Карин Алвтеген
Дълг (10)

Глава десета

На другата сутрин се събуди в осем и десет. Нов личен рекорд. Предишната вечер си бе легнал с дрехите и тутакси бе заспал. Дори не бе успял да си вземе хапчето за сън. Сега се събуди от телефонния звън. Беше измръзнал, безумно гладен и си спомни, че не бе ял цяло денонощие.

Протегна се към телефона.

— По дяволите — каза Лундберг, след като изслуша разказа му. — Но как, мамка му, е успяла да намери адреса ти? Наистина разбирам колко е неприятно. Знам какво е!

В слушалката стана тихо, но после Лундберг продължи:

— Без да изглежда като неприлично предложение, но си добре дошъл да поживееш у дома за известно време. Нощес пак спах на хотел. Просто не мога да си представя, че ще нощувам вкъщи сам.

Петер не отговори. Точно сега нямаше никакво желание да се мести където и да било, дори до хладилника за някой залък. А да живее при Лундберг му се стори като да се преместиш от пепелта в огъня.

— Ще помисля.

Все още бе твърде уморен, за да усеща страх.

— Ще дойда в офиса след час-два.

Приключиха разговора. Той изхлузи дрехите си, пъхна се под завивката и веднага заспа.

Един час по-късно телефонът отново го събуди. Беше сестра му.

— Здравей, Ал Капоне! Тъкмо привърших с услугата за твоя приятел. Беше доста освежаващо тази утрин. Не знам какво точно искаш да знаеш, но все нещо измъкнахме: пръстът е отделен от тялото преди три или четири дни. Това констатира моят колега, който работи в съдебната медицина. Освен това каза, че, изглежда, е отрязан с обикновен трион, което означава, че се надяваме въпросната личност, да е била под упойка. От кръвната проба личи, че тялото е било живо при интервенцията. Кръвната група е 0 Rh-, която не е най-обикновената, но не е и нещо особено. Личността сто на сто е жена, но е невъзможно да се определи на каква възраст.

Той седна в леглото и се огледа за писалка и хартия.

— Има и още нещо. Занимавам се с изследване на антителата и реших, повече на шега, да прекарам пробите през компютъра. Оказа се, че въпросната личност е една от триста и дванайсетте анонимни пациенти от опитната група, с която провеждаме изследването. Щях да припадна! Вероятността твоят пръст да съвпада с някой от нашите опитни пациенти е едно на двайсет и шест хиляди. За съжаление, това едва ли ще ти помогне, защото експерименталната група се държи в тайна.

— Какво значи „тайна“?

— Пробите идват от различни институции в страната и са взети някъде около март деветдесет и шеста, всички — от болници до психиатрични клиники — са участвали. Нямаме представа кой е оставил проби и след като самите пациенти не са дали съгласие да участват в експеримента, списъкът е кодиран в компютъра на Института за инфекциозни болести. Не може да се публикува преди две хиляди и единайсета година. Тогава ще се направи обобщение от нашите изследвания, за да се види дали предположенията ни за състоянието и развитието на здравето на пациентите съвпадат. — Замълча няколко секунди. — Ало! Буден ли си?

Беше напълно разбуден, но мозъкът му отказваше да поеме цялата информация.

— Добре, но чакай малко — каза той. — Няма ли поне един-единствен човек с достъп до този списък с имена? Който може да погледне, ако иска?

— Не — отвърна Ева. — И в това е смисълът. Кодът няма да бъде нарушен преди две хиляди и единайсета година. Дотогава е напълно недосегаем.

— Хайде бе! — Петер не можеше да повярва — Тогава кой е направил закодирането?

Той ясно си спомни тайната кодова азбука която бе получил като абонат на сп. „Фантомът“.

— Компютърът. Бях на курс, където ни разказаха за тези неща. Направено е тъкмо за да се изясни за всички изследователи, че няма смисъл дори да се опитват предварително да пробият кода. Той се сменя след всяко име и личен номер и те са изчислили, че на човек ще му трябват двайсет и три години, за да пробие кода на списък от триста и петдесет имена, при осемчасов работен ден. Сега сме на година…

Известно време пресмята.

— … две хиляди и двайсета, така че ще трябва да се въоръжиш с търпение.

Петер въздъхна.

— Но не може ли поне да се установи откъде идват пробите?

— Да, може — отвърна сестра му. — Този списък дори не е таен, така че мога да ти го изпратя обратно заедно с пръста. Ще се радвам да се отърва от него. Но има и още нещо. Не съм ти казала най-хубавото. Открих бактерия в кръвта, която се нарича Treponema pallidum, така че направих още проби. От множеството бактерии в кръвта се оказа, че въпросната личност страда от отдавнашен сифилис.

— Какво означава това? — запита Петер.

Венерическите болести не бяха най-силната му страна.

— Това означава, че пациентът най-вероятно е навлязъл в третия стадий на болестта, което е много необичайно в днешна Швеция. Третиране с антибиотици е достатъчно да спре болестта, но въпросната личност явно не е минала през това. Вторият стадий се развива до три години, но после следва латентен период, който може да стигне двайсет години. В третия стадий болестта може да атакува на практика всеки орган на тялото. Това вече е животозастрашаващо. Сърдечните клапи могат да бъдат увредени и да създадат усложнения на сърцето, може да бъде засегнат и гръбначният стълб с парализа или умствени поражения като последица. Някои развиват например шизофрения. Не е изключено да възникнат и други неврологични поражения. Така че от първостепенна важност е човекът да се лекува колкото се може по-скоро.

Беше впечатлен. Професионалните познания на сестра му без съмнение бяха големи, но той никога преди не я бе чувал да се изразява толкова понятно.

— Повече нямам какво да кажа.

— Огромно благодаря — каза Петер. — Наистина си свършила страхотна работа. Убеден съм, че и приятелят ми ще бъде благодарен за това.

— Е, сигурно — отвърна сестра му с лек кикот.

Хрумна му последен въпрос:

— А ако жената е бременна и е в този стадий на болестта? Какво тогава?

— Нищо. В третия стадий човек със сигурност вече е стерилен.

Тя замълча. После попита:

— Важно ли е?

За миг му се стори, че гласът й прозвуча обнадеждващо. Едва преди две години тя престана да започва всеки телефонен разговор с въпроса дали се е запознал с някое момиче.

— Не, не — побърза да отговори. — Мислех си, че ако е бременна, навярно е възможно издирването й чрез детската клинична централа.

— Централата за майчинство, искаш да кажеш. Не, със сигурност не е бременна. Петер, нямаш ли поне малко желание да ми разкажеш за какво става дума?

Петер се замисли, но така и не се сети за поне една причина да не я посвети в проблема. Той не разказа за страховата си невроза, предстоящия банкрут и хонорара, който Лундберг щеше да му плати, ако му помогне. Изключи също и откровенията на Лундберг за неговия брак, тъй като смяташе, че това няма нищо общо.

— Господи, Петер, но защо не захвърлиш всичко това? Ами ако започне да преследва и теб? И въобще имаш ли време за тези неща?

— Да — отговори той. — Лундберг е един от най-важните ми клиенти, така че го върша и заради фирмата. Като консултант по охраната.

Тя въздъхна.

— Каквото и да правиш, бъди внимателен! Пази се!

 

 

Надигна се от леглото и отиде в кухнята. Намаза две филии с масло и хайвер, само това имаше в хладилника. Хлябът бе сух и той го преглътна с две чаши мляко. Празният му стомах се сви, когато там попадна първата глътка студено мляко.

Щом остави слушалката, му дойде наум, че през няколкото минути разговор се е доближил до сестра си повече от всякога. За първи път през живота си имаха за какво да разговарят. Обикновените им контакти, които по понятни причини не се случваха често, бяха безлични и безсъдържателни. Понякога Ева говореше, ако нещо по-специално се е случило с децата, и Петер я слушаше благодарен, че той самият никога нямаше нищо за разказване.

Интересите им се разминаха още в ранни години. Ева винаги бе насочена навън, бе спортна натура и в пубертета беше мажоретка в гимназията в Хускварна. Приятелите й се редяха на опашка на стълбището и Петер рано–рано преустанови влагането на енергия в опити да запомни имената им. Спомняше си всички предупредителни разговори на майка си с Ева, но още по-ясно помнеше напиращата в очите й гордост, когато поредното момче заставаше на вратата и питаше за дъщеря й.

Той самият бе съвсем различен. Винаги се чувстваше най-добре сам. Като дете често си въобразяваше, че баща му е с него, и бе трудно да се каже дали заради това предпочиташе да си играе сам. Нямаше приятел в училище, но не беше и съвсем изолиран в класа. Не вдигаше особен шум около себе си и изборът да играе сам с напредването на годините се подразбираше както от него, така и от обкръжението му. Често правеше дълги разходки с баща си, беше единственият, с когото споделяше тайните и мислите си. Така създаде свое лично отношение към него.

Беше си изградил тази представа с помощта на малкото спомени. Майка му живееше в свои собствен свят със спомени и тайни. Като скъпоценни камъни ги къташе в сърцето си, недостъпни за никой друг. Може би е усещала, че всеки споделен спомен щеше да отнеме частица от него и още повече да ги раздал ечи. Беше скрила своя любим в гърдите си и не смяташе да го дели с никого. Дори и с общите им деца.

Отначало, след смъртта на баща си, Петер се справяше със собствените си спомени, но колкото повече растеше, толкова по̀ избледняваха. Така и неосъществено остана желанието майка му да сподели с него някое от своите богатства.

След провалилите се опити той не посмя да я моли повече. С цялото си същество тя маркираше собствената си територия, където никой нямаше достъп. Нейният живот и бъдещето й бяха съсипани и затова смяташе, че повече няма задължения.

Така за Петер, бащата все повече се превръщаше в легенда и всяко качество, което му приписваше, всъщност си измисляше сам.

И все пак му се струваше, че дълбоко в душата си има още нещо. Нещо свое. Някъде навътре из дълбините, гънките и ъгълчетата на мозъка си къташе тези спомени — по-скоро далечни чувства, отколкото спомени, една истинска, топла любов, която бе съзирал по лицето на баща си, когато тичешком го бе посрещал на входната врата и вдъхвал аромата на пушек и на близост, докато баща му го подхвърляше в прегръдките си.

Чувство, което никога повече не изживя през живота си и което така би искал да сподели с майка си.

Да го беше допуснала поне един-единствен път до себе си. Поне един–единствен път да му бе позволила да се приближи и да бе казала: „Да, така беше. Истина е. Не си сънувал! Точно така беше. Светлината. Вкусът Звукът. Не си въобразяваш. Същото чувствах и аз!“

Сега вече не знаеше дали всичко това някога е било. Може да са били сънища, някога сънувани и сортирани от него на погрешното място…

 

 

Когато другите момчета от класа започнаха да тренират футбол и хокей на трева, Петер се записа в клуб „Аквариум“ и научи латинските имена на всички аквариумни рибки по света. Изпроси си собствен аквариум, за който се грижеше образцово и изписваше необикновени рибки, та понякога дори сестра му се впечатляваше.

На връщане от клуба, когато тренировките бяха приключили и всички момчета се прибираха у дома с бащите си, той винаги се спираше и за малко играеше сам.

Той беше Пеле, баща му бе вратар и почти всеки път Петер успяваше да го надхитри и да вкара гол.

Топката криеше в храстите близо до игрището.

Всяка година на Коледа пристигаше колега на баща му с кутия шоколадови бонбони и подвързана книга — алманах на пожарната. И всяка година майка му хвърляше книгата на боклука в мига, в който колегата си тръгваше от жилището. Още първата Коледа Петер се втурна долу и извади алманаха. И така продължаваше година след година. Въобразяваше си, че книгите са личен поздрав от баща му, и внимателно ги криеше на тавана, за да не може майка му да ги намери. На свой ред тя така и не престана мълчаливо да обвинява пожарната, че й е отнела живота, и мразеше мъжете, които идваха да й напомнят за това на всяка Коледа.

Петер обаче намери една стара възглавница и си спретна свое ъгълче на тавана. Често се измъкваше горе с фенерче в ръка, четеше книгите и се опитваше да си изгради представа какъв е бил животът на баща му.

В гимназията момчетата започнаха да се интересуват от момичета. Петер напълно бе отдаден на заниманията си с рибките, но в училище имаше едно момиче, което дори и той не успя да пренебрегне.

Беше с една година по-голяма от него и поне десетина сантиметра по-висока от връстниците си, затова и съвсем естествено бе избрана за „Санта Лусия“ онази година. След като я зърна да води тържественото шествие — в бяла роба и с дълга светла коса, пръсната по раменете, той за първи път в живота си се влюби и бе тотално завладян от това чувство. Планираше прецизно междучасията си и скоро се научи откъде да минава, за да може да я види. Около нея най-често вреше от момчетии и нещастната му любов го принуди да занемари дори аквариума. Вечер седеше в стаята си и пишеше името й върху дълги листове, за да намери най-верния почерк, и естествено, накрая сестра му попадна на изпъстрената с драскулки хартия.

Доколкото си спомняше, нито преди, нито след това бе изпитвал желание да убие някого.

— Ха! Това е малката сестра на Мике! Ще му кажа да я поздрави от теб!

Той обезумя, хвърли се върху Ева и започна да я удря като побеснял. Най-лошото не беше репликата й, а фактът, че от всички хора на земята точно сестра му бе разкрила тайната му. Не беше казал дори на баща си.

Майка им дочу кавгата, влезе и успя да ги разтърве. На Ева й течеше кръв от носа, тя излезе от стаята с омраза в очите, а Петер си даде сметка, че още утре, преди училищният звънец да удари, цялото училище щеше да знае, че е влюбен.

В събота имаше танци във физкултурния салон. Нищо на света не можеше да го накара да отиде, но тогава иззвъня телефонът. Беше Ингер. Неговата „Санта Лусия“. Попита го дали ще идва на танците и той каза, че ще отиде. Тя попита дали могат да се срещнат там и той каза, че могат.

Витаеше в облаците.

 

 

Отвън беше пълно с хора. Някои бяха подминали и не ги пускаха, други стояха на групи и разговаряха. Той се приближи до няколко момчета от неговия клас, които подръпваха от еднолитрова бутилка кока-кола. Попитаха го дали иска и той отпи няколко яки глътки. И днес не разбра какво бяха смесили вътре, но Петер, който не близваше алкохол, за малко не падна заднишком.

Само след минути усети алкохола в кръвта си. Едно от момчетата скри шишето в храстите и всички влязоха вътре.

Беше претъпкано и топло, виеше му се свят. Отначало не я видя, но зад една колона русата й глава стърчеше над тълпата. Не се поколеба и секунда. Проби си път и скоро стоеше лице в лице срещу нея. Беше най-малко петнайсет сантиметра по-висока от него. Поздрави, тя също поздрави, но изглеждаше учудена.

— Ето ме и мен!

— Аха… — И тревожно се огледа.

— Аз съм Петер. Ти ми се обади.

Започна да се чувства неловко.

— Аз? — попита учудено тя. — Трябва да е бил някой друг.

Той изтрезня мигновено.

Разбра всичко. Дяволската му сестра си отмъщаваше по много по-рафиниран начин, отколкото Петер би могъл да предположи. Как можа да прояви такава глупост! Хукна навън от залата. Тичаше по целия път до дома и не спря, докато не се пъхна в леглото.

Цяла седмица остана вкъщи и не ходи на училище. Майка му се тревожеше, рибките в аквариума една подир друга изплуваха мъртви на повърхността, нямаше кой да се грижи за тях. Накрая класната се обади, попита как е и той каза, че има пневмония.

На деветия ден на вратата се позвъни. Майка му не беше вкъщи и той отвори сам.

Беше Ингер.

Той стоеше онемял.

— Брат ми разказа какво се е случило. Отвратително. Не знаех. Потърсих те в училище още миналата седмица, но някой каза, че си много болен. Как си?

— Добре.

— Мога ли да вляза?

Онова, което Петер най-ярко си спомняше за станалото след това бе, че в стаята беше тясно и че две златни рибки плуваха мъртви в аквариума. Леглото му бе неоправено. Спомняше си, че не говориха много, но не помнеше как накрая се озоваха в леглото, нито как тя се държеше, когато го разсъблече. Беше напълно парализиран и чак когато тя се надигна и облече, разбра, че са правили секс.

— Ще си остане наша тайна — каза Ингер.

В мига, в който тя излезе от стаята, той разбра, че никога повече няма да се срещнат.

Трябваше да минат осем години, преди любовта му да угасне.

Многократно през цялото това време се беше питал какво я бе подтикнало да го направи. Вероятно бе предизвикал у нея някакъв инстинкт за покровителство или съхранение и тя бе разбрала, че само по този начин може да го спаси.

Когато сестра му се върна онази вечер, той и се усмихна до ушите и я попита как е минал денят й.

Беше станал мъж.