Крис Муни
Изчезналите (6)

Глава 5

Не откриват Мелани и на другата заран.

Тъй като къщата им се е превърнала вече в място на престъпление, полицията ги премества в хотел „Сънсет“ на Първа магистрала. Стаята, която Дарби дели с майка си, е с охлузен килим, а твърдият матрак е застлан с грапави чаршафи. Всичко е вмирисано на цигари и отчаяна мъка.

Цялата следваща седмица Дарби прекарва в изучаване на дебели албуми с полицейски портрети. Надеждата е някое от лицата да събуди нещо в съзнанието й. Това не се случва. Опитват с хипноза, но най-накрая се отказват, след като на инспекторите е съобщено, че тя не е „податлив обект“ за подобно въздействие.

Всяка вечер Дарби си ляга с препълнена от фотографии в анфас и профил глава, както и с безброй останали без отговор въпроси. От полицаите не чува друго, освен варианти на „всички работим пряко сили по случая“.

Вестниците и телевизията разнищват надълго и широко обстоятелствата около жестокото убийство на Стейси Стивънс и изчезването на Мелани Крус, отвлечена от къщата на своя приятелка. Самата приятелка е непълнолетна, така че името й не подлежи на оповестяване, но „анонимен източник, близък до разследването“ съобщава, че въпросната приятелка е най-вероятният обект на самото посегателство. Единствената материална улика, за която се съобщава официално, е открит зад къщата напоен с хлороформ парцал.

Към края на седмицата, при липса на новини по случая, репортерите започват да съсредоточават вниманието си върху родителите на Стейси и Мелани. Дарби установява, че не е в състояние да понесе техните пропити със сълзи молби, не може да гледа измъчените им погледи, уловени от обектива на фото- и телевизионните камери.

Една вечер, малко след като Шийла излиза за работа, агентът от ФБР Евън Манинг пристига с пица и две коли в ръце. Хранят се върху паянтова маса край голяма локва. Пред очите им се разкрива прекрасна гледка към магазин за алкохол и паркинг за каравани.

— Как я караш? — пита той.

Дарби свива рамене. Тътен от магистралния трафик и смрад на изгорели газове пълнят нажежената атмосфера.

— Ако не ти се приказва, няма нищо — добавя Манинг. — Не съм дошъл, за да те тормозя с въпроси.

Дарби се пита дали да му разкаже за училище, за това как почти всички, включително голяма част от учителите, я гледат така, сякаш току-що е слязла от НЛО. Дори приятелите й се отнасят към нея по нов начин, говорят й внимателно, както се приказва на някой, поразен от рядка, смъртоносна болест. Най-неочаквано се е превърнала в интересна личност.

Само че тя не желае да бъде интересна. Иска й се да се върне назад, към предишната си отегчителна същност, към нормалния облик на тийнейджърка, която очаква с нетърпение дългата лятна ваканция, запълнена с четене, купони край басейни и разходки с Мел по крайбрежието на океана.

— Искам да помогна да откриете Мел — проговаря Дарби.

В нейните представи тази помощ би направила така, че всичко да бъде простено и хората да престанат да я гледат така, сякаш сполетялото Стейси и Мел е изцяло по нейна вина.

Манинг отпуска длан върху рамото й и леко го стиска.

— Ще направя всичко, което е в моята власт, за да бъде открита. И ще заловя мъжа, който ти стори това. Обещавам.

След като Манинг си тръгва, Дарби се отправя към автомата за още една кола. Забелязва телефона, окачен на стената до рецепцията. Думите, които репетира отново и отново през последната седмица, сега горят върху устните й в очакване да бъдат произнесени.

Пуска четвърт долар в апарата.

— Ало? — обажда се госпожа Крус.

— Съжалявам за всичко, което се случи. Съжалявам за Мел и за онова, което ви се стовари изневиделица. Съжалявам, съжалявам, съжалявам.

Колкото и да се старае Дарби, от устата й не излиза никакъв звук. Думите са заседнали в гърлото, тежат там като нагорещени камъни.

— Мел, ти ли си? — пита госпожа Крус. — Добре ли си? Кажи ми, че всичко е наред.

Надеждата на госпожа Крус, жива и толкова топла, кара Дарби да затвори и да се изпълни от желание да побегне нанякъде много далеч, където никой, нито дори собствената й майка, не би могъл да я открие.

Шийла не е в състояние да плаща повече за мотела. Къщата още не е освободена от полицията, а и да я освободят, ще има нужда от почистване и ремонти. Дарби ще прекара лятото в дома на леля си в щата Мейн. Шийла ще остане в града при своя колежка. През свободните дни ще ходи с колата до Мейн.

Дарби отива с майка си в близкия супер, за да напазаруват за дългото пътуване. Залепен откъм вътрешната страна на витрината, съвсем близо до входната врата, така че никой да не го пропусне, се вижда огромен плакат с образа на Мелани. Пожълтял е от слънцето. Думата ИЗЧЕЗНАЛА е отпечатана с огромни и дебели червени букви, точно над усмихнатото лице. Обявена е награда от 25 000 долара, както и освободен от такса телефонен номер за връзка.

Шийла рови из запасите си с талони за намалени стоки, докато Дарби завива зад ъгъла, за да съзре госпожа Крус, която разговаря със собственика на магазина. Той поема навития на руло плакат от ръцете й, преди да се отправи към витрината.

Госпожа Крус също я забелязва. Погледите им се срещат и Дарби усеща цялата тежест на нейния. В него има нещо, което събужда у Дарби порив да побегне: омраза, студенина и твърдост се стоварват върху момичето. Да би имала такава възможност, госпожа Крус положително щеше да размени живота на Дарби срещу този на Мелани без капка колебание.

Шийла обгръща с ръка дъщеря си през раменете и втренченият поглед на госпожа Крус губи своята неистова мощ.

Собственикът й подава избелелия плакат с образа на Мелани. Майката се обръща и тръгва със ситни, предпазливи стъпки, сякаш подът представлява тънък пласт лед, който може всеки момент да се пропука. Дарби познава тази походка. Собствената й майка се бе приближила по същия начин до ковчега на Червения, за да му каже последно сбогом.

Може още да има време. Може Евън Манинг да открие все пак Мелани жива. Може би ще залови мъжа от гората и ще го ликвидира. В края на филма героят винаги убива чудовището. Ако специален агент Манинг намери Мел и я върне у дома, животът ще стане прекрасен — определено не какъвто бе преди появата на чудовището и положително не съвсем нормален, но все пак поносим.

В събота сутринта — начало на уикенда, съвпаднал с Празника на труда, Дарби става рано, за да помогне на чичо си да изкопае трапа за традиционната жарава, върху която всяка година пекат омари. Към пладне и двамата са вече запотени. Чичо Рон забива лопатата в пясъка и заявява, че ще отиде до къщата за две студени соди.

Дарби продължава да копае. Докато вдишва прохладния, възсолен въздух от бълбукащата течност, тя не спира да мисли за Мелани, за въздуха, който тя вдишва в същата тази минута, ако изобщо диша.

Още три жени са изчезнали там, у дома. Дарби установява това преди две седмици, когато леля Барб и чичо Рон я завеждат на закуска в ресторант. Докато чакат да се освободи маса, тя забелязва брой на „Бостън глоуб“ наблизо. Фразата „Лято на ужас“ увенчава страницата точно над усмихнатите образи на пет жени и момиче с шини на зъбите.

Дарби разпознава начаса снимката на Мелани редом с фотографиите на две от жените — Тара Харди и Саманта Кент. Дарби е държала същите тези снимки в собствените си ръце.

Информацията относно Харди и Кент е в общи линии повторение на всичко онова, което й е вече известно. Основен акцент в статията авторът явно поставя върху трите жени, които изчезват след Мелани — Памела Дрискол, двайсет и три годишна, от Чарлстаун, посещавала вечерно училище за медицински сестри и забелязана за последно да пресича паркинга на едно студентско градче; Лусинда Билингхам, двайсет и една годишна, от Лин, самотна майка, излязла за цигари, за да не бъде видяна никога повече; Деби Кеслър, също на двайсет и една, секретарка от Бостън, която се отбила за едно питие след работа, но така и не стигнала до дома си.

Полицаите, заети по всеки от тези случаи, не коментират връзките между тях, но потвърждават сведенията за създаване на специална група под ръководството на агент от ФБР, принадлежащ към наскоро открито звено, наречено „Поведенчески проучвания“. Агентите от това звено, пише в статията, са специализирани в изучаване на престъпното мислене и най-вече в това на серийните убийци.

— Здрасти, Дарби.

Това не е чичо Рон, а Евън Манинг, протегнал към нея кутийка кола. Тя улавя печалния, почти празен израз на очите му и разбира, на секундата й става ясно какво се готви да изрече.

Захвърля лопатата и побягва.

— Дарби.

Продължава да тича. Ако не чуе произнесените от него думи, няма как те да станат истина.

Манинг я настига близо до водата. Първия път му се изплъзва. Вторият сграбчва ръката й, за да я обърне рязко към себе си.

— Пипнахме го, Дарби. Свърши се. Не може вече да те нарани.

— Къде е Мелани?

— Да вървим в къщата.

— Кажете ми какво е станало! — Дарби е поразена от внезапно бликналия в гласа й гняв. Опитва се да го овладее, но страхът вече подкосява коленете й, принуждава я да продължи с писък: — Не искам да чакам повече. Омръзна ми да чакам.

— Името му е Виктор Грейди — обажда се Манинг. — Автомеханик. Отвличал жени.

— Защо?

— Нямаме представа. Умря, преди да го разпитаме.

— Вие ли го убихте?

— Сам се уби. Не знам какво е станало с Мел или която и да било от останалите жени. Най-вероятно никога няма да научим. Ще ми се да бях дошъл с повече новини. Съжалявам.

Дарби отваря уста да проговори, но оттам не излиза ни звук.

— Хайде — проговаря Евън Манинг, — да вървим в къщата.

— Искаше да стане певица — обажда се Дарби. — За един рожден ден нейният дядо й подари магнетофон, а тя дойде при мен цялата в сълзи, понеже дотогава не бе чувала гласа си на запис и реши, че звучи неприятно. Сподели с мене, защото знаех за желанието й да стане певица. Само аз знаех. Имахме си доста подобни тайни.

Агентът от ФБР кимва, подтиква я да продължи по своя уверен, успокояващ начин.

— Обичаше овесени ядки с плодов аромат, но не и на лимон — тях внимателно отделяше настрана. Винаги е била много капризна с храната — не можеше да я докосва, смяташе го за просташко. Имаше наистина великолепно чувство за хумор. Бе толкова кротка, но напълно в състояние да изтърси нещо такова, че да се пръсна от смях. Беше… Мел бе наистина чудесен човек.

На Дарби й се ще да продължи да говори, да открие начин с думи да построи мост, по който специален агент Манинг да се върне назад през времето и да разбере, че Мелани е нещо повече от вестникарски изрезки, повече от двуминутни телевизионни клипове. Иска й се да говори, додето името на Мелани добие в пространството същата тежест, каквато усеща в своето сърце.

— Не биваше да я изоставям там сам-самичка — мълви Дарби, а очите й се наливат отново, този път по-обилно, и се изпълва от желание баща й да се озове до нея точно в тази секунда, да не бе спирал да помогне на оня шофьор — шизофреник, току-що пуснат на пробация, след като е излежал три години за опит да убие полицай. Ще й се да й върнат бащата поне за минута, за една нищо и никаква минута, та да му каже колко много го обича и колко й липсва. Да бе баща й до нея, Дарби щеше да му каже всичко, което мисли и чувства. Той би разбрал. И може би, просто може би щеше да отнесе казаното от нея със себе си, за да го сподели с Мелани и Стейси, където и да се намират те сега.