Крис Муни
Изчезналите (3)

Глава 2

— Вземете ми портмонето — обажда се женският глас в гората. — Вътре има триста долара. Мога да ви дам още, ако това е, което искате.

Дарби сграбчва Стейси за ръката и я смъква до себе си под хребета. Мелани се гуши в тях.

— Сигурно е най-обикновен обир, но може да има нож или дори пистолет — шепне Дарби. — Ще му даде портмонето и оня ще изчезне яко дим. Точка по въпроса. Така че да си траем.

Мел и Стейси кимват в съгласие.

— Не трябва да го правите — обажда се жената.

Независимо от целия страх, Дарби усеща, че е длъжна да надникне отново. Когато дойдат полицаите и започнат да задават въпроси, тя трябва да разполага с точни отговори за всичко видяно и чуто.

С биещо до пръсване сърце подава глава над склона и вперва поглед в неясните очертания на дърветата. Остри като ножчета сухи треви и листа драсват върха на носа й.

Жената започва да плаче.

— Моля ви, моля, недейте.

Бандитът мърмори нещо, което Дарби не разбира. Толкова са близо, казва си тя.

И Стейси се решава да погледне. Притиска се към Дарби.

— Какво става? — шепне тя.

По Шосе номер 86 се носи кола. Фаровете й запращат два кръга призрачна светлина, които се плъзгат и подскачат върху повалени дънери и покрития с камъни, дървета и счупени клони хълм. Дарби дочува музика — „Джъмп“ на Ван Хален, а гласът на Дейвид Лий Рот се извисява заедно с тревожния тътен на прозвучалите в главата й думи, които заповядват да обърне, веднага да обърне глава. Бог й е свидетел, тя иска с цялото си същество да се подчини, но някакъв друг участък от мозъка е взел нещата под свой контрол и Дарби не отклонява поглед, когато лъчите от фаровете минават над главата й, а гърмящият глас на Дейвид Лий Рот я зове да скочи^[1] и тя съзира облечена в джинси и сива блузка без ръкави жена, чието лице е моравочервено, очите са разширени, а пръстите са вкопчени отчаяно в стегнало шията й въже.

Стейси скача на крака и просва Дарби върху земята. Главата й се удря в някакъв камък с такава сила, че свитки й излизат. Чува Стейси да си пробива път през храсталака, а когато се извърта на една страна, вижда бягащата Мел.

След това отново се чува шум от счупени съчки — престъпникът приближава. Дарби се изправя и побягва. Настига Стейси и Мел при първите къщи. Най-близките телефони са при „Бъзи“, оживен денонощен магазин с пицария. Останалата част от разстоянието тичат безмълвни.

Минава цяла вечност, докато го преодолеят. Потънала в пот и без дъх, Дарби вдига слушалката и се готви да набере 911, когато Стейси неочаквано натиска прекъсвача.

— Не можем да се обадим — заявява тя.

— Да не си се побъркала! — крясва Дарби в отговор.

Зад страха й се крие нарастваща, свирепа ненавист срещу Стейси. Няма какво толкова да се смайва от факта, че я събори на земята и побягна. Тя винаги мисли най-напред за себе си. Както миналия месец. Трите решават да отидат на кино, а тя в последния миг се отказва, защото Кристина Патрик я била поканила на някакъв купон. Стейси постоянно ги прави такива.

— Ние пиехме, Дарби.

— Не сме длъжни да го разправяме на всеки срещнат.

— Ще ни усетят по дъха и направо можеш да забравиш за ментолова дъвка, миене на зъби или жабуркане с ароматизирана течност, защото нито едно от трите не върши работа.

— Длъжна съм да опитам — отвръща Дарби, като се мъчи да освободи вилката от ръката на Стейси.

Но Стейси не се дава.

— Онази жена е мъртва, Дарби.

— Няма как да си сигурна.

— И аз видях същото като теб…

— Не, Стейси, не си видяла същото. Нямало е как, защото побягна. А мене събори на земята, забрави ли?

— Стана, без да ща. Кълна ти се… не съм искала да…

— Да бе. Както винаги, Стейси, мислиш единствено за себе си. — Дарби отскубва ръката й от вилката и набира 911.

— От цялата работа няма да си докараш нищо друго, освен неприятности. Може да не те пуснат да отидеш с Мел на море, ама все пак твоят баща не ще… — Стейси замълчава. Сега вече плаче. — Представа си нямате какво става у нас. Никоя от двете.

Обажда се оператор:

— Девет-едно-едно. От какъв характер е случаят?

Дарби съобщава името си и описва преживяното. Стейси се скрива зад един контейнер за боклук. Мел се взира в хълмчето, където са се пързаляли с шейни като деца, а пръстите й прехвърлят висулките на гривната.

Час по-късно Дарби крачи сред дърветата в компанията на инспектор.

Казва се Пол Ригърс. Познава го от погребението на баща си. Той има огромни бели зъби и напомня на Лари, кльощавия съсед от телевизионната поредица.

— Няма никой — проговаря Ригърс. — Навярно сте го подплашили и е офейкал.

Застава на място, осветил с фенерчето си синя раница. Тя зее насреща им, а отвътре надничат три „Будвайзер“-а.

— Предполагам, че е ваша.

Дарби кимва, а стомахът й се свива и подскача, пак се свива и пак подскача, като че ли се мъчи да избяга на сигурно място.

Портмонето й е измъкнато от раницата и лежи на земята до библиотечната карта. Парите ги няма, а също така ученическото удостоверение, върху което са отпечатани името и адресът й.