Карин Алвтеген
Дълг (22)

Глава двайсет и втора

След това почти не можеше да си спомни как пътуваха и как влязоха в къщата. Общо взето, Лундберг го бе пренесъл някак си до леглото, после му даде сънотворно, което бе запазил след смъртта на Ингрид. Петер послушно го глътна и почти веднага заспа.

Спа като ударен с чук цяла нощ и когато се събуди, го цепеше глава. Часът беше шест без десет. Разбра, че е спал почти 16 часа. Главоболието бе толкова силно, че той предпочете да остане в леглото. Вчерашните събития го връхлетяха и тревогата ускори пулса му. Всеки удар на сърцето беше експлозия в главата. Повръщаше му се. С усилие стана и успя да се замъкне в банята. От празния му стомах не излезе нищо, той се надвеси над мивката и пое няколко вода направо от крана.

Потръпна, като усети под ръцете си. Споменът се бе запечатал ярко и в мозъка му, и във върховете на пръстите му. Тя беше облечена в кафявото си палто. Черната перука се бе разкривила и изпод нея върху бузата й се беше проточил ръжено рус кичур. Слънчевите очила висяха на едното ухо, а изцъклените й очи обвинително го гледаха. Той знаеше, че този спомен никога няма да изчезне.

Когато излезе от банята, се натъкна на Лундберг.

— Как си? — попита той.

— Страшно ме боли плава. Имаш ли някъде лекарства?

Лундберг мина ребром покрай него и взе две таблетки от шкафчето в банята.

— Не трябва ли да сложиш нещо в стомаха си по-напред? Доста време мина, откакто не си ял.

— Да, може би — каза Петер. — Толкова ми е лошо.

— Върви си легни, ще ти донеса сандвич.

Лундберг изчезна в посока към кухнята. След малко се появи с чаша мляко и сандвич със сирене. Петер отново се пъхна в леглото. Лежеше и се концентрираше върху прилошаването.

Мълчаливо изяде донесеното и глътна двете таблетки. Веднага усети подобрение. Лундберг седеше на стола до бюрото и разсеяно си играеше с усукания телефонен кабел. Накрая вдигна слушалката и я остави да се люлее във въздуха, докато кабелът се оправи. Постави я обратно.

Никой не казваше нищо.

Сякаш в мълчаливо споразумение никой от тях не искаше да спомене вчерашния ден било с думи, било с действия. Общият им проблем, който в крайна сметка бе разрешен, сега изглеждаше още по-тежък, отколкото предишната сутрин. Петер не знаеше какво мисли Лундберг, но се чувстваше така, сякаш той лично бе затегнал примката или поне й бе помогнал да стори това сама. Въобразяваше си, че ако бе послушал полицейския инспектор Андешон и ако те изобщо не бяха отишли там, всичко щеше да е различно. Не беше вярно и той го знаеше, но това никак не му помагаше.

Внезапно бяха станали престъпници. Точно като самия Демон. Бяха влезли с взлом, а освен това не съобщиха за трупа, което полицията (ако знаеше, че са били в жилището) със сигурност щеше да сметне най-малкото за странно. Това, че терорът свърши и задачата бе изпълнена, не компенсираше неприятното чувство, което изпитваше.

Ако можеше, той изобщо не би станал от леглото.

— Трябва да се обадим на Андешон — каза Лундберг най-сетне.

Петер стисна очи.

— Щом вчера не се обадихме, ще изглежда странно, че се обаждаме едва сега. Тя нали щеше да ходи там тази сутрин, значи ще види всичко сама. По-добре да чакаме тя да ни потърси.

Не смееше да погледне Лундберг.

В стаята настъпи тишина.

— Може и да си прав — въздъхна той. — Но с какво съм заслужил всичко това?

Отново тишина.

— Не е така — тихо каза Петер. — Питай мен. Преминах през живота, без да съм наранил и една муха, и въпреки това всичко отиваше по дяволите. Понякога е много трудно да разбереш за какво всъщност става дума.

Нямаше намерение думите му да прозвучат самосъжалително, но въпреки това Лундберг реагира състрадателно.

— Точно така! — тонът му този път бе по-приповдигнат. — Днес трябва да отидем в банката. Сигурно някой и друг банков чиновник чака да се обадиш и днес е големият ден!

Ако някой бе казал това на Петер само преди около седмица, той сигурно щеше да подскочи от радост. Сега обаче остана в леглото, стиснал очи. Чувстваше се напълно опустошен. Знаеше, че е повече от неприемливо да проявява равнодушие, когато му предлагат 1 352 000 крони, но и това не помогна. Нямаше сили дори да се засрами от своята неблагодарност.

— Много ме боли главата — каза.

Лундберг въздъхна и се изправи.

— Коя е твоята банка?

След час и половина телефонът иззвъня. Петер все още лежеше, придремвайки от време на време. Но когато чу сигнала, отведнъж се разбуди. Изправи се като струна в леглото. Най-лошото главоболие бе отминало.

Чуваше гласа на Лундберг през затворената врата, но не различаваше думите му.

Стана и нахлузи панталона си. Не си спомняше как го е събул предишната вечер и се смути, когато се досети, че сигурно Улуф е направил това.

Отвори вратата и чу гласа на Лундберг:

— Ще дойдем в един часа.

Петер продължи към кухнята и го видя да затваря безжичния телефон. Големият панорамен прозорец, който фирмата за почистване бе опитала да изчисти, имаше тъкмо подходящи за случая черни траурни кантове по рамката. Прозорецът на кухнята все още бе черен като нощта.

Телефонът отново звънна. Лундберг натисна едно от копчетата на слушалката:

— Улуф Лундберг.

Няколко секунди беше тихо. Лундберг посочи слушалката и промърмори: „Андешон.“ Успя да се направи на изненадан.

— Ами! По дяволите!

Петер седна на стол до кухненската маса. Вслушваше се напрегнато, но не чу и една казана от нея дума. Явно имаше много за разказване, защото Лундберг седя мълчаливо доста време. Накрая тя сигурно млъкна, понеже Лундберг рече:

— Не, няма го тук. Имаше някаква работа. Защо?

Отново стана тихо и той разбра, че тя пита за него. Това вече му идваше много. Изпита нечовешка необходимост да бъде изцяло освободен от отговорност за това, което се случи, и за по-нататъшното развитие на събитията. Чувствате се зависим от Лундберг, от неговия ясен самоконтрол и сила, усещаше страх. Беше свободен, без дългове и задължения, можеше да ходи където си иска, да започне отначало, но преди всичко би искал да седи на стола у Лундберг и никога повече да не става оттам.

— Ще му кажа да звънне, ако се чуем — каза Лундберг. — Нямам кой знае за какво да благодаря и се надявам повече да няма повод да се обаждам. Сбогом.

Той прекъсна връзката.

— Намерили са я — заяви и остави телефона на пейката. — Обади се от жилището. Иска да поговорите, но ми се струва, че е по-добре да изчакаш. Нямаш никаква причина да говориш с нея.

Петер примижа. Лундберг продължи:

— Моето предложение е да се отбием в банката. Предупредих ги, че ще сме там в един часа, а Лота знае, че днес ще отида по-късно в офиса.

Петер отвори очи и погледна Улуф Лундберг. Спомни си първите впечатления от него и бе изненадан колко погрешни са били. Сега виждаше един преуспяващ човек, който през щастливата си кариера бе имал всички условия да се къпе в благоденствие, но вместо това бе предпочел да се поучи от опита и пречките и беше успял да запази чувствата и сърцето си на правилното място. По време на изкачването си до върха той не бе забравил измяната към най-добрия си приятел и се стараеше всячески да оправи грешката си. Петер можеше само да благодари на щастливата си звезда, че е избрал тъкмо него, за да възстанови човешкия си дълг. Сега вече се срамуваше от своето равнодушие и неблагодарност, които бе показал преди час, и разбра колко несправедлив е бил, оставяйки Улуф да тегли сам каруцата тази заран. Опита да се стегне.

— Съжалявам, че те разочаровах вчера, и съм наистина много благодарен за грижите ти. Не съм кой знае каква приятна гледка, когато получавам някой от моите пристъпи.

Улуф го погледна и уморено се усмихна. Изглеждаше поне десет години по-възрастен и за първи път в главата на Петер мина мисълта, че Улуф би могъл да му бъде баща. Млад баща, но — баща. Чудеше се дали и на него не е хрумвало това.

— Сега се обличай и да вървим в града — каза Улуф. — Всъщност въпреки всичко имаме повод за празнуване.