Катрин Стокет
Слугинята (13)

Глава 13

През следващите две седмици трите се срещаме и седим на същите места в малкия, топъл хол на Ейбълийн. Мини пристига разярена, успокоява се, докато разказва историята си на Ейбълийн, а после си тръгва безцеремонно също толкова разгневена, както и при пристигането си. Записвам всичко, което успея. Когато се изпусне да сподели нещо за госпожа Силия — „Промъква се на горния етаж и си мисли, че не я виждам, но аз знам, че тази луда жена е намислила нещо“ — Мини винаги млъква, както Ейбълийн, когато спомене Константин.

— Това не е част от историята ми. Няма да пишете за госпожа Силия. — И ме наблюдава, докато не спра да пиша. Освен да излива гнева си към белите хора, Мини обича да говори за храна.

— Да видим сега, първо слагам зеления боб, а после запържвам котлетите, защото, ммм, обичам току-що извадени от тигана котлети.

Един ден, докато разказва:

— … в една ръка държа бялото бебе, в тенджерата се вари зеленият боб… — Тя спира внезапно, вирва брадичка към мен и тропва с крак. — Половината от тия приказки нямат нищо общо с правата на чернокожите. — После ме измерва с очи. — Струва ми се, че май описвате живота по принцип.

Спирам да пиша. Права е. Осъзнавам, че именно това съм искала да направя. Отвръщам й:

— Надявам се да е така.

Мини става и заявява, че си има по-важни проблеми от моите надежди. На следващата вечер си работя горе в стаята и тракам по клавишите на пишещата машина. Изведнъж чувам как майка се качва тичешком по стълбите. След две секунди нахълтва в стаята ми.

— Юджиния! — прошепва тя.

Ставам толкова бързо, че столът ми се прекатурва и се опитвам да прикрия страницата в машината.

— Да, госпожо.

— Не изпадай в паника, но долу има един мъж, много висок мъж, който иска да те види.

— Кой?

— Казва, че името му е Стюарт Уитуърт.

— Моля?

— Твърди, че сте излизали на вечеря преди известно време, но как е възможно, аз не знам нищо за това…

— Боже Господи!

— Не споменавай напразно името Божие, Юджиния Филън. Просто си сложи малко червило.

— Повярвай ми, мамо — казвам аз, докато примирено си слагам червило, — и Иисус не би го харесал. Сресвам си косата, защото знам, че изглежда ужасно. Дори измивам мастилото от пишещата машина и коректора от ръцете и лактите си. Но не се преобличам, не и заради него. Майка ме оглежда набързо как изглеждам в гащеризона и старата бяла риза на татко.

— Той от кои Уитуърт е, от онези в Грийнууд, или от онези в Начез?

— Той е синът на сенатора.

Майка зяпва толкова рязко, че брадичката й се удря в перлената огърлица. Слизам на долния етаж, покрай редицата детски портрети. По цялата стена има снимки на Карлтън, които проследяват живота му до онзи ден. Последната моя снимка е, откакто бях на около дванайсет години.

— Майко, остави ни насаме.

Наблюдавам я как бавно се оттегля в стаята си, като хвърля един поглед през рамо, преди да изчезне. Излизам на верандата. Три месеца след срещата ни на верандата стои самият Стюарт Уитуърт, облечен с тютюневи панталони, синьо сако и червена вратовръзка, все едно се е нагласил за неделен обяд. Задник.

— Какво те води насам? — питам аз. Обаче не се усмихвам. Нямам намерение да му се усмихвам.

— Аз просто… наминавам.

— Добре. Искаш ли нещо за пиене? Или направо да ти донеса цялата бутилка бърбън?

Той се мръщи. Носът и челото му са розови, сякаш е работил на открито.

— Виж, знам, че… мина доста време, но дойдох да ти се извиня.

— Кой те изпрати? Хили ли? Или Уилям?

— На верандата има осем празни люлеещи се стола, но не го каня да седне. Той поглежда към западната нива с памук, където слънцето се спуска над земята. Пъха ръце в джобовете си като дванайсетгодишен хлапак.

— Знам, че онази вечер… се държах грубо и много мислих за това и…

В този момент започвам да се смея. Умирам от срам, че идва тук и ми припомня случката.

— Виж сега — казва той. — Повторих на Хили десет пъти, че не съм готов да изляза на среща. Изобщо не бях готов…

Стисвам зъби. Не мога да повярвам, че ме напушва плач — та срещата беше преди месеци! Но си спомням ясно колко унижена се почувствах онази вечер, как се бях надявала като глупачка, че може да излезе нещо.

— Тогава защо изобщо се съгласи да излезеш с мен? — Не знам — поклаща глава той. — Знаеш я каква е Хили.

Стоя и чакам да каже защо точно е дошъл. Той прокарва пръсти през светлокафявата си коса. Толкова е гъста, че прилича почти на телена четка. Изглежда уморен. Извръщам очи, защото е сладък като прекалено пораснало на височина момче, а точно сега не искам да мисля за това. Искам да си тръгне… не искам никога вече да се чувствам толкова ужасно, но въпреки това се чувам да казвам:

— Какво имаш предвид под това, че не си бил готов?

— Просто не бях готов. Не и след случилото се.

Гледам го настойчиво.

— Очакваш да отгатна ли?

— С Патриша ван Девендър се сгодихме миналата година и тогава… Мислех, че знаеш.

Той сяда на един от люлеещите се столове. Аз обаче не сядам до него. Но не му казвам и да си ходи.

— Какво, с някой друг ли е избягала?

— Де да беше така! — Той се хваща за главата и промърморва: — Това щеше да е песен в сравнение с онова, което стана.

Не си позволявам да му кажа какво мисля всъщност — че сигурно заслужава каквото и да му е сторила тя, но в момента той изглежда жалък. Сега бърбънът не му дава сили да се перчи и започвам да се чудя дали непрекъснато не е такава жалка картинка.

— Ходехме от петнайсетгодишни. Знаеш как е, когато си с някого от години. Не знам защо правя признанието, освен че просто нямам какво да губя.

— Всъщност не знам. Никога не съм имала гадже.

Той вдига очи към мен и лекичко се засмива.

— Значи, това било.

— Какво? — изтръпвам, като си припомням забележките му за трактора и тора.

— Ти си… различна. Досега не съм срещал човек, който да казва точно каквото мисли. Поне жена, де.

— Повярвай ми, мога да кажа още много неща.

Той въздъхва.

— Когато видях изражението ти до пикапа… Аз не съм такъв. Всъщност не съм такъв кретен.

Извръщам засрамено очи. Започвам да схващам, че може би има предвид, че съм различна не защото съм странна и ненормално висока. А може би, че съм различна по положителен начин.

— Дойдох да те питам дали не искаш да отидем на вечеря в града. Можем да поговорим — казва той и става. — Може… не знам, този път да се изслушваме.

Стоя слисана на верандата. Очите му са сини и ясни и са така втренчени в мен, сякаш наистина го интересува дали ще се съглася. Поемам си дълбоко въздух и се готвя да приема — все пак как точно аз да му откажа — и той прехапва долната си устна в очакване. Но тогава си спомням колко пренебрежително се беше държал. Как се напи, защото беше твърде нещастен, че трябва да излезе с мен. Спомням си как ми каза, че мириша на тор. Трябваха ми три месеца да престана да мисля за забележката му.

— Не — срязвам го аз. — Благодаря ти, но не мога да си представя нещо по-ужасно.

Той кимва, забил поглед в земята. После тръгва да слиза по стълбите. Когато отваря вратата на колата си, се обръща:

— Съжалявам. Това дойдох да ти кажа и… ами, казах ти го.

Стоя на верандата, заслушана в приглушените вечерни шумове, хрущенето на чакъла под краката на Стюарт, кучетата, потичващи в здрача. За миг си спомням Чарлс Грей, единствената ми целувка в живота. Как се бях отдръпнала, убедена, че целувката не е предназначена за мен. Стюарт се качва в колата и затваря вратата. Обляга лакът на прозореца. Но продължава да гледа надолу.

— Дай ми минутка — провиквам се аз. — Само да си облека пуловер.

 

 

Никой не ни казва на нас, момичетата, които никой не кани на срещи, че спомените са почти толкова хубави, колкото и действителните събития. Майка се качва чак до третия етаж и се надвесва над леглото ми, но аз се правя на заспала. Защото искам още малко да си помечтая. Снощи вечеряхме в хотел „Робърт Лий“. Бях си облякла набързо светлосин пуловер и тънка бяла пола. Дори оставих майка да ми среши косата, докато в същото време нервно ме засипваше със сложни инструкции.

— Не забравяй да се усмихваш. Мъжете не харесват момичета, които седят унили цяла вечер. И недей да седиш като индианка, кръстосай си…

— Чакай малко, краката или глезените…

— Глезените. Не помниш ли нищо от часовете по етикет на госпожа Раймър? И го излъжи, че ходиш на църква всяка неделя. И в никакъв случай не дъвчи лед на масата, много е грозно. А, и ако разговорът започне да замира, му разкажи за втория ни братовчед, който е градски съветник в Козиаско…

Докато решеше и приглаждаше косата ми, майка ме затрупа с въпроси как сме се запознали и какво се е случило на първата ни среща, но аз успях да се измъкна от ръцете й и изтичах надолу по стълбите, тресяща се от изненада и притеснение. Когато със Стюарт стигнахме в хотела, седнахме и разстлахме салфетките в скутовете си, келнерът каза, че скоро ще затварят. Можеха да ни сервират само десерт. Тогава Стюарт се умълча.

— Какво… искаш, Скийтър? — беше попитал той, а аз седях като на тръни с надеждата, че този път не възнамерява да се напие.

— Аз ще пия кока-кола. С много лед.

— Не — усмихна се той. — Имам предвид… в живота. Какво искаш?

Поех си дълбоко въздух, защото знаех, че майка би ме посъветвала да кажа: хубави здрави деца, съпруг, за когото да се грижа, лъскава нова печка, на която да му готвя вкусни, но здравословни ястия.

— Искам да стана писателка — заявих аз. — Журналистка. Може да напиша роман. Или и двете.

Стюарт вдигна брадичка и ме погледна право в очите.

— Това ми харесва — рече и продължи да се взира в мен. — Мислех си за теб. Ти си умна, хубава и висока — усмихна се той.

Хубава? Ядохме ягодово суфле и изпихме по чаша вино „Шабли“. Той ми разказа как се разбира дали под поле с памук има нефт, а аз му споделих, че аз и рецепционистката сме единствените жени, които работят във вестника.

— Надявам се да напишеш нещо наистина добро. Нещо, в което вярваш.

— Благодаря ти. И аз се надявам на това. — Не му казах нищо за Ейбълийн и госпожа Щайн. Не съм имала възможност да разглеждам много мъжки лица отблизо и забелязах, че кожата му е по-груба от моята, с прекрасен цвят на леко препечена филийка, и че острата, набола по бузите и брадичката му брада расте сякаш пред очите ми. Миришеше на кола за дрехи. На бор. В крайна сметка носът му не беше чак толкова остър.

В ъгъла келнерът се прозя, но ние не му обърнахме внимание и останахме да си говорим. И когато вече започнах да съжалявам, че тази сутрин не си измих косата, а си взех само душ, и бях двойно по-благодарна, че поне съм си измила зъбите, като гръм от ясно небе той ме целуна. Посред ресторанта на хотел „Робърт Лий“ той ме целуна бавно, с отворена уста, и всяка частичка от тялото ми — кожата, ключицата, сгъвките на коленете, всяка моя клетка се изпълни със светлина.

 

 

В понеделник следобед, няколко седмици след срещата ми със Стюарт, се отбивам в библиотеката преди срещата на женската организация. Вътре мирише на начално училище — на скука, паста и почистено с дезинфектант повръщано. Идвам да взема още книги за Ейбълийн и да проверя дали има издание, посветено на домашните помощници.

— Здравей, Скийтър!

Боже! Сузи Пернел. В гимназията заслужаваше титлата „Кралица на дърдорковците“.

— Здравей, Сузи. Какво правиш тук?

— От комитета на женската организация ми уредиха работа тук, забрави ли? Трябва и ти да опиташ, много е интересно! Чета най-новите списания, попълвам бланки и дори ламинирам читателски карти. — Сю позира до огромна кафява машина, все едно участва в телевизионното предаване „Познай цената“.

— Звучи вълнуващо.

— С какво мога да ви помогна днес, госпожо? Имаме детективски романи, любовни романи, книги с практически съвети за гримиране и прически — тя замълчава и се усмихва, — за отглеждане на рози, за украсяване на дома…

— Просто ще разгледам, благодаря ти — отвръщам аз и бързо се отдалечавам. Сама ще се оправя измежду рафтовете. Не мога да й кажа какво търся. Вече си представям как шепне на срещите на организацията: „Знаех си, че има нещо съмнително в онази Скийтър Филън, търси книги за негри…“. Разглеждам картотеката и се разхождам между рафтовете, но не откривам нищо за прислуга. В раздела за нехудожествена литература зървам книгата на Фредерик Дъглас „Американски роб“. Взимам я въодушевена, че ще я занеса на Ейбълийн, но щом я отварям, виждам, че средната част е откъсната. Вътре някой е написал НЕГЪРСКА КНИГА с лилав пастел. Не ме притесняват толкова думите, колкото това, че почеркът изглежда като на третокласник. Озъртам се и мушвам книгата в чантата си. Струва ми се, че така е по-добре, отколкото да я върна на рафта. В залата с книги по история на щата Мисисипи търся нещо, което дори само да загатва за междурасовите отношения. Откривам само книги за Гражданската война, карти и стари телефонни указатели. Трябва да се надигам на пръсти, за да видя какво има на най-горния ред. Тогава забелязвам една брошурка, поставена легнала върху „Индекс на разливите на река Мисисипи“. Човек с нормален ръст не би я видял. Взимам я и поглеждам корицата. Книжката е тънка, отпечатана върху оризова хартия и скачена с телбод. „Сборник закони от Юга на Джим Кроу“ — гласи заглавието. Отгръщам заглавната страница, която изшумолява. Брошурата съдържа просто списък със закони, в които е посочено какво е позволено и какво не на чернокожите в отделните южни щати. Преглеждам първата страница, учудена защо тази брошура е сложена тук. Законите не са нито заплашителни, нито благосклонни, а просто посочват факти:

„Не е допустимо бяла жена да работи като медицинска сестра в отделения или стаи, в които са настанени чернокожи мъже.

Незаконно е бяло лице да сключва брак с лице, което не е от бялата раса. Всеки брак, сключен в нарушение на този раздел, е невалиден.

Чернокож бръснар не може да обслужва бели жени и момичета.

Погребалният служител няма право да погребва чернокожи лица в гробища, в които се полагат бели.

Не е позволено да се разменят книги между училища за бели и училища за черни. Те следва да се използват само от расата, която ги е използвала първа.“

Прочетох четири от двайсет и петте страници, удивена от големия брой закони, които ни разделят. Негрите и белите нямат право да ползват едни и същи обществени чешми, обществени тоалетни, спортни игрища, телефонни будки, да ходят на едни и същи циркови представления. Негрите не могат да посещават същата аптека като мен и да си купуват пощенски марки от гишето, от което си купувам аз. Спомням си онзи път, когато взехме Константин с нас в Мемфис и магистралата беше почти пуста, но ние не можехме да спрем за почивка по пътя, защото знаехме, че в крайпътните хотели няма да я пуснат. Спомням си как никой в колата не го каза на глас. Всички знаем за тези закони, все пак живеем тук, но не говорим за тях. Сега за пръв път ги виждах написани. Маси за обяд, щатският панаир, билярдни маси, болници. Прочитам номер четирийсет и седем два пъти заради иронията в него: „Съветът трябва да осигури отделна сграда за обучение на слепи чернокожи лица.“ След няколко минути се принуждавам да спра. Понечвам да върна брошурата на мястото й, като си казвам, че не пиша книга за законодателството в южните щати и си губя времето. Но в следващия миг ме блъсва мисълта, че държавните закони и тоалетната, която Хили построи за Ейбълийн, са едно и също нещо, което се различава само по десетте минути за поставяне на подписи в столицата. На последната страница виждам печат с думите „Собственост на юридическата библиотека на Мисисипи“. Някой е върнал книжката в погрешната сграда. Надрасквам прозрението си на един лист и го пъхвам в брошурата: „Джим Кроу и планът на Хили за тоалетните — нима има разлика?“ Мушвам книжката в чантата си. Сузи кихва зад бюрото в другия край на залата. Отправям се към вратата. След половин час имаме среща на женското дружество. Усмихвам се широко и приветливо на Сузи. Тя говори шепнешком по телефона. Имам чувството, че откраднатата книга в чантата ми пулсира като сърце.

— Скийтър — изсъсква Сузи откъм бюрото си с облещени очи. — Вярно ли е, че ти и Стюарт Уитуърт ходите? — Набляга малко прекалено на думата „ти“, за да продължа да се усмихвам.

Правя се, че не съм я чула, и излизам навън под яркото слънце. Днес за пръв път през живота си крада. Изпитвам леко задоволство, че това се случи в смяната на Сузи. Както може и да се очаква, с приятелките ми се чувстваме най-добре на различни места. Елизабет си е най-добре наведена над шевната машина, докато се опитва да скрои живота си така, че да изглежда като от витрината на магазин. Аз — пред пишещата машина, докато пълня страниците с неща, които никога няма да намеря смелост да кажа на глас. А Хили се чувства най-добре на подиума пред шейсет и пет жени, на които заявява, че три консерви на човек не са достатъчни, за да нахранят всички онези БГАД. Което ще рече Бедните гладуващи африкански дечица. Мери Джолийн Уокър обаче смята, че са предостатъчно.

— А и не излиза ли скъпо да се изпратят всички тези консерви на другия край на света, в Етиопия? — пита Мери Джолийн. — Не е ли по-разумно просто да им изпратим чек?

Срещата не е започнала официално, но Хили вече е заела мястото си зад катедрата. Погледът й е трескав. Тази среща не е от редовните вечерни сбирки, а е извънредно следобедно заседание, което Хили свика. През юни много от членовете на организацията заминават извън града за лятната си ваканция. След това, през юли, Хили заминава на ежегодната си триседмична почивка на морето. Ще й е трудно да се довери на един цял град да функционира нормално, докато я няма. Хили обръща очи с досада.

— На тези примитивни хора не се дават пари, Мери Джолийн. В пустинята няма супермаркет „Джитни“. А и как ще разберем дали с тях купуват храна за децата си? С парите ни по-скоро ще отидат в местната вуду шатра и ще си направят сатанинска татуировка.

— Добре — предава се Мери Джолийн с безизразно лице и глуповат поглед. — Щом казваш.

Именно заради това хипнотизиращо въздействие върху хората Хили преуспява в ролята си на президент на женската организация. Проправям си път през пълната зала и усещам как всички очи ме следят, все едно ме следва сноп светлина. Стаята е пълна с ядящи торта, пиещи диетична кола, пушещи цигари жени на моята възраст. Някои от тях си шушнат и хвърлят погледи към мен.

— Скийтър — казва Лиза Пресли, преди още да съм стигнала до кафеварките, — вярно ли е онова, което чувам, че преди няколко седмици си ходила в „Робърт Лий“?

— Вярно ли е? Наистина ли ходиш със Стюарт Уитуърт? — добавя Франсис Грийнбоу.

Повечето от въпросите не са злонамерени, за разлика от онзи на Сузи в библиотеката. Въпреки това аз свивам рамене и се опитвам да не обръщам внимание на факта, че когато поканят на среща някое обикновено момиче, това е просто любопитна информация, но когато поканят Скийтър Филън, си е цяла новина. Но е вярно. Виждам се със Стюарт Уитуърт, при това от три седмици. Два пъти в хотел „Робърт Лий“, ако броим катастрофалната среща, и още три пъти на предната веранда у нас на по питие, преди той да си замине за Виксбърг. Баща ми дори остана буден след осем часа, за да си поговори с него.

— Лека нощ, синко. Предай на сенатора колко сме му благодарни, че отхвърли онзи закон за данъка върху фермите.

Майка трепери, раздвоена между ужаса, че ще проваля всичко, и радостта, че в крайна сметка харесвам мъже. Чудодейният ми ореол ме следва, докато си проправям път към Хили. Момичетата ми се усмихват и ми кимат.

— Кога ще се виждате пак? — това вече е Елизабет, която усуква в ръцете си салфетка и ме гледа с облещени очи, сякаш е станала свидетел на автомобилна катастрофа. — Уговорихте ли се?

— Утре вечер, веднага щом пристигне.

— Добре — усмивката на Хили е широка като на дете пред витрината на сладкарница. Копчето на червеното й сако сякаш всеки момент ще изхвръкне. — Тогава ще си направим двойна среща. Не казвам нищо.

Не искам Хили и Уилям да идват с нас. Искам да съм само със Стюарт и той да гледа мен и само мен. Два пъти, докато оставахме насаме, той отметна косата, паднала в очите ми. Ако са с нас, може да не го направи.

— Уилям ще се обади на Стюарт довечера. Хайде да отидем на кино!

— Добре — въздъхвам аз. — Нямам търпение да гледам „Този луд, луд свят“. Ще е забавно, нали? Аз и ти, и Уилям и Стюарт.

Струва ми се подозрително как подрежда имената по двойки. Сякаш целта е Уилям и Стюарт да са заедно, а не аз и Стюарт. Знам, че е просто параноя. Но напоследък всичко ме кара да заставам нащрек.

Преди две вечери, докато прекосявах моста към квартала на чернокожите, ме спря полицай. Той светна с фенерче в кабината на пикапа и освети чантата. Поиска ми шофьорската книжка и ме попита къде отивам.

— Отивам да занеса чека със заплатата на прислужницата си… Константин. Забравих да й платя.

Още един полицай отби, слезе от колата си и дойде до прозореца.

— Защо ме спряхте? — попитах аз пискливо. — Нещо случило ли се е?

Сърцето ми биеше силно в гърдите. Ами ако претърсят чантата ми?

— Някакви хулигани от Севера създават неприятности. Ще ги хванем, госпожо — каза той и потупа палката си. — Свършете си работата и се връщайте.

На улицата на Ейбълийн паркирах още по-далеч от дома й. Заобиколих отзад, вместо да почукам на предната врата. През първия един час треперех толкова силно, че едва прочетох въпросите, които си бях записала, на Мини.

Хили удря с чукчето, за да обяви, че заседанието започва след пет минути. Отивам до стола си и сядам с чанта в скута. Започвам да тършувам из нея, внезапно притеснена заради брошурата на Джим Кроу, която откраднах от библиотеката. Всъщност в чантата е целият ми труд — интервютата с Ейбълийн и Мини, бележките за книгата, списък с прислужници, към които може би ще се обърна, едно писмо в отговор на инициативата на Хили, което така и не изпратих — всичко, което не мога да оставя вкъщи от страх майка да не се разрови във вещите ми. Държа ги в един страничен джоб с цип и капак върху него. От тази страна чантата е по-издута. — Скийтър, памучните ти панталони са страшно сладки, защо не си ги носила преди? — пита Каръл Рингър, седнала през няколко стола от мен, а аз я поглеждам с усмивка и си мисля: „Защото не бих се осмелила да дойда на среща със стари дрехи, нито пък ти.“ Въпросите, свързани с дрехи, ме дразнят, след като майка ми ме тормози по този въпрос от години. Усещам, че някой поставя ръка на другото ми рамо, обръщам се и виждам как Хили е сложила пръст в чантата ми, точно върху брошурата.

— Носиш ли бележките за следващия бюлетин?

Дори не съм я видяла кога се е приближила.

— Не, чакай! — казвам аз и бутвам брошурата обратно между листовете. — Трябва да поправя нещо. Ще ти ги донеса малко по-късно.

Поемам си дълбоко въздух. На подиума Хили поглежда часовника си и върти чукчето в ръка, сякаш си умира да удари с него. Бутвам чантата под стола си. Най-накрая заседанието започва. Записвам новините за БГАД, кой е в списъка с прегрешилите, кой не е донесъл консерви. Календарът със събития е пълен със срещи на комитетите и бебешки тържества и аз се въртя на дървения си стол с надеждата срещата да свърши скоро. Трябва да върна колата на майка преди три часа. Час и половина по-късно, чак в три без петнайсет, изхвърчам от горещата зала и се спускам към кадилака. Ще ме включат в списъка с прегрешилите, тъй като си тръгнах по-рано, но Господи, кое е по-лошо — гневът на майка или гневът на Хили? Влизам в къщата пет минути по-рано, тананикам си „Обичай ме“ и си мисля, че трябва да си купя къса пола като онази, която Джени Фуший носеше днес. Каза, че си я е взела в Ню Йорк от „Бергдорф Гудман“. Майка ще се побърка, ако се появя с пола над коляното, когато Стюарт дойде да ме вземе в събота.

— Мамо, прибрах се — провиквам се по коридора. Взимам си кока-кола от хладилника, въздъхвам и се усмихвам, чувствам се добре, силна. Тръгвам към входната врата, за да си взема чантата и да се заема с обединяването на разказите на Мини. Виждам, че й се говори за Силия Фут, но щом я спомене, винаги млъква и сменя темата. Телефонът иззвънява и аз вдигам, но търсят Паскагула. Записвам съобщението в бележника. Обажда се Юл Мей, прислужницата на Хили.

— Здравей, Юл Мей — казвам аз и в същото време си мисля колко малък е градът. — Ще й предам, че си я търсила, когато се прибере.

Облягам се за малко на шкафа и ми се иска Константин пак да е тук като едно време. Колко обичах да й разказвам подробно как е минал денят ми. Въздъхвам, изпивам колата и отивам до входа за чантата си. „Хм“, казвам си наум и се качвам по стълбите, но светът вече не ми се струва така розов, а по-скоро бледожълт. Ходих ли вече на горния етаж? Претърсвам цялата стая, но не я намирам никъде. Накрая заставам неподвижно и по гърба ми бавно се прокрадва паниката. Всичко е в чантата. „Майка“, минава ми през ум, изтичвам на долния етаж и надниквам в дневната. Но изведнъж осъзнавам, че чантата не е в майка — сещам се къде е и цялото ми тяло изтръпва. Забравила съм я в сградата на женската организация! Толкова бързах да върна колата на майка вкъщи. И когато телефонът иззвънява, знам, че в другия край на линията е Хили. Грабвам слушалката от стената. Майка се провиква за довиждане от входната врата.

— Ало? — Как можа да забравиш тази тежка чанта? — пита Хили. Тя не се притеснява да рови в чуждите вещи. Всъщност й доставя удоволствие.

— Майко, почакай малко! — провиквам се от кухнята.

— Боже, Скийтър, какво има вътре? — пита Хили. Трябва да хвана майка, но гласът на Хили става заглушен, като че ли се навежда, за да я отвори. — Нищо! Само… всички онези писма до госпожа Мърна, нали се сещаш. — Е, прибрах я вкъщи, затова мини да си я вземеш, когато можеш.

Навън майка пали колата.

— Просто… я остави там. Ще дойда веднага щом мога.

Изтичвам навън, но майка вече е потеглила. Оглеждам се и виждам, че и стария пикап го няма, сигурно прекарва памукови семена някъде из полетата. От ужас имам чувството, че стомахът ми е твърд, натежал и гори като напечена от слънцето тухла. Гледам как надолу по пътя кадилакът бавно спира. После пак потегля. И пак спира. След това бавно тръгва назад по хълма на зигзаг. Слава на Бога, когото никога не съм харесвала особено, да не говорим пък да вярвам в него, майка всъщност се връща!

— Не мога да повярвам, че забравих йенската тенджера на Сю Ан…

Скачам на седалката до шофьора и я изчаквам да се върне в колата. Тя поставя ръце на волана.

— Ще ме закараш ли до Хили? Трябва да взема нещо. — Притискам челото си с ръка. — За Бога, майко, побързай, преди да съм закъсняла прекалено.

Колата обаче не помръдва.

— Скийтър, имам да свърша един куп неща днес…

Паниката ме хваща за гърлото.

— Мамо, моля те, тръгвай…

Но кадилакът стои на чакъла и тиктака като бомба със закъснител.

— Виж сега — казва майка, — имам да свърша някои лични неща и не е удобно да идваш с мен.

— Ще ти отнеме само пет минути. Просто тръгвай, мамо!

Майка продължава да държи волана с облечените си в бели ръкавици ръце и стисва устни.

— Днес трябва да свърша нещо важно и поверително.

Не мога да си представя, че майка ми има някаква по-важна работа от онова, пред което аз съм изправена.

— Какво? Някоя мексиканка се опитва да влезе в „Дъщери на американската революция“? Хванали са някой да чете „Нов американски речник“?

Майка въздъхва и казва:

— Добре. — И внимателно включва на скорост. — Добре, тръгваме.

Движим се с около пет километра в час и се тътрим така, за да не хвърчи чакъл и да не издраска боята. В края на алеята тя включва мигача, сякаш извършва мозъчна операция, и изкарва бавно кадилака на главния път. Ръцете ми са свити в юмруци. Мислено натискам газта. Майка всеки път шофира, като че ли й е за пръв път. На главния път вдига до двайсет и пет километра в час, а стиска волана, все едно се движим със сто и седемдесет.

— Мамо — казвам най-накрая, — дай аз да карам.

Тя въздиша. Изненадана съм, че отбива във високата трева. Слизам и заобикалям колата, а тя се премества на моето място. Включвам на скорост и ускорявам до 110 километра в час, като в същото време се моля: „Моля те, Хили, устой на изкушението да ми ровиш в личните вещи…“

— И каква е тайната работа, която трябва да свършиш днес? — питам аз.

— Аз… имам час при доктор Нийл за някои изследвания. Профилактични са, но не искам баща ти да разбира. Знаеш колко се разстройва всеки път, когато някой отиде на лекар.

— Какви изследвания? — Просто изследване с йод за язвата ми, както всяка година. Остави ме пред болницата, а после отиди с колата до Хили. Така поне няма да се мъча да паркирам.

Поглеждам я, за да разбера дали ми казва всичко, но тя гледа напред с изправен гръб в колосаната си светлосиня рокля, с кръстосани в глезените крака. Не си спомням миналата година да си е правила такива изследвания. Дори и в колежа, Константин щеше да ми пише, ако е имало такова нещо. Майка сигурно ги е пазила в тайна. Пет минути по-късно пред баптистката болница слизам от колата и помагам на майка да слезе.

— Юджиния, моля те, това, че идвам в болницата, не означава, че съм инвалид. Отварям й стъклената врата и тя влиза с високо вдигната глава. — Майко, искаш ли… да дойда с теб? — питам аз, макар да знам, че не мога. Трябва да се разправям с Хили, но изведнъж ми става жал да я оставя така.

— Прегледът е профилактичен. Отивай у Хили и се върни след час.

Гледам я как се отдалечава по дългия коридор, стиснала чантата си в ръце, и знам, че трябва да тръгвам веднага. Но преди това се замислям удивено колко крехка и дребничка изглежда майка. Преди изпълваше с присъствието си цялата стая само като дишаше, а сега сякаш… се е смалила. Тя завива зад един ъгъл и изчезва зад бледожълтата стена. Гледам я още миг и се спускам обратно към колата. Минута и половина по-късно натискам звънеца на Хили. При нормални обстоятелства щях да й разкажа за мама. Но сега не бива да я разсейвам. Ще разбера всичко по първата й реакция. Хили лъже невероятно умело, освен в мига, преди да си отвори устата. Хили отваря вратата. Устните й са стиснати и червени. Поглеждам ръцете й. Сплетени са като въжета. Закъсняла съм.

— Много бързо дойде — казва тя, а аз влизам вътре след нея. Със свито сърце. Дори не съм сигурна дали дишам. — Ето я тази грозотия. Надявам се, не възразяваш, но се наложи да проверя нещо в протокола от срещата. Взирам се в най-добрата си приятелка и се опитвам да разбера какво точно е прочела. Но усмивката й е професионална, едва ли не лъчезарна. Миговете, които можеха да я издадат, са отминали. — Да ти предложа нещо за пиене?

— Не, благодаря. Искаш ли после да поиграем билярд в клуба? Навън е прекрасно.

— Уилям има среща за кампанията, а после ще ходим да гледаме „Този луд, луд свят“.

Поглеждам я изпитателно. Не ме ли накара само преди два часа да излезем на двойна среща и да отидем на този филм утре вечер? Сядам бавно на крайчеца на масата, сякаш, ако се движа по-бързо, тя ще ми се нахвърли. Хили изважда сребърна вилица от чекмеджето и започва да барабани с показалец по зъбците.

— Да, чух че Спенсър Трейси играел божествено — казвам аз. Прелиствам небрежно листовете в чантата си. Интервютата на Ейбълийн и Мини все още са пъхнати дълбоко в страничния джоб, капакът върху него е преметнат, копчето закопчано. Но инициативата за тоалетните на Хили е разгърната на страниците, между които бях пъхнала листчето с думите: „Джим Кроу и планът на Хили за тоалетните — нима има разлика?“ До нея е черновата на бюлетина, която Хили вече е прегледала. Но след като преравям листовете пак, забелязвам, че брошурата със законите я няма. Хили килва глава и ме поглежда с присвити очи:

— Знаеш ли, тъкмо си мислех как бащата на Стюарт стоеше рамо до рамо с Рос Барнет, когато не искаха да пуснат онова чернокожо момче в „Ол Мис“. Сенатор Уитуърт и губернатор Барнет са страшно близки. Отварям уста да кажа нещо, но в този миг двегодишният Уилям-младши влиза с клатушкане в стаята. — Ето те и теб! — Хили го вдига и потърква с нос вратлето му. — Прекрасен си, хубавото ми момче! — казва тя. Уилям ме поглежда и изписква.

— Е, приятно гледане тогава — казвам аз и тръгвам към входната врата.

— Добре — отвръща Хили.

Слизам по стълбите. От прага Хили размахва ръчичката на Уилям-младши за довиждане. Затръшва вратата още преди да съм стигнала до колата.