Катрин Стокет
Слугинята (24)

Глава 24

На кухненската мивка съм и чакам госпожа Силия да се прибере. Кърпата в ръцете ми вече се е превърнала в дрипа. Тази откачена жена се събуди сутринта, напъха се в най-тесния си розов пуловер и за моя изненада се провикна:

— Отивам у Елизабет Лийфолт. Още сега, докато съм събрала смелост, Мини. — И после тръгна с кабриолета си „Бел Еър“ с прищипана на вратата пола.

Докато телефонът не иззвъня, просто леко се притеснявах. Ейбълийн бе така разтревожена, че хълцаше. Госпожа Силия не само казала на дамите, че Мини Джаксън работи при нея, но им съобщила и че госпожа Лийфолт ме била „препоръчала“. Ейбълийн чула само това. На онези кокошки ще им трябват не повече от пет минути да разнищят историята. И сега трябва да чакам. Да чакам, за да разбера. Първо, дали най-добрата ми приятелка на света ще бъде уволнена, задето ми е намерила работа. И второ — дали госпожа Хили е разказала на госпожа Силия лъжата, че съм откраднала. И подточка а) на втория въпрос: дали госпожа Хили е казала на госпожа Силия как си й го върнах заради лъжата, че съм крадла. Не съжалявам за ужасното нещо, което й сторих. Но сега, след като госпожа Хили изпрати собствената си прислужница да гние в затвора, се чудя какво ще направи тази жена с мен. Чак в четири и десет — час по-късно, отколкото си тръгвам от работа, виждам госпожа Силия да се прибира. Тя се поклаща по алеята, все едно има да ми казва нещо. Закачвам маркуча за чешмата.

— Мини, стана късно! — извиква тя.

— Какво стана с госпожа Лийфолт? — дори не се опитвам да я подпитам деликатно. Трябва да разбера.

— Тръгвай си, моля те! Джони ще се прибере всеки момент. — Тя ме побутва към килера, където си държа нещата.

— Ще говорим утре — казва тя, но този път не искам да си тръгвам, искам да разбера какво е казала госпожа Хили за мен.

Да разбереш, че прислужницата ти е крадла, е все едно някой да ти каже, че учителката на децата ти е повлекана. Не й даваш втори шанс, а направо се отърваваш от нея. Но госпожа Силия не иска да ми каже нищо. Маха с ръка да си тръгвам, за да продължи с целия този заплетен цирк. Господин Джони знае за мен. Госпожа Силия знае, че господин Джони знае за мен. Но господин Джони не знае, че госпожа Силия знае, че той знае. И заради цялата тази глупост се налага да си тръгна в четири и десет и да се тревожа за госпожа Хили цяла нощ.

На следващата сутрин Ейбълийн звъни у дома преди работа.

— Рано тази сутрин се обадих на горката Фани, защото знаех, че ще се тормозиш цяла нощ.

Горката Фани е новата прислужница на госпожа Хили. Трябва по-скоро да й викат Глупавата Фани, задето отиде да работи там.

— Чула госпожа Лийфолт и госпожа Хили да стигат до извода, че ти си измислила цялата работа с препоръката, за да те наеме госпожа Силия.

Въздъхвам облекчено.

— Радвам се, че няма да загазиш — отвръщам аз. — Но сега госпожа Хили ще разправя не само че съм крадла, но и лъжкиня.

— Не се тревожи за мен — казва Ейбълийн. — Просто гледай госпожа Хили да не говори с твоята шефка.

Когато отивам на работа, госпожа Силия бърза да излезе, за да си купи рокля за благотворителния бал следващия месец. Казва, че иска да е първа в магазина. Не се държи като едно време, когато беше бременна. Сега няма търпение да излезе. Отивам в задния двор и избърсвам градинските столове. Птичките се плашат, когато ме виждат да се приближавам, излитат на рояк и разклащат клонките на камелията. Миналата пролет госпожа Силия все ми повтаряше да набера от тези цветя и да ги сложа в къщата. Но аз познавам камелиите. Щом внесеш китка вътре и си мислиш колко свежо изглежда, започва да ти се струва, че цветята се движат и като се наведеш да ги помиришеш, виждаш, че си внесъл в къщата цяла армия буболечки. Зад храстите чувам как се счупва клечка, после още една. Настръхвам, заставам неподвижно. Далеч сме от града и в тази пустош на километри няма кой да чуе виковете ни. Ослушвам се, но не чувам други шумове. Казвам си, че просто още ме държи от преди, когато се озъртах за господин Джони. Или пък ме е хванала параноята, задето снощи помагах на госпожица Скийтър за книгата. След като говоря с нея, винаги съм нервна. Накрая отивам отзад, за да почистя столовете край басейна и да събера филмовите списания, носните кърпички и изгнилите листа. В къщата телефонът иззвънява. Не бива да го вдигам, защото госпожа Силия още се опитва да поддържа голямата лъжа пред господин Джони. Но сега не си е у дома, а може да се обажда Ейбълийн с някакви новини. Влизам и заключвам вратата зад себе си.

— Домът на госпожа Силия — Боже, надявам се да не звъни самата госпожа Силия.

— Обажда се Хили Холбрук. С кого говоря? Кръвта се оттича от лицето ми. За около пет секунди главата ми е като празна черупка. Снишавам глас, преправям го на по-дебел, непознат.

— На телефона е Дорина. Прислужницата на госпожа Силия. — „Дорина? Защо казах името на сестра си!“

— Дорина. Мислех си, че Мини Джаксън е прислужницата на госпожа Фут.

— Тя… напусна.

— Така ли? Искам да говоря с госпожа Фут.

— Тя… не е в града. Замина за крайбрежието. На… ъ… — мислите ми препускат с хиляда километра в час, докато се опитвам да измисля някакви подробности.

— Кога се връща в такъв случай?

— След мнооого време.

— Е, когато се прибере, й кажи, че съм я търсила. Хили Холбрук, Емерсън 36840.

— Да, госпожо. Ще й предам. — Да бе, друг път. Подпирам се на ръба на шкафа и чакам сърцето ми да се успокои. Не че госпожа Хили не може да ме намери. В крайна сметка може просто да потърси в телефонния указател Мини Джаксън на улица „Тик“ и да намери адреса ми. И не че не мога да кажа на госпожа Силия какво се случи, да й обясня, че не съм крадла. Току-виж пък ми повярвала. Но ужасното нещо, което направих, съсипва цялата работа.

Четири часа по-късно госпожа Силия се прибира с пет големи кутии, натрупани една върху друга. Помагам й да ги занесе в спалнята и след това се спотайвам пред вратата й, за да чуя дали ще се обади на дамите, както прави всеки ден. Както и очаквам, чувам да вдига телефона. Но после просто поставя слушалката обратно. Глупачката проверява дали телефонът работи, в случай че някой се опита да й звънне.

Макар да е третата седмица от октомври, лятото продължава да се ниже монотонно като въртяща се сушилня за дрехи. Тревата в двора на госпожа Силия все още е яркозелена. Оранжевите далии още се усмихват, опиянени на слънцето. И всяка вечер проклетите комари излизат на лов за кръв, подложките ми за потене се вдигнаха на три цента за кутия, а електрическият ми вентилатор се разби на кухненския под. Една октомврийска сутрин, три дни след обаждането на госпожа Хили, отивам на работа половин час по-рано. Изпратих Шугър да заведе децата на училище. Смляното кафе е в модерната кафеварка, водата в съда се затопля. Подпирам се на шкафа. Тишина. Това чаках цяла нощ. Хладилникът „Фриджидеър“ се включва с тихо бръмчене. Поставям ръка върху него, за да усетя вибрациите.

— Ужасно си подранила, Мини.

Отварям хладилника и скривам глава в него.

— Добро утро — обаждам се, наведена над рафта със зеленчуците. Единствената мисъл в главата ми е: „Още е рано.“ Премятам в ръцете си няколко артишока, студените стебла боцкат ръцете ми. Така наведена, главата ми пулсира още по-силно. — Ще приготвя печено за вас и господин Джони, а после ще приготвя и… — но гласът ми звучи пискливо. — Мини, какво се е случило? — госпожа Силия е дошла до вратата на хладилника, без да я усетя. Сбърчвам неволно лице. Раната от порязано на веждата ми се отваря отново и горещата кръв щипе, все едно ме режат с бръснач. Обикновено синините са на места, на които не се виждат. — Седни, скъпа. Падна ли? — Тя слага ръка на хълбока си върху розовата нощница. — Пак ли се спъна в кабела на вентилатора? — Добре съм — отвръщам аз и се обръщам, за да не ме види.

Но госпожа Силия се навежда и гледа в раната с облещени очи, все едно не е виждала нещо по-ужасно. Една бяла дама веднъж ми каза, че кръвта изглежда по-червена върху черна кожа. Вадя памучен тампон от джоба си и го притискам към лицето си. — Нищо работа — казвам аз. — Ударих се във ваната. — Мини, тече ти кръв. Струва ми се, че раната трябва да се зашие. Нека повикам доктор Нийл — тя грабва телефона от стената, но после го затваря. — О, той е на лов с Джони. Тогава ще позвъня на доктор Стийл.

— Госпожо Силия, не ми трябва лекар.

— Трябва някой да те прегледа, Мини — отвръща тя и пак вдига слушалката.

Налага ли се наистина да й го казвам? Стисвам зъби и отварям уста:

— Тези доктори няма да прегледат чернокож, госпожо Силия. Тя пак връща слушалката на мястото й. Обръщам се с лице към мивката. Повтарям си наум: „Това не влиза в ничия работа, просто си върши задълженията“, но снощи изобщо не мигнах. Лирой ми крещя цяла вечер, уцели ме по главата със захарницата, изхвърли дрехите ми на задната веранда. Имам предвид, че когато се е напил с евтино вино, е едно, но… ох. Срамът така ме смазва, че имам чувството, че ще се стоваря на пода. Този път Лирой не беше пиян. Този път ме преби напълно трезвен.

— Излезте, госпожо Силия, оставете ме да работя — казвам аз, защото искам да остана за малко сама. Първо си помислих, че Лирой е разбрал, че помагам на госпожица Скийтър. Само това ми мина през ум, докато ме налагаше. Но той не обели и дума по този въпрос. Преби ме чисто и просто за удоволствие.

— Мини? — пита госпожа Силия, отново втренчена в раната. — Сигурна ли си, че това ти е от ваната?

Пускам водата, за да вдигна някакъв шум в стаята.

— Казах ви, че е от това. Така стана, ясно ли е?

Тя ме поглежда подозрително и ми размахва пръст.

— Добре, но ще ти направя кафе и днес ще си вземеш почивен ден, разбра ли? — Госпожа Силия отива до кафеварката, налива две чаши, но после застива. Поглежда ме изненадано. — Не знам как предпочиташ кафето си, Мини.

Обръщам очи с досада.

— Също като вас.

Тя пуска по две бучки захар в чашите. Подава ми кафето, но не сяда, а се заглежда през задния прозорец със стиснати устни. Тръгвам да мия чиниите от снощи и ми се иска тя да ме остави на мира.

— Знаеш ли — казва тя тихичко. — Можеш да ми кажеш всичко, Мини. Аз продължавам да мия и усещам как ноздрите ми започват да потреперват. — Виждала съм разни неща, докато живеех в Шугър Дич. Всъщност…

Вдигам очи и се каня да й се сопна да не ми се бърка в работата, но госпожа Силия казва със странен тон:

— Трябва да се обадим в полицията, Мини.

Оставям чашата с кафето си толкова рязко, че течността се разлива.

— Вижте сега, не искам полицията да се меси…

Тя посочва прозореца.

— Там има някакъв мъж, Мини! Ето там!

Обръщам се, за да видя какво ми сочи. Един мъж — гол мъж — стои навън до азалиите. Премигвам, за да се уверя, че не ми се привижда. Той е висок, мърляв и бял. Стои с гръб към нас, на около пет метра. Кестенявата му коса е оплетена като на скитник. Дори и отзад, разбирам, че се пипа.

— Кой е този? — прошепва госпожа Силия. — Какво прави тук?

Мъжът се обръща с лице към нас, все едно ни е чул. И двете зяпваме. Държи го, все едно ни предлага сандвич с франзела.

— О, Боже! — казва госпожа Силия.

Мъжът шари с очи по прозореца. Погледът му се спира върху мен и сякаш прогаря тъмна линия през двора. Потръпвам. Все едно ме познава, мен, Мини Джаксън. Той се взира с извити устни, като че ли иска да ми каже, че си заслужавам всеки лош ден, който съм имала, всяка нощ, в която не съм спала, всеки удар на Лирой. Все едно си го заслужавам, че ми е и малко. След това бавно започва да удря с юмрук дланта си. Удря. Удря. Удря. Все едно ми показва точно какво ще ми стори. Усещам как окото ми пак започва да пулсира.

— Трябва да се обадим на полицията! — прошепва госпожа Силия. Разширените й очи се стрелват към телефона в другия край на стаята, но тя не помръдва и на сантиметър.

— Ще им трябват четирийсет и пет минути само да стигнат до тук — отвръщам аз. — Дотогава може да е разбил вратата.

Спускам се към задната врата и я заключвам. После изтичвам и заключвам и предната врата, като се навеждам, когато минавам под прозореца. Вдигам се на пръсти и поглеждам през малкото квадратно прозорче на задната врата. Госпожа Силия наднича от другата страна през големия прозорец. Голият мъж тръгва много бавно към къщата. Качва се по задните стълби. Посяга към топката на бравата, а когато я виждам как се завърта, сърцето започва да се блъска силно в гърдите ми. Чувам госпожа Силия да казва по телефона:

— Полицията ли е? Тук има натрапник! Един мъж! Един гол мъж се опитва да влезе в…

Отскачам от квадратното прозорче тъкмо навреме, защото през него с трясък влита камък и усещам как по лицето ми се посипват стъкълца. През големия прозорец виждам, че мъжът отстъпва назад, все едно се опитва да реши къде да направи следващия си удар. Започвам да се моля: „Боже, не искам да правя това, не ме карай да го правя…“ Той пак започва да ни наблюдава през прозореца. А аз знам, че не мога просто да седя като истукана и да го чакам да влезе. Нужно му е само да счупи френския прозорец и ще е вътре при нас. Боже, знам какво трябва да направя. Трябва да изляза. Трябва аз първа да стигна до него.

— Отдръпнете се, госпожо Силия — казвам разтреперана. Отивам да взема ловния нож с калъфа на господин Джони, който е окачен на мечката. Но острието е толкова късо, че ще трябва да се приближа ужасно много до него, за да го намушкам. Затова взимам и метлата. Поглеждам навън и го виждам, че стои в средата на двора и оглежда къщата. Преценява. Отварям задната врата и се измъквам. От другия край на двора мъжът ми се усмихва, а в устата му се виждат не повече от два зъба. Той спира да удря дланта си с юмрук и започва пак да се гали, вече плавно, равномерно. — Заключете вратата — изсъсквам през рамо. — Не я отключвайте! — Чувам изщракването. Затъквам ножа в колана на униформата си и се уверявам, че съм го пристегнала здраво. После хващам метлата с две ръце.

— Да се махаш оттук, глупако! — крясвам аз. Но мъжът не помръдва. Приближавам се с няколко крачки. Той също пристъпва напред, а аз започвам да се моля: „Господи, пази ме от този гол бял мъж…“. — Имам нож — провиквам се аз. Правя още няколко крачки напред. Той също. Когато стигам на два-три метра от него, вече съм се задъхала. Двамата се гледаме.

— Я, каква дебела чернилка — обажда се той със странен, тънък глас и се глади бавно.

Поемам си дълбоко въздух. В следващия миг се втурвам напред и замахвам с метлата. Фиууу! Изпускам го за няколко сантиметра и той се отдръпва плавно. Замахвам отново и мъжът се затичва към къщата. Тръгва право към задната врата, където от прозорчето наднича госпожа Силия. — Чернилката не може да ме хване! Дебелата чернилка не може да тича!

Той стига до стъпалата, а аз изпадам в паника, че ще се опита да разбие вратата, но в същия миг той се завърта и тръгва да бяга покрай плета с онази голяма увиснала франзела в ръка.

— Да се махаш оттук! — крещя аз след него, усещам остра болка и знам, че раната ми се е отворила още повече. Погвам го от храстите към басейна, гади ми се и се задъхвам. Той тръгва по-бавно край водата и аз се приближавам, замахвам силно и го плясвам по задника, пляс! Дръжката се счупва и метлата изхвръква.

— Не ме заболя! — Той поклаща ръка между краката си с присвити колене. — Искаш ли да похапнеш кренвирш, чернилко? Ела да си хапнеш кренвирш!

Шмугвам се край него обратно към средата на двора, но мъжът е прекалено висок и прекалено бърз, а аз се задъхвам все повече. Спирам, навеждам се запъхтяна с дръжката на метлата в ръка. Поглеждам надолу към ножа — няма го. В мига, в който поглеждам назад… тряс! Олюлявам се. Звънтенето е изненадващо и силно, залитам. Слагам ръка върху ухото си, но звънтенето се усилва. Ударил ме е от страната на раната. Той се приближава все повече и аз затварям очи, защото знам какво ме очаква, знам, че трябва да бягам, но не мога. Къде е ножът? Той ли го е взел? Звънтенето е кошмарно.

— Да се махаш, преди да съм те убила — чувам аз глас, който все едно долита от тенджера. Полуоглушала съм и се налага да отворя очи. Виждам госпожа Силия с розовата си сатенена нощница. В ръката си държи ръжен за камина, тежък и остър.

— И бялата дама ли иска кренвирш? — Той размахва пениса си към нея, а тя се приближава към мъжа бавно, като котка.

Поемам си дълбоко въздух, а белият мъж подскача наляво, после надясно, хили се и мляска с беззъбата си уста. Но госпожа Силия не помръдва. След няколко секунди той се намръщва, изглежда разочарован, че госпожа Силия не прави нищо. Не размахва ръжена, не се ядосва, не крещи. Той поглежда към мен.

— Ами ти? Чернилката, дето се опита да… Пук! Челюстта на мъжа изхрущява настрани, а от устата му руква кръв. Той започва да залита наоколо, обръща се, а госпожа Силия го фраска и от другата страна. Все едно иска да му подравни мутрата. Мъжът се препъва зашеметен няколко крачки напред. После се стоварва по лице на земята.

— Боже, вие… вие го повалихте… — казвам аз, но едно гласче в главата ми ме пита съвсем спокойно, все едно си пием чая, „Това наистина ли се случва?“ Нима бяла жена пребива бял мъж, за да спаси мен? Или онзи така ми е отвинтил главата, че сега лежа мъртва на земята… Опитвам се да фокусирам поглед. Госпожа Силия е оголила зъби. Вдига отново пръчката и бам! — удря го по сгъвките на коленете. Решавам, че това не се случва наистина. Твърде странно е, по дяволите. Бам! Удря го през раменете и всеки път, като замахне, пъшка.

— Казах ви, че… го повалихте вече, госпожо Силия. — Но явно госпожа Силия не мисли така. Дори със звънтенето в ушите ми, чувам звук като от трошене на пилешки кости. Заставам малко по-изправена и си налагам да си проясня погледа, преди това да се е превърнало в убийство. — Не мърда вече, не мърда, госпожо Силия — казвам й аз. — Даже… — опитвам се да хвана ръжена — може да е умрял.

Накрая сграбчвам пръчката, тя я пуска в същия миг и ръженът полита навътре в двора. Госпожа Силия отстъпва назад и се изплюва в тревата. Цялата й розова сатенена нощница е опръскана с кръв. Платът се е залепил за краката й.

— Не е мъртъв — казва госпожа Силия.

— Ама малко му остана — отвръщам аз.

— Силно ли те удари, Мини? — пита ме тя, но гледа надолу към него. — Много ли те боли?

Усещам, че по слепоочието ми тече кръв, но знам, че е от раната от захарницата, която пак се е отворила.

— Не толкова силно, колкото вие ударихте него — отвръщам аз. Мъжът изпъшква и ние двете подскачаме. Аз грабвам ръжена и дръжката на метлата от тревата. Няма да й дам нито едното в ръцете. Той се претъркулва наполовина. Лицето му е окървавено и от двете страни, очите му са подути и затворени. Челюстта му е разбита, а той някак си успява да се изправи. И после се отдалечава с жалко клатушкане. Дори не ни поглежда. Ние само стоим и го гледаме как куца през бодливите чемшири и изчезва сред дърветата.

— Няма да стигне далеч — казвам аз, без да пускам ръжена. — Здравата го натупахте.

— Мислиш ли?

Поглеждам я:

— Като Джо Луис^[1] с щанга за гуми.

Тя отмята сплъстен кичур руса коса от лицето си и ме поглежда, все едно се ужасява, че са ме ударили. Изведнъж осъзнавам, че трябва да й благодаря, но честно казано, не ми идва на ум с какви думи. А такова нещо ми се случва за пръв път. Успявам да кажа само:

— Изглеждахте… страшно уверена.

— Биваше ме в боя. — Тя оглежда живия плет, избърсва потта си с длан. — Да ме беше видяла преди десет години…

Сега няма грим по лицето, косата й не е напръскана с лак за коса, нощницата й прилича на стара рокля от прерията. Поема си дълбоко въздух през носа и аз я виждам. Виждам селското момиче, което е била преди десет години. Била е силна. Не е оставяла никой да се задява с нея.

Госпожа Силия се обръща и аз тръгвам след нея към къщата. Виждам ножа в розовия храст и го грабвам. Боже, ако онзи мъж го беше докопал, щяхме да сме мъртви. В банята за гости почиствам раната си и я превързвам с бяла марля. Ужасно ме боли главата. Когато излизам, чувам как госпожа Силия говори по телефона с полицейския участък в Мадисън. Измивам си ръцете и се чудя как един отвратителен ден може да стане още по-ужасен. Като че ли в някакъв момент се свършват лошите неща, които могат да ти се случат.

Опитвам се отново да помисля за положението си в момента. Тази вечер мога да остана при сестра си Октавия, да покажа на Лирой, че повече няма да го търпя. Отивам в кухнята, слагам боба да се вари. Кого заблуждавам? Вече знам, че довечера ще се прибера право вкъщи. Чувам как госпожа Силия приключва разговора с полицаите. А после чувам как прави обичайната си жалка проверка, за да се увери, че линията е свободна.

Същия следобед правя нещо ужасно. Минавам с колата покрай Ейбълийн, която се прибира от автобусната спирка. Ейбълийн ми помахва, а аз се правя, че не виждам на тротоара най-добрата си приятелка с ярка бяла униформа. Вкъщи с влизането слагам веднага торбичка с лед на окото си. Децата още не са се прибрали, а Лирой спи в спалнята. Вече не знам какво да правя, нито с Лирой, нито с госпожа Хили. Нищо че тази сутрин гол бял мъж ме удари в ухото. Просто седя и гледам мазните жълти стени. Защо все не успявам да ги изчистя?

— Мини Джаксън. Прекалено важна ли си станала, та да не закараш старата Ейбълийн до дома й?

Въздъхвам и се обръщам, за да види подутото ми лице.

— О! — продумва тя. Обръщам се пак към стената.

— Ейбълийн — въздъхвам аз. — Няма да повярваш как мина денят ми.

— Ела у нас. Ще ти направя кафе.

Преди да излезем, отлепвам ярката марля и я пускам в джоба си до торбичката с лед. Ако тук видят някой друг с подуто око, няма да му обърнат никакво внимание. Но аз имам добри деца, кола с гуми и фризер. Гордея се със семейството си, а срамът от раната е по-страшен от болката. Тръгвам след Ейбълийн през плетовете и задните дворове, за да избегна хората по улиците и погледите им. Радвам се, че тя ме познава толкова добре. В кухнята си Ейбълийн слага да се вари кафе за мен и чай за себе си.

— Какво ще правиш? — пита тя, а аз някак си просто знам, че говори за окото. Не сме обсъждали варианта да напусна Лирой. Много черни мъже зарязват семействата си като ненужен боклук, но чернокожите жени не го правят. Трябва да мислим за децата си.

— Мислех да отида при сестра си. Но не мога да взема децата, на училище са.

— Няма страшно, ако пропуснат няколко дни.

Не и когато трябва да се защитиш. Отново поставям марлята и притискам върху нея торбичката с лед, за да не е толкова голяма подутината, когато децата ме видят довечера.

— Пак ли каза на госпожа Силия, че си се подхлъзнала в банята?

— Да, но тя разбра.

— Как? Какво ти каза? — пита Ейбълийн.

— По-скоро какво направи. — И разказвам на Ейбълийн как тази сутрин госпожа Силия преби голия мъж с ръжена за камината. Имам чувството, че се е случило преди десет години.

— Ако този човек беше черен, сега щеше да е мъртъв. Полицията щеше да вдигне на крак всичките петдесет и три щата — казва Ейбълийн.

— Гледаш я как се конти и ходи с високи токчета, а без малко да го убие — казвам аз.

Ейбълийн се разсмива.

— Как му викал?

— Кренвирш. Луд за връзване — опитвам се да не се усмихна, защото знам, че така раната пак ще се отвори.

— Божке, Мини, колко неща са ти се случили.

— Как така успя да се разправи с онзи луд, а се мъкне след госпожа Хили, все едно си проси унижението? — казвам аз, макар последната ми грижа в момента да е, че някой може да обиди госпожа Силия. Просто някак си ми е приятно да говоря за нечий чужд объркан живот.

— Човек ще си рече, че те е грижа — усмихва се Ейбълийн.

— Тя просто не ги вижда. Границите. Нито границата между мен и нея, нито тази между нея и Хили.

Ейбълийн отпива голяма глътка от чая си. Накрая я поглеждам. — Защо си толкова мълчалива? Знам, че имаш мнение по този въпрос.

— Ще ме обвиниш, че философствам.

— Давай — казвам й аз. — Не можеш да ме уплашиш с малко философия.

— Не е вярно.

— Моля?

— Говориш за нещо, което не съществува.

Поклащам глава:

— Не само че има граници, а и ти като мен много добре знаеш какви са.

Ейбълийн поклаща глава:

— Преди вярвах в тях. Но вече не. Те са само в главите ни. Хора като госпожа Хили се опитват да ни накарат да повярваме, че ги има. Но всъщност ги няма.

— Знам, че ги има, защото, ако ги прекрачиш, те наказват — отвръщам аз. — При мен поне така става.

— Много хора си мислят, че ако отговаряш на съпруга си, прекрачваш границата. И затова той те наказва с право. Ти вярваш ли в тази граница?

Навеждам начумерено очи.

— Знаеш, че изобщо няма да се пробвам с тази граница.

— Защото тя не съществува.

Освен в главата на Лирой. Няма граници и между черните и белите. Просто някакви хора са си ги измислили много, много отдавна. А същото се отнася и за селяните и дамите от обществото. Като се сетя как госпожа Силия изскочи с онзи ръжен, въпреки че можеше да се спотайва зад вратата, вече не съм сигурна дали Ейбълийн не е права. Изпитвам угризения. Искам тя да разбере как стоят нещата с госпожа Хили. Но как да го обясня на глупачка като нея?

— Значи искаш да кажеш, че няма граница и между шефката и прислугата, така ли?

Ейбълийн поклаща глава:

— Това са просто позиции като на дъска за шах. Няма значение кой за кого работи.

— Значи няма да прекрача никаква граница, ако кажа на госпожа Силия, че госпожа Хили не я намира за достойна компания? — Вдигам чашата си. Опитвам се да проумея тази работа, но пулсирането на раната ми притиска мозъка. — Но ако й кажа, че госпожа Хили не й е от класата… тогава не твърдя ли, че има граница?

Ейбълийн се разсмива. Потупва ме по ръката:

— Казвам само, че добротата не знае граници.

— Хм — слагам аз отново леда на главата си. — Е, може пък да се опитам да й кажа. Преди да отиде на бала и да се изложи като голяма розова глупачка.

— Ще ходиш ли тази година? — пита Ейбълийн.

— Ако госпожа Хили ще е в една стая с госпожа Силия и ще й разправя лъжи за мен, по-добре ще е да съм там. Освен това Шугър иска да изкара малко пари за Коледа. Добре е вече да се научи да сервира по приеми.

— И аз ще ходя — казва Ейбълийн. — Госпожа Лийфолт ме помоли още преди три месеца да направя бишкотена торта за търга. — Пак тази блудкава история ли? Защо белите толкова обичат бишкоти? Мога да направя десет торти с по-хубав вкус от тази.

— Мислят си, че е много по европейски — поклаща глава Ейбълийн. — Жал ми е за госпожица Скийтър. Знам, че не иска да ходи, но госпожа Хили й рекла, че ако не отиде, ще я изхвърли от организацията.

Изпивам и останалата част от кафето си и гледам как слънцето залязва. През прозореца започва да влиза по-хладен въздух.

— Май трябва да тръгвам — казвам аз, макар да предпочитам да прекарам остатъка от живота си тук, в уютната кухничка на Ейбълийн, и да я слушам как ми обяснява за света. Това обичам в Ейбълийн — тя може да вземе и най-сложните неща в живота и да ги раздроби на толкова малки и прости парченца, че да се поберат в джоба ти.

— Искаш ли с децата да дойдете при мен?

— Не — махам марлята и я пъхам в джоба си. — Искам той да ме види — казвам аз и забивам поглед в празната си чаша. — Да види какво е сторил на съпругата си.

— Обади ми се по телефона, ако стане напечено. Чу ли ме?

— Не ми трябва телефон. Чак тук го чуеш да пищи за милост.

 

 

Термометърът на кухненския прозорец у госпожа Силия пада от двайсет и шест на тринайсет градуса за по-малко от час. Най-сетне нахлува студен фронт и донася хладен въздух от Канада, Чикаго или от където и да било там. Чистя граха от камъчета и размишлявам как ние дишаме въздуха, който са дишали хората в Чикаго преди два дни. Чудя се, ако например се сетя без причина за „Сиърс и Робът“ или за панирано пиле, дали не е, защото някой в Илинойс си е помислил същото преди два дни. Така забравям за неприятностите си за около пет секунди. Трябваха ми пет дни, но най-накрая измислих план. Не е особено добър, но поне е нещо. Знам, че с всяка изминала минута оставям възможност на госпожа Силия да се обади на госпожа Хили. Ако почакам още малко, двете ще се видят на бала другата седмица. Призлява ми, като си представя как госпожа Силия отива при онези момичета, все едно са първи приятелки, и изражението на гримираното й лице, когато научи за мен. Тази сутрин видях списъка до леглото на госпожа Силия. Какво й трябва за бала: маникюр; да занесе смокинга на химическо чистене и да го изгладят; да се обади на Хили Холбрук.

— Мини, с новия цвят на косата си изглеждам ли евтина?

Не й отговарям.

— Утре ще отида при Фани Мей да ме боядиса пак. — Госпожа Силия седи на кухненската маса и държи цяла шепа лентички с мостри, подредени като ветрило. — Какво мислиш — „Пшениченорусо“ или „Мерилин Монро“?

— Защо не харесвате естествения си цвят? — Не че подозирам какъв може да е. Но със сигурност не е медножълтият или болнаво белият цвят върху онези картончета в ръката й.

— Струва ми се, че „Пшениченорусото“ е по-тържествено, като за празници и други подобни. Ти как мислиш?

— Ако искате главата ви да прилича на кожата на пуйка.

Госпожа Силия се изкикотва. Мисли си, че се шегувам.

— О, и трябва да ти покажа новия си лак за нокти. — Тя започва да тършува из чантата си и вади шишенце с нещо толкова розово в него, че прилича на бонбон. Отваря шишенцето и започва да си лакира ноктите. — Моля ви, госпожо Силия, не цапайте по масата, не… — Не е ли идеален? А намерих и две рокли точно в същия тон!

Тя скача и се връща ухилена до уши с две яркорозови рокли в ръце. Дълги до земята, покрити с разни лъскави неща и пайети и с големи цепки. И двете имат тънки като конец презрамки. Ще я разнищят на онова парти.

— Коя ти харесва повече? — пита госпожа Силия.

Посочвам онази, дето не е с дълбоко деколте.

— О, а аз бих избрала другата. Чуй само как подрънква, когато вървя. — Тя разклаща роклята.

Представям си я как подрънква на бала в тази рокля. Както и да наричат белите пачаврите от долнопробните кръчми, точно така ще започнат да й викат. Даже няма да разбере какво става. Ще чуе само съскането.

— Знаете ли, госпожо Силия — започвам аз бавно, все едно чак сега ми е дошло на ум. — Вместо да звъните на другите дами, може би трябва да се обадите на госпожица Скийтър Филън. Чух, че била много мила.

Помолих госпожица Скийтър да ми направи тази услуга преди няколко дни, да се опита да се сприятели с госпожица Силия, за да я държи далеч от онези жени. Досега казвах на госпожица Скийтър да не се обажда на госпожа Силия. Но сега това е единственият вариант, с който разполагам. — Мисля, че с госпожица Скийтър много ще се харесате — казвам аз с широка усмивка.

— О, не — поглежда ме госпожа Силия с широко отворени очи и с крещящите рокли в ръце. — Не знаеш ли? Членовете на женската организация вече не могат да понасят Скийтър Филън.

Пръстите ми се свиват в юмруци.

— Срещали ли сте се с нея?

— О, чух всичко, докато седях под каската във фризьорския салон на Фани Мей. Разправят, че градът не е виждал по-голям срам. Казаха, че тя е оставила всички онези тоалетни в предния двор на Хили Холбрук. Помниш ли снимката във вестника преди няколко месеца?

Стисвам зъби, за да не кажа какво мисля наистина.

— Попитах ви дали сте се срещали някога с нея?

— Ами не. Но щом всички онези момичета не я харесват, значи трябва да е… ами тя… — думите й заглъхват, все едно чак сега се усеща какво казва.

Не мога да повярвам на ушите си, в мен се надигат погнуса и отвращение и се навиват на руло в стомаха ми. За да не й довърша изречението, се обръщам към мивката. Избърсвам си ръцете толкова яростно, че ме заболяват. Знаех, че е глупава, но не подозирах, че е и лицемерка.

 

 

— Мини? — казва госпожа Силия зад мен.

— Госпожо.

Тя говори тихо. Но усещам срама в думите й.

— Дори не ме поканиха да вляза. Оставиха ме да стоя на стъпалата като продавач на прахосмукачки.

Обръщам се и виждам, че е забила очи в пода.

— Защо, Мини? — прошепва тя.

Какво да й кажа? Дрехите ти, косата ти, циците ти, пристегнати в пуловери с детски размер. Помня какво ми каза Ейбълийн за границите и добротата. Помня какво беше чула Ейбълийн у госпожа Лийфолт по въпроса, защо дамите от организацията не я харесват. Това ми се струва най-добрата причина, за която се сещам.

— Защото знаят, че сте забременели първия път. И са бесни, че сте забременели и сте се омъжили за един от техните мъже.

— Те знаят за това?

— Особено след като госпожа Хили и господин Джони са били гаджета толкова дълго.

За секунда тя само примигва.

— Джони каза, че са излизали, но… наистина ли са ходили толкова дълго?

Свивам рамене, все едно нямам представа, но знам. Когато започнах работа при госпожа Уолтърс преди осем години, единственото, за което госпожа Хили говореше, е, как един ден с господин Джони ще се оженят. Отговарям й:

— Предполагам, че са скъсали горе-долу когато се е запознал с вас.

Чакам я да проумее, че светският й живот е обречен. Че няма смисъл повече да звъни на дамите от женската организация. Но като я гледам как е сбърчила чело, имам чувството, че решава задачи от висшата математика. После лицето й се прояснява, като че ли е намерила отговора.

— Значи Хили… сигурно си мисли, че съм се занасяла с Джони, докато още са били заедно.

— Вероятно. А доколкото чувам, госпожа Хили май още си пада по него. Така и не го преживявала — казвам й аз, като си мисля, че всяка нормална жена ще се възмути, ако разбере, че някоя друга още си пада по съпруга й. Но забравих, че госпожа Силия не е нормален човек.

— Ами нищо чудно, че не могат да ме понасят! — казва тя ухилена до уши. — Не че мразят мен, а не харесват онова, което си мислят, че съм направила.

— Моля? Мразят ви, защото ви мислят за селянка!

— Е, просто ще трябва да обясня на Хили, че не крада чужди мъже. Всъщност ще й го кажа в петък, когато се видим на бала.

Тя се усмихва, все едно току-що е открила лек за детски паралич, а не просто е измислила план как да спечели госпожа Хили. В този момент вече съм твърде уморена, за да споря с нея.

 

 

В петък, деня на бала, оставам на работа до късно и лъсвам къщата от горе до долу. После изпържвам чиния свински котлети. Струва ми се, че колкото по-лъснати са подовете и по-чисти са прозорците, толкова по-големи са шансовете ми в понеделник още да имам работа. Но най-умното, което мога да направя, ако господин Джони има думата за цялата тази работа, е да пъхна в ръката му един от моите свински котлети. Днес той трябва да се прибере чак в шест, затова в четири и половина избърсвам кухненските плотове за последен път и тръгвам към спалнята, където госпожа Силия се приготвя за бала вече от четири часа. Искам да им оправя леглото и да изчистя банята последна, за да блести всичко, когато господин Джони се прибере.

— Госпожо Силия, какво става тук?

По столовете висят чорапи, по пода са разпилени чанти, има пръснати достатъчно крещящи бижута като за цяла фамилия проститутки, четирийсет и пет чифта обувки с токчета, долни дрехи, връхни дрехи, гащи, сутиени и полупразна бутилка бяло вино върху скрина, без подложка под нея. Започвам да събирам копринените й партакеши и да ги трупам на стола. Поне мога да пусна прахосмукачката.

— Колко е часът, Мини? — пита госпожа Силия от банята. — Джони ще се прибере в шест, нали знаеш?

— Още няма пет. Но след малко ще трябва да тръгвам. — Трябва да взема Шугър и да стигнем на бала до шест и половина, за да сервираме.

— О, Мини, толкова се вълнувам — роклята на госпожа Силия прошумолява зад мен. — Какво ще кажеш?

Обръщам се.

— Боже Господи! — все едно съм малкият Стиви Уондър, така ме ослепява онази рокля. Госпожа Силия блести в крещящо розово и сребърни пайети от огромните си гърди до ноктите на краката.

— Госпожо Силия — прошепвам аз. — Вземете се постегнете, преди да ви е изпаднало нещо.

Госпожа Силия се завърта доволно около себе си: — Не е ли прелестна? Не е ли това най-хубавата рокля, която си виждала някога? Чувствам се като холивудска звезда.

Тя запърхва с изкуствените си мигли. Намазала се е, сложила си е руж, изрисувала се е. Пшениченорусата й прическа е тупирана около главата й като великденско боне. Единият й крак се подава през цепката, която оголва чак бедрото й, и аз извръщам очи, защото ме е срам да я гледам. Всичко в нея излъчва секс, секс и пак секс.

— Къде си направихте така ноктите?

— В козметичния салон тази сутрин. О, Мини, толкова съм нервна, свито ми е под лъжичката. — Тя отпива голяма глътка от чашата си с вино и малко залита на високите си токчета.

— Какво ядохте днес?

— Нищо. Прекалено ми е нервно, за да ям. А какво ще кажеш за обеците? Дали са достатъчно лъскави?

— Съблечете тази рокля и елате да хапнете набързо няколко бисквити.

— О, не, коремът ми ще се подуе. Не мога да ям нищо.

Тръгвам да взема бутилката от безбожно скъпия скрин, но госпожа Силия стига до нея преди мен и изсипва остатъка от виното в чашата си. Подава ми празната бутилка и се усмихва. Вдигам коженото й палто, захвърлено на пода. Бързо свикна да има прислужница. Видях тази рокля преди четири дни и още тогава ми се стори като за пачаври — тя, разбира се, избра роклята с дълбокото деколте — но нямах представа какво ще стане, когато тя се напъха в дрехата. Набъбнала е като втасало тесто. С дванайсет бала зад гърба си знам, че там почти няма да видите оголен лакът, а да не говорим за гърди и рамене.

Тя влиза в банята и слага още руж по вече добре намазаните си бузи.

— Госпожо Силия — казвам аз, затварям очи и се моля да намеря подходящите думи. — Тази вечер, когато видите госпожа Хили…

Госпожа Силия се усмихва в огледалото.

— Планирала съм всичко. Когато Джони отиде до тоалетната, просто ще й го кажа. Ще й кажа, че те вече бяха скъсали, когато двамата с Джони започнахме да се виждаме.

Въздъхвам.

— Не говорех за това. Тя… може да каже някои неща за… мен.

— Искаш да й предам поздрави ли? — излиза тя от банята. — Защото си работила дълго при майка й ли?

Аз само се взирам в нея, цялата яркорозова, толкова насмукала се с вино, че погледът й е почти премрежен. Госпожа Силия се оригва тихичко. Няма смисъл да й казвам сега, след като е в такова състояние.

— Не, госпожо. Не й казвайте нищо — въздъхвам аз.

Тя ме прегръща.

— Ще се видим довечера. Много се радвам, че и ти ще ходиш, за да има с кого да си говоря.

— Аз ще съм в кухнята, госпожо Силия.

— О, а аз трябва да намеря онази малка брошка… — Тя отива с клатушкане до тоалетката и изважда всички неща, които току-що прибрах. Искам да й кажа: „Просто си остани вкъщи, глупачке“, но не го правя. Твърде късно е. С госпожа Хили начело на парада е твърде късно за госпожа Силия. А Бог ми е свидетел — твърде късно е и за мен.