Метаданни
Данни
- Серия
- Дарби Маккормик (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Missing, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Павел Главусанов, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 21 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget (2012)
- Разпознаване и корекция
- Еми (2014)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2014)
Издание:
Крис Муни. Изчезналите
Американска. Първо издание
ИК „Колибри“, София, 2009
Коректор: Любов Йонева
ISBN: 978-954-529-702-1
История
- — Добавяне
Глава 47
Гледачката затваря вратата на Шийла. Майка й е вътре, потънала в дълбок сън. Белите й дробове издават силен свиркащ звук в борбата си за въздух.
— Трябваше да й увелича морфина — казва Тина, като изблъсква Дарби по-надалеч от вратата. — Много я боли.
— Тя гледа ли новините?
Сестрата кимва.
— Опита се да се свърже с теб, но не успя.
— Телефонът ми се счупи. Звънях от уличен автомат, но тук никой не вдигна.
— Експлозията повреди някои електрически, както и телефонни линии — поне така разправят по телевизията. Но тя знае, че си добре. Един твой приятел се отби да каже. Забравих му името. Пак ли излизаш? Мога да поостана още малко. Не е голяма работа.
— Ще бъда тук през нощта.
Дарби скръства ръце пред гърдите си и се обляга на стената. Страх я е да се отдалечи от вратата на стаята на майка си. Струва й се, че ако си тръгне сега, все едно й казва последно сбогом.
— Не мисля, че ще е тази нощ — обажда се Тина.
Дарби се нуждае от цяла минута, преди да събере кураж и да попита:
— А кога?
Тина присвива устни.
— Скоро.
Жената си тръгва, а Дарби надрасква на майка си бележка, с която съобщава, че си е у дома, и я забожда върху нощното шкафче, където стоят очилата и хаповете й. Целува майка си по челото. Шийла не помръдва.
Дарби се насочва към душа. Застанала под топлата струя, тя си спомня казаното от Рейчъл под верандата и по-късно в болницата. Тя използва на няколко пъти думата „боря се“. „Не мога да се боря вече срещу него.“ А какво каза за Каръл? „Борбена натура ли е тя?“
Борбена натура. Борба. Тук ли е скрито разковничето? Как би разбрал Пътника, че те ще се борят?
Дали не ги събира от приюти за малтретирани жени? Не. Подобни жени най-често не се борят. Тогава? Трябва й опорна точка. Нещо, което да ги обединява всичките. Моля ти се, Господи, нека открия свързващото звено.
Когато водата започва да изстива, Дарби се подсушава с хавлия, навлича анцуг и тениска и се отправя надолу към кухнята. Проверява телефона — в ред е. Намята яке и като взема безжичната слушалка и цигарите си, излиза на задната веранда. Дъждът сега пердаши здравата по покрива.
Изпушва две цигари, преди да набере номера. Обажда се мъжки глас:
— Господин Суонсън?
— Не. Гери е. — Гласът е ужасяващо спокоен.
Дарби е сигурна, че долавя нечий плач.
— Мога ли да говори с Уенди Суонсън? Обаждам се от Бостънската криминална лаборатория.
— Изчакайте.
Чува се изтънял, треперлив глас:
— Уенди е на телефона.
— Аз съм Дарби Маккормик. Искам да ви кажа колко много съжалявам…
— Вие ли намерихте дъщеря ми под верандата?
— Аз.
— Говорихте ли с Рейчъл?
— Да, госпожо, говорих. Съжалявам заради вашата загуба.
— Какво каза Рейчъл? Къде е била през цялото това време? Каза ли ви това?
Дарби не иска да лъже жената, но и не може да я разстройва допълнително. Нужни са й отговори на няколко въпроса.
— Тя не говори много. Беше твърде болна.
— Гледах всичко по телевизията и нито за миг не ми мина през ума, че това е Рейчъл. Намерената от вас жена няма нищо общо с Рейчъл. Не можах да я позная. А съм й майка. — Уенди Суонсън се прокашля на няколко пъти. — Този човек, дето я отвлече, какво й е сторил?
Дарби не отговаря.
— Кажете ми. Моля ви. Трябва да знам — настоява майката на Рейчъл.
— Нямам представа какво е ставало с нея, госпожо Суонсън. Но знам колко ви е тежко в момента. В никакъв случай не бих ви безпокоила, ако не се налагаше. Трябва да задам няколко въпроса във връзка с дъщеря ви. Те могат да ви се сторят малко особени, но имайте търпение и ми се доверете.
— Питайте каквото желаете.
— Рейчъл ставала ли е жертва на някакъв вид тормоз?
— Не.
— Щеше ли да ви каже, ако бе ставала?
— Дъщеря ми и аз бяхме изключително близки. Известно ми бе всичко за Чад, но той никога не я е удрял. Дори тон не й е повишавал. Рейчъл не би приела подобно отношение. За Чад говореше само хубави неща. Мисля, че предишната му жена е малко нещо куку.
— Била ли е Рейчъл нападана?
— Не.
— Казва ли ви е, че я преследват? Че някой й досажда?
— Не. Ако е имало подобно нещо, щеше несъмнено да ми каже. Рейчъл и Чад поддържаха великолепни отношения. Щяха да се женят. Рейчъл бе… Бе толкова умна, така работлива. Сама се издържаше в колежа. Зае пари, за да учи в юридическия. Никога нищо не искаше. Никога не се е забърквала в неприятности. Бе стабилна, напълно уравновесена личност. — Уенди Суонсън избухва в сълзи. Говори през плач. — От полицията ми казаха, че ако някой изчезне и не бъде открит в продължение на първите четирийсет и осем часа, това означава в повечето случаи, че е мъртъв. След края на първата година започнах да приемам мисълта, че Рейчъл няма да се прибере, както и че може никога да не науча какво е станало с нея. И ето че рано тази сутрин ми се обажда приятелка, която работи в същата лаборатория, за да ми съобщи, че Рейчъл е била открита в Масачузетс — открита била жива. Жива! След цели пет години! Паднах на колене и благодарих Богу. И се обаждам да разбера в коя болница да я търся, само за да ми кажат, че е вече мъртва. Била е жива през цялото време и когато аз разбирам това, тя е вече мъртва, а аз не… А аз не успях да я видя. Нямах дори възможност да докосна ръката на моето дете и да кажа колко много я обичам, и колко съжалявам, задето се бях отказала да я чакам. Не можах едно сбогом да й…
— Госпожо Суонсън, аз…
— Не мога да говоря повече. Трябва да затварям.
— Много съжалявам за вашата загуба.
Уенди Суонсън затваря. Дарби стиска слушалката и — без да си дава сметка за това — вдига поглед към стаята на майка си.