Крис Муни
Изчезналите (59)

Глава 58

Компютрите в службата за регистрация и контрол на МПС в щата Масачузетс са отчайващо бавни. Повече от два часа им отиват, за да съставят двайсет страници списък на лицата, които притежават или са притежавали някога един от дванайсетте внесени в САЩ астон мартин лагонда.

Дарби проучва листовете в търсене на по-нови собственици, докато Банвил говори по една от защитените линии в служебната кола. Изтекли са над четири часа, откак федералните са им отнели разследването. В същото време той е организирал малоброен екип от доверени инспектори, които да водят собственото му разследване по възможно най-дискретен начин.

Само осем от внесените първоначално дванайсет лагонда са още в движение. Останалите четири са отишли за скрап. Дарби е на път да приключи проучването си, когато Банвил окачва слушалката.

— Рейчъл Суонсън е починала от въздушна емболия — съобщава той. — Вкарали са въздух в тръбата на венозната система. Федералните са я прибрали заедно със записите от охранителните камери.

— Чудничко — отсъжда Дарби. — Копелетата знаят как да замитат собствените си следи.

— Ние разпитвахме сестрите от спешното, но никоя не помни каквото и да било, освен бомбата. А тя тъкмо затова е била взривена, нали така? Пътника знае, че по този начин ще предизвика пълно и всеобщо объркване, та да си върши необезпокояван работата.

— Също като при Световния търговски център в Ню Йорк. Всичко живо тича насам-натам, търси спасение. Никой никому и на нищо не обръща внимание.

— Отвратителна работа — казва Банвил, докато разтрива брадичката си. — Но аз все пак не проумявам за какво му е всичко това? Защо просто не си е събрал партакешите и — чупката?

— Самолюбие може би. Никоя от жертвите му до този момент не е успявала да се измъкне. Или пък се е опасявал от възможността Рейчъл да сподели с нас информацията, с която разполага. Виж какво установих за тези коли.

Дарби вдига листовете, върху които са отбелязани със светъл флумастер осем имена.

— Най-близките щати, където живеят собственици на лагонда днес, са Кънектикът, Пенсилвания и Ню Йорк.

— Една от жертвите на Пътника не беше ли от Кънектикът?

Дарби кимва.

— Погледни това име.

— Томас Престън от Ню Ханаан, Кънектикът — произнася ясно думите Банвил. — Собственик в продължение на две години. Продал я е преди малко повече от два месеца. Тази кола още не е регистрирана.

— Пътника може да се окаже въпросният купувач. Нека първо проверим от колко време живее този Престън в Кънектикът и дали притежава пикап.

Банвил протяга ръка и откача слушалката от вилката й.

— Стив, Мат на телефона. Хвърли едно око на петнайсета страница. Към средата ще видиш името Томас Престън от Ню Ханаан в Кънектикът. Изрови всичко за него. Интересува ме дали притежава пикап.

След двайсет минути телефонът звъни. Банвил слуша за момент, след което закрива микрофона с длан.

— Престън няма досие. На петдесет и девет е, адвокат, разведен и живее в същата къща от двайсет години насам. Никога не е имал пикап.

Да се задраска Престън.

— Сега трябва да научим на кого е продал колата този Престън — казва Дарби. — Трябва ни име. Накарай твоя човек да издири телефонния номер на Престън, всичките му номера — служебен, домашен, мобилен, всичко. Както и името на застрахователната му компания.

Банвил предава задачата и прекъсва.

— Ако купувачът е Пътника, той като нищо е дал фалшиво име на Престън и пак ще останем с пръст в уста.

— Да стискаме палци. Крайно време е да ни се усмихне малко късмет.

— А името на застрахователната компания за какъв дявол ти е?

— Най-безопасният начин е да се обадим от името на застрахователя. Този тип е адвокат. Много добре знаеш как реагират подобни екземпляри, когато им зададеш въпрос, свързан с криминален случай. Ще ни засипе с юридически аргументи и канцеларщина. Няма да получим от него пукната информация, преди да е изтекло седмица време. Но ако се представим от името на застраховател, ще изпее и майчиното си мляко.

— Съгласен съм.

Обажда се човекът на Банвил.

— Ще възразиш ли аз да проведа този разговор? — Дарби се опасява привичната за инспектора грубост да не подплаши или ядоса адвоката.

Банвил й подава слушалката.

Дарби пробва най-напред в службата. Секретарката казва, че господин Престън говори по другата линия. Налага се да изчака няколко минути, успокоявана от нежна музика.

— Том Престън слуша.

— Господин Престън, безпокоя ви от „Шиър Иншурънс“ по повод вашата астон мартин лагонда.

— Продадох я преди около два месеца.

— Върнахте ли регистрационните номера?

— Естествено.

— Според нашите документи не сте.

Престън заема отбранителна позиция.

— Върнах номерата. Ако има някакъв проблем, уреждайте го със службата за автомобилен контрол.

— Явно става дума за недоразумение. Направихте ли си копие от документа за снемане от отчет?

— Естествено. Правя си копие от всяка проклета регистрация и всяка промяна по нея. Ако моето деловодство приличаше поне малко на тяхното, досега да са ме лишили сто пъти от права.

— Разбирам негодуванието ви. Вижте какво предлагам: дайте ми името и адреса на лицето, на което сте прехвърлили собствеността, и аз ще видя дали не мога да ви спестя едно ходене до регистрационната служба.

— Не помня името. Копието от документа е у дома. Ще ви позвъня утре заран. Как ви беше името?

— Господин Престън, въпросът е наистина спешен и трябва да се уреди още сега. Няма ли на кого да позвъните у дома?

— Не. Живея самичък. Впрочем… момент… Изпратих му ръководството.

— Моля?

— Когато дойде за колата, не разполагах с оригинално ръководство за поддръжка и експлоатация. Той го искаше и му обещах да го потърся. Даде ми адрес, на който да го изпратя. Записал съм го в бележника си… Ето… Карсънлейн 15 в Глен, Ню Хампшир.

— А името?

— Даниел Бойл.