през цялото време мълчах. Не знаех какво да кажа. Мислех, че може би е говорила с теб, и реших, че е най-добре да уеднаквим версиите си.

Улуф го погледна.

— Не се е обаждала. Нито тук, нито у дома.

Петер въздъхна.

— Тогава моят принос не е толкова блестящ — уморено каза той. — Това сигурно я е направило подозрителна.

Телефонът иззвъня. Улуф не пожела да отговори. Няколко минути бе тихо, но после пак иззвъня.

Лундберг вдигна слушалката.

— Ало! — звучеше раздразнено.

Петер го наблюдаваше.

— Аха. Не. Аха. Да. Не, не, не, не съм бил в жилището. Да. Не, и той не беше, бяхме заедно целия следобед. Вечерта също, да. Не, нямаме никакво друго алиби, но мога с подробности да разкажа какво сме правили вечерта, ако не си особено чувствителна. Не. Не. Не мога да си представя. Да. Не и от вчера. Хайде.

Остави слушалката и Петер нетърпеливо го погледна.

— Какво каза тя?

Улуф, изглежда, се опитваше да запамети разговора:

— Първо, че има подозрения за убийство на Елизабет Густафсон, и след това запита ходили ли сме там, дали ти си бил там, после дали и двамата сме били там, имаме ли някой свидетел, че не сме били там, и когато й казах, че сме прекарали заедно цялата нощ, тя си придаде много презрителен тон и попита дали не си се изплъзнал през нощта, но тогава й казах, че не вярвам, и тогава тя попита кога сме разговаряли за последно, а аз й казах, че е било вчера. — Сви рамене и допълни: — Не смятам да обръщам повече внимание на това. Фактически не сме я убили, така че няма от какво да се тревожим.

— Но нашите отпечатъци? — с безпокойство попита Петер. — Апартаментът трябва да е пълен с тях. И особено моите в банята.

— Да, моите отпечатъци ги нямат в полицията, така че не могат да го потвърдят.

Петер затвори очи, но чувстваше, че Улуф го наблюдава.

— Толкова ли е зле? — попита той накрая.

Петер отново погледна през прозореца.

— Когато регистрирах фирмата си и ми трябваше разрешително от полицията и застрахователното дружество, въпрос на рутина беше да си оставя отпечатъците в полицейското, така че при евентуални кражби с взлом бързо да изключат моите от решетки и алармени съоръжения. Изобщо не знам в какъв регистър евентуално са попаднали. Никога не съм смятал, че може да се тревожа тъкмо за това.

Не гледаше към Улуф. Беше притеснен. Без него Лундберг спокойно можеше да остави тази история зад гърба си, но при това положение самият той му висеше като тежък камък на шията. Андешон едва ли би безпокоила Лундберг за такива дреболии, но него с удоволствие би затворила на основание на всичко, което можеше да й хрумне. Ако намереше отпечатъците му в своя регистър и успееше да ги сравни с тези от банята на Демона, работата й щеше да е свършена, но и Улуф отиваше заедно с него по случая. Освен това ясно съзнаваше колко трудно ще бъде да обясни ситуацията по достоверен начин.

Истината хич не беше задоволителна.

Взе две решения. Едното бе за нищо на света да не признава, че Улуф е бил с него в жилището, второто — да замине при Ева в Гьотеборг. Опита да се стегне.

— Все някак ще се оправи — каза на Улуф, но сам усети, че не звучи особено убедително.

Изпита необходимост да го разтовари. Необходимост да не прехвърля тревогите си на Улуф. Положително с нищо не го бе заслужил. Вече бе сторил повече, отколкото имаше нужда.

— Ако пак се обади, кажи, че не сме имали никакъв контакт и не знаеш къде съм. Заминавам за Гьотеборг. Ще живея известно време при сестра ми.

Петер се обърна и погледна Улуф. За известно време в стаята бе тихо.

Улуф се изправи.

— Грижи се за себе си, Петер. Обади се, когато се върнеш.

Звучеше и като предизвикателство, и като надежда. Изглеждаше някак тъжен. Като че разбираше, че с нищо не може да допринесе за ситуацията, и това го смазваше. Направи няколко крачки до Петер и го прегърна.

Не каза нищо повече.

Буца заседна в гърлото на Петер.

Излезе от офиса и затвори вратата след себе си.