Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Skuld, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Anonimen (2014)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Карин Алвтеген. Дълг

Шведска. Първо издание

ИК „Унискорп“, София, 2007

Редактор: Петя Пешева

Коректор: Грета Петрова

ISBN: 978-954-330-100-3

История

  1. — Добавяне

Глава тринайсета

Събуди го телефонният звън и в първия момент Петер не си спомни къде се намира. Белите пердета пропускаха толкова силна светлина, че цялата стая бе осветена, и все пак му трябваха няколко секунди, за да установи къде е. Изправи се, отиде и провря глава през вратата с намерение да викне Лундберг, но се поколеба кое име да използва. Накрая извика просто:

— Хей, ало!

Никакъв отговор.

Отиде до бюрото и вдигна слушалката. Преди да е казал нещо, чу гласа на Лундберг:

— Аз съм! Ела бързо в офиса. Някой е бил тук нощес. Ще ти кажа повече, като дойдеш.

Преди да приключат разговора, Лундберг инструктира Петер как да заключи и да пусне алармата.

Той се облече набързо, трескаво грабна пастата и четката и я прекара няколко пъти по зъбите си. Поръча такси и влезе в кухнята. На масата имаше бележка от Лундберг: да отиде в офиса, но първо да проучи какво има в хладилника.

Не беше гладен. Инстинктивно почувства, че иска да се махне от къщата. Когато влезе в офиса, там нямаше никого. Дигиталният часовник във фоайето сочеше 08:13:12. Вратата към кабинета на Лундберг беше отворена, а той седеше в един от фотьойлите за посетители точно срещу писалището. Петер се огледа. Нямаше съмнение, че е имало неканени гости. Белите завеси пред стъклените стени бяха разкъсани и висяха на парцали от тавана. Подът бе постлан със смачкани хартии и вещи, хвърлени от бюрото. Върху креслото зад бюрото бе метната червена рокля, ръкавите бяха завързани с грубо въже за ръкохватките.

Лундберг посочи към писалището Петер се приближи и видя, че някой е издълбал с нож букви върху плота. Заобиколи, за да види какво пише.

Очите — езикът на любовта.

Лундберг поклати глава и вдигна от пода лист хартия. Опита се да я изглади с длан върху коляното си.

— Ще полудея от всичко това.

И беше напълно искрен.

В същия момент звънна телефонът. Лундберг се огледа и го откри върху рамката на прозореца. Натисна бутона за високоговорителя и отговори:

— Бюро обяви Лундберг. Говори Лундберг.

— Здрасти, аз съм Будил Андешон и съм криминален инспектор от полицейското управление в Нормалм.

Звучен финско-шведски акцент изпълни стаята.

— Получихме съобщение за взлом и незаконни заплахи, препратени от район Нака, та искам да задам няколко въпроса. Доколкото разбрах, били сте тероризиран от, според вас, неизвестна личност. Получих тая преписка на бюрото си, защото имам опит в подобни случаи.

— Тъкмо щях да подавам ново заявление — каза Лундберг с най-авторитетния си шефски глас. — Намирам се в офиса си, който тази нощ е бил вандалски разбит. Ще бъда много благодарен, ако дойдеш тук колкото се може по-бързо, така че един път завинаги да се сложи край! Полицията не се престара особено, за да ми помогне.

Петер не чу отговора, но предположи, че последва извинение. Никога не бе харесвал финландските шведи. Като дете бе слушал на грамофона си плочите с приказките за Мумин-троловете и се бе заразил от онова характерно финско униние. Сетне у него остана дълбок рефлекс и той реагираше неприятно всеки път, когато се сблъскваше с този език.

Лундберг завърши разговора, като продиктува адреса на офиса и затвори.

— Ще дойдат до половин час. Явно са специалисти в такива неща.

Петер не разбра дали се зарадва, или обезпокои от съобщението.

Какво ще стане сега с тяхната уговорка? Сякаш някой бе изтеглил тапата от гумен дюшек и малкото самочувствие, което си бе изградил през последните дни, бе изтекло от него.

— Искаш ли да остана, или… — попита той.

Лундберг изглеждаше много учуден.

— Разбира се — отвърна. — Ти все още си единственият, който я е виждал. Освен това много добре си поспах последните часове. Човек е като бебе, по дяволите!

Петер малко се поуспокои.

 

 

Минаха само двайсет минути, преди криминалният инспектор, по-точно инспекторката, Будил Андешон да влезе през вратата. Точно тогава се появи и Лота, но Лундберг не й бе показал опустошителната гледка на кабинета си.

Андешон огледа и двамата, явно размишлявайки няколко секунди кой от тях е Улуф Лундберг.

— Будил Андешон. Колегата ми малко закъснява, но сигурно и той ще дойде. — Обходи с поглед стаята и продължи: — Не изглежда никак приятно.

— Това е Петер Брулин — каза Лундберг. — Опитва се да ми помогне да намеря жената, за да свърши всичко това. Той е единственият, разговарял с нея.

„Да бе, разговарял“, помисли си Петер.

Тя се приближи и подаде ръка за поздрав. Той дискретно отри десница в крачола на панталона си. Тя пое дланта му и поздрави, но не я пусна.

— Познавам те. Не сме ли се срещали?

Петер се смути. Искаше инстинктивно да издърпа ръката си, но се въздържа.

— Не знам. Може би.

Тя внимателно го наблюдава известно време и най-после пусна дланта му.

— Често ли работиш като частен детектив, или ти е случайно хоби?

Звучеше саркастично.

Идеше му да потъне вдън земя. Не можеше да издаде и звук.

Лундберг го спаси.

— Виж какво — каза той с най-авторитетния си шефски глас. — Няма защо да идваш тук и да се държиш арогантно, сякаш цялата полиция си е строшила врата от търчане, за да ми помогне. Би трябвало да си благодарна, че Петер се появи и свърши работа! Минаха шест месеца, откакто се обадих за първи път, и оттогава съм внесъл две заявления в полицията. И какво се случи междувременно? Нищо! Ако хората си режат пръстите на краката, може да си е тяхна работа, но когато ги изпращат в малки отвратителни пакетчета и при това с куп отблъскващи любовни писма, когато влизат в дома ми и вандалстват на работното ми място, тогава смятам, че е крайно време полицията да реагира!

Лицето му бе станало аленочервено.

Тя мълчаливо го изучаваше.

Не беше лесно да уплашиш такава жена.

— Е, сега съм тук — спокойно изрече на своя провлечен диалект. Направи широк жест с ръка към стаята и попита: — Кога открихте това?

Лундберг все още бе възмутен, но се опитваше да се стегне. Вероятно разбираше, че само ще загуби, ако се държи враждебно с нея.

— Дойдох в кантората около осем без четвърт. Бях пръв. Повечето тук се сменят и предпочитат да започват по-късно. Не съм пипал нищо, освен телефона. — Пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Оставила е съобщение и на бюрото.

Тя отиде и прочете написаното на плота.

— Имаш ли писма или нещо, което мога да погледна?

— Отначало изхвърлях повечето от тях, но последните две съм запазил. У Петер са.

— А пръстът? Вписан е в заявлението от район Нака. Дал ли си го като доказателствен материал?

— Не, не съм.

Тя повдигна вежди.

— И защо не?

— Защото никой не ме е питал и след като получих доказателства за невероятната ви ефективност, за това се погрижи Петер. Изпратен е за анализ в една лаборатория в Гьотеборг. Днес ще получим резултата, нали, Петер?

Явно Лундберг бе събрал цялото си самообладание, за да не я прати по дяволите.

— Разбира се — отвърна Петер. Отиде до прозореца. Искаше да се махне оттук час по-скоро.

— Би било добре да видим всички писма и детайли възможно най-бързо — каза тя и пак се огледа. — Безспорно жената става все по-безстрашна. Можем ли да седнем някъде на спокойствие, та да ми разкажете всичко подробно?

Лундберг ги въведе в конферентната зала и помоли Лота да донесе кафе. Голяма овална маса, обградена със столове, бяха единствените мебели в стаята. Мобилният телефон на Будил Андешон иззвъня и когато тя приключи разговора за нещо, което, доколкото разбраха, се отнасяше за някакво друго разследване, обясни, че ще трябва да се справят без нейния колега. Заседнал при отварянето на моста от другата страна на Лилехолмс.

Петер и Лундберг заедно се опитаха да разкажат историята с колкото се може повече подробности. Андешон слушаше внимателно. Когато свършиха, тя се обърна към Петер и запита:

— Ти не работиш ли в една фирма, която се занимава с прозоречни решетки или нещо такова?

Лундберг също го погледна. Отначало леко учуден, после с интерес. Явно му дойде наум, че не е запознат със същинското занимание на Петер.

— Да — отговори Петер.

— Тогава знам къде сме се виждали. Преди около половин година ти изпълни поръчка за фирмата на брат ми в Упландс Весби. Бях там и му помагах за алармата.

Вярно, че бе изпълнил поръчка за Упландс Весби, но това беше преди около двеста години.

— Да, така е — отвърна той.

Надяваше се да не го пита повече за фирмата.

— Кога мога да взема нещата? — запита тя.

— Ако пощата работи както трябва, днес трябва да получа обратно пръста, а писмата са у дома.

— Може ли да се видим следобед? Искам ги час по-скоро.

— Разбира се — каза той.

— Ще ги донесеш ли в два и половина в управлението на Агньегатан трийсет и три?

Петер се колебаеше. На всички в стаята бе ясно, че не му се ходи в полицейско управление. Самият той не знаеше защо. Може банката да е изпратила заявление за издирване. Нямаше никаква представа за тяхната практика.

— Добре тогава — каза Будил Андешон. — Вместо това ще се срещнем на Ниброплан. До часовника. В два и половина.

Всички в стаята разбираха, че тя прави отстъпка като някакъв вид извинение за предишното си държане. Лундберг изглеждаше доволен. Петер беше много объркан.

— Добре, оставям това на вас и се надявам нещо да се случи час по-скоро.

— Ще направим каквото можем — отговори тя. — Ето моите телефонни номера. Този е директен в управлението, но най-често съм на мобилния.

Ще взема, ако позволите, роклята и въжето.

— Разбира се — каза Лундберг — Радвам се, че се отървавам от тях. Би било добре, ако мога да поработя на спокойствие. Можеш да използваш Петер като свръзка. В близък контакт сме.

Той се усмихна и Петер се изчерви. Лундберг с подчертаната си мъжественост можеше да си позволи подобни шегички. Но не и Петер.