Катрин Стокет
Слугинята (5)

Глава 5

Профучавам по чакъления път към вкъщи с кадилака на майка ми. Гласът на Патси Клайн по радиото вече дори не се чува от барабаненето на камъчета по вратите на колата. Майка ще побеснее, но аз настъпвам газта още повече. Думите на Хили днес, по време на играта на бридж, не ми излизат от главата. С Хили и Елизабет сме най-добри приятелки още от основното училище „Пауър“. На любимата ми снимка трите седим на скамейките на футболното игрище в прогимназията, сгушени една до друга. Най-хубавото в снимката обаче е, че седалките около нас са празни. Седяхме близо една до друга, защото наистина бяхме близки. В „Ол Мис“^[1] с Хили бяхме съквартирантки две години, преди тя да напусне университета, за да се омъжи, а аз останах, за да се дипломирам. Всяка вечер в общежитието на братството „Хи Омега“ навивах косата й на тринайсет ролки. А днес тя заплаши да ме изхвърли от женската организация. Не че особено ме е грижа за организацията, но се почувствах наранена от това, колко лесно приятелката ми е готова да ме отстрани.

Завивам по пътя, който води към „Лонглийф“, памуковата плантация на семейството ми. Тракането на чакъла утихва, когато тръгвам по гладкия жълт прахоляк, и намалявам скоростта, преди майка да ме види как карам. Паркирам пред къщата и излизам от колата.

Майка седи на люлеещия се стол на предната веранда.

— Ела да поседнеш, скъпа — посочва тя с ръка към другия люлеещ се стол до нея. — Паскагула тъкмо излъска подовете. Да ги оставим да изсъхнат.

— Добре, мамо.

Целувам я по напудрената буза. Но не сядам. Облягам се на парапета на верандата и се взирам в обраслите с мъх дъбове в предния двор. Макар да живеем само на пет минути от града, за повечето хора мястото е вече в селския район. Дворът ни е заобиколен от десет хиляди акра полета с памук, който баща ми отглежда, а зелените и здрави растения стигат чак до кръста ми. Няколко чернокожи мъже седят под навеса в далечината и се взират в жегата. Всички чакат едно и също — пъпките на памука да се отворят. Мисля колко са различни отношенията ни с Хили, откакто се прибрах от университета. Но коя от двете ни се е променила — аз или тя?

— Казах ли ти? — пита майка. — Фани Пийтроу се е сгодила.

— Браво на Фани.

— Не мина и месец, откакто започна работа като касиерка в Земеделската банка.

— Това е чудесно, майко.

— Знам — казва тя, а аз се обръщам и срещам погледа й, толкова твърд, че може да счупи и електрическа крушка. — Защо и ти не кандидатстваш за работа като касиерка в банката?

— Не искам да съм касиерка, майко.

Майка ми въздъхва и поглежда с присвити очи шпаньола Шелби, който си ближе задните части. Хвърлям поглед към входната врата, изкушена да нацапам почистения под. Водили сме този разговор безброй пъти.

— Дъщеря ми заминава за четири години в колеж и с какво се връща? — пита тя.

— С диплома!

— Хубавичка хартийка — отвръща майка ми.

— Казах ти. Не срещнах мъж, за когото да искам да се омъжа.

Майка се надига от стола и се приближава до мен, за да я гледам право в гладкото хубаво лице. Облечена е с морскосиня рокля, която пада добре по слабото й тяло. Както обикновено, е с червило, но когато излиза от сянката под палещите лъчи на следобедното слънце, виждам по дрехите й тъмни, засъхнали петна. Присвивам очи, за да разбера дали не ми се привижда.

— Мамо, лошо ли ти е?

— Ако можеше само да проявиш малко находчивост, Юджиния… — Роклята ти е мръсна отпред. Майка скръства ръце. — Говорих с майката на Фани и тя каза, че Фани буквално била залята от възможности, щом се хванала на тази работа.

Зарязвам темата за роклята. Никога няма да мога да обясня на майка, че искам да стана писателка. Тя просто ще изкара желанието ми поредното нещо, което ме отделя от омъжените жени. Не мога да й кажа и за Чарлс Грей, партньора ми в часовете по математика в университета от миналата пролет. Как в четвърти курс се напи и ме целуна, а после стисна ръката ми толкова силно, че трябваше да ме заболи, но на мен ми се стори прекрасно да държи дланта ми и да се взира в очите ми. А после се ожени за високата метър и петдесет Джени Сприг. Трябваше да си намеря апартамент в града, в един от онези блокове, където живееха обикновени неомъжени момичета, стари моми, секретарки, учителки. Но единствения път, когато подметнах на майка да използвам парите от попечителския си фонд, тя избухна в сълзи, при това истински.

— Парите не са за това, Юджиния. Да живееш в някакъв пансион, където вони на странни манджи, а по прозорците са прострени дамски чорапи. А какво ще правиш, като свършат парите? С какво ще живееш? — След това сложи студена кърпа на челото си и цял ден не стана от леглото.

А сега стиска здраво парапета и чака да разбере дали ще направя като дебелата Фани Пийтроу, за да се спася. Собствената ми майка ме гледа, сякаш умът й не може да побере защо изглеждам така, защо съм толкова висока и с такава коса. Косата ми е, меко казано, къдрава. Навита е на толкова малки спиралки, че прилича повече на окосмяване по слабините, отколкото на коса. Почти бяло руса е на цвят и се къса лесно като слама. Кожата ми е светла и макар според някои да прилича на мляко, когато съм сериозна, добива мъртвешка бледост, а аз съм сериозна почти непрекъснато. Освен това хрущялът на носа ми е леко изпъкнал. Но очите ми са сини като метличина, също като на майка. Разправят, че те са най-хубавото в мен.

— Просто трябва да си на място, където можеш да се срещаш с много мъже…

— Мамо — казвам аз просто за да сложа точка на разговора, — толкова ли ще е ужасно, ако не се омъжа?

Майка скръства голите си ръце, сякаш я побиват тръпки от тази мисъл.

— Не смей да говориш така, Юджиния. Защото всяка седмица, когато видя някой мъж, по-висок от метър и осемдесет, в града, си мисля: „Само ако Юджиния положи малко усилия…“ — Тя притиска корема си с ръка, сякаш самата мисъл обостря язвата й.

Събувам чехлите си и слизам по стъпалата на предната веранда, а майка ми вика след мен да си обуя обувките и ме заплашва, че ще хвана гъбички или енцефалит. Ако не носиш обувки, неизбежно ще умреш. Ще умреш и ако нямаш съпруг. Потръпвам от усещането, от което не мога да се отърва, откакто преди три месеца завърших университета. Попаднала съм на място, където вече не се вписвам. При майка и татко със сигурност, може би дори и в компанията на Хили и Елизабет. — … на двайсет и три години си, а аз вече бях родила Карлтън-младши на твоята възраст.

Заставам под цъфналата в розово митра и гледам майка на верандата. Цветовете на хемерокалиса са опадали. Почти септември е. Като бебе не съм била сладка. Когато съм се родила, по-големият ми брат, Карлтън, ме погледнал и заявил на всеослушание в болничната стая:

— Това не е бебе, а комар^[2]!

И оттогава ми останал прякорът. Била съм дълга, с дълги крака, тънки като на комар — най-дългото бебе, раждало се някога в баптистката болница, шейсет и три сантиметра. Прозвището ми прилегна още повече и заради острия ми, подобен на клюн, нос, който имах като дете. Майка ми посвети целия си живот в опити да накара хората да ме наричат с истинското ми име — Юджиния. Госпожа Шарлот Бодро Кантрел Филън не обича прякорите.

Когато станах на шестнайсет години, не само не бях красива, но бях и болезнено висока. Толкова висока, че все ме слагаха на последния ред заедно с момчетата за училищните снимки. Толкова висока, че майка ми по цели нощи отпускаше подгъви, подръпваше ръкави, приглаждаше косата ми преди танци, на които никой не ме канеше, и накрая притискаше главата ми, сякаш можеше да ме върне на височината от годините, когато ми повтаряше да не се прегърбвам.

Когато навърших седемнайсет, майка ми вече предпочиташе да страдам от диария, отколкото да стоя изправена. Тя беше висока 1,65м и бе спечелила второ място на конкурса Мис Южна Каролина. Реши, че в моя случай може да се направи само едно. Наръчникът на госпожа Шарлот Филън за намиране на съпруг гласи: „Правило номер едно: хубавото дребно момиче трябва да подчертава красотата си с грим и изправена стойка. Високото и безлично момиче трябва да разполага с попечителски фонд.“ Бях висока метър осемдесет и пет, но разполагах с двайсет и пет хиляди долара, изкарани от памуковата плантация, вложени в сметка на мое име, и ако някой мъж не забележеше красота в тях, Бог ни е свидетел, той не беше достатъчно умен, за да го приемем в семейството.

Детската ми стая е на последния етаж в къщата. Има млечнобяла ламперия с розови купидончета. Тапетите са зелени, с розови цветчета. Всъщност това е мансарда с дълги, коси стени, където на много места не мога да стоя изправена. Еркерният прозорец създава илюзията, че стаята е кръгла. Майка ми по цял ден ми натяква, че трябва да си намеря съпруг, а освен това се налага и да спя в помещение, приличащо на сватбена торта. И въпреки това стаята е моето убежище. Тук горе топлината се събира и изпълва помещението като балон с горещ въздух, което отблъсква другите хора. Стълбите са тесни и на родителите ми им е трудно да ги изкачват. Предишната ни прислужница, Константин, всеки ден заставаше в подножието на стръмното стълбище и го гледаше намръщено, сякаш водеха битка помежду си. Това е единственото, което не харесвах в последния етаж на къщата — стълбите ме разделяха от Константин.

Три дни след разговора с майка ми на предната веранда, разтварям върху бюрото си вестник „Джаксън Джърнъл“ на страницата с обяви за работа. Цяла сутрин майка ме преследва с някаква нова помада за изправяне на косата, а татко седи на верандата, мърмори и проклина нивите с памук, защото се топят като сняг през лятото. Като изключим вредителите, най-лошото, което може да се случи по време на беритба, е да завали дъжд. Едва началото на септември е, а есенните валежи вече започнаха.

С червена химикалка в ръка, преглеждам единствената колона със заглавие „Работа: жени“.

„Универсален магазин «Кенингтънс» търси приветлива продавачка с добри обноски и широка усмивка!“

„Търсим спретната млада секретарка. Не са необходими машинописни умения. Лице за връзка господин Сандърс.“

Боже, след като не иска тя да пише на машина, какво ще я кара да върши?

„Търсим помощник-стенографка, «Пърси & Грей», 1,25 долара на час.“

Тази е нова. Ограждам я с кръг. Няма спор, че в университета учех много старателно. Докато приятелките ми пиеха ром с кока-кола по купоните на братството „Фи Делта Тета“ и приятелите им ги водеха по забави, аз пишех в читалнята с часове — най-вече курсови работи, но също така и разкази, лоши стихове, истории за доктор Килдеър^[3], рекламни текстове за цигари „Пал Мал“, жалби, бележки за откупи, неизпратени любовни писма до момчета, които бях виждала на лекциите, но с които никога не бях говорила.

Разбира се, че си мечтаех да излизам с футболист, но истинското ми желание бе един ден да напиша нещо, което хората да прочетат. През последния семестър на четвърти курс кандидатствах само за една работа, но на много хубава длъжност, защото се намираше на хиляда километра от Мисисипи. Пуснах двайсет и две монети от десет цента в телефона в магазин „Оксфорд Март“ и позвъних по обявата за редактор в издателство „Харпър & Роу“ на 33-та улица в Манхатън. Бях прочела обявата в „Ню Йорк Таймс“ в университетската библиотека и изпратих автобиографията си още същия ден. Обнадеждена, дори се обадих за един апартамент под наем на Източна 85-та улица, гарсониера с кухненски бокс за четирийсет и пет долара на месец. От авиокомпания „Делта Еърлайнз“ ми казаха, че еднопосочният билет до летище „Айдълуайлд“ струва седемдесет и три долара. Не проявих достатъчно разум да кандидатствам на повече от едно място, а от издателството така и не ми се обадиха.

Погледът ми се насочва към раздела „Обяви за работа: Мъже“. Има поне четири колони, пълни с длъжности за управители на банки, счетоводители, кредитни инспектори, книговезци. В този раздел фирма „Пърси & Грей“ предлагаха заплащане, по-високо с петдесет цента на час, за помощник-стенограф.

— Госпожице Скийтър, търсят ви по телефона — провиква се Паскагула от подножието на стълбите.

Слизам на долния етаж, където е единственият телефон в къщата. Паскагула ми подава слушалката. Дребна е като дете, няма и метър и петдесет и е черна като нощта. Косата й е къса и къдрава, а бялата й униформа е преправена от шивача, за да пасва на късите й ръце и крака.

— Госпожа Хили ви търси — казва тя и ми подава слушалката с мократа си ръка.

Сядам на бялата желязна маса. Кухнята е голяма, с формата на квадрат, а вътре е горещо. Балатумът на черни и бели шарки е пропукан тук-там и протрит пред мивката. Новата сребриста съдомиялна машина е поставена в средата на стаята и е свързана с маркуч към крана за водата.

— Той идва следващата седмица — казва Хили. — В събота вечер. Свободна ли си?

— Боже, чакай да си проверя тефтера с ангажиментите — отвръщам аз. В гласа на Хили вече не се долавя и следа от спора по време на бриджа. Имам известни подозрения, но изпитвам облекчение.

— Не мога да повярвам, че най-сетне ще се случи — възкликва Хили, защото от месеци се опитва да ми уреди среща с братовчеда на съпруга си. Заела се е сериозно със задачата, макар че той е твърде хубав за мен, да не говорим, че е син на щатски сенатор.

— Не мислиш ли, че е добре първо да… се запознаем? — питам я аз. — Имам предвид, преди да излезем на среща.

— Не се притеснявай. С Уилям ще сме с вас през цялото време.

Въздъхвам. Тази среща се отменя вече два пъти. Мога само да се надявам, че ще се отложи и този път. И въпреки това съм поласкана, че Хили вярва така силно, че мъж като него ще се заинтересува от момиче като мен.

— А, и ела да вземеш бележките — казва Хили. — Искам инициативата ми да бъде поместена в следващия бюлетин на цяла страница до раздела със снимките.

Замълчавам.

— Онова за тоалетните ли? — Макар да бяха минали само няколко дни, откакто Хили повдигна въпроса, докато играехме карти, се надявах да е забравила.

— Казва се „Санитарна инициатива за прислугата…“. Уилям-младши, слизай долу или ще ти откъсна ушите, Юл Мей, ела веднага… и искам материалът да е готов тази седмица.

Редактор съм на бюлетина на женската организация. Но Хили е председателят. И се опитва да ми нарежда какво да публикувам.

— Ще видя. Не знам дали има място — лъжа аз.

Паскагула ме поглежда крадешком от мивката, сякаш чува какво казва Хили. Поглеждам към тоалетната на Константин, която сега се използва от Паскагула. До кухнята е. Вратата е полуотворена и виждам малка стаичка с тоалетна чиния, казанче над нея и електрическа крушка с пожълтял пластмасов абажур. Умивалникът в ъгъла е толкова малък, че едва ще побере водата от една чаша. Никога не съм влизала вътре. Когато бяхме деца, майка ни казваше, че ще ни напляска, ако ходим в тоалетната на Константин. Константин ми липсва повече от всичко на света.

— Тогава направи място — заявява Хили, — защото е изключително важно.

Константин живееше на около километър и половина от нас в малък негърски квартал на име „Хотстак“, кръстен на фабриката за катран, която се намирала там преди. Пътят до „Хотстак“ минава на север покрай фермата ни и откакто се помня, по тази отсечка винаги вървят чернокожи деца, играят си, рият из червения прах, докато стигнат до голямото шосе 49, за да си хванат превоз.

Като малка и аз самата изминавах този километър и половина под палещото слънце. Ако й се примолех и си учех уроците, майка понякога позволяваше на Константин да ме води у тях в петък следобед. След двайсет минути бавен ход минавахме покрай смесения магазин за чернокожи, после покрай магазина за хранителни стоки, зад който мътеха кокошки. По целия път от двете страни се редяха десетки паянтови крайпътни къщи с ламаринени покриви и полегати веранди и една жълта къща, където — всички разправяха — се продавало уиски на черно. Вълнуващо беше да се озова в толкова различен свят, където болезнено съзнавах колко хубави са обувките ми и колко бял е сукманът ми, който Константин бе изгладила. Колкото повече се приближавахме до дома й, толкова по-широко се усмихваше Константин.

— Как е Карл Бърд? — викаше Константин на мъжа, който продаваше корени, седнал на люлеещ се стол в ремаркето на пикапа си. Край него стояха отворени чували с корени от лаврово дърво, лакрица и вероника, готови да бъдат спазарени, а когато спирахме да ги поразгледаме, Константин цялата се оживяваше и всяка следа от скованост в тялото й изчезваше. Тя не беше просто висока, а едра. Имаше и широк ханш и коленете все я боляха. При дънера на ъгъла на нейната улица тя слагаше между устната и венеца си щипка тютюн за дъвчене „Хепи Дейс“ и изплюваше сока на струйка, права като стрела. Беше ми показала черния прах в кръглата тенекиена кутийка, но ми беше рекла:

— Не казвай на майка си.

По пътя винаги се излежаваха крастави кучета с хлътнали кореми. Млада чернокожа жена на име Котешка захапка се провикваше от верандата си:

— Госпожице Скийтър! Да поздравите татко си от мен. Речете му, че съм добре.

Баща ми й беше дал това име преди години. Минавал с колата и видял как бясна котка напада чернокожо момиченце. „Онази котка замалко да я изяде“, беше ми казал татко по-късно. Той убил котката, завел момиченцето на лекар и платил инжекциите против бяс, които трябвало да й бият в продължение на двайсет и един дни.

Малко по-нататък стигахме до къщата на Константин. В нея имаше три стаи, но нямаше килими и аз поглеждах към единствената снимка, която тя пазеше, на бяло момиче. Беше ми разказвала, че се е грижила за него двайсет години в Порт Гибсън. Бях убедена, че знам всичко за Константин — че има една сестра и е израснала във ферма на изполичар в Коринт, Мисисипи. И двамата й родители бяха починали. Не ядеше свинско, носеше дрехи петдесет и втори размер и дамски обувки четирийсет и първи номер. Но аз се взирах в широката усмивка на детето от снимката с малко ревност и се чудех защо не е сложила до нея и моя снимка. Понякога две съседски момичета — Мери Нел и Мери Роун, идваха да си играят с мен. Бяха толкова черни, че не ги различавах, и наричах и двете им Мери.

— Дръж се любезно с чернокожите момиченца, когато ходиш там — каза ми веднъж майка, а аз си спомням как я погледнах учудено и попитах:

— А защо мислиш, че не бих се държала любезно?

Но майка така и не ми обясни. След около час татко идваше да ме вземе, слизаше от колата и даваше на Константин един долар. Константин нито веднъж не го покани да влезе. Още тогава разбирах, че сме на нейна територия и в собствената си къща тя не е длъжна да се държи любезно с никого. След това татко ме водеше в магазина за чернокожи, откъдето ми купуваше безалкохолно и близалка.

— Не казвай на майка си, че дадох на Константин нещичко отгоре.

— Добре, татко — отвръщах аз.

Това беше единствената тайна, която пазехме помежду си с баща ми. Бях на тринайсет, когато за пръв път ме нарекоха грозна. Каза го един богат приятел на брат ми Карлтън, който бе дошъл на гости, за да стрелят с пушки на нивата.

— Защо плачеш, момиче? — попита ме Константин в кухнята.

Казах й разплакана как ме е нарекло момчето.

— И така ли е?

Аз спрях да плача и примигнах.

— Кое дали е така?

— Виж сега, Юджиния — рече тя, тъй като Константин единствена от време на време спазваше правилото на мама. — Грозното е вътре. Грозен е лошият, злият човек. Ти от тези хора ли си?

— Не знам. Мисля, че не — изхлипах аз.

Константин седна до мен на кухненската маса. Чух как подутите й стави изпукват. Тя силно притисна палец в дланта ми. И двете знаехме, че това означава: „Слушай. Чуй ме“.

— Всяка сутрин, докато не те погребат мъртва в земята, ще трябва да взимаш това решение. — Константин седеше толкова близо, че виждах черните й венци. — Трябва да се запиташ: „Да вярвам ли на онова, което глупаците казаха днес за мен?“

Тя продължи да притиска палеца си в дланта ми. Бях достатъчно умна, за да се досетя, че има предвид белите хора. Но въпреки че все още се чувствах ужасно и знаех, че най-вероятно съм грозна, за пръв път тя говореше с мен, все едно съм нещо повече от бялото дете на майка си. През целия ми живот ми бяха втълпявали какви трябва да са убежденията ми за политиката, за чернокожите, за поведението на едно момиче. Но с палеца на Константин, притиснат в дланта ми, осъзнах, че всъщност имам избор в какво да вярвам.

Константин идваше на работа вкъщи в шест часа сутринта, а по време на беритба пристигаше в пет. Така успяваше да приготви сухарите и заливката за попарата на татко, преди той да тръгне за полето. Почти всеки ден, когато се събудех, тя вече беше в кухнята, а от радиото на кухненската маса звучеше гласът на отец Грийн. Щом ме видеше, тя се усмихваше:

— Добро утро, хубавице!

Аз сядах на масата и й разказвах какво съм сънувала. Според нея сънищата предсказваха бъдещето.

— Бях в мансардата и гледах надолу към фермата — казвах й аз. — Виждах върховете на дърветата.

— Ще станеш мозъчен хирург! Най-високата част на къщата е символ на главата.

Майка закусваше рано в трапезарията, а после се преместваше в дневната, за да бродира или да пише писма до мисионери в Африка. От зеления си фотьойл виждаше кой къде ходи почти в цялата къща. Оставах поразена какво забелязваше във външния ми вид за частицата от секундата, която ми трябваше, за да премина покрай вратата. Профучавах оттам като стрела, като покрай голяма мишена, по която майка мяташе стрелички.

— Юджиния, знаеш, че вкъщи не се дъвче дъвка.

— Юджиния, намажи със спирт тази пъпка.

— Юджиния, качи се горе и си среши косата, ами ако някой дойде неочаквано на гости?

Научих, че чорапите са по-добро средство за незабелязано придвижване, отколкото обувките. Научих се да използвам задната врата. Научих се да нося шапки и да закривам лицето си с ръце, когато минавах оттам. Но най-вече се научих да стоя в кухнята.

В „Лонглийф“ един летен месец можеше да се проточи с години. Нямах приятели, които да идват на гости всеки ден — живеехме твърде далеч от кварталите на белите. В града Хили и Елизабет прекарваха съботите и неделите ту в дома на едната, ту в дома на другата, докато на мен ми позволяваха да излизам или да ми идват гости през уикенд. Много се оплаквах заради това. Понякога приемах за даденост присъствието на Константин, но ми се струва, че през повечето време осъзнавах какъв късмет имам, че тя е до мен.

Когато станах на четиринайсет, започнах да пуша. Отмъквах си по някоя цигара от кутиите „Марлборо“, които Карлтън държеше в едно чекмедже в скрина си. Той беше почти на осемнайсет години и никой не възразяваше, че пуши от години където си поиска в къщата или навън на полето с татко. Татко понякога пушеше лула, но не си падаше по цигарите, а майка изобщо не пушеше, макар че повечето от приятелките й бяха пушачки.

Майка заяви, че не иска да ме вижда с цигара, докато не стана на седемнайсет. Аз се промъквах в задния двор и сядах на люлката, направена от автомобилна гума, за да се крия зад големия стар дъб. Майка имаше орлово око, но обонянието й беше страшно притъпено. Константин обаче разбра веднага. Тя ме погледна с присвити очи и лека усмивка, но не каза нищо. Ако майка тръгнеше към задната веранда, докато аз се криех зад дървото, Константин се втурваше навън и почваше да бие с метлата по металния парапет на стълбите.

— Какво правиш, Константин? — питаше я майка, но през това време аз вече бях изгасила цигарата и бях хвърлила фаса в една хралупа на дървото.

— Чистя тази стара метла, госпожо Шарлот.

— Намери начин да вършиш това по-тихо, моля те. Ох, Юджиния, като че ли си пораснала с два сантиметра през нощта. Какво ще те правя? Отиди да… си облечеш рокля, която ти става.

— Да, госпожо — казвахме в един глас с Константин и крадешком се споглеждахме с усмивка. Колко прекрасно е да имаш с кого да споделяш тайните си! Предполагам, че така щеше да бъде, ако имах брат или сестра на моите години. Но не ставаше въпрос само за пушенето или криенето от майка. Исках да имам някой, който да ме погледне и след като собствената ми майка се тормози почти до смърт, че съм уродливо висока, къдрава и странна, да ми каже само с поглед: „На мен ми харесваш и така.“ Въпреки това Константин невинаги ме успокояваше. Когато бях на петнайсет, едно ново момиче ме посочи с пръст и попита: „Кой е този щъркел?“ Дори Хили се подсмихна, преди да ме дръпне настрани, все едно не сме я чули.

— Колко си висока, Константин? — попитах я аз, без да успея да сдържа сълзите си.

Константин ме погледна с присвити очи.

— А ти колко си висока? — Метър и осемдесет и пет — изплаках аз. — Вече съм по-висока и от треньора на момчешкия баскетболен отбор.

— Е, аз съм метър и деветдесет, така че престани да се самосъжаляваш.

Константин беше единствената жена, на която се възхищавах и която гледах право в очите. Първото, което се набиваше на очи в Константин, освен височината й, бяха очите й. Светлокафяви на цвят, те се открояваха удивително с медния си нюанс на фона на тъмната й кожа. Никога не бях виждала чернокож човек със светлокафяви очи. Всъщност нюансите на кафявото в Константин бяха безбройни. Лактите й бяха съвсем черни, покрити с бял прашец през зимата. Кожата на ръцете, врата и лицето й бе с цвят на тъмен махагон. Дланите й имаха оранжев оттенък, поради което се чудех дали и кожата на ходилата й не е със същия цвят, но така й не я видях боса.

— Тази събота и неделя сме само двете — усмихна ми се тя.

Този уикенд майка и татко щяха да водят Карлтън да разгледа университета на Луизиана и университета Тулейн в Ню Орлиънс. Следващата година брат ми отиваше в колеж. Същата сутрин татко беше преместил походното легло в кухнята, до банята. Там спеше Константин, когато нощуваше вкъщи.

— Отиди да видиш какво съм ти донесла — каза тя и посочи към килера за метлите.

Отворих вратата и в чатнатата й видях пъхнат пъзел от петстотин части с картинка на връх Ръшмор. Това бе любимото ни занимание, когато тя оставаше да преспи у нас. Същата вечер часове наред хрускахме фъстъци и ровехме из парченцата от мозайката, пръснати по кухненската маса. Навън бушуваше буря, но в стаята беше уютно и ние отделяхме упорито крайните парченца. Крушката в кухнята примигваше.

— Кой е този? — попита Константин, докато разглеждаше кутията от пъзела през очилата си с черни рамки.

— Това е Джеферсън.

— Така е. Ами този?

— Това е… — наведох се напред: — мисля, че това е… Рузвелт.

— Аз познавам само Линкълн. Той прилича на татко ми.

Застинах с парченце от пъзела в ръце. Бях четиринайсетгодишна и в училище не бях изкарвала по-слаба оценка от шестица. Бях умна, но и страшно наивна. Константин захлупи капака върху кутията и отново се взря в парченцата.

— Защото татко ти е бил толкова… висок ли? — попитах я аз.

Тя се изкикоти.

— Защото татко ми беше бял. Височината съм я взела от мама.

Поставих парченцето на масата.

— Баща ти… е бил бял, а майка ти… чернокожа?

— Да — рече с усмивка тя, докато съединяваше две парченца. — Я виж, съвпадат.

Исках да й задам толкова много въпроси! Кой е бил баща й? Какъв е бил? Знаех, че не е бил женен за майката на Константин, защото това беше незаконно. Извадих цигара от тайните си запаси, които бях донесла на масата. Бях на четиринайсет, но се чувствах страшно голяма. Запалих. В същото време лампата на тавана с меко бръмчене примижа до мътно кафяво.

— О, как ме обичаше татко ми! Все казваше, че съм му любимката — Константин се облегна на стола. — Идваше вкъщи всяка събота следобед, а веднъж ми подари комплект от десет панделки за коса в десет различни цвята. Беше ги донесъл от Париж, бяха направени от японска коприна. Сядах в скута му в мига, в който пристигнеше, и не ставах, докато не си тръгнеше, а мама пускаше Беси Смит на грамофона, който той й беше подарил, и двамата пеехме: „Няма съмнение колко е странно, че никой не те познава, когато си в беда“.

Аз слушах с широко отворени очи, напълно оглупяла, стоплена от гласа й на фона на мъждукащата светлина. Ако шоколадът беше звук, то той щеше да представлява гласът на Константин, когато пееше. Ако песните имаха цвят, то те щяха да са с цвета на шоколад.

— Един път плачех от мъка и предполагам, е имало куп неща, заради които съм била разстроена — това, че съм бедна, че се къпех със студена вода, че имах развален зъб, не знам. Но той хвана главата ми с ръце и ме прегръща цяла вечност. Когато вдигнах очи, видях, че и той плаче… и тогава той направи онова, което ти показах, така че знаеш какво означава. Притисна палец в дланта ми и каза, че… съжалява.

Двете седяхме и се взирахме в парченцата от пъзела. Майка едва ли би искала да знам, че бащата на Константин е бил бял, че й се е извинил за начина, по който стояха нещата. Аз не биваше да научавам такива работи. Имах чувството, че Константин ми е направила подарък. Допуших си цигарата и я угасих в сребърния пепелник за гости. Светлината от лампата отново стана по-ярка. Константин ми се усмихна и аз също й отвърнах с усмивка.

— Защо досега не си ми разказвала това? — попитах аз и я погледнах право в светлокафявите очи.

— Нямам право да ти го казвам, Скийтър.

— Но защо? — Тя знаеше всичко за мен и семейството ми. Защо й е да пази тайни от мен?

Константин се взираше в мен, а в очите й забелязах дълбока, мрачна тъга. След известно време тя рече:

— За някои неща просто не бива да говоря.

Когато дойде моят ред да замина за колежа, майка си изплака очите, докато с татко се отдалечавахме в камиона. Но аз се почувствах свободна. Тръгвах си от фермата, тръгвах си от критиките. Искаше ми се да попитам майка: „Не си ли доволна? Не изпитваш ли облекчение, че вече няма да ти се налага всеки ден да се тревожиш за мен?“ Но майка изглеждаше нещастна.

Аз бях най-щастливият човек в общежитието на първокурсниците. Пишех на Константин по едно писмо седмично, разказвах й за стаята, лекциите, студентското братство. Трябваше да адресирам писмата до фермата, защото от пощата не доставяха пратки до „Хотстак“, и се надявах, че майка няма да ги отвори. Два пъти месечно Константин ми отговаряше върху хартия за печене, сгъната под формата на плик за писмо. Почеркът й беше хубав, с едри букви, макар редовете да се спускаха под изкривен ъгъл надолу по страницата. Съобщаваше ми за всяка битова дреболия в „Лонглийф“: „Болките в гърба ми са силни, но краката ме болят повече.“ Или: „Миксерът се отчупи от поставката и полетя из кухнята, а котката изпищя и избяга. Оттогава не съм я виждала.“

Пишеше ми, че татко настинал или че в църквата й щяла да идва да говори Роза Паркс. Често искаше да знае дали съм щастлива и подробности, свързани с това. Писмата ни приличаха на едногодишен разговор, в който си отговаряхме на въпроси и който продължаваше лично по Коледа и през летните ваканции.

Писмата на майка гласяха: „Казвай си молитвата!“ и „Не носи обувки с токчета, защото изглеждаш прекалено висока“, прикачени към чек за трийсет и пет долара.

През април на последната ми година в университета получих писмо от Константин, в което тя пишеше: „Имам изненада за теб, Скийтър. Толкова се вълнувам, че едва се сдържам да не ти кажа. Но не ми задавай въпроси. Ще видиш сама, когато се прибереш.“ Получих писмото малко преди последните изпити, месец преди дипломирането. И това бе последното писмо, което получих от Константин. Пропуснах церемонията за дипломирането в „Ол Мис“. Всичките ми близки приятелки бяха напуснали университета, за да се омъжат, и не виждах смисъл да карам майка и татко да пътуват три часа с колата само за да ме видят как минавам по подиума, докато майка ми всъщност искаше да ме види как вървя към олтара. Още не ми се бяха обадили от „Харпър & Роу“, затова, вместо да си купя самолетен билет до Ню Йорк, се прибрах до Джаксън в буика на второкурсничката Кей Търнър, притисната на предната седалка от пишещата си машина в краката ми и нейната сватбена рокля, поставена между нас. Следващия месец Кей Търнър щеше да се омъжва за Пърси Станхоуп. Три часа слушах тревогите й за сватбената торта.

Когато се прибрах вкъщи, майка отстъпи крачка назад, за да ме огледа по-добре.

— Е, кожата ти изглежда прекрасно, но косата… — въздъхна тя и поклати глава.

— Къде е Константин? — попитах аз. — В кухнята ли е?

И сякаш съобщаваше прогнозата за времето, майка заяви:

— Константин вече не работи тук. А сега да разопаковаме всички тези куфари, преди дрехите ти да са се съсипали.

Аз се обърнах към нея и примигнах. Стори ми се, че не съм чула правилно.

— Какво каза?

Майка застана по-изправена и започна да приглажда роклята си.

— Константин си замина, Скийтър. Отиде да живее при семейството си в Чикаго.

— Но… как така? В писмата си не ми каза нищо за Чикаго. — Знаех, че не това е изненадата й. Тя имаше да ми съобщи и друга ужасна новина.

Майка си пое дълбоко въздух и изправи гръб.

— Наредих на Константин да не ти пише, че заминава. Не и по средата на последната ти сесия. Ами ако беше изкарала слаби оценки и се беше наложило да останеш там още една година? Бог ми е свидетел, четири години в колеж са предостатъчно.

— И тя… се е съгласила? Да не ми пише и да не ми каже, че си тръгва?

Майка извърна очи и въздъхна:

— Ще обсъдим това по-късно, Юджиния. Ела в кухнята да те запозная с новата ни прислужница Паскагула.

Но аз не последвах майка в кухнята. Стоях и се взирах в куфарите си от колежа, ужасена от мисълта да ги разопаковам тук. Къщата ми се струваше огромна, празна. Навън в нивите с памука бръмчеше комбайн.

През септември не само вече бях изгубила надежда, че от „Харпър & Роу“ ще ми се обадят, но се бях отказала и да търся Константин. Като че ли никой нямаше представа как да се свържа с нея. Накрая престанах да разпитвам защо Константин си е тръгнала. Сякаш просто се бе изпарила. Наложи се да приема, че единствената ми истинска приятелка ме бе оставила сама да се оправям с хората около мен.