Катрин Стокет
Слугинята (4)

Глава 4

През първата си седмица при госпожа Силия изтърквам цялата къща, докато не остава нито един парцал, стар чаршаф или скъсан чорап, с който да бърша. През втората седмица пак изчиствам къщата, защото прахолякът като че ли е поникнал наново. На третата седмица оставам доволна от резултата и се захващам с обичайните си задължения. Госпожа Силия всеки ден изглежда така, все едно не може да повярва, че съм се върнала на работа. Единствено аз нарушавам тишината около нея. А у дома винаги е пълно — пет деца, съседи и съпруг.

През повечето дни, когато ходя у госпожа Силия, съм благодарна за спокойствието. Разпределям домакинските си задължения по дни според работата, с която се захващам: в понеделник полирам мебелите. Във вторник пера и гладя проклетите чаршафи, това е най-омразният ми ден. В сряда здраво изтърквам ваната, макар да я бърша всяка сутрин. В четвъртък лъскам подовете и чистя килимите с прахосмукачката, а старинните черги мета на ръка, за да не им падат космите. В петък готвя храната за събота и неделя и други такива. А иначе всеки ден бърша с парцала, пера дрехи и гладя ризи, за да не се трупат по много и като цяло да е чисто. Мия прозорците и лъскам среброто, когато се налага.

Тъй като госпожа Силия няма деца, за които да се грижа, остава предостатъчно време за така наречените й готварски уроци. Госпожа Силия не кани гости, затова приготвяме само вечеря за нея и господин Джони: свински котлети, пържено пиле, печено говеждо, пай с пилешко, агнешки врат, печена шунка, пържени домати, картофено пюре и гарнитура от зеленчуци. Или по-скоро аз готвя, а госпожа Силия се върти и прилича повече на петгодишно дете, отколкото на богата дама, с чиито пари си плащам наема. След като урокът приключи, тя веднага отива да си легне. Всъщност госпожа Силия изминава няколко метра само когато идва до кухнята за урока си или когато през два-три дни се промъква на горния етаж в зловещите стаи.

Не я знам какви ги върши на втория етаж. Мястото не ми харесва. Онези спални би трябвало да са пълни с деца, които да се смеят, да викат и да омазват навсякъде. Но не ми влиза в работата как си прекарва дните госпожа Силия и ако питате мен, съм доволна, че не ми се пречка. Случвало ми се е да ходя след разни жени с метла в едната ръка и кофа за боклук в другата, за да смогвам да изчистя. Докато тя си лежи в леглото, ще имам работа. Тя няма деца, нищо не прави по цял ден и е най-мързеливата жена, която съм виждала. По-мързелива дори от сестра ми Дорийна, която не си помръдваше и малкия пръст, докато бяхме малки, защото имаше порок на сърцето. По-късно разбрахме, че това е било просто муха на рентгеновия апарат. Госпожа Силия не само не става от леглото, а изобщо не излиза от къщата, освен когато ходи да й фризират косата и да й подстрижат връхчетата. Откакто съм при нея, това се е случило само веднъж. На трийсет и шест години съм, а още чувам гласа на майка си: „Не ти влиза в работата.“ Интересно ми е обаче какво от живота навън плаши толкова тази жена.

Всяка седмица, когато дойде време за плащане, аз напомням на госпожа Силия:

— Още деветдесет и девет дни, докато кажете на господин Джони за мен.

— Боже, как лети времето! — казва тя разтревожено. — Тази сутрин една котка скочи на верандата и щях да получа удар, защото си помислих, че е господин Джони.

И госпожа Силия, също като мен, започва да нервничи, колкото повече наближава крайният срок. Нямам представа какво ще направи мъжът й, когато му каже. Може да й нареди да ме уволни.

— Надявам се времето да ни стигне, Мини. Мислиш ли, че се справям по-добре с готвенето? — пита тя, а аз я поглеждам.

Има хубава усмивка, равни бели зъби, но е най-лошата готвачка, която съм виждала. Затова се въздържам да й отговоря и й показвам най-простите неща, защото искам да се научи, при това бързо. Разбирате ли, искам тя да обясни на съпруга си защо една деветдесеткилограмова негърка има ключ за къщата. Искам да му каже защо всеки ден сребърните прибори и стокаратовите рубинени обеци на госпожа Силия са в ръцете ми. Той трябва да разбере, преди някой хубав ден да ме завари и да се обади на полицията. Или да си спести десетте цента за телефонен разговор и сам да свърши работата.

— Махате сухожилието, сипвате достатъчно вода, точно така. Сега пуснете котлона. Виждате ли малкото балонче? Това означава, че водата е достатъчно топла.

Госпожа Силия се взира в тенджерата, все едно там ще прочете бъдещето си.

— А ти доволна ли си от живота, Мини?

— Защо ми задавате подобни въпроси?

— Щастлива ли си?

Разбира се, че съм щастлива. Прекалено щастлива. Голяма къща, голям двор, съпруг, който се грижи за мен. Намръщвам се на госпожа Силия и я поглеждам, за да съм сигурна, че ме е видяла. Защото е толкова типично за белите да се чудят дали са достатъчно щастливи. А всеки път, когато госпожа Силия загаря боба, се опитвам да призова самообладанието, от което, кълнеше се майка ми, не притежавам и грам.

— Добре — казвам през зъби, — ще направим още един тиган, преди господин Джони да се е прибрал.

Ако беше някоя от другите жени, за които съм работила, щях да се радвам да й давам нареждания още час, та да видим дали щеше да им хареса. Но с госпожа Силия и начина, по който ме гледа с големите си очи, все едно съм най-прекрасното нещо, което й се е случвало след изобретяването на лака за коса, направо предпочитам тя да ми заповядва, както си му е редът. Почвам да се чудя дали лежането по цял ден няма нещо общо с това, че не иска да каже на господин Джони за мен. Сигурно и тя вижда подозрението в очите ми, защото един ден като гръм от ясно небе заявява:

— Често сънувам кошмари, че трябва да се върна да живея в Шугар Дич. Затова все лежа — после кимва, като че ли е репетирала репликите си, — защото нощем не спя много добре. Усмихвам й се глуповато, все едно й вярвам, и продължавам да бърша огледалата. — Не ги почиствай напълно. Остави няколко петна. Все си намира нещо — огледалата, подовете, мръсна чаша в мивката или неизпразнената кофа за боклук. — Трябва да изглежда достоверно — казва тя, а аз усещам как за стотен път посягам да измия мръсната чаша. Обичам всичко да е чисто и подредено.

— Ще ми се да се погрижа за онази азалия отвън — казва един ден госпожа Силия.

Легнала е на дивана, докато дават сериала ми, и не престава да ми пречи. Следя „Пътеводна светлина“ от двайсет и четири години, откакто бях на десет и слушах предаванията по радиото на мама. По телевизията пускат реклама на прах за пране „Дрефт“ и госпожа Силия се заглежда през задния прозорец към чернокожия мъж, който почиства листата с гребло. Има толкова азалиеви храсти, че напролет дворът й ще заприлича на сцена от „Отнесени от вихъра“. Не обичам азалии и ненавиждам филма, в който бяха изкарали робството като някакво всенародно веселие. Ако бях на мястото на Мами, щях да кажа на Скарлет да си натика онези зелени пердета в малкото бяло дупе. Да си ушие сама рокля за лов на мъже. — Знам, че розовият храст ще цъфне, ако го окастря — продължава госпожа Силия. — Но най-напред бих отсякла онази мимоза.

— Че какво му е на дървото? — Притискам върха на ютията върху яката на господин Джони. В целия ми двор няма нито един храст, да не говорим за дървета.

— Не ми харесват мъхестите цветове. — Тя се взира в нищото, все едно й е омекнал мозъкът. — Приличат на бебешка косица.

От тези й приказки ме побиват тръпки.

— Разбирате ли от цветя?

Тя въздъхва.

— В Шугар Дич обичах да се грижа за цветята си. Научих се да садя растения, за да поразкрася грозотата наоколо.

— Тогава поизлезте навън — казвам аз и се опитвам да не изглеждам прекалено въодушевена. — Раздвижете се. Подишайте чист въздух.

— Не — въздиша госпожа Силия. — Не бива да тичам насам-натам. Трябва да стоя на едно място.

Наистина започва да ме дразни, че никога не излиза от къщата. Дразни ме и начинът, по който се усмихва, все едно идването на прислужницата сутрин е най-прекрасният момент от деня й. Усещането е като при сърбеж. Всеки ден се опитвам да протегна ръка, за да го почеша, но не достигам мястото. Всеки ден започва да сърби малко по-силно. Всеки ден тя е тук.

— Може би трябва да си намерите приятелки — казвам аз. — В града има много жени на вашата възраст.

Тя се мръщи.

— Опитвам се. Не мога да ти опиша колко пъти звънях на онези жени, за да видя дали имат нужда от помощ за детската благотворителна фондация или да върша нещо от вкъщи. Но те така и не ми отговориха. Нито една от тях.

Не казвам нищо, защото не съм изненадана. С тези изскочили от пазвата й гърди и златистия цвят на косата й.

— Тогава отидете по магазините. Купете си нови дрехи. Занимавайте се с нещата, които другите бели жени правят, когато прислужницата е вкъщи.

— Не, мисля да си почина малко — отвръща тя и две минути по-късно я чувам как се промъква в празните спални на горния етаж.

Клонките на мимозата почукват по прозореца и аз подскачам, и си изгарям палеца. Затварям очи, за да успокоя туптенето на сърцето си. До края на тази каша остават още деветдесет и четири дни, а не знам как ще издържа и минутка повече.

— Мамо, направи ми нещо за ядене. Гладна съм. — Това ми каза снощи най-малката ми дъщеря, Киндра, която е на пет години. С ръка на хълбока и нервно потропваща с крак.

Имам пет деца и се гордея, че ги научих да казват „да, госпожо“ и „моля“, още преди да могат да произнесат „сладко“. Всички, освен едно.

— Няма да ядеш нищо преди вечеря — рекох й аз.

— Защо си толкова лоша? Мразя те! — извика тя и избяга навън.

Вдигнах очи към тавана, защото така и не можах свикна с тези шокиращи думи, дори и с четири деца преди нея. В деня, в който детето ти каже, че те мрази, а всяко дете минава през подобен период, имаш чувството, че някой те е ритнал в корема. Но Киндра… Господи! При нея не е просто период. Това момиче става точно като мен.

Стоя в кухнята на госпожа Силия и си мисля за снощи, за Киндра и голямата й уста, за Бени и астмата му, за съпруга ми Лирой, който миналата седмица два пъти се прибра вкъщи пиян. Знае, че това е едничкото, което не мога да понасям, след като се бях грижила за баща си алкохолик в продължение на десет години — ние с мама се бъхтехме до смърт, за да има пълна бутилка за него. Май трябва да съм по-разстроена заради това, но снощи за извинение Лирой се прибра с торба, пълна с бамя. Знае, че това ми е любимото ядене. Тази вечер ще панирам бамята в царевично брашно и така здраво ще се наям, както майка ми никога не би ми позволила!

Но това не е единствената вкуснотия за деня. Първи октомври е и аз беля праскови. Майката на господин Джони донесла от Мексико две щайги, пълни с тежки като бейзболни топки плодове. Толкова са зрели и сладки, че като ги захапеш, все едно гризеш масло. Не приемам нищо даром от белите дами, защото си знам, че искат да съм им задължена. Но когато госпожа Силия ми каза да си взема дузина праскови за вкъщи, веднага извадих една торба и пъхнах в нея дванайсет плода. Като се прибера след работа, ще ям пържена бамя за вечеря и сладкиш с праскови за десерт.

Гледам как дългата, нащърбена обелка се спуска надолу в умивалника на госпожа Силия и не поглеждам към алеята. Обикновено, когато стоя на кухненската мивка, си имам план за бягство от господин Джони. Кухнята е най-подходящата стая, защото единият прозорец гледа напред към улицата. Високите азалиеви храсти скриват лицето ми, но виждам достатъчно, за да забележа, когато някой се приближава. Ако той влезе през предната врата, задната врата ще ме отведе в гаража. Ако влезе от задния вход, мога да се измъкна през предния. Една друга врата на кухнята води до задния двор, за всеки случай. Но със стичащ се по ръката ми сок и почти опиянена от аромата на плодовете, съм се унесла в беленето на прасковите. Дори не забелязвам синия камион, който паркира отпред. Когато вдигам очи, мъжът е стигнал до средата на коридора. Зървам ивичка бяла риза от модела, който гладя всеки ден, и един крак, обут в тютюневи панталони, като онези, дето ги закачвам в гардероба на господин Джони. Потискам крясъка си. Ножът издрънчава в мивката.

— Госпожо Силия — втурвам се аз в спалнята й, — господин Джони се прибра!

Госпожа Силия скача от леглото по-бързо, отколкото някога съм я виждала да се движи. Започвам да се щурам в кръг. „Накъде да тръгна? В коя посока? Какво стана с плана ми за бягство?“ И тогава взимам бързо решение — банята за гости! Мушвам се вътре и вратата изскърцва. Качвам се на тоалетната чиния, за да не ми види краката в пролуката под вратата. По брадичката ми тече пот и капе на пода. От силната миризма на сапуна с аромат на гардения на мивката ми прилошава. Чувам стъпки. Спирам да дишам. Стъпките спират. Сърцето ми думка като на котка, заклещена в сушилня за дрехи. Ами ако госпожа Силия се направи, че не ме познава, за да не загази? Ако се престори, че съм някоя крадла? „Ненавиждам я! Ненавиждам тази глупачка!“ Ослушвам се, но чувам единствено туптенето на сърцето си… бум-бум, в гърдите си. От позата, която съм заела, глезените ме болят и изпукват. Очите ми свикват с мрака. След минута виждам отражението си в огледалото над мивката. Клекнала съм като идиот върху тоалетната чиния на бяла жена. Само да ме види някой! Да види докъде стигна Мини Джаксън само и само да си изкарва хляба!