Катрин Стокет
Слугинята (23)

Глава 23

Лятото минава бавно като валяк, разстилащ горещ асфалт. Всички чернокожи в Джаксън се скупчват пред де що намерят телевизор и гледат как Мартин Лутър Кинг се изправя в столицата на нашата страна и казва, че има мечта. Аз гледам в мазето на църквата. Нашият отец Джонсън отиде на протеста и аз се усещам, че се взирам в тълпата, за да видя лицето му. Не мога да повярвам колко много хора има там — двеста и петдесет хиляди. А най-интересното е, че шейсет хиляди от тях са бели.

— Мисисипи и светът са две съвсем различни места — казва пасторът и ние всички кимаме, защото не е ли така наистина?

Идва септември и една църква в Бърмингам избухва с четири чернокожи момиченца вътре. Това доста бързо изтрива усмивките от лицата ни. Божке, как само плачем и ни се струва, че животът няма да продължи. Но той продължава. Всеки път, когато видя госпожица Скийтър, тя изглежда все по-слаба, с все по-тъжен поглед. Опитва се да се усмихва, все едно не й е тежко, че остана без приятели. През октомври госпожа Хили сяда на масата в трапезарията на госпожа Лийфолт. Госпожа Лийфолт е толкова бременна, че едва си държи очите отворени. А госпожа Хили носи голяма кожа около врата си, макар навън да е петнайсет градуса. Хванала чаената чаша със стърчащо кутре, тя казва:

— Скийтър се мислеше за много умна, като стовари онези тоалетни в двора ми. Е, те вършат чудесна работа. Вече монтирах три от тях в различни гаражи и бараки. Дори Уилям е съгласен, че се оказаха дар от небето.

Това няма да го кажа на госпожица Скийтър. Няма да й кажа, че в крайна сметка е помогнала за каузата, срещу която се бореше. Но после виждам, че няма значение, защото госпожа Хили заявява:

— Снощи реших да напиша на Скийтър благодарствена бележка. Да й кажа колко ми помогна да осъществя проекта много по-бързо, отколкото иначе щях да успея.

Тъй като госпожа Лийфолт е много заета да шие дрешки за бебето, с Мей Мобли сме заедно почти през целия ден. Тя вече наедрява твърде много, за да я нося непрекъснато, но пък може и аз да съм понапълняла повечко. За сметка на това се опитвам да я прегръщам повече.

— Разкажи ми тайна история — прошепва тя с широка усмивка. Сега, щом пристигна на работа, тя все иска да й разказвам по някоя тайна история. Тайните истории са онези, дето си ги измислям.

Но в същия миг госпожа Лийфолт се появява с чанта на рамо, готова за излизане.

— Мей Мобли, излизам. Ела да прегърнеш мама.

Но Мей Мобли не помръдва. Госпожа Лийфолт е застанала с ръка на хълбока и чака детенцето си.

— Хайде, Мей Мобли — прошепвам аз. Побутвам я и тя отива да прегърне майка си силно, някак си отчаяно, но госпожа Лийфолт вече рови в чантата си за ключовете и не й обръща много внимание. Това обаче май вече не притеснява Мей Мобли както преди и на мен ми се свива сърцето.

— Хайде, Ейби — казва Мей Мобли, след като майка й излиза. — Време е за тайната ми история.

Отиваме в стаята й, където обичаме да стоим. Аз сядам на големия стол, тя сяда в скута ми, усмихва се и се полюшва.

— Кажи ми за кафявата опаковка. И подаръка. — Толкова се вълнува, че скимти. Скача за малко от скута ми, изскимтява тихичко, за да се успокои. После пак сяда в мен. Това й е любимата приказка, защото, когато й я разказвам, получава два подаръка.

Взимам кафявата амбалажна хартия от покупките си от супермаркет „Пигли Уигли“ и увивам в нея нещо дребно, например бонбон. После взимам бяла опаковъчна хартия от дрогерията на Коул и в нея загръщам още един бонбон. Тя ме гледа много сериозно, докато опаковам и й разказвам приказката за това, как не е важно какъв цвят е опаковката, а какво е увито в нея.

— Днес ще ти разкажа друга приказка — казвам аз, но първо се ослушвам, за да се уверя, че госпожа Лийфолт няма да се върне, защото е забравила нещо. Хоризонтът е чист. — Днес ще ти разкажа за един човек от космоса. — Тя обича да слуша за хора от космоса. Любимият й сериал по телевизията е „Моят любим марсианец“. Вадя шапките с антени, които снощи направих от станиол, и ги слагам на главите ни. Една за нея и една за мен. С тези неща приличаме на луди хора.

— Един ден един мъдър марсианец дошъл на Земята, за да научи хората на две неща — започвам аз.

— Марсианец? Колко голям?

— О, близо два метра.

— А как се казвал?

— Марс Лутър Кинг.

Тя си поема дълбоко дъх и обляга глава на рамото ми. Усещам как тригодишното й сърчице бие до моето, как пърха като пеперудка върху бялата ми униформа.

— Господин Кинг бил много приятен марсианец. Приличал досущ на нас, имал нос, уста, коса по главата, но понякога хората го гледали странно, а друг път направо се държали лошо с него.

Мога да си докарам голяма беля, особено от господин Лийфолт, задето й разказвам тези приказки. Но Мей Мобли знае, че това са нашите „тайни истории“.

— Защо, Ейби? Защо хората се държали лошо с него? — пита тя.

— Защото бил зелен.

 

 

Тази сутрин телефонът у госпожа Лийфолт звъни два пъти и двата пъти не успявам да вдигна. Първия път, защото гонех голата Мей Мобли из двора, а втория, защото бях в тоалетната в гаража и тъй като госпожа Лийфолт закъснява с три — да, три — седмици с раждането, не очаквам, че ще може да изтича до телефона. Но не очаквам и да ми се сопне, че не съм успяла да го вдигна и аз. Божке, трябваше да се досетя, когато се събудих тази сутрин. Снощи с госпожица Скийтър работихме по историите до дванайсет без петнайсет. Бях уморена до смърт, но завършихме осма глава, а това означава, че ни остават още четири. Крайният срок е десети януари и не знам дали ще успеем. Вече е третата сряда от октомври и е ред групата по бридж да се събере у госпожа Лийфолт. Сега, след като изгониха госпожица Скийтър, всичко се промени. Идват госпожа Джийн Калдуъл, която вика на всички „скъпа“, и госпожа Лу Ан, която замести госпожа Уолтърс, и всички са любезни и сковани, и все се съгласяват една с друга. Вече не ми е много интересно да ги слушам. Наливам последния студен чай, когато на вратата се позвънява. Бързо отивам да отворя и да покажа на госпожа Лийфолт, че не съм станала по-бавна, както разправя. Щом отварям, първото, което ми идва наум, е „розово“. Никога преди не съм я виждала, но съм чувала достатъчно от Мини, за да я позная. Защото коя друга ще напъха изключително големия си бюст в изключително тесен пуловер?

— Здравей — казва тя и облизва намазаните си с червило устни. Протяга ръка към мен и си мисля, че ще ми подаде нещо. Аз посягам да взема онова, което ще ми даде, а тя взима, че се здрависва с мен.

— Казвам се Силия Фут и идвам при госпожа Елизабет Лийфолт.

Толкова съм хипнотизирана от всичкото това розово, че ми трябват няколко секунди да осъзная колко зле може да свърши цялата работа за мен. И за Мини. Мина много време, но онази лъжа остана.

— Аз… тя… — бих й казала, че у дома няма никой, но масата за бридж се вижда зад гърба ми. Обръщам се и виждам как и четирите дами са се втренчили във вратата с отворени усти, все едно ловят мухи. Госпожа Калдуъл прошепва нещо на госпожа Хили. Госпожа Лийфолт се изправя тромаво и лепва на лицето си усмивка.

— Здравей, Силия — казва тя. — Отдавна не сме се виждали.

Госпожа Силия прочиства гърлото си и казва някак си прекалено силно:

— Здравей, Елизабет. Наминавам, за да… — Погледът й се премества към дъното на стаята, където дамите седят около масата. — О, не, прекъсвам ви. Аз… ще намина пак. Друг път.

— Не, не, какво мога да направя за теб? — пита госпожа Лийфолт.

Госпожа Силия си поема дълбоко въздух в тясната си розова пола и за секунда май на всички ни се струва, че дрехата ще се спука по шевовете.

— Идвам да предложа помощта си за детския благотворителен бал.

Госпожа Лийфолт се усмихва:

— О, ами аз…

— Много ме бива в подреждането на цветя, имам предвид, че в Шугър Дич всички така казваха, дори и прислужницата ми рече така, точно след като ме обяви за най-лошата готвачка, която е виждала — госпожа Силия се изкикотва, а аз затаявам дъх при думата „прислужница“. После тя пак става сериозна. — Но мога да адресирам писма и да лепя марки и…

Госпожа Хили става от масата. Приближава се и казва:

— Нямаме нужда от повече помощници, но за нас ще е удоволствие с Джони да дойдете на бала.

Госпожа Силия се усмихва и изглежда толкова признателна, че ти се къса сърцето. Ако имаш такова, разбира се.

— О, благодаря — отвръща тя. — За мен ще е удоволствие.

— Балът е в петък, петнайсети ноември в… — … в хотел „Робърт Лий“ — довършва госпожа Силия.

— Знам.

— С радост ще ти продадем билети. Джони ще те придружи, нали? Отиди да донесеш билети, Елизабет.

— И ако мога да помогна с нещо…

— Не, не — усмихва се Хили. — Погрижили сме се за всичко.

Госпожа Лийфолт се връща с един плик. Започва да тършува в него, но в този миг госпожа Хили дръпва плика от ръцете й.

— Така и така си тук, Силия, защо не купиш билети и за приятелите си?

Госпожа Силия се вцепенява за миг.

— Хм, добре.

— Какво ще кажеш за десет? Ти, Джони и осем ваши приятели. Така ще имате цяла маса.

Госпожа Силия така се насилва да се усмихне, че се разтреперва.

— Ще взема само два.

Госпожа Хили изважда два билета и подава плика на госпожа Лийфолт, която отива да го прибере.

— Само да си извадя чековата книжка. Добре, че взех този голям кочан със себе си. Обещах на прислужницата си Мини да й взема свински бут, докато съм в града.

Госпожа Силия се мъчи да напише чека на коляното си. Аз съм застинала и се надявам госпожа Хили да не е чула последните й думи. Госпожа Силия й подава чека, но госпожа Хили е сбърчила замислено лице.

— Коя? Коя каза, че ти е прислужница?

— Мини Джаксън. О, да му се не види — плясва се през устата госпожа Силия. — Елизабет ме накара да се закълна, че няма да казвам, че ми я е препоръчала, а аз се раздрънках.

— Елизабет… ти е препоръчала Мини Джаксън?

Госпожа Лийфолт се връща от спалнята.

— Ейбълийн, Мей Мобли се е събудила. Отиди да я вземеш.

Гърбът така ме боли, че не мога да повдигна и пила за нокти. Аз бързо отивам в стаята на Мей Мобли, но докато стигна, малката пак е заспала. Връщам се обратно в трапезарията. Госпожа Хили затваря вратата. После сяда на стола със самодоволна усмивка.

— Ейбълийн — казва госпожа Лийфолт, — отиди да приготвиш салатите, всички теб чакаме.

Отивам в кухнята. Когато се връщам с подноса, чиниите на него потракват като зъби.

— … онази, която открадна среброто на мама…

— … мислех си, че целият град знае, че тази чернилка е крадла…

— … никога не бих я препоръчала…

— … видя ли как е облечена? За каква се…

— На всяка цена ще разплета тази история — казва госпожа Хили.