Крис Муни
Изчезналите (10)

Глава 9

— Ще се приближа, за да си поговорим — обажда се Дарби. — Става ли?

Пълзи през боклук, празни консервени кутии и връзки вестници, които зариват калната земя. Обонянието й долавя най-отвратителната миризма на човешко тяло, която е усещала през живота си. Тя се дави и кашля.

— Добре ли си, Тери. Моля те, кажи ми, че си добре.

— Нищо ми няма.

Сега Дарби диша през устата. Обляга се на стената. Спира на около метър от жената, откъм другата страна на варела. Непознатата няма нито гащи, нито обувки. Кокалите й стърчат под кожата.

— Видя ли се с Джими? — пита тя.

Дарби не знае какво да отговори.

— Видях го, но отначало не можах да го позная.

— Нямаше те дълго време. Сигурно ти се е сторил доста променен.

— Така е, но… Трудно се сещам за някои неща. Дреболии, като фамилното ми име, да речем.

— Мастранджело. Тери Мастранджело. Ще ме представиш ли на Джими? След всичко, което си ми разправяла, имам усещането, че го познавам толкова добре, колкото и ти.

— Сигурна съм, че ще му бъде приятно. Но най-напред трябва да се измъкнем оттук.

— Навън няма спасение. Истината е само в скривалищата.

— Аз ще намеря спасение.

— Не бива да допускаме такива глупави мисли. Нали опитах вече, не помниш ли? И двете опитвахме.

— Но аз се върнах за тебе. — Дарби сваля якето си и го подава над контейнера. — Облечи това. Ще те стопли.

Жената посяга да грабне якето, но бързо отдръпва ръката си.

— Какво има?

— Страх ме е да не изчезнеш пак — отговаря непознатата. — Не искам да изчезваш.

— Вземи го. Няма да изчезна. Обещавам.

Размисълът й отнема няколко минути, но в крайна сметка тя докосва якето. Ужасът, болката и страхът сякаш изчезват. Сгушва се в дрехата, заравя лице в тъканта и започва да се полюшва напред-назад, напред-назад.

Линейката е вече тук. Пристигнала е в началото на алеята, без да включва сирена или сигнална лампа. Благодаря ти, Господи, за такива дребни услуги.

— Наистина ли си открила начин за спасение? — обажда се жената.

— Да. И съм решила да те взема със себе си.

Всяка частица от съзнанието й крещи да не прави това, но Дарби пренебрегва съветите и протяга ръка.

Жената се вкопчва в нея с все сила. Два от пръстите са чупени наскоро и зараснали неправилно. Кожата на ръцете е покрита със струпеи.

Жената отново съзерцава тавана.

— Няма от какво да се боиш повече — проговаря Дарби. — Ще се държиш за ръката ми и двете ще излезем оттук заедно. Ти си в безопасност.