Катрин Стокет
Слугинята (3)

Глава 3

Стоя на задната веранда на бялата дама и си викам: „Дръж си езика зад зъбите, Мини.“ Да гледам нещо да не се изплъзне от устата ми и да си седя мирна на дупето. Да се правя на прислужница, дето върши, каквото й казват. Всъщност в момента съм толкова нервна, че ако трябва, никога вече няма да отговарям нахално, само и само да получа тази работа. Подръпвам си чорапите, които се свличат по краката ми — проблемът на всички ниски и дебели жени по света. След това си преговарям какво да говоря и какво да премълча. Натискам звънеца. Камбанката иззвънява с продължително „тинг-тонг“, нежна и засукана мелодия за голямо имение, толкова далеч извън града. Прилича на замък — сивите тухли се извисяват в небето и се простират наляво и надясно. Моравата е обрамчена с дървета от всички страни. Ако това място беше описано в приказка, в гората наоколо щеше да има вещици. От онези, дето ядат деца. Задната врата се отваря и пред мен застава госпожа Мерилин Монро. Или някоя нейна роднина.

— Здравей, идваш точно навреме. Аз съм Силия. Силия Рей Фут.

Бялата дама протяга ръка и аз я разглеждам внимателно. Може и да има фигурата на Мерилин, но не е готова да се снима в киното. По русата й коса има брашно. Има брашно и по изкуствените й мигли. И по панталона и сакото на неугледния й розов костюм. Стои сред облак прах, а костюмът й е толкова тесен, че се чудя как диша.

— Да, госпожо, аз съм Мини Джаксън. — Приглаждам униформата си, вместо да й стисна ръка. Не ща да се цапам и аз. — Готвите ли?

— Правя една от онези плодови торти по рецепта от списание — въздъхва тя. — Не се получава много добре.

Влизам след нея в къщата и виждам, че госпожа Силия Рей Фут е пострадала съвсем леко в битката с брашното. Основния удар е поела кухнята. Шкафовете, двукрилият хладилник и миксерът са потънали в половин сантиметър бяло брашно. Бъркотията е достатъчно голяма, за да ме побърка. Още не съм получила работата, а вече поглеждам към мивката за гъба. Госпожа Силия казва:

— Май имам още много да уча.

— Така си е — отвръщам аз, но си прехапвам езика. „Да не си посмяла да се зъбиш на тази бяла дама, както направи с предишната! Три й сол на главата чак до старческия дом.“ Но госпожа Силия само се усмихва и измива мръсните си ръце в пълната със съдове мивка. Чудя се дали не съм намерила друга глуха като госпожа Уолтърс. Надявам се да е така.

— Някак си все не успявам да се справя с кухненската работа — казва тя, при това с шептящия холивудски глас на Мерилин и аз веднага разбирам, че е израснала някъде в дълбоката провинция. Поглеждам надолу и виждам, че глупачката не носи обувки — като някоя от онези бели селянки. Възпитаните бели дами не обикалят боси насам-натам. Изглежда десет-петнайсет години по-млада от мен, някъде двайсет и две — двайсет и три годишна, и е наистина хубава, но защо е с всички тези мазила по лицето? Обзалагам се, че е сложила два пъти повече грим от останалите бели дами. Има и доста големи гърди. Всъщност бюстът й е почти колкото моя, само дето тя е кльощава на всички места, на които аз не съм. Надявам се само да си хапва добре. Защото аз съм готвачка и хората ме наемат на работа заради това.

— Искаш ли нещо студено за пиене? — пита тя. — Седни, ще ти донеса напитка. И тогава разбирам: тук става нещо странно.

— Лирой, тази сигурно е луда — рекох аз, когато тя ми се обади преди три дни да ме повика на интервю, — защото целият град си мисли, че съм откраднала среброто на госпожа Уолтърс. А съм убедена, че знае, защото се обади по телефона на госпожа Уолтърс, докато бях у тях.

— Белите са странни — отвърна Лирой. — Кой знае, старицата може да е казала някоя добра дума за теб.

Взирам се изпитателно в госпожа Силия Рей Фут. Никога през живота ми бяла жена не ме е канила да седна, за да ми поднесе студена напитка. Правичката да си кажа, сега се чудя дали тази глупачка изобщо иска да ме наеме за прислужница, или ме повика чак до тук ей така, за спорта.

— Май е най-добре първо да разгледаме къщата, госпожо.

Тя се усмихва, сякаш мисълта да ми покаже къщата, която ще чистя, никога не е минавала през напръсканата й с лак за коса глава.

— О, разбира се. Идвай, Макси. Първо ще ти покажа хубавата ни трапезария.

— Казвам се Мини.

Може би не е глуха или луда. Може просто да си е глупава. В мен отново се надига искрица надежда. Докато вървим из натруфената стара къща, тя ходи пред мен и говори, а аз я следвам. На долния етаж има десет стаи и една с голяма препарирана мечка гризли, която изглежда, като че ли е изяла предишната прислужница и чака с нетърпение следващата. На стената в рамка е закачено обгорено знаме на Конфедерацията, а на масата има стар сребърен пистолет с гравирано върху него име „Генерал на Конфедерацията Джон Фут“. Обзалагам се, че прадядо Фут е плашил доста роби с него. Продължаваме по-нататък и къщата започва да прилича на хубав дом на бели. Само дето това е най-голямата къща, в която съм влизала, и е пълна с мръсни подове и прашни килими, от онези, дето повечето хора биха си помислили, че са износени, но аз познавам антиките. Работила съм в някои много изискани домове. Надявам се само, че тази жена не е чак такава провинциалистка, че да няма прахосмукачка.

— Майката на Джони не ми дава да променя нищо тук. Ако зависеше от мен, щях да застеля пода с бял килим, поръбен в златисто, вместо тези вехтории.

— Откъде са вашите? — питам я аз.

— От… Шугър Дич съм — казва тя по-тихо.

Шугър Дич е най-пропадналото място в Мисисипи, ако не и в цяла Америка. Намира се в окръг Тюника, почти до Мемфис. Във вестника веднъж видях снимка оттам, на която имаше паянтови бараки. Даже и белите деца изглеждаха, като че ли не са хапвали нищичко от седмица. Госпожа Силия прави опит да се усмихне и казва:

— За пръв път наемам прислужница.

— Е, като гледам, имате нужда. — „Сега, Мини…“

— Много се зарадвах, когато госпожа Уолтърс те препоръча. Тя ми разказа за теб. Каза, че си най-добрата готвачка в града.

Странна работа. След онова, което сторих на госпожа Хили пред очите на госпожа Уолтърс?

— А тя… каза ли нещо друго за мен?

Но госпожа Силия вече се качва по голямото вито стълбище. Тръгвам нагоре след нея и се озовавам в дълъг коридор, през чиито прозорци влизат слънчевите лъчи. Въпреки че има две жълти стаи за момичета, една синя и една зелена за момчета, е ясно, че в къщата не живеят деца. Само прах.

— Тук, в главната сграда, има пет спални и пет бани. — Тя посочва през прозореца и аз виждам голям син басейн, а зад него още една къща. Сърцето ми се разтуптява. — А ей там е постройката с басейна — въздъхва тя.

В момента бих се хванала на каквато работа намеря, но в подобна огромна къща трябва да плащат доста. Не ми пречат многото задължения. Не се плаша от работа.

— Няма ли да имате деца, та да запълнят тези легла? — опитвам се аз да се усмихна дружелюбно.

— О, ще имаме деца — прочиства си тя гърлото неспокойно. — Искам да кажа, че децата са единственото, заради което си струва да живее човек.

Тя навежда глава. След миг тръгва обратно към стълбището. Следвам я и забелязвам, че по целия път надолу се държи за парапета, като че ли я е страх да не падне. Когато се връщаме в трапезарията, госпожа Силия поклаща глава:

— Има ужасно много работа. Всички спални и подовете…

— Да, госпожо, къщата е голяма — казвам аз и си мисля, че ако види моята къща с детското легло в коридора и една-единствена тоалетна за шест дупета, сигурно ще избяга. — Но аз съм много издръжлива.

— … а има и толкова много сребро за чистене. Тя отваря шкаф за прибори, голям колкото моята дневна. Намества на свещника една кривнала се свещ и разбирам защо ме гледа така съмнително. След като лъжите на госпожа Хили обиколиха целия град, три дами една след друга ми затваряха телефона, щом чуеха името ми. Приготвих се за удара. „Кажи го направо, жено. Кажи какво мислиш, че ще направя със среброто ти.“ Иде ми да заплача, като си помисля колко добре ще ми дойде тази работа и какво е направила госпожа Хили, за да не ме вземат. Втренчвам поглед в прозореца, надявам се и се моля интервюто да не приключи веднага. — Знам, че прозорците са ужасно високи. Досега не съм се опитвала да ги мия.

Издишам облекчено. Темата за прозорците ми е много по-приятна, отколкото сребърните прибори.

— Прозорците не могат да ме уплашат. Миех стъклата на госпожа Уолтърс от горе до долу всеки месец.

— На един или на два етажа е домът й?

— Хм, ами на един… но имаше много за чистене. Старите къщи си имат много особености, нали знаете.

Накрая се връщаме в кухнята. И двете сме се втренчили в масата за закуска, но нито една от нас не сяда. Вече толкова се притеснявам какво си мисли, че челото ми започва да се поти.

— Имате голяма, хубава къща — казвам аз. — Толкова далеч извън града. Има много работа за вършене.

Тя започва да върти брачната си халка на пръста.

— Предполагам, че при госпожа Уолтърс ти е било много по-лесно. Имам предвид, че засега сме само двамата с мъжа ми, но когато ни се родят деца…

— А вие… имате ли и други кандидатки за прислужници?

Тя въздъхва.

— Вече идваха няколко. Просто още не съм открила… подходящата. — Тя започва да си гризе ноктите и извръща очи.

Чакам я да каже, че и аз не съм подходящата, но просто си седим там и вдишваме брашното. Накрая изигравам последния си коз, защото само това ми остава, и й прошепвам:

— Знаете ли, напуснах госпожа Уолтърс само защото отива в дом за възрастни. Не ме е уволнила.

Но жената само се взира в босите си крака с почернели ходила, защото подовете не са бърсани, откакто се е нанесла в старата мръсна къща. Става ми ясно, че дамата не ме иска.

— Е — казва тя. — Благодаря ти, че дойде чак дотук. Ще приемеш ли поне пари за бензина? Взимам дамската си чанта и я мушвам под мишница. По лицето на госпожа Силия се плъзва весела усмивка, която мога да изтрия с един удар. Проклета да е Хили Холбрук.

— Не, госпожо, не може.

— Знаех си, че ще е трудно да намеря някого, но…

Стоя аз там и я слушам как се прави, че съжалява, но си мисля: „Хайде да приключваме, жено“, за да мога да кажа на Лирой, като се прибере, че ще трябва да се преместим чак на Северния полюс до Дядо Коледа, където никой не е чул лъжите на Хили за мен.

— … ако бях на твое място, и аз нямаше да искам да чистя тази голяма къща.

Поглеждам я право в очите. Вече се извинява малко прекалено и се прави, че Мини няма да получи мястото, защото Мини не иска тази работа.

— Чухте ли ме да казвам, че не искам да чистя къщата?

— Няма нищо, вече пет прислужници ми казаха, че работата е твърде много.

Поглеждам аз надолу, към високото си метър и петдесет, деветдесеткилограмово тяло, опънало униформата по шевовете.

— Прекалено много за мен ли?

Тя примигва.

— Значи… искаш да започнеш?

— Защо мислите, че дойдох с колата чак до тая пустош, само за да харча бензин ли? — затварям рязко уста. „Не проваляй всичко сега, тя ти предлага ра-бо-та.“

— Госпожо Силия, ще се радвам да работя при вас.

Лудата жена се засмива и тръгва да ме прегръща, но аз отстъпвам назад, за да й покажа, че така не се прави.

— Чакайте малко, първо нека да обсъдим някои неща. Трябва да ми кажете в кои дни искате да идвам и… други подобни. — „Като например колко плащаш.“

— Ами… кога ти се идва? — пита тя.

— При госпожа Уолтърс работех от неделя до петък.

Госпожа Силия пак загриза розовия нокът на кутрето си.

— Не може да идваш в събота и неделя.

— Добре. — Нужно ми е да работя повече дни, но може би по-късно тя ще ме викне да сервирам на някое парти или нещо подобно.

— Тогава от понеделник до петък. В колко часа искате да идвам сутрин?

— В колко часа искаш да идваш?

Досега никога не ми бяха давали подобен избор. Усещам как неволно присвивам очи.

— Какво ще кажете за осем? В толкова ходех при госпожа Уолтърс.

— Добре, осем часът е чудесно — отвръща тя, а после млъква, все едно играем на дама и ме чака да направя своя ход.

— Сега трябва да ми кажете до колко часа ще работя.

— До колко?

Обръщам очи.

— Госпожо Силия, вие трябва да ми кажете това. Така се прави.

Тя преглъща, като че ли се опитва с всички сили да осмисли какво й казвам. А аз искам просто да приключваме, преди да е променила решението си.

— Какво ще кажете за четири часа? — питам аз. — Ще работя от осем до четири, с малка обедна почивка или нещо такова.

— Звучи чудесно. — А сега трябва да обсъдим заплащането — казвам аз и помръдвам нервно пръстите на краката в обувките си. Едва ли плаща много, след като пет прислужници вече са й отказали. И двете мълчим. — Хайде, госпожо Силия. Съпругът ви колко ви дава да плащате?

Тя извръща очи към кухненския комбайн, който, обзалагам се, дори не знае как да пусне, и отвръща:

— Джони не знае.

— Добре тогава. Питайте го колко иска да плаща.

— Не, Джони не знае, че ще наема прислужница.

Зяпвам така, че брадичката ми увисва чак до гърдите.

— Как така не знае?

— Няма да му кажа — сините й очи се разширяват, като че ли се страхува до смърт от него.

— А какво ще направи господин Джони, ако се прибере вкъщи и завари чернокожа жена в кухнята си?

— Съжалявам, просто не мога…

— Аз ще ви кажа какво ще направи — ще вземе онзи пистолет и ще застреля Мини на място, ей тук, върху мръсния под.

Госпожа Силия поклаща глава:

— Няма да му кажа.

— Тогава трябва да си тръгвам — заявявам аз. „По дяволите! Знаех си. Разбрах, че е луда, още щом прекрачих прага…“

— Не е като да го заблуждавам, просто ми трябва прислужница…

Естествено, че ви трябва прислужница. Последната сигурно е отнесла куршум в главата.

— Той не се прибира през деня. Ще се занимаваш само с по-сериозното чистене и ще ме научиш как да готвя, при това само за няколко месеца.

Носът ми започва да смъди от мириса на изгоряло. Виждам, че от фурната се носи пушек.

— И после какво? Ще ме уволните след няколко месеца ли?

— Тогава… ще му кажа — отвръща тя, но се намръщва при тази мисъл.

— Моля те, искам да си мисли, че се справям сама. Искам да си помисли, че… всички неприятности са си стрували.

— Госпожо Силия — поклащам глава и не мога да повярвам, че вече споря с тази дама, за която не съм работила и две минути. — Струва ми се, че тортата ви изгоря.

Тя грабва една кърпа, спуска се към печката и изважда тортата.

— Ох, да му се не види!

Оставям чантата си и я отстранявам от пътя си.

— Не бива да вадите гореща тава с мокра кърпа. Взимам една суха кърпа, изнасям тортата през задната врата и я оставям на циментовото стъпало.

Госпожа Силия се взира в изгорената си ръка.

— Госпожа Уолтърс каза, че си много добра готвачка. — Старицата изяждаше по две бобчета и казваше, че е сита. Не можех да я накарам да яде. — Тя колко ти плащаше?

— По долар на час — казвам аз малко засрамена. Пет години работих при нея, а дори не ми даваше минималната надница.

— Тогава аз ще ти плащам два.

Дъхът ми спира.

— Господин Джони кога излиза сутрин? — питам аз, докато почиствам парчетата масло, които се топят по кухненския плот, без дори да са сложени в чиния.

— В шест. Не обича да се мотае тук без работа. Връща се от службата си за недвижими имоти към пет часа.

След като правя няколко сметки, виждам, че дори и с по-малкото работни часове ще получавам повече пари. Но няма как да ми плащат, ако господинът ме застреля.

— Тогава ще си тръгвам в три часа. Да имам два часа на идване и на връщане, та да не му се мяркам пред очите.

— Добре — кима тя. — Най-добре да внимаваме. — На задните стълби госпожа Силия изхвърля тортата в хартиена торба. — Ще трябва да я скрия на дъното на кофата за боклук, за да не разбере Джони, че пак съм изгорила сладкиша.

Взимам торбата от ръцете й.

— Господин Джони няма да разбере нищо. Ще я изхвърля у дома.

— О, благодаря ти! — Госпожа Силия поклаща глава, все едно това е най-милото нещо, което някой е правил за нея. Свива дланите си в юмручета под брадичката.

Аз тръгвам към колата си. Сядам на хлътналата седалка на форда, за който Лирой все още плаща на шефа си по дванайсет долара седмично. Залива ме облекчение. Най-сетне си намерих работа. Няма да се налага да се местя на Северния полюс. Как само ще се разочарова Дядо Коледа!

— Седни си на дупето, Мини, защото ще ти обясня какви са правилата, когато работиш в къщата на бяла дама.

Беше четиринайсетият ми рожден ден. Седях на малката дървена маса в кухнята на мама и хвърлях по един поглед на карамелената торта, която изстиваше на полицата и чакаше да й сложат глазура. Рожденият ми ден бе единственият ден в годината, когато ми позволяваха да ям колкото си искам. Щях да напусна училище и да започна първата си истинска работа. Мама искаше да остана и да уча до девети клас — мечтата й беше да стана учителка, а не да работя в къщата на госпожа Уудра. Но с болното сърце на сестра ми и все пияния ми баща, оставаше ние с мама да издържаме семейството. Вече бях свикнала с домакинската работа. Почти винаги след училище аз готвех и чистех. Но след като започвах работа в чужда къща, кой щеше да се грижи за нашата? Мама ме хвана за раменете и ме завъртя, за да гледам към нея, а не в тортата. Тя не си поплюваше. Беше много точна. Не взимаше нищо даром. Размаха пръст в лицето ми, при което аз събрах очи.

— Правило номер едно, когато работиш при бяла жена, Мини: не й се бъркаш в работите. Не си вреш носа в нейните проблеми и не ходиш да ревеш при нея със своите. Не можеш да си платиш сметката за тока? Краката много те болят? Запомни едно: белите хора не са ти приятели. Не искат и да чуват за твоите проблеми. А когато госпожа бялата дама хване мъжа си със съседката, ти не се бъркаш, разбра ли ме?

Правило номер две: бялата дама никога не трябва да те хваща как седиш на тоалетната й. Не ме интересува дали ти се ходи толкова много, че да напира и в плитките ти. Ако няма външна тоалетна за прислугата, ще дебнеш да я няма и ще ходиш в тоалетна, която тя не използва.

Правило номер три — мама пак ми завъртя брадичката, за да я погледна, защото очите ми отново се бяха приковали в тортата. — Правило номер три: когато готвиш храна за други хора, я пробваш с отделна лъжица. Ако си пъхнеш лъжицата в устата, докато си мислиш, че никой не те вижда, и после пак я върнеш в тенджерата, направо можеш да изхвърлиш цялата манджа.

Правило номер четири: използваш една и съща чаша, вилица и чиния всеки ден. Дръж ги в отделен шкаф и кажи на бялата жена, че това са приборите, които ще използваш.

Правило номер пет: ще ядеш в кухнята.

Правило номер шест: няма да удряш децата й. Белите хора обичат те да си ги бият.

Правило номер седем: това е последното правило, Мини. Слушаш ли ме? Никакво мърморене.

— Мамо, знам…

— О, да не мислиш, че не те чувам как си мърмориш, че трябва да изчистиш кюнеца, както и за последните парченца пилешко, които са останали за горкичката Мини. Ако си отвориш устата пред бяла жена сутринта, още следобед ще си на улицата.

Виждах как мама се държи, когато госпожа Уудра я караше до вкъщи. Все повтаряше „Да, госпожо“, „Не, госпожо“, „Много съм ви благодарна, госпожо.“ Защо и аз трябва да се държа така? Знам как да си отстоявам своето.

— А сега ела и прегърни майка си силно на рождения си ден! Боже, тежиш цял тон, Мини.

— Цял ден не съм хапвала, кога ша ядем торта?

— Не казвай „ша“, а говори правилно. Не съм те възпитала да говориш като простачка.

През първия си ден в къщата на бялата дама изядох сандвича си с шунка в кухнята, сложих си чинията на отделно място в шкафа. Когато онази малка нахалница ми скри дамската чанта във фурната, не я нашляпах по дупето. Но когато бялата госпожа рече: „Изпери всички дрехи на ръка, а после ги сложи в пералнята да се изплакнат“, аз й отвърнах: „Защо да ги пера на ръка, след като електрическата пералня може да ги изпере изцяло? Това е страшна загуба на време.“ Бялата жена ми се усмихна и пет минути по-късно се озовах на улицата.

С работата при госпожа Силия ще мога сутрин да водя децата до основно училище „Спан“, а следобед да се прибирам и да ми остава малко време за мен. Не съм подрямвала следобед, откакто през 1957 г. се роди Киндра, но с работното време от осем до три часа, ако поискам, ще мога да си поспивам по малко всеки ден. Тъй като до къщата на госпожа Силия не ходи автобус, ще трябва да взимам колата на Лирой.

— Няма да ми взимаш колата всеки ден, жено, ами ако трябва да работя дневна смяна и ми се наложи…

Тя ще ми плаща по седемдесет долара в брой всеки петък, Лирой.

— Е, може да взимам колелото на Шугър.

Във вторник, деня след интервюто, паркирам колата зад един завой надолу по пътя от къщата на госпожа Силия, за да не се вижда. Притичвам по пустия път и минавам по алеята. Не срещам други коли. — Тук съм, госпожо Силия — надничам аз в спалнята й онази сутрин и я виждам, подпряла се на лакът върху покривката на леглото с идеален грим и облечена с прилепнали официални дрехи, нищо че е вторник, да чете глупостите в „Холивуд Дайджест“, все едно е Светата Библия.

— Добро утро, Мини! Много се радвам да те видя — казва тя, а аз настръхвам, като видя някоя бяла дама да се държи толкова любезно.

Оглеждам спалнята и преценявам каква работа ме чака. Стаята е голяма, с кремав килим, жълто легло с балдахин, два големи жълти стола с възглавници. И е подредена, по пода няма дрехи. Леглото е застлано. Одеялото на стола е сгънато прилежно. Но не спирам да се оглеждам. Усещам го. Нещо не е наред.

— Кога ще ми дадеш първия готварски урок? — пита тя. — Може ли да започнем днес?

— По-добре след няколко дни, след като отидете до магазина и купите необходимите продукти.

Тя се замисля за секунда и отвръща:

— Може би ти трябва да отидеш, Мини, защото знаеш какво да купиш.

Поглеждам я. Повечето бели жени обичат сами да пазаруват.

— Добре тогава, ще отида утре сутрин. Забелязвам малка розова мъхеста черга, постлана върху килима пред вратата на банята. Поставена е диагонално. Не съм аранжор, но знам, че розовата постелка не отива на жълта стая. — Госпожо Силия, преди да се захвана за работа, трябва да ми кажете кога точно планирате да кажете на господин Джони за мен.

Тя поглежда към списанието в скута си.

— След няколко месеца, предполагам. Дотогава трябва да се науча да готвя и разни други неща.

— Под няколко месеца два ли имате предвид?

Тя прехапва намазаната си с червило устна.

— Мислех си по-скоро за… четири.

„Моля?“ Няма да работя четири месеца като укриващ се престъпник.

— Няма да му кажете чак до 1963 г.? Не, госпожо, ще му кажете преди Коледа.

Тя въздъхва.

— Добре, но чак по Коледа.

Правя няколко сметки.

— Това прави още сто и… шестнайсет дни. Ще му кажете след сто и шестнайсет дни.

Тя се намръщва разтревожено. Предполагам, че не е очаквала една прислужница да умее да смята толкова добре. Накрая промърморва:

— Добре.

Тогава й казвам да отиде в дневната и да ме остави да си свърша работата в спалнята. След като тя излиза, оглеждам внимателно спретнатата стая. Отварям много бавно дрешника й и точно както си мисля, върху главата ми се изсипват петдесет неща. После поглеждам под леглото и намирам достатъчно мръсни дрехи, за да заключа, че не е прала от месеци. Във всяко чекмедже цари бъркотия, във всяка дупчица са скрити мръсни дрехи и сгънати на топка дамски чорапи. Намирам петнайсет кутии с нови ризи за господин Джони, за да не разбере той, че госпожа Силия не умее да пере и да глади. Накрая вдигам смешната розова постелка. Под нея виждам голямо петно с цвят на ръжда. Побиват ме тръпки.

Същия следобед с госпожа Силия правим списък какво ще готвим до края на седмицата, а на следващата сутрин отивам да напазарувам. Отнема ми обаче два пъти повече време, защото трябва да се замъкна чак в центъра, до супермаркета на белите, „Джитни“, вместо до магазин „Пигли Уигли“, който е до нас, тъй като предполагам, че тя няма да иска храна от магазин за черни. Не я обвинявам — там картофите имат трисантиметрови кълнове, а млякото е почти вкиснато.

Когато пристигам на работа, съм готова да се разправям за причините, поради които съм закъсняла, но госпожа Силия лежи на леглото като предния ден и ми се усмихва, все едно не я интересува. Наконтила се е, а няма да ходи никъде. Седи на леглото пет часа и чете списания. Става само за да си вземе чаша мляко или да пишка.

Но аз не задавам въпроси. Аз съм само прислужница. След като почиствам кухнята, отивам в хола. Спирам на прага и поглеждам съсредоточено мечката гризли. Висока е над два метра и зъбите й са оголени. Ноктите й са дълги и извити като на вещица. В краката й лежи ловен нож с дръжка от кост. Приближавам се и виждам, че по козината се е напластила прах. Между челюстите й виси паяжина. Първо изтупвам прахта с метлата, но тя здраво се е набила в козината. Взимам парцал и се опитвам да забърша мечката, но пищя всеки път, когато острите косми докосват ръката ми. Какво да ги правиш белите! Имам предвид, че съм чистила всичко — от хладилници до задници, но защо тази жена си мисли, че мога да изчистя проклетата мечка гризли?

Отивам да взема прахосмукачката. Изсмуквам прахта и освен няколкото петна изтъняла козина, където съм се престарала с почистването, ми се струва, че се получи доста добре. След като приключвам с мечката, забърсвам прахоляка от луксозните книги, които никой не чете, от копчетата на шинела от армията на Конфедерацията, от сребърния пистолет.

На масата, сложена в златна рамка, стои снимка на госпожа Силия и господин Джони пред олтара и аз я разглеждам по-отблизо, за да видя що за човек е той. Надявам се, че ще е дебел и късокрак, в случай че ми се наложи да бягам, но мъжът на снимката изобщо не е такъв. Той е силен, висок, як. А и го познавам. Господи! Той ходеше години наред с госпожа Хили, по времето, когато започнах работа при госпожа Уолтърс. Не съм се запознавала с него, но го бях виждала достатъчно често, за да съм сигурна. Потръпвам, а страховете ми се утрояват. Защото само този факт говори достатъчно за него.

В един часа госпожа Силия влиза в кухнята и заявява, че е готова за урока си по готвене. Настанява се на един висок стол. Облечена е с прилепнал червен пуловер и червена пола и носи достатъчно грим, че да уплаши и проститутка.

— Какво можете да готвите? — питам я аз.

Тя се замисля и сбърчва чело.

— Може би е най-добре да започнем от начало.

— Все трябва да можете нещо. Майка ви не ви ли е учила като малка?

Тя поглежда към обутите си в мрежести чорапи крака и казва:

— Мога да правя качамак.

Не се сдържам и се разсмивам.

— А какво друго можете да правите, освен качамак?

— Мога да сваря картофи — гласът й става още по-тих. — Мога да приготвям и грис. Там, където живеех, нямахме електричество. Но съм готова да се науча как се готви на истинска печка.

Господи! Досега не бях срещала бял човек, по-беден от мен, освен лудия господин Уоли, дето живее зад магазина за фураж и яде от храната за котки.

— Храните съпруга си с качамак и грис всеки ден ли?

Госпожа Силия кимва.

— Но ти ще ме научиш да готвя, нали?

— Ще се опитам — казвам аз, макар досега да не съм нареждала на бяла жена какво да прави и не знам откъде да започна. Подръпвам си чорапите и обмислям как да действам. Накрая й посочвам към консервната кутия на кухненския плот.

— Ако има нещо, което трябва да знаете за готвенето, то е това.

— Това не е ли просто мас?

— Не, не е просто мас — отвръщам аз. — Това е най-важното готварско откритие от майонезата в буркан досега.

— Какво й е толкова специалното на — сбърчва нос тя — свинската мазнина?

— Не е свинска, а растителна мазнина. — Кой на този свят не знае какво е маргарин „Криско“? — Нямате представа колко много неща можете да правите с него!

Тя свива рамене:

— Да пържа?

— Не само да пържите. Ако нещо лепкаво се заплете в косата ви, като дъвка например? — Размахвам пръст към кутията с маргарин. — Точно така, „Криско“. Ако намажете с него дупето на бебе, ще забравите за обривите от пелените. — Пускам три лъжици от мазнината в черна тенджерка. — Кълна се, виждала съм и жени, които се мажат с него под очите и го слагат на напуканите ходила на мъжете си.

— Виж колко хубаво изглежда — казва тя. — Като бяла глазура за торта.

— Можете да чистите с него лепилото от етикетите с цените, да смазвате пантите на вратата. Ако спре токът, забучете фитил в кутията и ще гори като свещ.

Включвам котлона на газовата печка и гледаме как маргаринът се топи в тенджерата.

— И отгоре на всичко, в него можете да пържите и пилешко.

— Добре — казва тя, силно съсредоточена. — После какво следва?

— Накиснах пилето в мътеница — отвръщам аз. — Сега смесете сухите съставки. — Сипвам брашно, сол, още сол, пипер, червен пипер и щипка лют пипер в хартиен готварски плик. — Сега сложете вътре парчетата пиле и разклатете плика.

Госпожа Силия слага в плика сурово пилешко бутче и го разтърсва.

— Така ли? Също като в рекламите на галета по телевизията?

— Да — отвръщам аз и стискам език зад зъбите си, защото това си е голяма обида. — Точно като в рекламата.

Но в същия миг замръзвам. Навън, от пътя долита шум от мотор. Заставам неподвижно и се ослушвам. Виждам как очите на госпожа Силия се разширяват и тя също се заслушва. Мислим си едно и също: ами ако е той? Къде ще се скрия? Шумът от мотора заглъхва. И двете си поемаме дъх.

— Госпожо Силия — стисвам зъби аз, — защо не можете да кажете на господин Джони за мен? Той няма ли да разбере, когато започнете да готвите по-хубаво?

— О, не се бях сетила за това! Може би трябва да поизгорим малко пилето.

Поглеждам я косо. Няма да прегарям никакво пиле. Тя не отговори на въпроса, който й зададох, но скоро ще успея да я накарам да го направи. Поставям много внимателно потъмнялото месо в тигана. То започва да бълбука като ручейче и двете гледаме как бутчетата покафеняват. Поглеждам към госпожа Силия, а тя ми се усмихва.

— Какво? Да не съм се изцапала по лицето?

— Не — отвръща тя, а очите й се пълнят със сълзи. Докосва ме по ръката. — Просто съм много благодарна, че си тук.

Издърпвам ръката си от нейната.

— Госпожо Силия, трябва да сте благодарна за много други неща, вместо за мен.

— Знам. — Тя хвърля отвратен поглед на хубавата си кухня, като че ли е изяла нещо развалено. — Никога не съм си и мечтала, че ще имам всичко това.

— Голяма сте късметлийка.

— През целия си живот не съм била по-щастлива.

Не казвам нищо повече. Всъщност под цялата тази щастлива маска тя не изглежда никак щастлива. Същата вечер се обаждам на Ейбълийн. — Вчера госпожа Хили беше на гости у госпожа Лийфолт — казва тя. — Попита дали някой знае къде работиш сега.

— Боже, ако разбере къде работя, ще съсипе всичко! — Бяха минали две седмици от онова ужасно нещо, което причиних на тази жена. Знам си, че си умира да види как ме уволняват.

— Какво рече Лирой, като му каза, че си получила работата? — пита Ейбълийн.

— Ами какво да каже! Закрачи наперено като петел из кухнята, защото децата бяха там — отговарям аз. — Държеше се, все едно сам издържа семейството, а аз работя само за развлечение. После обаче, когато си легнахме, ми се стори, че този стар грубиян, съпругът ми, щеше да се разплаче.

Ейбълийн се разсмива.

— Лирой очевидно е много горд.

— Да, само трябва да се пазя господин Джони да не ме хване.

— Тя не ти ли каза защо не иска мъжът й да знае за теб?

— Рече само, че иска той да си мисли, че тя може да готви и чисти сама. Но не това е причината. Крие нещо от него.

— Гледай как само се наредиха нещата! Госпожа Силия не може да каже на никого, иначе господин Джони ще разбере. А така и госпожа Хили няма да узнае, защото госпожа Силия не може да каже на никого. Ти самата нямаше да го измислиш по-добре.

— А-ха — казвам само аз. Не искам да звуча неблагодарно, защото точно Ейбълийн ми уреди работата. Но няма как да не ми мине през ум, че съм загазила двойно повече не само заради госпожа Хили, ами сега и заради господин Джони.

— Мини, исках да те питам — прочиства си гърлото Ейбълийн — познаваш ли госпожица Скийтър?

— Онази високата, дето идваше у госпожа Уолтърс да играят бридж ли?

— Да. Какво мислиш за нея?

— Не знам. И тя е бяла като останалите. Защо? Какво е казала за мен?

— Нищо не е казвала за теб — отвръща Ейбълийн. — Просто… преди няколко седмици… Не знам защо не ми излиза от главата. Тя ме попита нещо. Пита ме дали искам да променя нещата. Белите жени никога не питат…

Но в същия миг Лирой излиза с клатушкане от спалнята и си иска кафето, преди да тръгне за нощна смяна.

— Да му се не види, станал е — промърморвам аз. — Казвай набързо.

— А, не, няма значение — отвръща Ейбълийн.

— Какво става? Какво ти е казала тази жена?

— Глупости. Нищо важно.