Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Skuld, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Васа Ганчева, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Карин Алвтеген. Дълг
Шведска. Първо издание
ИК „Унискорп“, София, 2007
Редактор: Петя Пешева
Коректор: Грета Петрова
ISBN: 978-954-330-100-3
История
- — Добавяне
Глава пета
След петнайсет минути Петер седеше в таксито на път към набързо записания адрес на Лундберг в Салтшьо-Дувнес.
Колата сви по улица с големи вили от двете страни. Беше съвсем очевидно, че тук не живееше кой да е. Навсякъде беше препълнено от чували с боклук, очакващи да бъдат събрани, но шофьорът ловко се промушваше покрай затрупаните със сняг купчини.
След завоя в края на улицата започваше малък път покрай храсталаците. Пътен знак маркираше, че това е частна собственост и е недостъпна за непознати. Пътят изглеждаше обезпокоително стръмен за този сезон, но бе почистен и опесъчен.
Таксито спря пред сграда на върха на малък хълм. Външната врата се отвори и Лундберг заслиза по стълбите. Той се огледа, отиде до колата и плати на шофьора.
Къщата бе от съвсем друг тип и не приличаше на великолепните вили по главната улица. Беше ниска и дълга като хамбар, но по средата бе застроена на два етажа. Изглеждаше някак непретенциозна, но не оставяше и съмнение, че архитектът внимателно бе планирал всяка подробност, та посетителите да почувстват тъкмо това.
— Благодаря, че успя да дойдеш толкова бързо — каза Лундберг и погледна навън към градината, сякаш срамувайки се от собствената си липса на самостоятелност.
Петер кимна.
Без повече приказки влязоха в къщата. Ако отвън домът изглеждаше непретенциозен, то вътрешността му бе значително по-впечатляваща. Антрето водеше към огромен салон с двойни тавани, а големите панорамни прозорци показваха по-голямата част от залива в Дувнес и сигурно още много неща, неразличими в мрака. Вдясно салонът продължаваше в кухня, разделена от него само чрез барплот.
Лундберг отиде до някакъв бюфет, приличащ според Петер на античен китайски шкаф, и го отвори. Оказа се пълен с всевъзможен алкохол, какъвто човек би си пожелал. Без да пита, домакинът наля две големички чаши уиски без лед и подаде едната на Петер. Не го биваше много в пиенето, но сега почувства, че не би отказал едно добро уиски.
Лундберг седна на дивана, а Петер се приближи до прозореца, любувайки се на гледката. Къщите, които вероятно се намираха между имота на Лундберг и водата, не се виждаха и така гледката даваше на зрителя чувството, че е изцяло сам с морето. Той се учуди, че Лундберг не е сложил завеси, които да дръпне при нужда, след като вътрешността на къщата се виждаше добре и отвън. Не бе трудно да се направи паралел с изложена на показ рибка в аквариум.
Петер за пореден път осъзна спокойствието, което му внушаваше присъствието на Лундберг. Отдавна не се бе чувствал необезпокояван в една стая с друг човек. Може би явният дисбаланс в напрегнатата ситуация и почти очевидният му ужас вдъхнаха на Петер сила, така необходима и на двамата. Поведението им съдържаше неизреченото на глас условие Петер да поеме нещата, когато Лундберг рухне, и той приветства неочакваната мощ и пълномощията, която тя му предоставяше.
Отпи от уискито и се намръщи.
— Трийсетгодишно малцово уиски — каза Лундберг, съзрял гримасата му. — Ако ще е — да е. Има вкус на смазана стара талпа, но човек свиква.
Петер схвана опита за самоирония и бе сигурен, че Лундберг напоследък е разкрил доста непознати страници в себе си, за чието съществуване не е подозирал.
— Обадих се на полицията, дойдоха и претърсиха къщата. Един прозорец без аларма е бил открехнат. — Той кимна към коридора, който водеше към лявата част на къщата. — Не беше счупен, така че не може да е влязла по този начин, те решиха обаче, че тъкмо оттам се е измъкнала.
— Но тогава би трябвало да се отнесат сериозно. Това не се ли нарича влизане с взлом? — предположи Петер.
— Доколкото виждам, нищо не е откраднато. Пък и какъв приоритет смяташ, че полицията ще даде на един открехнат прозорец, когато половината от всички жители под двайсет години в този проклет град имат за цел на живота си да се изтрепват всеки петък вечер?
Петер се подсмихна с ъгълчето на устата си:
— Откъде знаеш, че тя е била тук?
Лундберг пое сериозна глътка от уискито и въздъхна.
— Защото всичкото ми бельо бе пръснато из спалнята и всички албуми със снимки от раждането ми до ден-днешен бяха извадени върху бюрото с едно послание:
Тази, която те обича, ще те накара да плачеш.