Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Skuld, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Васа Ганчева, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Карин Алвтеген. Дълг
Шведска. Първо издание
ИК „Унискорп“, София, 2007
Редактор: Петя Пешева
Коректор: Грета Петрова
ISBN: 978-954-330-100-3
История
- — Добавяне
Глава шестнайсета
Уикендът премина, без нещо да напомни за съществуването на Демона. Петер прекара времето, разглеждайки част от книгите по полиците в своята стая, а Улуф поработи малко. Разпрострял всичките си книжа върху масата в трапезарията, седеше и работеше там вместо в кабинета си.
В събота вечерта си взеха пица от центъра и изгледаха някакъв приличен филм по телевизията. Никой от тях не каза кой знае какво, но явно и двамата оценяваха взаимното си присъствие.
В неделя направиха дълга разходка през Салтшьо-Дувнес и се прибраха чак по мръкнало.
Никой от тях не коментира разговора от петък вечер. Казаното бе казано и беше затегнало връзката помежду им. Нямаше нужда да го предъвкват отново. Петер бе спокоен в увереността си, че повече няма да е необходимо да се бори, за да запази уважението на Лундберг. Беше го скътал на сигурно място у себе си и сега просто трябваше да си докаже, че го заслужава.
В понеделник сутрин Улуф отиде на работа, а Петер остана във вилата. Беше решил да проведе телефонен разговор.
В къщата бе неприятно тихо след заминаването на Улуф и въпреки че денят бе светъл, Петер не се чувстваше добре. Пусна радиото, за да надвие тишината.
Намери жълтите страници в телефонния указател и набра номера на психиатричната болница в Бекомберга. Постави копията от списъка на Ева на масата в трапезарията и помоли да го свържат с някой от лабораторията.
Новото самочувствие му даде кураж да опитва безумно и напосоки.
— Аз съм доцент Пер Виландер, обаждам се от Инфекциозния институт. Имам нужда от спешна помощ по една работа. Бяхме помолени да сътрудничим на полицията в разследване на престъпление. Работата е там, че Държавна сигурност е открила кръвна проба, която с най-голяма вероятност е взета от ваш пациент. Открихме много опасно и рядко заразно вещество в кръвта, което се казва кломодин Ch 2, и ние не знаем от кого е пробата, а е изключително важно да издирим жената и онези, с които евентуално е била в контакт. Единствената ни нишка е, че кръвта е на жена, вероятно около четирийсетте, оставила проба при вас някъде през март деветдесет и шеста. Възможно е да е била приета във вашата болница някъде преди месец, но не сме сигурни.
През уикенда Петер бе размишлявал върху причината Демона временно да е прекратила контактите си с Лундберг, както бе коментирала това в едно от своите писма. Той продължи:
— Заразата е животозастрашаваща. Има вероятност пациентката още да е жива, поради което е още по-спешно да се разкрият действията и, за да се избегнат повече смъртни случаи.
Жената в другия край на линията звучеше и уплашено, и объркано:
— Ще погледна в дневниците ни, но те, както сигурно разбирате, са засекретени. Трябва първо да имам разрешението на ръководството на болницата.
— Разбира се — отвърна Петер, — но е спешно. Вероятността тези личности, които са били в контакт с кръвната проба при вас, да са заразени е голяма, тъй като заразата се пренася по въздушно-капков път. Ако бях на ваше място, щях да побързам. Самият аз се заразих, когато работих с кръвната проба, и започнах лечение. Но далеч не съм здрав, макар да не съм заразен. Моля ви да избягвате всякакво бавене.
— Кажете пак името си и къде мога да ви намеря? — попита тя.
— Ако откриете пациентка, оставила кръвна проба през въпросното време, може да се обадите директно на криминалния инспектор Будил Андешон в полицейското управление в Нормалм.
Той продиктува нейния телефонен номер.
— Самият аз страдам от тежки пристъпи на болестта и повече няма да участвам в разследването. Скоро ще ме оперират. Впрочем кръвната група на жената е нулева, Резус-фактор отрицателен. Това, естествено, ще ви помогне в търсенето. Не е най-обичайната кръвна група, затова сигурно ще изключите доста голяма част от пациентите. Ако бъдете така любезна да пратите по факса в полицейското управление името й на номер: шест-шест-три-дванайсет-деветнайсет, доцент Пер Виландер, ще бъда изключително благодарен. Тогава ще спестим съдбоносни секунди. Благодаря за помощта и не забравяйте, че може да спасите живот, ако побързате. Как казахте, че е името ви — Солвейг Гран?
И затвори телефона.
Час и половина след това се обади Улуф.
— Здрасти. Нашата приятелка от полицията току-що звънна. Търсеше те. Звучеше изненадана.
— Така ли — спокойно отговори Петер. — Странно. Ще й се обадя да й кажа, че можем да се срещнем при теб в офиса след час. Става ли?
— Разбира се. Вземи едно такси и помоли за фактура. Ще го впиша към служебните разходи.
Петер слезе от таксито пред цветарницата на Льофстед. Същият продавач от миналия път разтревожено го погледна, когато влезе през вратата.
— Не намерихте ли галерията? — попита нервно. — Следях за въпросната дама, но не съм я виждал. Иначе щях да се обадя. Уверявам ви!
— Намерих галерията — отговори Петер. — Благодаря за помощта. — Надвеси се поверително през тезгяха и рече с нисък глас: — Бях принуден да използвам вашия факсов номер по едно секретно дело, като подвеждаща маневра. През последния час да се е получавал факс?
Мъжът, подобно на уплашен плъх, се шмугна в канцеларията зад тезгяха. След десет секунди се върна с хартия в ръка.
— Доцент Пер Виландер — прошепна той. — Не съм прочел нито дума.
— Браво — каза Петер, прегъна хартията и я сложи във вътрешния си джоб. — Не споменавайте на никого за това. То е тайното ми прикритие.
Излезе от магазина и едва завил зад ъгъла, грабна хартията и зачете. Имаше шест женски имена, красиво изписани, с единен граждански номер и пълни адреси. Той се обърна и влезе отново в цветарницата.
— Искам да изпратя двайсет жълти рози на Солвейг Гран от лабораторията на болницата в Бекомберга.
Взе бяла картичка и написа:
„Благодаря за помощта. Приносът ти е по-голям, отколкото си мислиш.
Плати букета, с което окончателно изпразни портфейла си.
Криминален инспектор Будил Андешон вече бе във фоайето на „Лундберг & Ко“, когато Петер влезе през вратата. Той веднага разбра, че Улуф я е оставил да чака, за да я дразни. Щом Лота съзря Петер, съобщи, че Улуф Лундберг е готов да ги приеме, и се извини на Андешон.
Едва затворили вратата след себе си, Будил се нахвърли върху Петер.
— Как си позволяваш да използваш името ми в твоите полукриминални дилетантски методи на разследване? — избухна тя. — Според теб толкова ли съм тъпа? Какво, по дяволите, си мислиш, че може да се случи, ако името ми се свърже с фалшиви телефонни разговори, с които мамиш хората да ти предоставят конфиденциални данни? Мога да те опандизя, така че никога повече да не напуснеш полицейското управление, дето толкова те е страх да посетиш. Единствената причина да не го направя, е, че се надявам това никога да не се разбере, а и заради чистото ми реноме ще си затворя устата, но ти трябва адски да си наясно, че ако си го позволиш още веднъж, ще те окошаря!
Улуф я огледа, взря се в Петер, после отново в нея. Петер бе напълно спокоен. Сега не можеше да го смачка. Той бе успял в нещо, с което самата Будил не би се справила, знаеше, че тя знае, и се наслаждаваше на ситуацията.
— Единственото, което ме радва, е, че тя не е намерила истинските имена — продължи Будил Андешон със същия възмутен тон.
Петер я погледна.
— Странно — каза той и извади листа от вътрешния си джоб. — Аз пък получих шест възможни кандидатки.
За няколко секунди тя застина като окаменяла, гледайки го с нещо, приличащо на омраза в очите. После направи крачка и изтръгна хартията от ръката му. Бързо я разгледа и лицето й доби още по-ален цвят.
Петер погледна към Улуф. Той отвърна на погледа му, усмихна се и му намигна.
В стаята бе тихо. Петер бе все така спокоен.
— Ще взема този списък и ще видя какво мога да направя — каза тя и тръгна към вратата.
— Ако нямаш нищо против, най-напред ще извадя едно копие. Улуф, нали имате ксерокс тук някъде?
Минавайки покрай Андешон, Улуф Лундберг, ухилен до уши, грабна хартията от ръката й.
— Готово, шефе — рече той. — Както наредиш.