Катрин Стокет
Слугинята (15)

Глава 15

В дома на госпожа Лийфолт не се обелва и думичка за Медгар Евърс. Сменям станцията, когато тя се връща от срещата си за обяд. Държим се, все едно си е един обикновен летен следобед. От госпожа Хили все още няма ни вест, ни кост и вече ми се повдига от непрестанната тревога. Един ден след погребението на Евърс на гости идва майката на госпожа Лийфолт. Тя живее в Грийнууд, Мисисипи, и е тръгнала към Ню Орлиънс. Госпожа Фредерикс не чука, а направо влиза в дневната, където аз гладя. Тя ми се усмихва кисело. Аз отивам да кажа на госпожа Лийфолт кой е дошъл.

— Мамо! Много си подранила! Сигурно си станала призори, надявам се да не се преуморяваш! — Госпожа Лийфолт се втурва в дневната и по пътя си светкавично събира разхвърляните играчки. Хвърля ми поглед, който казва „сега“. Аз прибирам в коша смачканите ризи на господин Лийфолт и взимам кърпа, с която да избърша омазаното с желе лице на малката. — Днес изглеждаш много свежа и стилна, мамо! — Госпожа Лийфолт така се напряга да се усмихва, че очите й ще изскочат. — Вълнуваш ли се от предстоящото пазаруване?

По хубавия буик, който кара, и скъпите й обувки с катарами, съдя, че госпожа Фредерикс има много повече пари от господин и госпожа Лийфолт.

— Исках да си почина от шофирането. Надявах се да ме заведеш на обяд в „Робърт Лий“ — отвръща госпожа Фредерикс.

Не знам как тази жена се понася дори сама. Чух господин и госпожа Лийфолт да се карат, защото всеки път, като дойде, тя кара госпожа Лийфолт да я води по най-луксозните места в града, а после чака госпожа Лийфолт да плати сметката. Госпожа Лийфолт казва:

— А защо Ейбълийн да не ни поднесе обяд тук? Имаме много вкусна шунка и…

— Отбих се, за да излезем на обяд. А не за да ядем тук.

— Добре, добре, мамо, само да си взема чантата.

Госпожа Фредерикс поглежда към Мей Мобли, която си играе с куклата Клаудия на пода. Навежда се, прегръща я и й казва:

— Мей Мобли, хареса ли ти роклята с волани, която ти изпратих миналата седмица?

— Да — отвръща малката на баба си.

Ужасно неприятно ми стана, когато трябваше да покажа на госпожа Лийфолт, че роклята й е много тясна в кръста. Малката става все по-пълничка.

Госпожа Фредерикс поглежда Мей Мобли навъсено:

— Отговаря се „да, госпожо“, млада госпожице. Разбра ли?

Мей Мобли я поглежда тъжно и казва:

— Да, госпожо.

Но аз знам какво си мисли. Мисли си: „Прекрасно. Точно това ми трябваше днес. Още една жена, която не ме харесва, в къщата.“ Те тръгват да излизат, а госпожа Фредерикс ощипва госпожа Лийфолт по ръката:

— Не можеш да си наемеш свястна прислужница, Елизабет. Нейна работа е да научи Мей Мобли на добри обноски.

— Добре, мамо, ще измислим нещо.

— Не можеш да вземеш просто която и да било и да се надяваш, че ще ти провърви.

След малко правя на малката от сандвичите, дето не са достатъчно добри за госпожа Фредерикс. Но Мей Мобли си хапва само веднъж и го побутва.

— Лошо ми е. Върлото боли, Ейби.

Знам какво е „върло“ и как да го оправя. Малката е пипнала лятна настинка. Стоплям й чаша вода с мед и изцеждам малко лимон, за да й е вкусно. Но онова, от което момиченцето се нуждае всъщност, е някой да й прочете приказка, за да заспи. Вдигам я на ръце. Божке, доста натежава. След няколко месеца ще стане на три години, а вече е шишкава като прасенце. Всеки следобед с малката сядаме на люлеещия се стол, преди да я сложа да спи. Всеки следобед й казвам: „Ти си добра, ти си умна, ти си важна.“ Но тя расте и знам, че скоро само тези няколко думи няма да са достатъчни.

— Ейби? Прочети приказка.

Преглеждам книгите, за да избера какво да й прочета. Не мога повече да й чета „Любопитният Джордж“, защото й е омръзнал. Нито пък „Чикън Литъл“ или „Маделин“. Затова известно време просто се люлеем на стола. Мей Мобли е облегнала глава на униформата ми. Гледаме как дъждът прави балончета във водата, останала в зеления пластмасов басейн. Казвам молитва за Мърли Евърс и ми се ще да бях излязла от работа и да бях отишла на погребението. Мисля за онова, което някой разправяше, че десетгодишният й син плакал тихичко през цялото време. Люлея се и се моля, става ми тъжно, без да знам защо, нещо просто ме прихвана. Думите сами излизат от устата ми.

— Имало едно време две малки момиченца — започвам аз. — Едното имало черна кожа, а другото бяла.

Мей Мобли вдига очи към мен. Слуша ме.

— Чернокожото момиченце попитало бялото: „Защо кожата ти е толкова светла?“ Бялото му рекло: „Не знам. А твоята кожа защо е толкова черна? Какво означава това?“ Но и двете момиченца не знаели. Затова малкото бяло момиченце казало: „Я да видим. Ти имаш коса, и аз имам коса“ — разрошвам косата на Мей Мобли. — Чернокожото момиченце казало: „Аз имам нос, и ти имаш нос“ — боцвам я по нослето. Тя протяга ръчичка и прави същото на мен. — Бялото момиченце казало: „Ти имаш пръсти на краката, и аз имам пръсти на краката“ — гъделичкам я по пръстите на крачетата, но тя не може да пипне моите, защото нося белите си работни обувки. — „Значи, сме еднакви. Само сме с различен цвят“, казало чернокожото момиченце. Бялото момиченце се съгласило с нея и двете станали приятелки. Край.

Малката ме поглежда. Божке, каква калпава приказка! Даже нямаше и сюжет. Но Мей Мобли се усмихва и казва:

— Кажи пак.

И аз я разказвам пак. На четвъртия път тя заспива. Прошепвам й:

— Следващия път ще ти разкажа по-хубава приказка.

 

 

— Нямаме ли други кърпи, Ейбълийн? Едната става, но не можем да вземем тази стара дрипа, ще умра от срам. Е, в такъв случай май ще взема само едната.

Госпожа Лийфолт се щура от вълнение. С господин Лийфолт нямат членски карти за нито един басейн, дори за малкия в Броудмор. Госпожа Хили се обади тази сутрин и попита дали с малката искат да отидат на басейна в кънтри клуба на Джаксън, а досега госпожа Лийфолт е получавала подобна покана само веднъж или два пъти. Даже аз май съм ходила там повече пъти от нея. Там не се плаща с хартиени пари, а трябва да си член и ти пишат всичко на сметката, а едно знам със сигурност — госпожа Хили не обича да плаща ничии сметки. Предполагам, че госпожа Хили си има други приятелки, с които ходи в кънтри клуба, други членове като нея. Още не сме чули нито дума за чантата. Дори не съм виждала госпожа Хили от пет дни. Нито пък госпожица Скийтър, което не е на добре. Нали са най-добри приятелки.

Госпожица Скийтър донесе снощи първата глава от разказите на Мини. Госпожа Уолтърс не беше цвете за мирисане и ако госпожа Хили е видяла нещо по въпроса, не знам какво ще стане с нас. Само се надявам госпожица Скийтър да не е твърде уплашена и затова да разправя, че не е чула нищо. Обличам банския на малката.

— Сега ще трябва да стоиш с горнище. В басейна на клуба не пускат голи бебета. — Както и негри и евреи. Преди работех при семейство Голдман. Евреите в Джаксън ходят да плуват в кънтри клуба в Кълониъл, а негрите в езерото Мей. Тъкмо давам на малката сандвич с фъстъчено масло, когато телефонът иззвънява.

— Домът на госпожа Лийфолт.

— Здравей, Ейбълийн, обажда се Скийтър. Елизабет там ли е?

— Здравейте, госпожице Скийтър… — Поглеждам към госпожа Лийфолт и се каня да й подам слушалката, но тя махва с ръка. Поклаща глава и казва беззвучно „Не. Кажи й, че ме няма.“ — Тя… тя излезе, госпожице Скийтър — казвам аз и гледам госпожа Лийфолт право в очите, докато изричам лъжата. Не разбирам. Госпожица Скийтър е член на клуба, няма да е проблем да я покани.

 

 

По пладне трите се качваме в синия „Форд Феърлайн“ на госпожа Лийфолт. До нас на задната седалка стои чанта с термос ябълков сок, соленки със сирене, фъстъци и две бутилки кока-кола, които така ще се сгреят, че ще станат като кафе. На госпожа Лийфолт сигурно й е ясно, че госпожа Хили няма да ни черпи от бара. Само Бог знае защо я е поканила днес. Малката се вози в скута ми на задната седалка. Свалям прозореца и оставям топлия вятър да духа в лицата ни. Госпожа Лийфолт не престава да си набухва косата. Тя е от онези шофьори, дето само спират и пак потеглят и на мен вече ми се повдига, и ми се иска да хване този волан с две ръце. Минаваме покрай магазина за обезценени стоки, после край павилиона за сладолед „Сийли-Лили“. Има един плъзгащ се прозорец от задната страна, за да могат и чернокожите да си купуват сладолед. Краката ми се потят, защото малката седи в мен. Малко след това излизаме на дълъг неравен път, а по пасищата от двете му страни кравите гонят мухите с опашките си. Преброяваме двайсет и шест крави, но след всеки девет Мей Мобли извиква просто „десет“. Само дотолкова може да брои. След около петнайсет минути завиваме по асфалтирана алея. Клубът представлява ниска бяла сграда, заобиколена от бодливи храсти, която не е чак толкова хубава, колкото разправят. На паркинга има цял куп свободни места, но госпожа Лийфолт се замисля за секунда и спира най-отзад. Стъпваме на асфалта, жегата ни обгръща. Хващам с едната си ръка хартиената торба, с другата ръчичката на Мей Мобли и тръгваме бавно и тежко по горещия черен паркинг. С тези разчертани линии за паркиране все едно сме на скара с въглища и се печем като царевични кочани. Кожата ми се обтяга, изгорена от слънцето. Малката се тътри зад мен, увиснала на ръката ми, и изглежда като ударена с мокър парцал. Госпожа Лийфолт пухти и се мръщи на вратата, до която има още двайсет метра, и предполагам, се чуди защо паркира толкова далеч. Главата ми изгаря, после започва да ме сърби, а не мога да се почеша, защото и двете ми ръце са заети и тогава ехааа! някой духва пламъка. Фоайето е мрачно, хладно, истински рай. Известно време примигвам. Госпожа Лийфолт се оглежда заслепена и смутена и аз й посочвам страничната врата.

— Басейнът е натам, госпожо.

Изглежда благодарна, че познавам мястото и не се налага да пита като някоя беднячка. Отваряме вратата и слънцето пак ни заслепява, но сега е приятно, по-хладно. Басейнът искри в синьо. Черно-белите раирани навеси изглеждат чисти. Въздухът мирише на прах за пране. Децата се смеят и се пръскат, а дамите лежат по бански със слънчеви очила и четат списания. Госпожа Лийфолт обхожда всички с поглед и търси госпожа Хили. Мръщи се, защото се чувства не на място, но се усмихва, защото не иска никой да разбере.

— Ето я.

Тръгваме след госпожа Лийфолт покрай басейна до мястото, на което лежи госпожа Хили с червен бански костюм. Разположила се е на шезлонг и гледа как децата й се къпят. Виждам две прислужници, които не познавам, с други семейства, но не и Юл Мей.

— Ето ви и вас! — казва госпожа Хили. — Мей Мобли, приличаш на малка тулумбичка с този бански. Ейбълийн, децата са в детския басейн. Седни на сянка отзад и ги гледай. И не позволявай на Уилям да пръска момичетата.

Госпожа Лийфолт ляга на шезлонга до госпожа Хили, а аз сядам на масата под чадъра на около метър зад дамите. Свалям си чорапите, за да изсъхне потта. От мястото си чувам добре какво си говорят. Госпожа Хили се обръща към госпожа Лийфолт и поклаща глава.

— Юл Мей пак си взе почивен ден. Казвам ти, това момиче вече ми лази по нервите.

Е, поне една от загадките е разрешена. Госпожа Хили е поканила госпожа Лийфолт на басейна, защото е знаела, че тя ще доведе мен. Госпожа Хили сипва кокосово масло по пълните си, почернели от слънцето крака, и го размазва. Толкова се е намазала, че вече лъщи.

— Нямам търпение да тръгнем за крайбрежието. Три седмици на плажа. — Иска ми се и семейството на Райли да имаше къща там — въздъхва госпожа Лийфолт. Тя подръпва малко роклята си, за да покаже белите си колене на слънце. Не може да носи бански, защото е бременна. — Разбира се, ще трябва да купуваме билети за автобуса на Юл Мей, за да се връща в събота и неделя. Осем долара. Трябва да й ги удържа от заплатата.

Децата крещят, че искат да отидат в големия басейн. Вадя пояса на Мей Мобли от чантата и й го надявам на коремчето. Госпожа Хили ми подава още два и аз ги слагам на Уилям и Хедър. Те влизат в големия басейн и се носят насам-натам като рибарски плувки. Госпожа Хили ме поглежда и казва:

— Не са ли сладки?

Кимвам. Наистина са сладки. Дори госпожа Лийфолт кима. Те си говорят, а аз слушам, но не обелват и дума нито за госпожица Скийтър, нито за чантата. По едно време госпожа Хили ме изпраща до павилиона за закуски да взема черешова кока-кола за всички, дори за себе си. Малко по-късно скакалците по дърветата започват да шумолят, под сянката става по-хладно и усещам как очите ми, вперени в децата в басейна, започват да натежават.

— Ейби, виж ме! Виж ме!

Отварям широко очи и се усмихвам на Мей Мобли, която пляска във водата. И в този миг виждам госпожица Скийтър в дъното зад басейна, навън, зад оградата. Облечена е с пола за тенис и държи ракета в ръка. Гледа госпожа Хили и госпожа Лийфолт с килната на една страна глава, все едно обмисля нещо. Госпожа Хили и госпожа Лийфолт не я виждат и още си говорят за Билокси. Наблюдавам госпожица Скийтър, която минава през портата и тръгва покрай басейна. След малко се изправя пред тях, а те още не я забелязват.

— Здравейте — казва госпожица Скийтър. По ръцете й тече пот. Лицето й е розово и подуто от слънцето.

Госпожа Хили поглежда нагоре, но не се надига от шезлонга и не оставя списанието. Госпожа Лийфолт скача на крака от стола си.

— Здравей, Скийтър! Защо… аз не… опитахме се да ти се обадим… — Така широко се усмихва, че зъбите й едва не изтракват.

— Здравей, Елизабет. — На кортовете ли беше? — пита госпожа Лийфолт и не спира да кима с глава като онези кукли, дето ги слагат върху таблата на колите. — С кого играеш?

— Играх сама на стената — отвръща госпожица Скийтър. Духва кичур коса от челото си, но той се е залепил. Въпреки това не помръдва от слънцето.

— Хили — казва госпожица Скийтър, — Юл Мей предаде ли ти, че те търсих?

Хили се усмихва насила.

— Днес е почивка.

— И вчера ти звънях.

— Виж, Скийтър, нямах време. От сряда съм в щаба на кампанията и адресирам писма буквално до всеки жител на Джаксън.

— Добре — кимва госпожица Скийтър. После я поглежда изпитателно и пита: — Хили… аз ли те засегнах с нещо?

Аз усещам как пръстите ми пак започват да въртят глупавия невидим молив. Госпожа Хили затваря списанието и го поставя на цимента, за да не го омаже с масло.

— Този въпрос трябва да бъде обсъден по-късно, Скийтър.

Госпожа Лийфолт веднага сяда на стола си. Вдига списанието „Добра домакиня“ на госпожа Хили и започва да го чете, като че ли е най-важното нещо на света.

— Добре — свива рамене госпожица Скийтър. — Просто си мислех, че можем да поговорим за… онова, което те притеснява, преди да заминеш.

Госпожа Хили се кани да възрази, но само изпуска дълга въздишка.

— Защо просто не ми кажеш истината, Скийтър?

— Истината за как…

— Виж, намерих онези твои партакеши.

Преглъщам шумно. Госпожа Хили се опитва да шепне, но в това по принцип не я бива. Госпожица Скийтър не сваля очи от госпожа Хили. Съвсем спокойна е, изобщо не поглежда към мен.

— Кои партакеши имаш предвид?

— Онези в чантата ти, докато търсех протокола. И, Скийтър — за секунда тя вдига очи към небето и пак ги сваля, — просто не знам. Вече нищо не разбирам.

— Хили, за какво говориш? Какво си видяла в чантата ми?

Поглеждам към децата. Божке, съвсем бях забравила за тях. Имам чувството, че ще припадна, докато слушам този разговор.

— Онези закони, които разнасяш със себе си? Какво могат… — Госпожа Хили хвърля поглед към мен. Аз продължавам да гледам съсредоточено басейна. — Какво могат и какво не могат да правят онези, другите хора, и честно казано — изсъсква тя, — мисля, че се инатиш като глупачка. Да не си мислиш, че разбираш повече от щатското правителство? От Рос Барнет?

— Да съм казвала нещо за Рос Барнет? — пита госпожица Скийтър.

Госпожа Хили размахва пръст на госпожица Скийтър. Очите на госпожа Лийфолт не помръдват по страницата, стоят на същия ред, на същата дума. Виждам всичко с крайчеца на окото си.

— Ти не си политик, Скийтър Филън!

— Нито пък ти, Хили.

Тогава госпожа Хили става. Започва да размахва пръст.

— Ще стана съпруга на политик, освен ако ти не провалиш всичко. Как един ден ще изберат Уилям в правителството във Вашингтон, ако се разбере, че сред най-близките ни приятели има поддръжници на интеграцията?

— Вашингтон? — обръща очи с досада госпожица Скийтър. — Уилям се кандидатира за местния сенат, Хили. А може и да не спечели.

О, Божке. Най-после си позволявам да погледна към госпожица Скийтър. Защо го правите? Защо ви трябва да я вбесявате? Как само побеснява госпожа Хили! Веднага я скастря.

— И ти като мен знаеш много добре, че в този град има добри, съвестни данъкоплатци, които ще се борят с теб до смърт по този въпрос. Искаш да ги пуснеш в басейните ли. Да им позволиш да пипат всичко в хранителните ни магазини ли?

Госпожица Скийтър се взира дълго и настойчиво в госпожа Хили. И тогава, за половин секунда, госпожица Скийтър поглежда към мен, вижда молбата в очите ми. Отпуска рамене.

— О, Хили, та това е само една брошура. Намерих я в проклетата библиотека. Не се опитвам да променям законите, а я взех само да ги прочета.

След миг госпожа Хили осмисля думите.

— Но след като четеш тези закони — госпожа Хили дръпва крачола на банския си, който се е вдигнал по задника й, — как да не се чудя какво друго си намислила?

Госпожица Скийтър извръща очи и облизва устни.

— Хили, познаваш ме по-добре от всеки друг на този свят. Ако бях намислила нещо, щеше веднага да разбереш. — Госпожа Хили не казва нищо. Тогава госпожица Скийтър стисва ръката й. — Притеснявам се за теб. Изчезваш за цяла седмица, пребиваш се от работа за тази кампания. Виж това — госпожица Скийтър обръща дланта на госпожа Хили. — Излезли са ти мазоли от надписването на писмата.

И тогава виждам как много бавно тялото на госпожа Хили се отпуска, все едно се признава за победена. Тя се оглежда, за да се увери, че госпожа Лийфолт не ги чува.

— Просто ужасно ме е страх — прошепва през зъби госпожа Хили. Не чувам всичко. — … вложи толкова пари в тази кампания, ако Уилям не спечели… работим ден и…

Госпожица Скийтър поставя ръка на рамото на госпожа Хили и й казва нещо. Госпожа Хили кимва и й се усмихва уморено. След малко госпожица Скийтър им казва, че трябва да си тръгва. Тя минава между плажуващите, заобикаля столове и кърпи. Госпожа Лийфолт поглежда към госпожа Хили с облещени очи, като че ли я е страх да попита каквото и да било.

Аз се облягам на стола си и помахвам на Мей Мобли, която прави кръгчета във водата. Боли ме главата и се опитвам да прогоня болката, като разтривам слепоочията си. След като пресича пътя, госпожица Скийтър поглежда към мен. Всички наоколо се пекат, смеят се и присвиват очи на слънцето и никой не предполага, че една чернокожа жена и една бяла жена с тенис ракета се питат едно и също нещо: глупаво ли е да изпитваме облекчение?