Катрин Стокет
Слугинята (1)

Глава 1

Август 1962 г.

Мей Мобли се роди рано една неделна сутрин през 1960 г. Църковно бебе, както му викаме ние. Аз това върша — грижа се за бебетата на белите, а също така готвя и чистя. През живота си съм отгледала седемнайсет деца. Знам как да ги приспя, как да ги накарам да спрат да плачат и да седнат на гърнето още преди майките им да са станали сутрин. Но никога не бях чувала бебе да врещи като Мей Мобли Лийфолт.

Първия ден, от прага я виждам как, почервеняла, се дере от колики и се дърпа от бутилката, като че ли е изгнила ряпа. А госпожа Лийфолт изглеждаше уплашена от собственото си дете.

— Къде бъркам? Защо не мога да го накарам да млъкне?

„То“? Това беше първият знак, че тук нещо не е наред.

Взех розовото, ревящо бебе на ръце. Подрусах го на бедрото си, за да се раздвижат газовете, и след няма и две минути малката спря да плаче и се усмихна. Но до края на деня госпожа Лийфолт не взе бебето си нито веднъж.

Виждала съм много жени да стават тъжни, след като родят. Рекох си, това ще да е. Но в госпожа Лийфолт има и още нещо: не само че все се мръщи, ами е и кльощава. Краката й са толкова тънки, че все едно са й пораснали миналата седмица. На двайсет и три години е, а е дългуреста като четиринайсетгодишно момче. Даже косата й е рядка, кафява и прозрачна. Опитва се да я тупира, но така изглежда още по-рядка. Лицето й има формата на дявола върху кутиите с люти бонбони — с остра брадичка. Всъщност тялото й е толкова възлесто и ъгловато, та нищо чудно, че не може да успокои бебето.

Бебетата обичат дебели хора. Обичат да заровят лице на мишницата ти и да заспят. Обичат и дебели крака. Това го знам със сигурност. Като стана на годинка, Мей Мобли вървеше след мен навсякъде. Щом станеше пет часът, се хващаше за обувката ми „Д-р Шол“, влачеше се по пода и ревеше, като че ли никога нямаше да се върна. Госпожа Лийфолт присвиваше очи и ме гледаше, като че ли съм направила нещо нередно, и отскубваше врещящото бебе от крака ми. Мисля, че това е риск, който поемаш, като даваш на друг да ти отглежда децата.

Сега Мей Мобли е на две години. Има големи кафяви очи и къдрици с цвят на пчелен мед. Но плешивината на тила й малко разваля нещата. Когато е притеснена, между веждите й се образува същата бръчка като на майка й. Доста си приличат, само дето Мей Мобли е дебела. Няма да стане красавица. Струва ми се, че това тревожи госпожа Лийфолт, но Мей Мобли си е моето специално бебе. Изгубих моето момче Трийлор точно преди да стана прислужница на госпожа Лийфолт. Той беше на двайсет и четири години. Не живя достатъчно на този свят. Имаше си малък апартамент на улица „Фоули“. Срещаше се с едно много мило момиче на име Франсис и ми се струва, че някой ден щяха да се оженят, но той не бързаше с тези работи. Не защото си търсеше нещо по-добро, а просто защото си беше от онези, дето много мислят. Носеше големи очила и все четеше. Дори започна да пише своя книга за това, как живеят и работят чернокожите в Мисисипи. Боже, колко се гордеех с него! Но една вечер работил до късно в дъскорезницата на Скалън-Тейлър, товарел в камиона от големите дъски, чиито трески пробиват ръкавиците. Беше твърде дребен, за да върши това, много кльощав, но работата му трябваше. Уморил се. Валяло. Подхлъзнал се от товарната платформа и паднал на пътя. Шофьорът на камиона не го видял и ремаркето премазало дробовете му, преди да успее да се помръдне.

Когато разбрах, той вече беше мъртъв. През онзи ден целият свят потъна в черно. Въздухът ми се струваше черен, слънцето изглеждаше черно. Лежах в леглото и се взирах в черните стени на дома ми. Мини идваше всеки ден да провери дали още дишам и да ме нахрани, та да не умра. Минаха три месеца, преди дори да погледна през прозореца и да видя дали светът още е там. Изненадах се, че той не е свършил само защото момчето ми го нямаше вече.

Пет месеца след погребението се вдигнах от леглото. Облякох бялата си униформа, сложих на врата си малкия златен кръст и отидох да работя при госпожа Лийфолт, защото тя тъкмо беше родила момиченцето. Но не след дълго разбрах, че нещо в мен се е променило. В сърцето ми се бе загнездила някаква горчивина. Усещах, че вече не съм толкова примирена.

— Разтреби къщата, а после приготви от онази пилешка салата — казва госпожа Лийфолт.

Денят за бридж е. Всяка четвърта сряда от месеца. Аз, разбира се, вече съм приготвила всичко — сутринта направих пилешката салата, вчера изгладих покривките. Още повече че госпожа Лийфолт видя как върша всичко това. Само на двайсет и три години е, а обича постоянно да ми нарежда. Още сутринта изгладих синята й рокля — онази с шейсет и петте плохи на кръста, толкова малки, че трябваше да се блещя през очилата, докато гладя. Не мразя много неща в живота, но с тази рокля никак не се разбираме.

— Погрижи се Мей Мобли да не влиза при нас. Страшно съм й ядосана. Накъса всичките ми листове и пликове за писма на хиляди парченца, а трябва да напиша петнайсет благодарствени бележки за женската организация…

Започвам с приготовленията за приятелките й. Изваждам новия кристален сервиз, подреждам сребърните прибори. Госпожа Лийфолт не посреща гостите си на малка масичка за игра на карти като другите дами. Приготвям масата в трапезарията. Постилам покривка върху голямата пукнатина с формата на буквата „Г“, премествам карето с червените цветя отстрани, за да скрие издрасканото дърво.

Госпожа Лийфолт обича всичко да е изрядно, когато има гости. Сигурно се опитва да компенсира заради малката си къща. Не са богати, личи си. Богаташите не се стараят толкова. Свикнала съм да прислужвам на млади семейства, но ми се струва, че това е най-малката къща, в която съм работила. Само на един етаж е. Стаята им с господин Лийфолт в дъното е прилично голяма, но стаята на момиченцето е мъничка. Трапезарията и дневната са свързани. Имат само две бани, което си е облекчение, защото съм работила в къщи с пет или шест. Отиваше цял ден само да изчистя тоалетните.

Госпожа Лийфолт плаща едва деветдесет и пет цента на час, толкова малко не съм взимала от години. Но след смъртта на Трийлор се хванах, където намерих работа. Хазяинът нямаше да ме чака още дълго. И макар къщата й да е малка, госпожа Лийфолт я беше подредила възможно най-хубаво. Доста я бива с шевната машина. Ако не може да си купи нещо ново, изнамира някакъв син плат и му ушива калъфка.

На входната врата се звъни и аз отварям.

— Здравей, Ейбълийн — казва госпожица Скийтър, защото тя е от онези, дето говорят с прислугата. — Как си?

— Здравейте, госпожице Скийтър. Добре съм. Божке, каква жега е навън.

Госпожица Скийтър е много висока и кльощава. Косата й е руса и е подстригана малко над раменете, защото е къдрава и без да ходи на фризьор. На около двайсет и три години е — колкото госпожа Лийфолт и останалите. Тя оставя дамската си чанта на стола и за миг се размърдва неудобно в дрехите си. Носи бяла дантелена блуза, закопчана догоре като на монахиня, и равни обувки, сигурно за да не изглежда по-висока. Синята пола й е широка в кръста. Госпожица Скийтър винаги изглежда, все едно някой й е наредил какво да облече.

Чувам как госпожа Хили и майка й, госпожа Уолтърс, завиват по алеята и надуват клаксона. Госпожа Хили живее на няма и пет метра, но винаги идва с колата. Отварям й, а тя ме подминава, та решавам, че е време да вдигна Мей Мобли от следобедния й сън. Щом влизам в детската стая, Мей Мобли ми се усмихва и протяга дебелите си ръчички.

— Станала ли си вече, малката? Защо не ме извика?

Тя се засмива и започва да се подрусва радостно, докато чака да я взема. Прегръщам я силно. Струва ми се, че не получава много прегръдки, след като си тръгна за вкъщи, когато идвам на работа, я заварвам да реве в люлката, а госпожа Лийфолт, заета на шевната машина, обръща очи с досада, все едно малката е бездомна котка, която наднича през задната врата. Разбирате ли, госпожа Лийфолт се облича хубаво всеки ден. Винаги е с грим, има навес за колата в двора и двукрил хладилник с вградена камера. Ако я видите в супермаркет „Джитни“, никога не бихте си помислили, че ще остави бебето си да плаче в люлката. Но прислугата знае всичко. Днес обаче е спокойно. Момиченцето само се усмихва.

Аз й викам:

— Ейбълийн.

А тя казва:

— Ей-би.

Аз й река:

— Мила.

А тя:

— Мила.

Аз й казвам:

— Мей Мобли.

А тя вика:

— Ей-би. — А после се смее ли, смее. Така се радва, че вече говори, а да си кажа честно, вече беше крайно време. Трийлор също не продума, докато не стана на две години. Но в трети клас вече говореше по-хубаво от президента на Съединените щати и като се върнеше вкъщи, ръсеше думи като „спрежение“ и „парламентарен“. Като тръгна в прогимназията, играехме на една игра — аз му казвах някоя простичка дума, а той измисляше някоя завъртяна. Аз казвам „домашна котка“, а той „опитомена котка“, аз казвам „миксер“, а той „моторизиран барабан“. Един ден аз казах „мазен“. Той се почеса по главата. Не можеше да повярва, че спечелих играта с простичка дума като „мазен“. Това стана наша тайна шега и означаваше нещо, което не можеш да накараш да изглежда по-добре, колкото и да се опитваш. Започнахме да наричаме баща му „Мазния“, защото няма как да говориш хубаво за човек, напуснал семейството си. Плюс това той беше най-мазният подлец на света.

Занасям Мей Мобли в кухнята и я слагам на високото столче, а през това време си мисля за двете задачи, които трябва да свърша днес, преди госпожа Лийфолт да се ядоса: да отделя салфетките, които бяха започнали да се износват, и да подредя сребърния сервиз в шкафа. Божичко, май ще трябва да свърша всичко, докато дамите са тук.

Отнасям подноса с варените яйца с пълнеж в трапезарията. Госпожа Лийфолт седи начело на масата, от лявата й страна са госпожа Хили Холбрук и майка й, госпожа Уолтърс, която госпожа Хили никак не уважава. А отдясно на госпожа Лийфолт седи госпожица Скийтър. Сервирам яйцата, като започвам от старата госпожа Уолтърс, защото е най-възрастна. Вътре е топло, но тя се е наметнала с дебел кафяв пуловер. Тя си взима едно яйце с лъжица, но едва не го изпуска, защото вече я хваща старческото треперене. След това отивам при госпожа Хили, а тя се усмихва и си сипва две.

Госпожа Хили има кръгло лице и кафява коса, вдигната на кок. Кожата й е с маслинов цвят, с лунички и бенки. Обича да носи червен пепит. И започва да натежава в дупето. Днес, тъй като е горещо, е облечена с червена рокля без ръкави и без талия. Тя е от онези жени, дето още се носят като малки момичета — с големи панделки и шапки в същия десен. Не ми е любимка. Отивам до госпожица Скийтър, но тя сбърчва нос и казва:

— Не, благодаря.

Защото не яде яйца. Всеки път го казвам на госпожа Лийфолт, когато събира клуба по бридж, а тя въпреки това всеки път ме кара да приготвям яйцата. Страх я е, че госпожа Хили ще остане разочарована. И накрая стигам до госпожа Лийфолт. Тя е домакинята, затова трябва да си сипе последна. След като приключвам, госпожа Хили казва:

— Нали може? — И грабва още две яйца, което не ме изненадва. — Познайте кого срещнах в козметичния салон? — казва госпожа Хили на дамите.

— Кого? — пита госпожа Лийфолт.

— Силия Фут. И знаете ли какво ме попита? Дали може да помогне за тазгодишния бал.

— Добре — казва госпожица Скийтър. — Имаме нужда от помощ.

— Не чак толкова. Аз й рекох: „Силия, трябва да си член на женската организация или дарител, за да участваш.“ Какво си въобразява? Че вратите на женското дружество в Джаксън са отворени за всички ли?

— Тази година нямаше ли да каним и нечленуващи? Сега, след като балът се превърна в толкова голямо събитие? — пита госпожица Скийтър.

— Всъщност, да — отвръща госпожа Хили. — Но нямах намерение да го казвам точно на нея.

— Не мога да повярвам, че Джони се ожени за толкова неприятно момиче — казва госпожа Лийфолт, а госпожа Хили кимва и започва да раздава картите.

Докато сипвам с лъжица гъстата салата и подреждам сандвичите с шунка, не мога да се сдържа и се заслушвам в бърборенето им. Тези жени говорят само за три неща: за децата си, за дрехите си и за приятелите си. Щом чуя името „Кенеди“, знам, че не обсъждат политиката. Говорят с какво госпожа Джаки е била облечена по телевизията. Когато отивам до госпожа Уолтърс, тя си взима само един мъничък сандвич.

— Мамо — крясва госпожа Хили на госпожа Уолтърс, — вземи си още един сандвич. Слаба си като клечка. — Госпожа Хили поглежда към другите на масата. — Все й повтарям, че ако тази Мини не умее да готви, просто трябва да я уволни.

Наострям уши. Говорят за прислугата, а Мини е най-добрата ми приятелка.

— Мини готви добре — казва старата госпожа Уолтърс. — Просто вече не съм гладна като преди.

Мини е може би най-добрата готвачка в окръг Хиндс, даже в цял Мисисипи. Щом през есента дойдеше време за благотворителния бал на женската организация, я караха да приготви десет карамелени торти, за да ги продадат на търг. Мини е най-търсената прислужница в щата. Работата е там, че Мини е страшно устата. Все злослови за някого. Един ден обсъжда белия мениджър в супермаркет „Джитни“, на другия ден съпруга си, а не минава и ден, без да говори за бялата дама, на която прислужва. Единствената причина да се задържи толкова дълго при госпожа Уолтърс е, че госпожа Уолтърс е глуха като пън.

— Струваш ми се недохранена, мамо — изкряква госпожа Хили. — Мини не те храни, за да открадне и последната вещ от наследството ми. — Госпожа Хили скача нацупено от стола си. — Отивам до тоалетната. Гледайте я да не умре от глад, докато се върна.

След като госпожа Хили излиза, госпожа Уолтърс казва тихичко:

— Обзалагам се, че ти се иска.

Всички се правят, че не са я чули. Най-добре довечера да се обадя на Мини и да й кажа какво рече госпожа Хили.

В кухнята малката седи на високото си столче с лице, оплескано с лилав сок. Усмихва се, щом влизам. Не реве, че е сама в стаята, но не искам да я оставям за дълго. Знам, че мълчаливо се взира към вратата, докато се върна. Погалвам я по меката главица и се връщам да налея студения чай. Госпожа Хили се е върнала на мястото си и сега, изглежда, се цупи за нещо друго.

— О, Хили, трябваше да използваш тоалетната за гости — казва госпожа Лийфолт, докато подрежда картите си. — Ейбълийн чисти отзад чак след обяд.

Хили вирва брадичка. След това казва по своя си начин „аха“. Прочиства си гърлото така деликатно, че привлича вниманието на всички, без те да разберат, че това е била целта й.

— Но в тоалетната за гости ходи прислугата — казва госпожа Хили.

За миг никой не продумва. Тогава госпожа Уолтърс кимва, като че ли това обяснява всичко.

— Дразни се, защото негрите ходят във вътрешната тоалетна като нас.

Божичко, пак тази тема! Всички ме зяпват, докато подреждам сребърните прибори в чекмеджето отстрани на масата, и усещам, че е време да изляза. Но преди да успея да сложа последната лъжица, госпожа Лийфолт ме поглежда и казва:

— Донеси ни още чай, Ейбълийн.

Отивам да изпълня заръката й, макар чашите им да са пълни догоре. Оставам в кухнята за минута, но вече няма какво да върша там. Трябва да отида в трапезарията, за да свърша със сребърните прибори. Днес трябва да подредя и шкафа със салфетките, но той се намира в коридора, точно до вратата на трапезарията. Не ми се остава до късно само защото госпожа Лийфолт играе карти. Изчаквам няколко минути, избърсвам плота. Давам на малката още шунка, която тя поглъща лакомо. Накрая се промъквам в коридора и се моля да не ме видят. И четирите са хванали цигари в едната си ръка, а с другата държат картите. Чувам госпожа Хили да пита:

— Елизабет, ако имаше избор, щеше ли да ги караш да си вършат работата навън?

Отварям чекмеджето много тихичко, по-притеснена да не ме види госпожа Лийфолт, отколкото от онова, за което говорят. Тези разговори не са нищо ново. В целия град има тоалетни за чернокожи, както и в повечето домове. Но като вдигам очи, виждам, че госпожица Скийтър ме гледа, и замръзвам, защото си мисля, че съм загазила.

— Залагам една купа — казва госпожа Уолтърс.

— Не знам — отвръща госпожа Лийфолт, забила намръщен поглед в картите. — Райли тъкмо започна собствен бизнес, а данъците се плащат чак след шест месеца… В момента доста трябва да затягаме коланите.

Госпожа Хили започва да говори бавно, като че ли разстила глазура върху торта.

— Кажи на Райли, че всяко пени, което похарчи за тази тоалетна, ще му се изплати, когато продадете къщата. — И кимва, като че ли се съгласява със себе си. — Как могат да строят къщите без тоалетна за прислугата! Всеки знае, че носят какви ли не болести. Удвоявам.

Взимам една купчина салфетки. Не знам защо, но изведнъж ми се приисква да чуя какво ще отвърне госпожа Лийфолт. Тя ми е шеф. Предполагам, че всички искат да знаят какво мисли шефът им за тях.

— Би било хубаво — отговаря госпожа Лийфолт и дръпва от цигарата си — да не се налага тя да използва тоалетната в къщата. Залагам три пики.

— Точно затова започнах Санитарната инициатива за прислугата — вика госпожа Хили. — Като мярка за предпазване от болести.

Оставам изненадана как гърлото ми се сви. Срамота е, че бях научена да си мълча.

Госпожица Скийтър изглежда много смутена.

— Инициатива… за какво?

— Закон, според който всяко бяло домакинство трябва да има в дома си отделна тоалетна за чернокожата прислуга. Дори изпратих писмо на здравния министър на Мисисипи, за да видя дали ще подкрепи идеята. Пас.

Госпожица Скийтър смръщва лице. Оставя картите си обърнати надолу и заявява съвсем сериозно:

— Може би трябва на теб да ти построим външна тоалетна, Хили.

Божичко, каква тишина настъпва само! Госпожа Хили казва:

— Струва ми се, че не бива да се шегуваш за ситуацията с чернокожите. Не и ако искаш да останеш редактор на бюлетина на женската организация, Скийтър Филън.

Госпожица Скийтър се засмива, но усещам, че не й е смешно.

— Какво… ще ме изхвърлиш ли? Защото не съм съгласна с теб?

Госпожа Хили повдига едната си вежда.

— Ще направя всичко, за да защитя града ни. Да тръгваме, мамо.

Отивам в кухнята и не излизам от там, докато не чувам вратата да се хлопва зад гърба на госпожа Хили. След като вече съм сигурна, че госпожа Хили си е тръгнала, поставям Мей Мобли в кошарката й и изнасям кофата за боклук на улицата, защото знам, че боклукчийската кола ще мине днес. В края на алеята госпожа Хили и лудата й майка едва не ме прегазват с колата си, а след това госпожата се провиква любезно през прозореца да се извини. Влизам в къщата, доволна, че не съм с два счупени крака. В кухнята заварвам госпожица Скийтър. Облегнала се е на плота със сериозно изражение, по-сериозно от обикновено.

— Здравейте, госпожице Скийтър. Искате ли да ви донеса нещо?

Тя хвърля поглед към алеята, където госпожа Лийфолт и госпожа Хили си говорят през прозореца на колата.

— Не, просто… чакам.

Подсушавам един поднос с кърпата. Когато я поглеждам скришом, тя още гледа разтревожено през прозореца. Не прилича на другите дами, защото е много висока. Има страшно високи скули. Все свежда сините си очи, което я кара да изглежда срамежлива. С изключение на звука от радиото на плота, нагласено на църковната станция, е тихо. Иска ми се тя да излезе.

— Проповедта на отец Грийн ли предават? — пита госпожица Скийтър.

— Да, госпожо.

Госпожица Скийтър като че ли се усмихва.

— Напомня ми за моята бавачка.

— О, познавах Константин — казвам аз.

Госпожица Скийтър извръща очи от прозореца и ме поглежда.

— Знаеш ли, че тя ме отгледа?

Кимвам и ми се щеше да не бях казвала нищо. Знам твърде много за този случай.

— Опитвам се да открия адреса на семейството й в Чикаго, но никой не го знае.

— И аз не го знам, госпожо.

Госпожица Скийтър отново поглежда през прозореца към буика на госпожа Хили и поклаща леко глава.

— Ейбълийн, онзи разговор… искам да кажа, онова, което каза Хили…

Аз взимам една чаша за кафе и започвам да я търкам здраво с кърпата. — Понякога иска ли ти се… да можеш да промениш нещата? — пита тя.

Не мога да се сдържа. Поглеждам я право в очите. Това е един от най-глупавите въпроси, които съм чувала. Тя се смущава и по лицето й се изписва отвращение, като че ли си е сипала сол в кафето вместо захар. Аз се обръщам и пак се захващам да мия съдовете, за да не ме види как обръщам очи с досада.

— О, не, госпожо, няма нищо.

— Но целият разговор за тоалетната… — И точно при тези думи госпожа Лийфолт влиза в кухнята.

— А, ето къде си била, Скийтър. — Тя поглежда и двете ни малко странно. — Извинете, да не ви прекъсвам?

Ние не казваме нищо и се чудим какво ли е дочула.

— Трябва да тръгвам — казва госпожица Скийтър. — До утре, Елизабет. А когато отваря задната врата, добавя: — Благодаря за обяда, Ейбълийн. — И излиза.

Отивам в трапезарията и започвам да разчиствам масата за бридж. Както си и знаех, госпожа Лийфолт идва след мен, лепнала смутената си усмивка на лицето. Изопва врат, все едно се кани да ме пита нещо. Не обича да говоря с приятелките й, когато не е наоколо. Все иска да знае какво си казваме. Подминавам я и се връщам в кухнята. Слагам малката на високия й стол и се заемам да чистя фурната. Госпожа Лийфолт идва след мен и там, взима една кутия маргарин „Криско“, после я оставя. Малката вдига ръце майка й да я вземе, но госпожа Лийфолт отваря шкафа и се прави, че не я вижда. След това затръшва вратичката и отваря друг шкаф. Накрая просто застава неподвижно. Аз съм на четири крака на пода пред печката. Скоро главата ми вече е толкова навътре във фурната, че все едно се опитвам да се задуша с газ.

— С госпожица Скийтър, изглежда, обсъждахте нещо много сериозно.

— Не, госпожо, тя просто… ме питаше дали искам малко стари дрехи — викам аз, а гласът ми звучи, като че ли идва от дъното на кладенец. Вече съм се изцапала с мазнина до лактите. Вътре вони като от подмишници. Не минава дълго и по носа ми потича пот, а всеки път, като се почеша, на лицето ми се лепва по някой мазен боклук. Ако питате мен, фурната е най-гадното място на света. Като си там, или чистиш, или те опичат. Знам си, че довечера ще сънувам как съм заклещена във фурната и някой пуска газта. Но не си вадя главата от това ужасно място, защото предпочитам всичко друго, само не и да отговарям на въпросите на госпожа Лийфолт за онова, което се опита да ми каже госпожица Скийтър. За онова, дето ме попита дали искам да променя нещо.

След малко госпожа Лийфолт изпухтява и излиза при навеса. Сигурно оглежда къде да построи новата тоалетна за чернокожи.