Катрин Стокет
Слугинята (22)

Глава 22

— На колко години става днес голямото момиче?

Мей Мобли още е в леглото. Вдига сънено две пръстчета и казва:

— Мей Мобли на две.

— А, не, днес ставаме на три! — Вдигам още едно от пръстчетата й и декламирам стихчето, което татко ми казваше на рождените ми дни: Три войничета маршируват в ред, двете остават, едното излиза напред. Тя вече спи в легло за големи момичета, защото подготвят детската стая за бебето. — Другата година ще кажем стихчето за четирите войничета, които си търсят нещо за ядене.

Малката сбърчва носле, защото сега ще трябва да запомни, че „Мей Мобли на три“, след като цял живот е повтаряла на хората „Мей Мобли на две.“ Когато си малък, ти задават само два въпроса — как се казваш и на колко години си, затова е най-добре да запомниш правилните отговори.

— Аз съм Мей Мобли на три — казва тя. Изпълзява от леглото с чорлава като птиче гнездо коса. Онова плешиво петно, което имаше като бебе, пак започва да се появява. Обикновено, като й среша косата върху него, успявам да го скрия за няколко минути, но само толкова. Косата й е рядка и вече почти няма къдрици. До вечерта косата й увисва на клечки. На мен не ми пречи, че малката не е сладка, но се опитвам да я наглася колкото мога по-хубаво за пред майка й.

— Ела в кухнята — казвам й аз. — Ще ти направим закуска като за рожденичка.

Госпожа Лийфолт е на фризьор. Не си направи труда да остане при детето си, когато то се събуди на първия рожден ден, който ще помни. Но поне й купи, каквото искаше. Заведе ме в спалнята и посочи една голяма кутия на пода.

— Колко ще се зарадва само — рече госпожа Лийфолт. — Ходи, говори и дори плаче.

Малката наистина ще се зарадва на голямата розова кутия на бели точки. Отгоре има целофан, а вътре лежи кукла, висока колкото Мей Мобли. Казва се Алисън. Има руса къдрава коса и сини очи. Облечена е с розова рокля с волани. Всеки път, като пуснат рекламата, Мей Мобли тича при телевизора, хваща го от двете страни, лепва се за екрана и гледа сериозно. Госпожа Лийфолт изглежда, все едно ще се разплаче, докато гледа играчката. Струва ми се, че като е била малка, старата й зла майка никога не й е купувала, каквото е искала.

В кухнята приготвям овесена каша без подправки и поръсвам отгоре малки дъвчащи бонбони. Изпичам цялото това нещо, за да стане хрупкаво. После украсявам с нарязани ягоди. Овесената каша е само за това — да сложиш в нея нещата, които обичаш да ядеш. Трите розови свещички, които донесох от вкъщи, са в чантата ми. Изваждам ги и развивам амбалажната хартия, в която ги бях загърнала, за да не се огънат. След като ги запалвам, занасям купичката с овесена каша на малката, седнала на високото си столче, поставено на бялата пластмасова маса в средата на стаята. Казвам й:

— Честит рожден ден, Мей Мобли на две! Тя се засмива и отвръща: — Аз съм Мей Мобли на три!

— Вярно е! А сега духни свещичките, малката. Преди да се стопят в овесената каша.

Тя се взира в пламъчетата с усмивка.

— Духни ги, голямо момиче!

Тя ги духва наведнъж. Облизва кашата от свещите и започва да яде. След малко ми се усмихва и пита:

— Ти на колко години си?

— Ейбълийн е на петдесет и три!

Очите на малката се разширяват. Все едно съм на хиляда.

— Ти имаш ли… рожден ден?

— Да — засмивам се аз. — За съжаление имам. Моят рожден ден е другата седмица. — Не мога да повярвам, че ще стана на петдесет и четири години. Кога отлетя времето?

— Имаш ли бебета? — пита тя.

Разсмивам се:

— Цели седемнайсет.

Тя още не може да брои до седемнайсет, но знае, че е много.

— С толкова можеш да напълниш цялата кухня — казвам й аз.

Кафявите й очи са се разширили от учудване.

— Къде са бебетата?

— Из целия град. Всички бебета, които съм гледала.

— Защо не идват да си играят с мен?

— Защото повечето са пораснали. Много от тях вече си имат свои бебета.

Боже, колко объркана изглежда. Замисля се, все едно се опитва да ги преброи всичките. Накрая й казвам:

— И ти си едно от тях. Броя всички бебета, които гледам, за мои.

Тя кимва и скръства ръчички. Започвам да мия съдовете. Ще празнуват рождения й ден довечера, само семейството, и трябва да направя тортите. Първо ще приготвя ягодовата с ягодова глазура. Ако зависеше от Мей Мобли, тя щеше да яде само ягоди. А после ще направя другата.

— Да направим шоколадова торта — рече вчера госпожа Лийфолт. Бременна е в петия месец и си умира за шоколад.

Аз вече бях планирала менюто миналата седмица. Бях приготвила всичко. Не може да ми сервира нещо толкова важно в последния момент.

— Аха. А какво ще кажете за ягодова торта? Тя е любимата на Мей Мобли.

— О, не, тя иска шоколадова.

Днес ще отида до магазина, за да напазарувам всичко необходимо. Шоколадова другия път. Реших, че просто ще направя две торти. Така поне ще може да духне два пъти свещичките. Измивам чинията й от овесената каша. Давам й да пийне гроздов сок. Донесла е в кухнята старата си кукла, онази, дето кръсти Клаудия, с нарисувана коса и очи, които е се затварят. Когато я изпуснеш на пода, куклата издава жалък вой.

— Ето го и твоето бебче — казвам аз, а тя потупва куклата по гърба, все едно я кара да се оригне, и кимва. После казва:

— Ейби, ти си ми истинската майка — дори не ме поглежда, казва го така, като че ли говори за времето.

Коленича на пода, където тя си играе.

— Майка ти е на фризьор. Миличка, ти знаеш коя е твоята майка.

Но тя поклаща глава и прегръща куклата.

— Аз съм твое бебе — казва тя.

— Мей Мобли, знаеш, че само се шегувах, че всичките седемнайсет деца са мои, нали? Те не са мои наистина. Аз имах само едно дете.

— Знам — отвръща тя. — Аз съм твоето истинско дете. Другите, за които каза, не са истински.

И преди ми се е случвало да гледам объркани деца. Джон Грийн Дъдли — първата дума, която това момче изрече, беше „мама“ и когато я каза, гледаше право в мен. Но скоро след това започна да вика на всички, даже и на себе си, мама, викаше мама и на татко си. Това продължи дълго. Никой не се разтревожи. Разбира се, когато на игра започна да облича шарените полички на сестра си Джуъл Тейлър и да се пръска с „Шанел № 5“ всички малко се притеснихме. Работих у семейство Дъдли твърде дълго, повече от шест години. Татко му го водеше в гаража и го налагаше с гумения маркуч, като така се опитваше да пропъди момичето от него и накрая аз не издържах. Едва не задушавах Трийлор, когато се прибирах вкъщи и го прегръщах силно.

Когато започнахме да работим по историите, госпожица Скийтър ме попита кой е бил най-лошият ден от работата ми като прислужница. Казах й, че е бил денят, в който едно бебе се роди мъртво. Но не беше вярно. Най-лош беше всеки един ден от 1941 до 1947 г., докато чаках край вратата с мрежата против комари боят да свърши. Как ми се иска да бях казала на Джон Грийн Дъдли, че няма да отиде в ада. Че не е като уродите, дето ги показват по панаирите, задето харесва момчета. Иска ми се да му бях говорила хубави неща, както се опитвам да правя с Мей Мобли. Но вместо това само седях в кухнята и чаках да намажа с мехлем резките от маркуча.

Точно тогава чуваме как госпожа Лийфолт паркира под навеса. Започвам малко да се притеснявам какво ще направи тя, ако чуе думите на Мей Мобли за майката. Малката също се притеснява. Започва да размахва ръчички нагоре-надолу като пиленце.

— Шшт! Не казвай. Ще ме пляска.

Значи, вече е казвала това пред майка си. И на госпожа Лийфолт никак не й е харесало. Когато госпожа Лийфолт влиза с новата си фризура, Мей Мобли даже не я поздравява и изтичва в стаята си. Все едно се страхува, че майка й ще чуе какво си мисли.

Празненството за рождения ден на Мей Мобли минава добре, поне така ми казва госпожа Лийфолт на другия ден. В петък сутринта идвам на работа и заварвам три четвърти от шоколадовата торта да стоят на шкафа. Ягодовата е изядена. Същия следобед госпожица Скийтър идва да даде някакви хартии на госпожа Лийфолт. Веднага щом госпожа Лийфолт тръгва с клатушкане до тоалетната, госпожица Скийтър се вмъква в кухнята.

— За довечера остава ли? — питам аз.

— Да. Ще дойда.

Госпожица Скийтър не се усмихва много, откакто с господин Стюарт вече не ходят. Чух госпожа Хили и госпожа Лийфолт да говорят за това надълго и нашироко. Госпожица Скийтър си взима кока-кола от хладилника и заговаря тихо:

— Тази вечер ще довършим интервюто с Уини, а в събота и неделя ще започна да го оправям. Но след това няма да можем да се видим чак до четвъртък. Обещах на майка си да я закарам до Начез за някаква среща на „Дъщерите на американската революция“. — Госпожица Скийтър присвива леко очи, както прави, когато си мисли за нещо важно. — Това означава, че няма да ме има три дни.

— Добре — отвръщам аз. — Имате нужда от почивка.

Тя тръгва към трапезарията, но се обръща и казва:

— Ще запомниш, нали, тръгвам в понеделник и се връщам след три дни?

— Да, госпожо — отвръщам аз и се чудя защо реши да го повтори два пъти.

Още няма осем и половина в понеделник сутринта, а телефонът у госпожа Лийфолт вече звъни на пожар.

— Домът на госпожа Лийф…

— Веднага ми дай Елизабет!

Отивам да кажа на госпожа Лийфолт. Тя става от леглото, замъква се в кухнята по нощница и с ролки, и взима слушалката. Гласът на госпожа Хили се чува така, все едно не говори по телефона, а с мегафон. Чувам всяка дума.

— Минавала ли си покрай нас?

— Моля? За какво говориш…?

— Поместила го е в бюлетина за тоалетните. Изрично казах, че у нас трябва да се оставят старите палта, а не…

— Чакай да си взема… пощата, не разбирам за какво…

— Когато я намеря, ще я убия със собствените си ръце.

В ухото на госпожа Лийфолт прозвучава сигналът свободно. За секунда тя стои и се взира в телефона, а после си облича пеньоар върху нощницата.

— Трябва да изляза — казва тя и започва да тършува за ключовете си. — Веднага се връщам.

Тя изтичва с големия си корем през вратата, търкулва се на седалката в колата си и отпрашва. Поглеждам надолу към Мей Мобли, а тя вдига очи към мен.

— Не ме питай, малката. И аз не знам.

Знам обаче, че госпожа Хили тази сутрин се е върнала със семейството си от Мемфис, където прекараха събота и неделя. Винаги когато госпожа Хили замине някъде, госпожа Лийфолт говори само за това къде е тя и кога ще се върне.

— Хайде, малката — казвам аз след малко. — Да излезем на разходка и да разберем какво става.

Тръгваме по „Девайн“, завиваме наляво, после пак наляво и тръгваме нагоре, по улицата на госпожа Хили, която се казва „Мъртъл“. Макар да е август, е приятно за разходка, още не е станало твърде горещо. Наоколо прелитат чуруликащи птички. Мей Мобли ме държи за дланта и двете люлеем ръце, и си прекарваме чудесно. Днес покрай нас минават много коли, което е странно, защото улица „Мъртъл“ е задънена. Завиваме покрай голямата бяла къща на госпожа Хили. И какво да видим? Мей Мобли сочи с пръст и се разсмива:

— Виж. Виж, Ейби!

През живота си никога не съм виждала подобна гледка. Повече от трийсет на брой са. Клекала. Стоварени на поляната на госпожа Хили. Всичките са с различни форми и размери. Има сини, има розови, има бели. Някои нямат дъски, други нямат казанчета. Има стари, нови, с верига или лост за пускане на водата. Почти приличат на скупчени хора, защото капаците на някои са отворени, все едно говорят, а на други затворени — все едно слушат. Дръпваме се в канавката, защото по малката улица прииждат все повече коли. Хората минават с автомобилите си със свалени прозорци, правят завой около малкия остров от трева в края на улицата. Смеят се силно и повтарят: „Вижте само къщата на Хили“, „Вижте ги само“. Зяпат тоалетните, все едно преди не са виждали такова нещо.

— Една, две, три — започва да ги брои Мей Мобли. Стига до дванайсет и нататък трябва да продължа аз.

— Двайсет и девет, трийсет, трийсет и един. Трийсет и два клозета, малката.

Приближаваме се малко и виждаме, че тоалетните не са само из двора. На алеята има две една до друга, все едно са двойка. На предните стълби стои още една, все едно чака госпожа Хили да отвори вратата.

— Не е ли смешна онази с… Но малката се отскубва от ръката ми. Тича през двора, отива до розовата тоалетна в средата и вдига капака. Преди да се усетя, тя си е свалила гащичките и пишка, а аз хуквам след нея под звуците на десетина клаксона и пред очите на един мъж с шапка, който снима. Колата на госпожа Лийфолт е на алеята зад колата на госпожа Хили, но те двете не се виждат никъде. Сигурно са вътре и се вайкат какво ще правят с тази каша. Пердетата са пуснати и не виждам никакво движение. Стискам палци да не са снимали как малката пишка и после да я види половината Джаксън. Време е да се връщаме.

През целия път към къщи детето задава въпроси за онези тоалетни. Защо са там? Откъде са дошли? Може ли да отиде да види Хедър и заедно да си поиграят с тоалетните? След като се връщам в къщата на госпожа Лийфолт, телефонът се счупва да звъни цялата сутрин. Аз не го вдигам. Чакам да спре да звъни достатъчно дълго, за да се обадя на Мини. Но когато госпожа Лийфолт затръшва кухненската врата след себе си, хваща телефона и светкавично започва да дърдори. Докато я слушам, бързо навързвам цялата история.

Госпожица Скийтър е публикувала в бюлетина съобщението на госпожа Хили за тоалетните, както си трябвало. Списъкът с причините защо белите и черните не могат да използват една и съща тоалетна. А под него следвало съобщението за събирането на стари палта, или поне така трябвало да бъде. Вместо палта обаче, там пишело нещо от рода на: „Занесете старите си тоалетни на ул. «Мъртъл» № 228. Ние ще сме извън града, но вие ги оставете отпред.“ Просто е объркала една дума. Или поне така подозирам, че ще каже.

За лош късмет на госпожа Хили по това време нямаше никакви други новини. Нито от Виетнам, нито за мобилизацията. Няма нищо ново за големия протест във Вашингтон с преподобния Кинг. На следващия ден къщата на госпожа Хили с всичките тоалетни пред нея се появява на първа страница на „Джаксън джърнъл“.

Трябва да призная, че гледката е доста смешна. Ще ми се само снимката да беше цветна, за да се различават всички нюанси на розовото, синьото и бялото. Трябвало е да я кръстят десегрегация на тоалетните.

Заглавието гласи: „Наминете, поседнете!“ Към него няма статия. Само снимката и малък надпис, който казва: „Домът на Хили и Уилям Холбрук в Джаксън, Мисисипи, тази сутрин представляваше забележителна гледка“.

А като казвам, че не се случва нищо, не говоря само за Джаксън, а за целите Съединени щати. Лоти Фрийман, която работи в имението на губернатора, където получават всички национални вестници, ми каза, че е видяла снимки в светската рубрика на „Ню Йорк Таймс“. Под всяка от снимките пишело: „Домът на Хили и Уилям Холбрук, Джаксън, Мисисипи“.

В дома на госпожа Лийфолт през тази седмица продължават дългите телефонни разговори, а госпожа Лийфолт кима, като че ли госпожа Хили вече й е надула главата. Част от мен иска да се посмее на тоалетните, но на другата част й иде да заплаче. Госпожица Скийтър пое ужасно голям риск, като настрои госпожа Хили срещу себе. Тази вечер се прибира от Начез и се надявам да се обади. Май се сещам защо изобщо замина.

В четвъртък сутринта още нямам вести от госпожица Скийтър. Приготвям се да гладя в хола. Госпожа Лийфолт се прибра у дома с госпожа Хили и двете сядат на масата в трапезарията. Госпожа Хили не е идвала тук, откакто стана онова с тоалетните. Предполагам, че не излиза много от къщи. Намалявам звука на телевизора и наострям уши.

— Ето. Ето за какво ти говорех. — Госпожа Хили отваря малка книжка. Прокарва пръст по редовете.

Госпожа Лийфолт поклаща глава.

— Знаеш какво означава това, нали? Иска да промени тези закони. Защо иначе ще носи тази брошура със себе си?

— Не мога да повярвам — отвръща госпожа Лийфолт. — Не мога да докажа, че тя е докарала тоалетните в двора ми. Но това — тя вдига книжката и потупва по нея, — това е твърдо доказателство, че е намислила нещо. Освен това възнамерявам да кажа и на Стюарт Уитуърт.

— Но те вече не ходят.

— Въпреки това той трябва да разбере. В случай че е склонен да се събере пак с нея. Заради кариерата на сенатор Уитуърт.

— Но може наистина да е допуснала грешка в бюлетина. Може да…

— Елизабет — скръства ръце Хили. — Не говоря за тоалетни. Говоря за законите на този щат. Помисли си, искаш ли Мей Мобли да седи до чернокожо момче в часовете по английски език? — Госпожа Хили хвърля поглед към мен на масата за гладене. Снижава глас, но никак не я бива да шепне. — Искаш ли негрите да живеят тук, в този квартал? Да докосват задника ти, когато те задминават на улицата?

Вдигам очи и виждам, че госпожа Лийфолт е започнала да схваща. Тя изправя примерно гръб.

— Уилям побесня, когато видя какво е направила с къщата ни, и не мога повече да петня името си, като общувам с нея, не и с предстоящите избори. Вече поканих Джийни Калдуъл да заеме мястото на Скийтър в групата ни по бридж.

— Изхвърлила си я от клуба по бридж?

— И още как! Мислех си да я изхвърля и от женската организация.

— Имаш ли изобщо това право?

— Разбира се, че имам. Но искам тя да седи в залата и да види, че е станала за смях — кимва госпожа Хили. — Трябва да разбере, че не може да продължава така. Имам предвид, че е едно да се държи така пред нас, но при други хора може да си докара големи неприятности.

— Вярно е. В града има расисти — казва госпожа Лийфолт.

Госпожа Хили кима:

— О, да, пълно е. След малко двете стават и отиват някъде с колата. Доволна съм, че не се налага да им гледам физиономиите известно време. По пладне господин Лийфолт се прибира вкъщи за обяд, което се случва рядко. Той сяда на малката маса за закуска.

— Ейбълийн, приготви ми обяд, моля те. — Той взима вестника и го тръсва, за да се изправят страниците. — Искам печено говеждо.

— Да, господине. — Поставям подложка, салфетка и сребърни прибори пред него. Той е висок и много слаб. Съвсем скоро ще оплешивее напълно. Около главата му има пръстен черна коса, но темето му е голо.

— Ще останеш ли да помагаш на Елизабет с бебето? — пита той, без да вдига очи от вестника. Той по принцип изобщо не ми обръща внимание.

— Да, господине — отвръщам аз.

— Защото чувам, че често си сменяш работата.

— Да, господине — отвръщам аз. Вярно е. Повечето прислужници остават при едно и също семейство през целия си живот, но не и аз. Имам си причини да напускам, когато децата станат на осем-девет години. Смених няколко работи, докато разбера това. — Справям се най-добре с малки деца.

— Значи не гледаш на себе си съвсем като на прислужница. Ти си по-скоро бавачка на децата. — Той сваля вестника и ме поглежда. — Специалист си, като мен.

Не казвам нищо, а само леко кимвам.

— Разбираш ли, аз се занимавам само с данъците на фирми, а не попълвам данъчните декларации на отделни лица.

Започвам да се притеснявам. За пръв път говори с мен толкова, а работя тук от три години.

— Сигурно е трудно да си намираш нова работа всеки път, когато децата пораснат достатъчно, че да тръгнат на училище.

— Винаги изскача по нещо.

Той не отговаря и аз тръгвам да вадя печеното от хладилника.

— На човек са му нужни добри препоръки, когато се мести на различни места като теб.

— Да, господине.

— Чух, че познаваш Скийтър Филън. Старата приятелка на Елизабет.

Не вдигам глава. Съвсем бавно започвам да режа, режа, режа месото на филийки. Сърцето ми вече бие три пъти по-бързо.

— Понякога й помагам със съвети за чистене. За статиите.

— Така ли? — пита господин Лийфолт.

— Да, господине. Просто ме пита за съвети.

— Не искам повече да разговаряш с тази жена, нито за чистене, нито да й казваш здрасти, ясно ли е?

— Да, господине.

— Ако чуя, че си говорила с нея, ще си имаш големи неприятности. Разбра ли?

— Да, господине — прошепвам аз и се чудя какво ли знае този човек. Господин Лийфолт пак вдига вестника.

— Направи ми сандвич с месото. Сложи и малко майонеза. И да не е твърде препечен, не искам да стане сух.

 

 

Същата вечер с Мини седим на кухненската маса у нас. Днес следобед ръцете ми започнаха да треперят и още не са спрели.

— Този грозен бял глупак! — казва Мини. — Просто ми се ще да знам какво му се върти в главата.

На задната врата се почуква и двете с Мини се споглеждаме. Само един човек чука така на вратата ми, всички останали направо влизат. Отварям и виждам госпожица Скийтър.

— Мини е тук — прошепвам аз, защото винаги е по-безопасно да знаеш, че влизаш в стая, в която е Мини. Радвам се, че дойде. Имам да й разправям много, а не знам откъде да започна. Но се изненадвам, че по лицето на госпожица Скийтър виждам нещо подобно на усмивка. Предполагам, че още не е говорила с госпожа Хили.

— Здравей, Мини — казва тя, когато влиза вътре. Мини извръща поглед към прозореца:

— Здравейте, госпожице Скийтър.

Преди да успея да кажа каквото и да било, госпожица Скийтър сяда и започва да говори:

— Хрумнаха ми някои идеи, докато ме нямаше. Ейбълийн, мисля, че трябва да започнем с твоята глава. — Тя изважда някакви листове от онази смешна стара чанта. — След това ще разменим историята на Лувиния с тази на Фей Бел, защото не бива да слагаме три драматични разказа един след друг. По-късно ще решим как да подредим средната част, но Мини, мисля, че твоята история определено трябва да е последна.

— Госпожице Скийтър… трябва да ви кажа нещо — прекъсвам я аз.

С Мини се споглеждаме.

— Аз ще си ходя — казва намръщено Мини, все едно столът й е станал прекалено твърд и не може повече да седи на него. Тя тръгва към вратата, но по пътя докосва госпожица Скийтър по рамото, съвсем бързичко, но продължава да гледа напред, все едно не го е направила. В следващия миг вече я няма.

— Нямаше ви в града известно време, госпожице Скийтър — разтривам аз врата си. След това й разказвам как госпожа Хили извади книжката и я показа на госпожа Лийфолт. И Бог знае на кого още я е показала из града. Госпожица Скийтър кимва и казва:

— Мога да се справя с Хили. Това не уличава нито теб, нито другите прислужници, нито книгата. После й разказвам какво ми рече господин Лийфолт, как ясно заяви да не говоря повече с нея за статиите за чистенето. Не ми се иска да й казвам тези неща, но така или иначе, ще ги научи, а искам да ги чуе първо от мен. Тя ме слуша внимателно, задава ми няколко въпроса. Когато свършвам, ми казва:

— Райли е само въздух под налягане. Ще трябва обаче много да внимавам, когато ходя у Елизабет. Няма да влизам повече в кухнята.

А аз виждам, че тя още не разбира съвсем какво се случва. Колко са ядосани приятелките й. Разказвам й как госпожа Хили заяви, че ще я унижи пред женската организация. Казвам й, че са я изхвърлили от групата по бридж. Казвам й, че госпожа Хили ще разкаже всичко на господин Стюарт, за всеки случай, ако е „склонен“ пак да се събере с нея. Скийтър извръща очи и се опитва да се усмихне.

— Тази стара история и без това вече не ме вълнува — засмива се леко и сърцето ми се свива. Защото всеки се вълнува от подобни неща. Черни, бели — дълбоко в себе си всички се вълнуваме.

— Аз просто… исках да го чуете от мен, а не из града. За да сте подготвена. За да бъдете много внимателна.

Тя прехапва устни и кимва:

— Благодаря ти, Ейбълийн.