Крис Муни
Изчезналите (23)

Глава 22

Каръл Кранмър седи върху нар, завита с вълнено одеяло, което е твърдо и драска кожата й на оголените места от тялото. Няма представа от колко време е будна. Дава си сметка, че вече не е облечена в ризата на Тони. Сегашните й дрехи — малко тесен анцуг и торбеста блуза — миришат на перилен препарат.

Не си спомня да са я събличали. Единственият спомен, който се върти из съзнанието й отново и отново, е този за непознатия, запушил устата й с вонящ парцал.

Каръл заравя пръсти в косите си. Това не може да се случва с мене. Днес трябва да съм на училище. Трябва да обядвам с Тони, а след това да ходя с Кари до мола, защото в „Абъркомби & Фич“ ще правят голяма разпродажба, а аз, като добро момиче, съм си спестила пари от гледане на деца. Нямам никаква работа тук. Защо, о, Господи, ми се случва всичко това?

Паниката се надига като чудовищна вълна и я залива цялата. Каръл си поема дъх с усилие и всичкият страх и ужас на света се стоварват отгоре й, вкопчват се в гърлото й и тя започва да пищи в тъмното помещение, пищи, докато гласните й струни се втвърдяват като въжета, до мига, в който губи напълно сили.

Тъмнината не се разсейва. Каръл затваря очи и се моли Богу, моли се от все сърце. Отваря очи. Тъмнината си е все така наоколо. Пишка й се. Дали няма тоалетна, скрита някъде в непрогледния мрак на помещението?

Каръл спуска нозе от нара и усеща ръба на нещо твърдо под ходилото си. Протяга ръка надолу и го опипва. Оказва се картонен поднос с опакован сандвич и кутийка сода отгоре. Нейният похитител не само я е облякъл, но си е направил труда и да я завие с одеяло, за да не мръзне, както и да остави храна.

Каръл бърше сълзите от очите си. Развива сандвича и отхапва. Фъстъчено масло и конфитюр. Отпива от содата. Оказва се „Маунтъндю“ — любимата й марка.

Докато се храни, през ума й минава за миг мисълта за това, че престъпникът може да се окаже собственият й баща. Никога не го е виждала — дори името му не знае. Майка й го нарича „донора“ и това е всичко.

Ако наистина баща й я е отвлякъл — такива истории постоянно пълнят новините — той не би я заключил в тъмна стая. Не, баща й не я е довел на това място. Някой друг го е сторил.

Каръл допива содата с мисълта за това, дали в помещението няма ключ за лампа.

Стената зад нея е също така грапава, подобна на гласпапир, какъвто е и подът под нозете й. Бетон навярно. Опипва стената нагоре-надолу, но не намира ключ. Което не значи, че такъв липсва.

Каръл прави опит да се ориентира в обстановката. Добре, това е краят на нара. Две алтернативи: наляво или надясно. Решава да опита наляво и отново опипва стената, докато брои стъпки в търсене на електрическия ключ. Стига до осемнайсет и стената свършва. Може да продължи само наляво. Девет стъпки и пищялът й се блъсва в твърд предмет. Напипва нещо студено и гладко. Продължава да шари с ръце и докосва вода. Тоалетна. Това е добре. Пишка й се, но това може да почака. Продължава нататък.

Десет стъпки — и се натъква на умивалник.

Още осем и напипва крановете на душ. Завърта лекичко единия и чува шум от движение на вода в тръба. След миг тя плисва върху главата й. Заключена е в малко помещение с нар, тоалетна, умивалник и душ. Някъде съвсем наблизо трябва да има ключ за лампа. Нейният похитител няма да я остави съвсем на тъмно, нали така? Моля те, Господи, нека намеря този ключ.

Още шест стъпки и стената свършва. Още десет. Стената завива наляво и Каръл я проследява с длани, докато брои: едно, две, три. Стой. Какво е това студено и грубо нещо? Метал. Движи ръце по него — нагоре, надолу и встрани.

Това е врата, която не прилича на никоя друга. Тази е много широка и направена от метал. Няма брава, нито резе. Да бе Тони при нея, той щеше да разбере що за врата е това. Когато неговият баща не е зает с пиене, той се занимава със строителство и даже е много добър в тази област.

Тони. Дали са донесли и него тук?

Тони? Къде си, Тони?

Каръл стои в студения мрак и слуша тежкия тътен на собствената си кръв в ушите.

Някакъв глас се обажда отдалеч и някак задавено, като че минава през вода.

Каръл отново вика името на Тони, вика го с все сила и притиска ухо към студения метал. Някой се опитва да я заговори. Има някой отвън, но гласът е много далечен.

Идва й една изненадваща идея: морзовата азбука. Чела е за нея в курса по история.

Чука два пъти по вратата и се ослушва.

Нищо.

Опитай пак.

Още два удара. Ослушай се.

Чуват се две последователни почуквалия. Слаби, но отчетливи.

Някакъв капак в очертанията на вратата се отваря, за да пропусне слаба светлина. Отвън към нея поглежда лице, покрито с мръсни превръзки. Очите надничат изпод парчета плат.

Каръл се препъва назад в тъмнината. Пищи с все сили, а стоманената врата започва да се отваря.