Катрин Стокет
Слугинята (19)

Глава 19

Годината е 1963. Космическата епоха, както я наричат. Човек вече обиколи Земята с кораб. Изобретиха хапче, с чиято помощ омъжените жени да не забременяват. Тенекиените кутийки с бира се отварят само с един пръст, вместо с отварачка за консерви. И въпреки всичко това в къщата на родителите ми е толкова горещо, колкото е било и през 1899 г. — годината, през която прадядо ми я е построил.

— Мамо, моля те. Кога ще си вземем климатик?

— Оцеляхме досега и без електрическа машина за охлаждане и нямам намерение да слагам подобна нелепа измишльотина на прозореца си.

И така се ниже месец юли, принудена съм да се преместя от мансардата си на едно походно легло на остъклената задна веранда. Като деца с Карлтън спяхме тук с Константин през лятото, когато мама и татко ходеха на сватби извън града. Константин спеше със старомодна бяла нощница, закопчана до брадичката и спускаща се до пръстите на краката й, макар да беше горещо като в царството на Хадес. Приспиваше ни с песни. Гласът й бе така прекрасен, а аз не проумявах как не е ходила на уроци по пеене. Майка все казваше, че човек не може да научи нищо, ако не взима уроци. Струва ми се нереално, че Константин е седяла точно тук, на верандата, а сега я няма. И никой не иска да ми каже къде е. Чудя се дали някога ще я видя пак. Пишещата ми машина сега е поставена до леглото върху бяла емайлирана масичка. Под нея стои червената ми чанта.

Взимам носната кърпа на татко и избърсвам челото си, притискам натрошен лед върху китките се. Дори и на задната веранда стрелката на кръглия термометър на компания „Ейвъри Лъмбър“ се покачва от 31 на 35 и достига 38 градуса. За щастие Стюарт не идва у дома през деня, когато жегата е най-силна. Взирам се в пишещата машина, а нямам какво да правя, нямам нищо за писане. Историите на Мини са готови и напечатани. Чувството е ужасно. Преди две седмици Ейбълийн ми каза, че Юл Мей, прислужницата на Хили, може и да ни помогне, че всеки път, когато Ейбълийн говори с нея, тя проявява малко повече интерес. Но след убийството на Медгар Евърс и арестите и побоите над чернокожи от полицаите, съм сигурна, че вече е уплашена до смърт. Може би трябва да отида у Хили и сама да попитам Юл Мей. Не, Ейбълийн е права, вероятно ще я уплаша още повече и ще съсипя всеки шанс да ни помогне.

Кучетата са се свили под къщата, прозяват се и скимтят в жегата. Едно от тях излайва апатично, когато петимата негри, които работят за татко на полето, пристигат с един камион. Мъжете скачат от каросерията и когато краката им тупват на земята, се вдига прах. За миг остават по местата си, с безизразни лица, неспособни да помръднат. Бригадирът им прокарва червен парцал по челото, устните и врата си. Такава невъобразима жега е, че не знам как могат да стоят и да се пържат на слънцето.

При едно от редките повявания на вятъра страниците на списание „Лайф“ се разлистват. От корицата се усмихва Одри Хепбърн без капчици пот над горната устна. Взимам го и прелиствам набръчканите страници, докато не стигам до статията за жената от Съветския съюз, която полетя в космоса. Вече знам какво пише на следващата страница. Там има снимка на Карл Робъртс, чернокож учител от Пелахачи, град на шейсет и пет километра от тук. „През април Карл Робъртс сподели пред репортери от Вашингтон какво е да си чернокож в Мисисипи и нарече губернатора «жалък човек с морала на уличница». Робърт бе намерен жигосан и обесен на един орех.“ Бяха убили Карл Робъртс, защото е казал какво мисли, защото е говорил. Сещам се как преди три месеца си мислех, че ще е лесно да убедя десетина прислужници да говорят с мен. Като че ли през цялото време те са чакали, за да споделят историите си с бяла жена. Колко глупаво от моя страна!

Когато вече не издържам и миг повече на жегата, отивам да седна на единственото хладно място в цялата ферма. Включвам двигателя, затварям прозорците догоре, вдигам роклята си на ханша и оставям климатикът да духа в лицето ми на най-високата степен. Облягам глава на седалката, а светът избледнява с дъх на фреон и кожа на кадилак. Чувам, че на алеята пред къщата спира пикап, но не отварям очи. Миг по-късно вратата откъм пасажерската седалка се отваря. — Мамка му, тук е страхотно. Дърпам роклята си надолу.

— Какво правиш тук?

Стюарт затваря вратата и ме целува бързо по устните. — Разполагам само с минутка. Трябва да хвана един човек от Комисията по петрол и газ на Мисисипи. Не успях да те предупредя.

Той ме хваща за ръката и се усмихва. От два месеца се срещаме по два пъти седмично, ако не броим ужасната първа среща. Но това е най-дългата връзка, която съм имала, и в момента ми се струва, че е най-прекрасната на света.

— Искаш ли да дойдеш? — пита той.

— В Билокси? Сега?

— Веднага — казва Стюарт и прокарва хладната си длан по крака ми.

Както винаги, леко подскачам. Поглеждам ръката му, после вдигам очи, за да се уверя, че майка не ни шпионира.

— Хайде, тук е ужасно горещо. Отседнал съм в „Еджуотър“, на самия плаж.

Разсмивам се и се отпускам след всичките тревоги от последните няколко седмици.

— Искаш да отседнем в „Еджуотър“… заедно? В една стая?

Той кимва:

— Ще успееш ли да се измъкнеш?

Елизабет би се ужасила само от мисълта да спиш в една стая с мъж, преди да сте се оженили, а Хили би ми казала, че ще съм истинска глупачка дори да се замисля по въпроса. Те бяха пазили девствеността си ожесточено, като деца, които не искат да споделят играчките си. И въпреки това аз се замислих. Стюарт се премества по-близо до мен. Мирише на бор и опушен тютюн, скъп сапун, какъвто у дома никога не се е използвал.

— Мама ще припадне, Стюарт, освен това имам работа… — но, Боже, колко хубаво мирише. Гледа ме, сякаш иска да ме схруска, и аз потръпвам на студената струя от климатика.

— Сигурна ли си? — прошепва той и ме целува по устата, но не така възпитано като преди. Ръката му още е върху горната част на бедрото ми и изведнъж започвам да се чудя дали се е държал така и с годеницата си Патриша. Дори не знам дали са си лягали заедно. От самата мисъл, че са се докосвали, ми призлява и се отдръпвам от него.

— Просто… не мога. Знаеш, че не мога да кажа на майка…

Той изпуска дълга въздишка на съжаление, а изражението на разочарование, изписано по лицето му, много ми харесва. Сега разбирам защо момичетата се дърпат — само за да видят този сладък израз на съжаление.

— Не я лъжи — казва той. — Знаеш колко мразя лъжите.

— Ще ми се обадиш ли от хотела?

— Да. Съжалявам, че трябва да си тръгна толкова бързо. А, за малко да забравя. Майка и татко канят всички ви на вечеря след три седмици, в събота вечерта.

Изправям се на седалката. Досега не съм се срещала с родителите му.

— Какво искаш да кажеш с това „всички“?

— Теб и родителите ти. Заповядайте да се запознаете със семейството ми.

— Но защо… всички?

Той свива рамене.

— Родителите ми искат да се запознаят с тях. А аз искам те да се запознаят с теб.

— Но…

— Съжалявам, скъпа — казва той и прибира косата ми зад ухото. — Трябва да тръгвам. Да ти звънна ли утре вечер?

Кимвам. Той излиза на жегата и потегля, като помахва на татко, който върви по прашната алея. Оставам насаме с тревогите си в кадилака. Вечеря в дома на щатския сенатор. С майка, която ще задава хиляди въпроси. Ще изглежда отчаяна да ме омъжи. Ще говори за попечителски фондове, събрани с отглеждането на памук.

 

 

След три мъчително дълги горещи нощи, без да имам каквито и да било вести от Юл Мей или други прислужници, Стюарт идва у дома направо след срещата си на крайбрежието. На мен вече ми е омръзнало да пиша само бюлетини и статии за рубриката на госпожа Мърна. Изтичвам по стълбите и той ме прегръща, сякаш не сме се виждали от седмици. Стюарт има слънчев загар, който се откроява на фона на бялата му риза, смачкана на гърба от шофирането и с навити ръкави. Както винаги, се усмихва дяволито. Двамата сядаме в противоположните краища на дневната и се взираме един в друг. Чакаме майка да си легне. Татко заспа още по залез. Стюарт не откъсва очи от мен, докато майка не спира да бъбри за жегата и как Карлтън най-сетне е намерил „подходящото момиче“.

— Много се вълнуваме, че ще вечеряме с родителите ти, Стюарт. Предай това на майка си, моля те.

— Да, госпожо.

Той пак ми се усмихва. Харесвам в него толкова много неща. Когато говорим, ме гледа в очите. По дланите му има мазоли, но ноктите му са чисти и изрязани. Обичам да ме докосва с грубите си ръце по врата. И ще излъжа, ако не призная, че се радвам да има с кого да ходя по сватби и сбирки. Да не се налага да понасям погледа на Райли Лийфолт, когато разбере, че пак ще се мъкна с тях. Начумереното му изражение, когато трябва да носи моето палто заедно с това на Елизабет и да ми носи напитки. А сега имам Стюарт. От мига, в който се появява, се чувствам закриляна, освободена. Майка не ме критикува пред него, от страх, че и той може да забележи недостатъците ми. Не ми натяква пред него, защото знае, че ще се държа зле, ще мърморя. Ще намаля шансовете си. За майка всичко това е една голяма игра — да покаже само едната ми страна, да не допуска истинският ми характер да излезе наяве, докато не стане „твърде късно“. Най-накрая в девет и половина майка приглажда полата си, сгъва едно одеяло бавно и прецизно, все едно е скъпо писмо.

— Е, аз ще си лягам. Ще ви оставя вас, младите, насаме. Юджиния — тя хвърля поглед към мен, — няма да стоите до много късно, нали?

Усмихвам се мило. На двайсет и три години съм, по дяволите.

— Разбира се, мамо.

Тя излиза, а ние оставаме седнали, взираме се един в друг и се усмихваме. Чакаме. Майка обикаля из кухнята, затваря някакъв прозорец, налива си вода. След няколко секунди чуваме как вратата на спалнята се затваря с изщракване. Стюарт става и казва:

— Ела тук.

С една крачка стига до мен в другия край на стаята, слага ръцете ми върху бедрата си и ме целува по устните, все едно съм напитката, за която умира цял ден. Чувала съм момичетата да казват, че усещането е, все едно се разтапяш. Но аз имам чувството, че се издигам, сякаш ставам все по-висока и надниквам зад оградата, зървам цветове, които преди не съм виждала. Налагам си да се отдръпна. Имам да му казвам нещо.

— Ела тук, седни.

Сядаме един до друг на дивана. Той пак се опитва да ме целуне, но аз отдръпвам глава. Опитвам се да не гледам как слънчевият загар подчертава сините му очи. Или как прави косъмчетата по ръцете му златисти, изрусели.

— Стюарт… — преглъщам аз, преди да задам въпроса, от който се ужасявам. — Когато беше сгоден, родителите ти разочароваха ли се? Разочароваха ли се, когато се случи… каквото и да се е случило… с Патриша?

Усмивката му веднага помръква. Той ме поглежда:

— Майка беше разочарована. Двете бяха близки.

Вече съжалявам, че съм повдигнала въпроса, но трябва да разбера.

— Колко близки?

Той оглежда стаята.

— Имате ли нещо за пиене тук? Бърбън?

Отивам в кухнята и му наливам в една чаша от бутилката за готвене на Паскагула, и доливам много вода. Стюарт показа още първия път, когато се появи на верандата у нас, че темата за годеницата му е неприятна. Но трябва да знам какво се е случило. Не само от любопитство. Досега не съм имала връзка. Трябва да знам какво може да доведе до окончателна раздяла. Трябва да знам колко правила можеш да нарушиш, преди да те зарежат, и на първо място — какви точно са тези правила.

— Значи, са били добри приятелки, така ли? — питам го аз. След две седмици ще се запозная с майка му. Мама вече е планирала пазаруване в „Кенингтънс“ за утре.

Той отпива голяма глътка и се намръщва.

— Събираха се да обменят градинарски съвети и да обсъждат кой за кого се оженил. — Вече няма и следа от дяволитата му усмивка. — Майка доста се разстрои, след като… всичко приключи.

— Значи, ще ме сравнява с Патриша, така ли?

Стюарт примигва за миг:

— Вероятно.

— Прекрасно. Нямам търпение.

— Майка просто… иска да ме предпази. Тревожи се, че пак ще ме наранят — извръща поглед той.

— Къде е Патриша сега? Още ли живее тук, или…

— Не. Замина. Премести се в Калифорния. Може ли сега да говорим за нещо друго?

Въздъхвам и се облягам назад на дивана.

— Родителите ти поне знаят ли какво точно се е случило? Имам предвид, аз имам ли право да знам? — Защото у мен се надига гняв, че той не иска да ми сподели нещо толкова важно.

— Скийтър, казах ти, че не обичам да говоря за… — но в същия миг стисва зъби и продължава по-тихо: — Татко знае само част от случилото се. Майка знае цялата история, както и родителите на Патриша. Тя самата, разбира се, също знае. — Той допива питието си. — Ясно е, че тя знае много добре какво направи.

— Стюарт, искам да знам само за да не допусна същата грешка.

Той ме поглежда и се опитва да се засмее, но от устата му излиза по-скоро ръмжене.

— Ти никога не би направила онова, което тя ми стори.

— Какво? Какво е направила?

— Скийтър — въздъхва той и оставя чашата си. — Уморен съм. Най-добре да се прибирам.

 

 

На следващата сутрин влизам в горещата кухня, ужасена от предстоящия ден. Майка е в стаята си и се приготвя за обикалянето по магазините, за да си купим дрехи за вечерята у семейство Уитуърт. Нося сини джинси и размъкната блуза.

— Добро утро, Паскагула.

— Добро утро, госпожице Скийтър. Обичайната закуска ли искате?

— Да, ако обичаш.

Паскагула е дребна и пъргава. Миналия юни й казах, че обичам кафето си без захар и препечената филийка тънко намазана с масло, и не се наложи да й го повтарям повече. В това отношение прилича на Константин — никога не забравя какво предпочитаме. Чудя се колко ли закуски на бели жени са се запечатали в мозъка й. Чудя се какво ли е цял живот да се опитваш да помниш предпочитанията на други хора за маслото върху филията, количеството кола за гладене и смяната на чаршафите. Паскагула сервира кафето на масата пред мен. Не ми го подава в ръка. Ейбълийн ми каза, че не се прави така, защото ръцете ни може да се докоснат. Не си спомням как Константин сервираше напитки.

— Много ти благодаря — казвам й аз.

Тя примигва за секунда, после се усмихва леко.

— Няма защо.

Осъзнавам, че сега за пръв път някой й благодари искрено. Изглежда смутена.

— Скийтър, готова ли си? — провиква се майка от коридора.

Извиквам в отговор, че съм готова. Изяждам си филийката с надеждата, че пазаруването ще приключи бързо. Надраснала съм с десет години времето, в което майка да ми избира дрехи. Вдигам очи и забелязвам, че Паскагула ме наблюдава от мивката. Когато вижда, че я гледам, тя извръща поглед. Преглеждам оставения на масата „Джаксън джърнъл“. Следващата рубрика на госпожа Мърна излиза чак другия понеделник и в нея ще бъдат разбулени мистериите на петната от котлен камък. В раздела за национални новини има статия за някакво ново хапче, наречено „Валиум“, „което помага на жените да се справят с предизвикателствата на ежедневието“. Боже, в момента бих изпила десет такива. Вдигам очи и се изненадвам, че Паскагула стои до мен.

— Какво… искаш ли нещо, Паскагула? — питам я аз.

— Трябва да ви кажа нещо, госпожице Скийтър. За онова…

— Не можеш да ходиш в „Кенингтънс“ с гащеризон — заявява майка от прага. Паскагула изчезва като дим, вече се е върнала на мивката и опъва черния гумен маркуч от кранчето на чешмата до съдомиялната. — Качи се горе и си облечи нещо подходящо.

— Майко, ще ходя така. Какъв е смисълът да се глася, за да си купувам нови дрехи?

— Юджиния, моля те, не усложнявай нещата още повече. Майка се връща в спалнята, но знам, че разговорът не е приключил.

Свистенето на съдомиялната изпълва стаята. Подът под босите ми крака вибрира, а подрънкването на машината е успокояващо, достатъчно силно, че да заглуши разговор. Поглеждам към Паскагула на мивката.

— Искаше ли да ми кажеш нещо, Паскагула? — питам я аз.

Паскагула хвърля поглед към вратата. Дребна е като дете, на практика на половината на моя ръст. Много е боязлива и аз навеждам глава, когато говоря с нея. Тя се приближава мъничко.

— Юл Мей ми е братовчедка — казва Паскагула на фона на шума от машината. Шепне, но сега не изглежда никак плаха.

— Аз… не знаех.

— Близки роднини сме и тя през седмица наминава да ме види у дома. Тя ми каза какво правите. — Паскагула присвива очи и аз очаквам да ми каже да оставя братовчедка й на мира.

— Променяме имената. Казала ти е и това, нали? Не искам никой да си има неприятности.

— Тя рече, че в неделя ще ви помогне. Опитала се да звънне на Ейбълийн, но не я намерила. Щях да ви кажа по-рано, но… — тя отново поглежда към вратата.

Смаяна съм.

— Така ли? Наистина ли? — Ставам от масата. Макар да знам, че не е разумно, не се сдържам и я питам:

— Паскагула, искаш ли… и ти да помогнеш с историите?

Тя ме поглежда спокойно. — Искате да кажете, да разправям какво е да работя при… майка ви?

Споглеждаме се и вероятно си мислим едно и също. Колко неудобно ще бъде за нея да разказва и колко неудобно ще е за мен да слушам.

— Не за майка — казвам бързо аз. — За предишни места, на които си работила.

— Това е първата ми работа като домашна помощница. Преди сервирах обяда в Дома за стари дами. Преди да го преместят във Флоууд.

— И искаш да кажеш, че майка не е възразила, че нямаш опит като домашна помощница?

Паскагула забива поглед в покрития с червен балатум под и казва, отново плахо:

— Никой друг не искаше да работи при нея. Не и след онази случка с Константин.

Внимателно поставям ръка на масата.

— А ти какво мислиш за случилото се?

Лицето на Паскагула става безизразно. Тя примигва няколко пъти и ми става ясно, че ме е надхитрила:

— Нищо не знам за това. Само исках да ви кажа какво рече Юл Мей. — Тя отива до хладилника, отваря го и надниква вътре.

Изпускам дълга и дълбока въздишка. Всяко нещо с времето си.

Пазаруването с майка не е толкова непоносимо както обикновено, вероятно заради добрата новина от Юл Мей. Майка седи на един стол в нишата с пробните, а аз се спирам на първия костюм, който пробвам — от светлосин памучен плат, с обла яка на сакото. Оставяме го в магазина, за да отпуснат подгъва. Изненадвам се, че майка не пробва нито една дреха. Само след половин час казва, че е уморена, и на връщане към Лонглийф карам аз. Майка отива направо в спалнята, за да полегне. След като се прибираме, се обаждам у Елизабет с разтуптяно сърце, но телефона вдига самата Елизабет. Нямам смелост да попитам за Ейбълийн. След случката с чантата си обещах да внимавам повече. Изчаквам до вечерта с надеждата, че Ейбълийн ще си е вкъщи. Сядам на кутията от брашно и заравям пръсти в чувал с ориз. Тя вдига след първото иззвъняване.

— Тя ще ни помогне, Ейбълийн. Юл Мей се съгласи!

— Моля? Кога разбрахте?

— Днес следобед. Паскагула ми каза. Юл Мей не е успяла да се свърже с теб.

— Божке, бяха ми спрели телефона, защото закъснях със сметката този месец. Говорихте ли с Юл Мей?

— Не, реших, че ще е по-добре първо ти да говориш с нея.

— Странна работа. Днес следобед се обадих от работа в къщата на госпожа Хили, но тя рече, че Юл Мей вече не работи при нея, и затвори. Разпитвам насам-натам, но никой нищичко не знае.

— Хили я е уволнила ли?

— Не знам. Надявам се, че е напуснала.

— Ще се обадя на Хили и ще разбера. Боже, надявам се Юл Мей да е добре.

— А сега, след като телефонът ми пак работи, аз ще се опитам да се обадя на Юл Мей.

Звъня у Хили четири пъти, но никой не вдига. Накрая се обаждам на Елизабет и тя ми казва, че Хили е заминала за Порт Гибсън и ще се върне утре. Бащата на Уилям бил болен.

— Нещо случило ли се е с… прислужницата й? — питам възможно най-небрежно аз.

— Всъщност тя спомена нещо за Юл Мей, но после каза, че закъснява и трябва да пренесе багажа в колата.

През останалата част от вечерта седя на верандата и репетирам въпросите, притеснена какво ли ще разкрият историите на Юл Мей за Хили. Въпреки разногласията помежду ни, Хили си остава една от най-близките ми приятелки. Но книгата, която сега ще получи нов тласък, е по-важна от всичко. В полунощ лягам на походното легло. Навън, зад мрежата, свирят щурци. Тялото ми потъва в тънкия дюшек и усещам пружините. Краката ми висят от края на леглото, помръдват нервно и изпитвам облекчение за пръв път от месеци. Една прислужница е, не са дванайсет, но поне още една се съгласи.

На следващия ден сядам пред телевизора и гледам новините в дванайсет на обяд. Чарлс Уоринг ми съобщава, че шейсет американски войници са били убити във Виетнам. Натъжавам се. Шейсет души, загинали далеч от всички хора, които са обичали. Струва ми се, че се разстройвам толкова заради Стюарт, но Чарлс Уоринг изглежда странно въодушевен от цялата работа. Взимам цигара и я оставям обратно. Опитвам се да не пуша, но се притеснявам за довечера. Майка само ми натяква за пушенето и аз самата знам, че е добре да ги откажа, но все пак от цигарите не се умира. Ще ми се да разпитам Паскагула какво точно й е казала Юл Мей, но тази сутрин Паскагула се обади да каже, че имала някакъв проблем и ще успее да дойде чак следобед. Чувам как майка помага на Джеймсо да приготви сладолед на задната веранда. Дори и тук, в предната част на къщата, се чува звукът от чупенето на лед и хрущенето на захар. От сладкия звук ми се дояжда, но знам, че ще стане готов чак след часове. Разбира се, никой не прави сладолед по пладне в горещ ден, тъй като тази работа обикновено се върши нощем, но майка си е наумила, че ще приготви сладолед от праскови, и жегата няма да я спре.

Надниквам на задната веранда. Големият сребърен съд за приготвяне на сладолед е студен и запотен. Подът на верандата вибрира. Джеймсо седи на обърната с дъното нагоре кофа, с машината между коленете си и върти дървената дръжка с ръкавици на ръцете. От кладенчето със сух лед се вдига пара.

— Паскагула дойде ли вече? — пита майка, докато налива сметана в машината.

— Още не е — отвръщам аз. Майка се поти. Прибира освободилите се кичури коса зад ухото си.

— Дай да те отменя малко, мамо. Струва ми се, че ти е горещо.

— Не знаеш как се прави. Аз трябва да свърша тази работа — отвръща тя и ми махва с ръка да се прибирам вътре.

По новините Роджър Стикър стои пред пощата на Джаксън със същата глупава усмивка на лицето като военния репортер.

— … тази модерна система за адресиране се нарича п-п-пощенски код, точно така, повтарям п-п-пощенски код, който представлява пет цифри, които се изписват в долния край на плика за писма… — Той вдига едно писмо и ни показва къде трябва да напишем цифрите.

Един беззъб мъж с гащеризон заявява:

— Никой няма да използва тези цифри. Хората още не могат да свикнат с телефона.

Чувам входната врата да се затваря. След минута Паскагула влиза в дневната.

— Майка е на задната веранда — казвам й аз, но Паскагула не се усмихва, дори не ме поглежда. Просто ми дава малък плик с писмо.

— Тя щеше да го пусне по пощата, но аз й рекох, че ще ви го донеса. Писмото е адресирано до мен, но името на подателя не е написано. Да не говорим за пощенски код.

Паскагула се отправя към задната веранда. Отварям писмото. Написано е с черен химикал, върху правите сини редове на лист от ученическа тетрадка:

„Уважаема госпожице Скийтър, Пиша ви, да ви кажа колко съжалявам, че няма да мога да ви помогна с историите. Няма да мога и искам лично да ви разкажа защо. Както знаете, работех при една ваша приятелка. Там не ми харесваше и много пъти ми се е искало да напусна, но все ме беше страх. Страхувах се, че заради нея няма да си намеря друга работа. Вероятно не знаете, че след като завърших гимназия, постъпих в колеж. Щях да завърша, но реших да се омъжа. Едно от малкото неща, за които съжалявам в живота си, е, че не се дипломирах. Имам двама сина близнаци, заради които обаче си струваше да се откажа. От десет години със съпруга ми събираме пари, за да ги изпратим в колежа «Тугалу», но колкото и усърдно да се трудехме, не успяхме да съберем достатъчно и за двете момчета. Синовете ми са еднакво умни и еднакво силно желаят да получат образование. Разполагаме с пари да изпратим само единия, и ви питам, как да избереш кой от близнаците да отиде да учи и кой да започне работа във фабриката за катран? Как да кажеш на едното си дете, че го обичаш колкото другото, при условие че си решил то да не получи шанс в живота? Няма как. Намирате някакъв начин. Какъвто и да било. Предполагам, че можете да приемете това писмо и като признание.

Откраднах от онази жена. Един грозен рубинен пръстен, който се надявах, че ще покрие остатъка от таксата за обучение. Пръстен, който тя никога не слагаше, и имах чувството, че ми дължи за всичко, на което бях подложена, докато работех при нея.

Сега, разбира се, нито един от синовете ми няма да отиде в колеж. Почти всичките ни спестени пари ще отидат за глобата, наложена от съда.“

Искрено ваша Юл Мей Крукъл

Женско отделение

Щатски затвор на Мисисипи.

Затворът. Побиват ме тръпки. Оглеждам се за Паскагула, но тя е излязла от стаята. Искам да я попитам кога се е случило, как се е случило толкова бързо, по дяволите? Какво може да се направи? Но Паскагула е навън и помага на майка. Там не можем да говорим.

Призлява ми, повдига ми се. Изключвам телевизора. Мисля си как Юл Мей е седяла в килията, докато е писала писмото. Обзалагам се дори че знам за кой пръстен говори — майката на Хили й го подари за осемнайсетия й рожден ден. Преди няколко години Хили го занесе на бижутер, за да провери колко струва, и разбра, че камъкът дори не е рубин, а гранат, и няма почти никаква стойност. Хили повече не сложи пръстена.

Ръцете ми се свиват в юмруци. Звукът от разбиването на сладоледа прилича на трошене на кости. Отивам в кухнята да изчакам Паскагула, за да получа отговори. Ще кажа на татко. Ще го попитам дали може да направи нещо. Дали познава някой адвокат, който да й помогне.

Същата вечер в осем часа се качвам по стъпалата пред вратата на Ейбълийн. Тази вечер трябваше да е първото интервю с Юл Мей и въпреки че няма да можем да го направим, реших да дойда. Вали и духа силен вятър, и съм загърнала себе си и чантата плътно с дъждобран. Мислех си да се обадя на Ейбълийн и да поговорим за случилото се, но не се осмелих. Вместо това буквално замъкнах Паскагула на горния етаж, за да не види майка, че си говорим, и я разпитах.

— Юл Мей си имаше много добър адвокат — каза Паскагула. — Но всички разправят, че жената на съдията е добра приятелка на госпожа Холбрук и че по принцип присъдата за дребна кражба е шест месеца, но госпожа Холбрук успяла да ги накара да й дадат четири години. Процесът приключил без време.

— Мога да говоря с татко. Той може да се опита да й намери… бял адвокат.

Паскагула поклати глава:

— Нейният адвокат беше бял.

Почуквам на вратата на Ейбълийн и ме обзема срам. Не бива да мисля за собствените си проблеми, след като Юл Мей е в затвора, но знам какво означава това за книгата. Щом прислужниците се страхуваха да помогнат вчера, сигурна съм, че днес ще са ужасени. Вратата ми отваря негър с искрящо бяла якичка на свещеник. Чувам Ейбълийн да казва:

— Всичко е наред, отче.

Той се поколебава, но се отмества и ме пуска да вляза. Пристъпвам вътре и виждам най-малко двайсет чернокожи, изпълнили малката дневна и хола. Няма къде да падне игла. Ейбълийн е донесла столовете от кухнята, но повечето хора стоят прави. В ъгъла забелязвам Мини, застанала неподвижно с униформата си. Разпознавам седналата до нея Лувиния, прислужницата на Лу Ан Темпълтън, но всички останали са ми непознати.

— Здравейте, госпожице Скийтър — прошепва Ейбълийн. Тя още е с бялата си униформа и белите ортопедични обувки.

— Да се върна ли по-късно? — питам аз шепнешком и соча с палец зад гърба си.

Ейбълийн поклаща глава.

— Нещо ужасно се случи с Юл Мей.

— Знам — отвръщам аз.

В стаята е тихо, с изключение на някое и друго покашляне. Изскърцва стол. Върху масата на малки купчинки са натрупани сборници с псалми.

— Разбрах чак днес — казва Ейбълийн. — Арестували са я в понеделник, вкарали я в дранголника във вторник. Разправят, че целият процес продължил петнайсет минути.

— Тя ми изпрати писмо — отвръщам аз. — В него ми разказва за синовете си. Паскагула ми го донесе.

— А каза ли ви, че й оставало да събере само още седемдесет и пет долара за колежа? Помолила госпожа Хили за заем. Казала й, че ще й връща по малко всяка седмица, но госпожа Хили й отказала. Рекла й, че истинските християни не дават милостиня на онези, които са здрави и прави. Казала й, че е по-благородно да ги оставиш сами да се научат как да се справят с проблемите си.

Боже, представям си как Хили е дръпнала тази проклета реч. Едва се осмелявам да погледна Ейбълийн в очите.

— Но от църквата взеха решение. Ще изпратят и двете момчета в колеж. В стаята цари пълна тишина и се чува само нашето шептене с Ейбълийн.

— Мога ли да направя нещо. С какво мога да помогна? С пари или…

— Не. Църквата вече състави план как да плати на адвоката. За да продължи да я защитава, когато подаде молба за пускане под гаранция — Ейбълийн свежда глава.

Сигурна съм, че е от скръб за Юл Мей, но подозирам, че и на нея й е ясно, че с книгата е свършено.

— Момчетата ще са в последния курс, когато тя излезе. Съдът й даде четири години и петстотин долара глоба.

— Много съжалявам, Ейбълийн — казвам аз. Оглеждам хората в стаята, свели глави, все едно мога да ги изгоря само с поглед. Навеждам очи.

— Онази вещица! — изръмжава Мини от другия край на дивана, а аз потрепервам и се надявам да няма предвид мен. — Дяволът е изпратил Хили Холбрук, за да съсипе живота на колкото се може повече хора! — Мини обърсва нос с ръкава си.

— Спокойно, Мини — казва преподобният. — Ще измислим нещо и за нея.

Поглеждам към измъчените лица и се чудя какво ли може да е това нещо. В стаята отново настъпва непоносима тишина. Въздухът е горещ и мирише на прегоряло кафе. Чувствам се изключително странно тук, в тази къща, където бях започнала да се чувствам почти уютно. Усещам неприязънта и у мен се надига чувство за вина.

Плешивият свещеник избърсва очите си с носна кърпа.

— Ейбълийн, благодаря ти, че ни покани в дома си да се помолим.

Хората започват да се размърдват и да си кимат за лека нощ със сериозни лица. Взимат се чанти, слагат се шапки. Преподобният отваря вратата и отвън нахлува влажен въздух. Една жена с къдрава сива коса и черно палто тръгва след него, но спира на мястото, където стоя аз с чантата си. Дъждобранът й се разтваря и виждам, че носи бяла униформа.

— Госпожице Скийтър — казва тя, без да се усмихва, — ще ви помогна с историите.

Обръщам се и поглеждам Ейбълийн. Тя повдига вежди, отваря уста. Аз се обръщам пак към жената, но тя вече излиза през вратата.

— И аз ще ви помогна, госпожице Скийтър — това го казва друга жена, висока и слаба, със същото сериозно изражение като първата.

— Ами… благодаря — отвръщам аз.

— И аз, госпожице Скийтър. И аз ще ви помогна — минава покрай мен една жена с червен шлифер и дори не ме поглежда в очите.

От следващата започвам да броя. Пет. Шест. Седем. Кимам им, не мога да кажа нищо друго, освен да им благодаря. Благодаря. Да, благодаря на всяка една от тях. Облекчението ми обаче е помрачено, защото се наложи да арестуват Юл Мей, за да се стигне дотук. Осем. Девет. Десет. Никоя от тях не се усмихва, когато минава да ми каже, че ще помогне.

Стаята се опразва и остава само Мини. Тя стои в далечния ъгъл със скръстени на гърдите ръце. След като всички си тръгват, тя вдига глава и погледите ни се срещат само за миг, и тя веднага извръща очи към кафявите пердета, пуснати пред прозореца и закачени с игла. Но аз го забелязвам — потреперването на устните, намека за мекота под целия й гняв. Мини ги е убедила.

 

 

Тъй като всички бяха някъде на почивка, клубът ни по бридж не се е събирал от месец. В сряда се срещаме в дома на Лу Ан Темпълтън, поздравяваме се с потупвания по ръцете и си повтаряме колко се радваме да се видим.

— Лу Ан, горката ти, с дълги ръкави в тази жега. Екземата ли пак се обажда? — Елизабет задава този въпрос, защото Лу Ан е със сива вълнена рокля в разгара на лятото.

Лу Ан забива засрамено поглед в скута си.

— Да, влошава се.

Но не мога да понеса докосването на Хили, когато тръгва да ме прегръща. Отдръпвам се от нея и тя се прави, че не забелязва. Но по време на играта непрекъснато ми хвърля изпитателни погледи.

— Какво ще правиш сега? — обръща се Елизабет към Хили. — Децата винаги са добре дошли, но…

Преди да дойдем, Хили остави Хедър и Уилям у Елизабет, за да ги гледа Ейбълийн, докато ние играем бридж. Но аз вече знам какво иска да каже с киселата си усмивка Елизабет: тя боготвори Хили, но няма намерение да дели прислужницата си с никого.

— Знаех си, знаех си, че това момиче е крадла, от деня, в който започна работа — докато разказва историята с Юл Мей, Хили очертава голям кръг с ръце, за да покаже колко огромен е бил камъкът, колко невъобразимо скъп е „рубинът“. — Хванах я да взима млякото, след като му изтече срокът на годност, а така се започва. Първо прах за пране, после преминават към кърпите и палтата. Преди да се усетиш, вече задигат шноли за коса и ги разменят за чаша алкохол. Бог знае какво още е взела.

Потискам порива да счупя всеки от пърхащите й пръсти и си държа езика зад зъбите. Нека си мисли, че всичко е наред. Така е по-добре за всички. След играта се прибирам вкъщи, за да се подготвя за срещата у Ейбълийн довечера, облекчена, че у дома няма жива душа. Прелиствам набързо съобщенията за мен, които Паскагула е записала. Търсила ме е Патси, партньорката ми за тенис, Силия Фут, която почти не познавам. Защо съпругата на Джони Фут ще ми се обажда? Мини ме накара да се закълна, че няма да й звъня, а и без това нямам време да се замислям. Трябва да се подготвя за интервютата.

 

 

В шест часа същата вечер седя на кухненската маса у Ейбълийн. Уговорихме се да идвам всяка вечер, докато приключим. На всеки два дни различна чернокожа жена ще почуква на задната врата на Ейбълийн, ще сяда с мен на масата и ще разказва историите си. Единайсет прислужници се съгласиха да говорят с нас, без да броим Ейбълийн и Мини. Това прави общо тринайсет, а госпожа Щайн поиска дванайсет, така че ми се струва, че извадихме късмет. Ейбълийн седи в дъното на кухнята и слуша.

Първата прислужница се казва Алис. Не питам за фамилни имена. Обяснявам на Алис, че пиша книга с истинските истории на прислужници и техните преживявания по време на работата им при бели семейства. Подавам й плик с четирийсет долара, спестени от рубриката на госпожа Мърна, от джобните ми пари, от парите, които майка ми пъха насила в ръцете ми за козметик, на който аз така и не ходя.

— Има голяма вероятност изобщо да не публикуват книгата — казвам на всяка от тях — и дори да я публикуват, от нея ще изкараме много малко пари. Първия път, когато казвам тези думи, навеждам засрамено глава, без да знам защо. Тъй като съм бяла, имам чувството, че е мой дълг да им помагам.

— Ейбълийн изясни това — казват няколко от тях.

— Не го правя затова. Повтарям им онова, което те вече са обсъдили помежду си. Че не бива да казват на никого извън групата. Имената им ще бъдат променени на хартия, както и името на града и имената на семействата, при които са работили. Ще ми се да можех като последен въпрос да вмятам: „Случайно познаваше ли Константин Бейтс?“, но съм убедена, че Ейбълийн ще ме разубеди. И бездруго са достатъчно уплашени.

— Сега с Юла ще имате чувството, че се опитвате да отворите умряла мида — Ейбълийн ме подготвя за всяко от интервютата. И тя се страхува колкото мен, че ще ги уплаша още преди да са започнали.

— Не се притеснявайте, ако не говори много.

Юла, умрялата мида, започва да говори, още преди да е седнала на стола, преди да съм й обяснила каквото и да било, и не млъква до десет часа същата вечер.

— Когато ги помолих, ми увеличиха заплатата. Когато ми трябваше къща, ми купиха. Доктор Тъкър лично дойде у дома и извади куршум от ръката на мъжа ми, защото се страхуваше, че Хенри ще пипне нещо в болницата за чернокожи. Работя при доктор Тъкър и госпожа Сиси от двайсет и четири години. Те се отнасят добре с мен. Мия косата на госпожата всеки петък. Никога не съм виждала тази жена сама да си мие косата — Юла спира за пръв път от цялата вечер с унило и разтревожено изражение. — Ако умра преди нея, не знам как госпожа Сиси ще си мие косата.

Опитвам се да не се усмихвам твърде широко. Не искам да събудя някакви подозрения. Алис, Фани Еймъс и Уини са боязливи, имат нужда от подканяне, не вдигат очи от скутовете си. Флора Лу и Клиънтин се отпускат и бълват думите, докато аз пиша колкото мога по-бързо и ги моля през пет минути да говорят малко по-бавно. Много от историите са тъжни, горчиви. Това го очаквах. Но има и изненадващо хубави истории. А всяка една от прислужниците по някое време се обръща към Ейбълийн, сякаш за да попита: „Сигурна ли си? Наистина ли мога да кажа това на тази жена?“

— Ейбълийн? Какво ще стане, ако… издадат книгата и хората разберат кои сме? — пита плахата Уини. — Какво мислиш, че ще ни сторят?

Погледите ни образуват триъгълник в кухнята — всяка от нас гледа другата. Поемам си дълбоко въздух, готова да я уверя, че действаме изключително предпазливо.

— На братовчедката на мъжа ми… й изтръгнаха езика. Преди доста време беше. Защото говорила с някакви хора от Вашингтон за Клана. Мислите ли, че и на нас ще ни изтръгнат езиците? Защото говорим с вас?

Не знам какво да й кажа. Езици… Боже, това не ми бе минавало през ум. Само затвор и може би, скалъпени обвинения или глоби.

— Аз… ние внимаваме изключително много — отвръщам аз, но думите ми звучат плоско и неубедително. Поглеждам Ейбълийн, но и тя изглежда разтревожена.

— Няма как да знаем, докато книгата не излезе, Уини — казва тихичко Ейбълийн. Но няма да е като онези неща, дето ги дават по новините. Белите жени действат различно от мъжете.

Поглеждам към Ейбълийн. Досега никога не ми е споделяла подробно какво мисли, че ще стане. Искам да сменя темата. Няма да имаме никаква полза, ако обсъждаме този въпрос.

— Не — поклаща глава Уини. — Предполагам, че си права. Дори си мисля, че бялата жена може да свърши по-лоши неща.

 

 

— Къде отиваш? — пита ме майка от дневната.

Държа чантата си и ключовете от пикапа. Продължавам да вървя към вратата.

— На кино — отговарям.

— Нали снощи ходи на кино. Ела тук, Юджиния.

Връщам се заднишком и заставам на прага. Язвата на майка се е обострила. На вечеря яде само пилешки бульон и й съчувствам. Татко си легна преди час, но не мога да остана при нея.

— Съжалявам, майко, закъснявам. Искаш ли да ти донеса нещо? — На кой филм и с кого ще ходиш? Тази седмица излизаш почти всяка вечер.

— С… няколко приятелки. Ще се прибера до десет. Добре ли си?

— Добре съм — въздъхва тя. — Хайде, излизай.

Тръгвам към колата с чувство за вина, защото оставям майка сама, когато се чувства зле. Слава Богу, че Стюарт е в Тексас, защото се съмнявам, че бих могла да излъжа и него толкова лесно. Когато дойде преди три вечери, седнахме на люлката на верандата и слушахме щурците. Толкова бях уморена от работата до късно предишната вечер, че едва си държах очите отворени, но не исках той да си тръгва. Лежах с глава в скута му. Протегнах ръка и го погалих по наболата брада.

— Кога ще ми дадеш да прочета какво пишеш? — попита той.

— Можеш да прочетеш рубриката на госпожа Мърна. Миналата седмица написах страхотна статия за плесента.

Той поклати глава с усмивка.

— Не, искам да прочета какво мислиш ти. Убеден съм, че не е свързано с домакинска работа.

Тогава се замислих дали е разбрал, че крия нещо от него. Уплаших се, че може да разбере за историите, и се развълнувах, че дори се интересува какво пиша.

— Когато си готова. Няма да те пришпорвам — рече Стюарт.

— Може би някой ден ще ти дам да прочетеш нещо — отвърнах аз със затварящи се очи.

— Заспивай, скъпа — каза той, докато нежно отмяташе косата от лицето ми. — Нека просто поседя тук с теб.

Тъй като през следващите шест дни Стюарт няма да е в града, мога да се съсредоточа изцяло върху интервютата. Всяка вечер тръгвам към дома на Ейбълийн също толкова притеснена, колкото и първия път. Жените са високи, ниски, черни като асфалт или кафяви като карамел. Казват, че ако кожата ти е твърде бяла, никога няма да те вземат на работа. Колкото по-черна е, толкова по-добре. Понякога разговорите се въртят около битови теми, оплакват се колко ниско е заплащането, от дългото работно време, от разглезени деца. Но разказват и как бели бебета са умирали в ръцете им. С онзи мек, празен поглед в още сините им очи.

— Оливия, така се казваше. Мъничкото бебче, хванало пръста ми с мъничката си ръчичка, дишаше толкова тежко! — разказва Фани Еймъс при четвъртата ни среща. — Майка й дори я нямаше вкъщи, беше излязла до магазина за ментолов мехлем. В къщата бяхме само аз и таткото. Той не ми даваше да я оставя, рече ми да я държа, докато дойде докторът. Бебето изстина в ръцете ми.

Към белите жени изпитват неприкрита омраза, но има и случаи на необяснима обич. Фей Бел, полупарализирана и със сивкава кожа, не помни дори на колко години е. Нейните истории се разгръщат като мека коприна. Разказва как се е крила в един парен котел с малко бяло момиче, докато войници от Севера тършували из къщата. Преди двайсет години държала в прегръдките си същото бяло момиче, вече стара жена, докато умирало. Двете заявили, че се обичат като най-добри приятелки. Заклели се, че смъртта няма да промени това. Че цветът няма никакво значение. Синът на бялата жена още плаща наема на Фей Бел. А когато има сили, Фей Бел понякога ходи и чисти кухнята му.

Петото ми интервю е с Лувиния. Тя е прислужницата на Лу Ан Темпълтън и я разпознавам, защото ни е сервирала по време на игрите на бридж. Лувиния ми разказва как внукът й Робърт бил ослепен по-рано тази година от бял мъж, защото влязъл в тоалетната за бели. Спомням си, че четох за случая във вестника, а Лувиния кима и ме чака да я настигна на пишещата машина. В гласа й не се долавя никакъв гняв. Научавам, че Лу Ан, която намирам за скучна и празноглава и на която никога не съм обръщала особено внимание, е пуснала Лувиния в платен отпуск за две седмици, за да помогне на внука си. През тези четиринайсет дни е носила ястия в дома на Лувиния седем пъти. Закарала Лувиния до болницата за чернокожи, когато се обадили да й кажат за Робърт, и чакала там с нея шест часа, докато приключи операцията.

Лу Ан никога не ни е споменавала за това. И напълно разбирам защо. Чувам и гневни истории за бели мъже, които са се опитвали да ги докосват. Уини разказва как многократно е била насилвана. Клиънтин каза, че се е борила, докато не му разкървавила лицето, и той не й посегнал повече. Но най-вече ме изненадва как обичта и презрението съществуват рамо до рамо. Повечето от прислужниците получават покани за сватбите на белите деца, но само ако носят униформи. Тези неща вече ги знам, но сега, когато ги чувам от устите на чернокожите, имам чувството, че ги научавам за пръв път. Не успяваме да продумаме няколко минути след като Гретчен си тръгва.

— Да минем нататък — казва Ейбълийн. — Тази няма да… я броим. Гретчен е първа братовчедка на Юл Мей. Беше на груповата молитва у Ейбълийн преди няколко седмици, но ходи в друга църква. — Не разбирам защо се съгласи, след като…

Искам да се прибирам. Сухожилията на врата ми са схванати. Пръстите ми треперят от печатането и от думите на Гретчен.

— Съжалявам, нямах представа, че ще направи така. — Не си виновна ти — отвръщам аз. Искам да я попитам колко от онова, което Гретчен каза, е вярно. Но не мога. Не мога да погледна Ейбълийн в очите. Бях обяснила на Гретчен „правилата“, също както на останалите. Гретчен се бе навела напред на стола си. Помислих си, че обмисля каква история да разкаже. Но тя заяви:

— Вижте се само. Поредната бяла жена, която се опитва да изкара някой долар на гърба на чернокожите. Хвърлих поглед към Ейбълийн, без да съм сигурна как да отговоря. Не изясних ли въпроса с парите? Ейбълийн килна глава, все едно не беше сигурна, че е чула правилно.

— Да не мислите, че някой ще прочете това? — разсмя се Гретчен. Изглеждаше спретната в униформата си. Червилото й беше в същия розов цвят, който използвахме аз и приятелките ми. Беше млада. Говореше равно и внимателно, като бял човек. Не знам защо, но това само ме накара да се почувствам по-зле. — Всички чернокожи жени, с които сте говорили, се държаха много мило, нали?

— Да — отвърнах аз. — Бяха много мили.

Гретчен ме погледна право в очите.

— Те ви ненавиждат. Знаете го, нали? Мразят всичко у вас. Но вие сте толкова тъпа, че си мислите, че им правите услуга.

— Никой не те е задължавал — казах й аз. — Ти сама поиска…

— Знаете ли кое е най-милото нещо, което бяла жена е правила за мен? Да ми даде коричката от хляба си. Черните жени, които идват тук, ви въртят номер. Никога няма да ви кажат истината, госпожо.

— Нямаш представа какви неща ми казват другите жени — отвръщам аз. Изненадвам се колко силен е гневът ми и как бързо ме обзема.

— Кажете я, госпожо, кажете думата, за която се сещате всеки път, когато някоя от нас влезе през вратата. Чернилка.

Ейбълийн стана от стола си.

— Достатъчно, Гретчен. Отивай си вкъщи.

— Знаеш ли какво, Ейбълийн? Ти си също толкова тъпа, колкото и тя — рече Гретчен.

Стъписах се, когато Ейбълийн й посочи вратата и изсъска:

— Махай се от дома ми!

Гретчен си тръгна, но през мрежата на вратата ми хвърли толкова разярен поглед, че ме побиха тръпки.

Две вечери по-късно срещу мен сяда Кали. Тя има къдрава коса, почти изцяло посивяла. На шейсет и седем години е и още е с униформа. Тя е едра, тежка жена и тялото й прелива от стола. Още съм нервна заради разговора с Гретчен. Чакам Кали да си разбърка чая. В ъгъла на кухнята стои една пазарска чанта. Пълна е с дрехи, а отвън стърчи бял панталон. Къщата на Ейбълийн винаги е подредена. Не знам защо не мести тази торба. Кали заговаря бавно, а аз започвам да пиша, благодарна, че не бърза. Взира се зад гърба ми, все едно зад мен има киноекран, на който прожектират случките, които описва.

— Работих при госпожа Маргарет трийсет и осем години. Момиченцето й имаше колики и спираше да я боли само когато я държех на ръце. Затова си направих нещо като люлка. Завързвах я на кръста си и я разнасях навсякъде със себе си цяла година. Това бебе ми потроши гърба. Всяка вечер си слагах лед и още го правя. Но много обичах момиченцето. Обичах и госпожа Маргарет.

Кали отпива от чая си, докато запиша последните й думи. Вдигам очи и тя продължава:

— Госпожа Маргарет все ме караше да си слагам мрежичка на главата, защото знаела, че чернокожите не си мият косите. Броеше всички сребърни прибори, след като ги лъснех. Когато трийсет години по-късно госпожа Маргарет умря от женски проблеми, отидох на погребението й. Съпругът й ме прегърна и плака на рамото ми. Накрая ми даде плик. В него имаше писмо от госпожа Маргарет, в което пишеше: „Благодаря ти, че облекчи болките на бебето ми. Никога не забравих това.“

Кали сваля очилата си с черни рамки и избърсва очи.

— Ако някоя бяла дама прочете историята ми, това искам да разбере. Как да каже благодаря, ама искрено, когато си спомни какво е направил някой за нея — поклаща тя глава и навежда очи към издрасканата маса, — толкова е хубаво.

Кали поглежда към мен, но нямам сили да срещна очите й.

— Нуждая се само от минутка — казвам аз. Подпирам челото си с ръка. Сещам се за Константин. Така и не й благодарих, не и истински. Не ми беше и минавало през ум, че няма да имам възможност.

— Добре ли сте, госпожице Скийтър? — пита Ейбълийн. — Да… добре съм — отвръщам аз. — Да продължим.

Кали започва следващата си история. Жълтата кутия от обувки „Доктор Шол“ стои на шкафа зад нея, пълна с пликове за писма. Освен Гретчен, всички останали десет жени помолиха парите им да отидат за образованието на синовете на Юл Мей.