Катрин Стокет
Слугинята (26)

Глава 26

В събота сутрин ставам уморена и всичко ме боли. Отивам в кухнята, където Шугър брои деветте долара и петдесет цента — парите, които изкара на бала снощи. Телефонът иззвънява и той се стрелва като светкавица да го вдигне. Шугър си има приятел и не иска майка й да знае.

— Да, господине — прошепва тя и ми подава слушалката.

— Ало? — казвам аз.

— Обажда се Джони Фут. Аз съм в ловния лагер, но исках само да ти кажа, че Силия е много разстроена. Снощи на бала й се случиха някои неприятни неща.

— Да, господине, знам.

— Чула си, значи — въздъхва той.

— Ще я наглеждаш следващата седмица, нали, Мини? Няма да ме има и… не знам. Просто ми се обади, ако не се разведри. Ако трябва, ще се прибера по-рано.

— Ще се грижа за нея. Тя ще се оправи. Не видях лично какво точно се случи на бала, но чух историята, докато миех съдовете в кухнята. Всички сервитьори говореха само за това.

— Видя ли какво стана? — попита ме Фарина. — Онази дама, цялата в розово, за която работиш, се напи като индианец на заплата.

Вдигнах очи от мивката и видях, че Шугър идва право към мен с ръка на хълбока.

— Да, мамо, издрайфа се на пода. И всички в залата я видяха! — После Шугър се обърна и започна да се смее с останалите. Изобщо не видя откъде й дойде плесницата. Във въздуха се разхвърчаха сапунени мехурчета.

— Затваряй си устата, Шугър — дръпнах я в ъгъла. — Повече да не съм те чула да злословиш за жената, която ти слага храната в чинията и дрехите на гърба! Ясно ли е?

Шугър кимна, а аз се върнах на мивката, но я чух как мърмори:

— Ти го правиш непрекъснато. Аз се извърнах и размахах пръст в лицето й:

— Аз имам право. Спечелила съм си го, защото работя по цял ден при тази луда глупачка.

Когато в понеделник отивам на работа, госпожа Силия още лежи в леглото си с лице, заровено в чаршафите.

— Добро утро, госпожо Силия. Но тя само се преобръща на една страна и не ме поглежда. По обяд й занасям в леглото поднос със сандвичи с шунка.

— Не съм гладна — казва тя и закрива лицето си с възглавницата.

Аз стоя и я гледам как се е увила като мумия в чаршафите.

— И какво ще правите? Само ще лежите цял ден ли? — питам аз, макар да съм я виждала как го прави много пъти. Но сега е различно. По лицето й няма нито грим, нито усмивка.

— Моля те, остави ме сама. Понечвам да й кажа, че трябва да стане, да си облече шантавите дрехи и да забрави за цялата история, но като я гледам горката как жално лежи, си замълчавам. Не съм й психиатър и не ми плаща за това.

Във вторник сутрин госпожа Силия още е в леглото. Подносът с обяда от вчера лежи непокътнат на пода. Тя още е с дрипавата синя нощница със съдрани къдрички около врата, която, изглежда, й е останала от окръг Тюника. Отпред има нещо, което прилича на петна от въглен.

— Хайде, оставете ме да сменя тези чаршафи. Сериалът ще започне всеки момент и госпожа Джулия ще загази. Няма да повярвате какво направи вчера тази глупачка с устатия доктор.

Но тя не помръдва. По-късно й занасям пай с пилешко. Въпреки че всъщност искам да кажа на госпожа Силия да се стегне и да отиде в кухнята, за да се наяде като хората.

— Госпожо Силия, знам, че случилото се на бала е ужасно. Но не можете да седите тук вечно и да се самосъжалявате.

Госпожа Силия става и се заключва в банята. Започвам да свалям чаршафите от леглото. След като приключвам с тях, събирам всички мокри кърпички за нос и чашите от нощното шкафче. Виждам купчинка писма. Поне се е замъкнала до пощенската кутия. Вдигам ги, за да избърша шкафчето, и в горния край на една картичка виждам буквите Х.У.Х. Преди да се усетя, вече съм прочела цялата бележка:

„Уважаема Силия,

Вместо да ми възстановяваш средствата за роклята, която скъса, ние от женската организация с удоволствие ще приемем дарение на стойност, не по-малка от двеста долара. Освен това, моля те, за в бъдеще не предлагай услугите си по проекти за нечленуващи в организацията, тъй като името ти беше включено в списъка с лица на изпитателен срок. Ще сме ти благодарни, ако имаш това предвид. Ако обичаш, адресирай чека до Женска организация, клон Джаксън.

Искрено твоя, Хили Холбрук

Президент и Председател на Комитета по даренията“

В сряда сутринта госпожа Силия още е под завивките. Свършвам си работата в кухнята и се опитвам да оценя факта, че тя не се мотае около мен. Но не мога да се зарадвам напълно, защото телефонът звъни цяла сутрин и за пръв път, откакто започнах работа тук, госпожа Силия не го вдига. На десетия път вече не издържам, просто грабвам слушалката и отговарям. Влизам в спалнята и й казвам:

— Господин Джони е на телефона.

— Моля? Но той не трябваше да знае, че аз знам, че той знае за теб.

Въздъхвам дълбоко, за да й покажа, че вече не ми дреме за тази лъжа.

— Той ми се обади у дома. Номерът вече не минава, госпожо Силия.

Госпожа Силия затваря очи.

— Кажи му, че спя.

Вдигам телефона в спалнята, поглеждам госпожа Силия право в очите и му казвам, че тя се къпе.

— Да, господине, тя е добре — казвам аз и я поглеждам с присвити очи. После затварям телефона и хвърлям на госпожа Силия свиреп поглед. — Той попита как сте.

— Чух.

— Излъгах заради вас.

Тя пак закрива лицето си с възглавницата.

На следващия следобед не мога да търпя повече. Госпожа Силия пак си е там, където стои цяла седмица. Лицето й е отслабнало, а пшениченорусата й коса изглежда мазна. И стаята започва да мирише на мръсни хора. Обзалагам се, че не се е къпала от петък.

— Госпожо Силия — казвам аз. Тя ме поглежда, но не се усмихва, не продумва. — Господин Джони се прибира тази вечер и аз му казах, че ще се грижа за вас. Какво ще си помисли, когато ви завари в леглото с тази отвратителна стара нощница?

Госпожа Силия подсмърква, после хлъцва и накрая направо си се разревава.

— Това нямаше да се случи, ако си бях останала, където ми е мястото. Той трябваше да се ожени за някоя от неговата класа. Трябваше да се ожени за… Хили.

— Стига, госпожо Силия. Не е…

— Как само ме гледаше Хили… все едно съм нищожество. Все едно съм някакъв боклук в канавката.

— Няма значение какво мисли госпожа Хили. Не можете да съдите за себе си от начина, по който ви гледа тази жена.

— Но аз не съм за такъв живот. Не ми трябва да седя на маса за дванайсет души. И без това и да искам, няма да успея да накарам дванайсет души да дойдат тук.

Поклащам глава. Пак се оплаква, че е богата.

— Защо ме мрази толкова? Та тя дори не ме познава — плаче госпожа Силия. — И не е само заради Джони. Тя ме нарече лъжкиня, обвини ме, че съм я записала за онзи… пай. — Тя започва да бие с юмруци по коленете си. — Ако не беше тази история, никога нямаше да повърна.

— Какъв пай?

— Х-х-хили спечели твоя пай. И ме обвини, че съм я записала за търга. Че съм й изиграла някакъв… номер — вие и хлипа тя. — Защо ще го правя? Защо да записвам нейното име в някакъв си списък?

Постепенно загрявам за какво иде реч тук. Не знам кой е записал госпожа Хили за онзи пай, но знам много добре защо тя би изяла с парцалките човека, който според нея го е направил. Хвърлям поглед към вратата. Гласчето в главата ми казва: „Не се бъркай, Мини. Просто си излез.“ Но поглеждам към госпожа Силия, която реве по нощница, и затъвам до шия в угризения.

— Не мога повече да причинявам това на Джони. Вече реших, Мини. Ще се върна — изхлипва тя. — Ще се върна в Шугър Дич.

— Ще оставите съпруга си само защото сте повърнала на някакъв си бал? — „Я чакай — сещам се аз и опулвам очи. — Госпожа Силия не може да напусне господин Джони — че какво ще стане с мен тогава?“

Госпожа Силия се разревава още по-силно при този спомен. Въздъхвам, гледам я и се чудя какво да направя. Боже, струва ми се, че е време. Време е да й кажа единственото нещо на света, което не искам никой да разбира. При всички случаи ще си изгубя работата, затова по-добре да пробвам.

— Госпожо Силия… — казвам аз и сядам на жълтия фотьойл в ъгъла. Досега не съм сядала в тази къща никъде, освен в кухнята и на пода в банята им, но днес се налагат извънредни мерки. — Знам защо госпожа Хили се ядоса толкова — започвам аз. — Имам предвид за пая.

Госпожа Силия си издухва шумно носа в една носна кърпичка. После ме поглежда.

— Аз й сторих нещо. Нещо ужасно! — Сърцето ми се разтуптява само като се сетя. Осъзнавам, че не мога да седя на този стол и в същото време да й разказвам онази история. Ставам и отивам до ръба на леглото.

— Какво? — подсмърча тя. — Какво стана, Мини?

— Миналата година госпожа Хили ми се обади у дома, докато още работех при госпожа Уолтърс. За да ми каже, че ще изпрати госпожа Уолтърс в старчески дом. Уплаших се, имам да храня пет деца. Лирой вече работеше на две смени. — Усещам в гърдите ми да се надига някакво парене. Знам, че онова, което направих, не беше никак хубаво. Но що за човек ще изпрати собствената си майка в такъв дом при непознати? Когато правиш нещо лошо на тази жена, просто някак си това ти изглежда правилно.

Госпожа Силия се изправя в леглото и избърсва нос. Сега изглежда, като че ли вече ме слуша внимателно.

— Търсих си работа три седмици. Всеки ден, след като си тръгнех от госпожа Уолтърс, обикалях да търся. Ходих в дома на госпожа Чайлд. Тя не ме взе. Ходих при семейство Роули, но и там не ме искаха. Не ме искаха семейство Рич, семейство Патрик Смит, семейство Уокър, даже и онези католици Тибодо със седемте деца. Никой не ме искаше.

— О, Мини — казва госпожа Силия. — Това е ужасно.

Стисвам зъби.

— Още от малка майка ми все ми повтаряше да не отговарям нахално. Но аз не я послушах и целият град сега ме знае като цапната в устата. Реших, че затова никой не иска да ме вземе на работа. Когато ми оставаха само два дни при госпожа Уолтърс, а аз още не си бях намерила друга работа, започнах много да се плаша. С астмата на Бени и Шугър, която още е ученичка, и Киндра и… парите така или иначе вече не достигаха. И точно тогава госпожа Хили дойде у госпожа Уолтърс да говори с мен. Разправя ми: „Ела да работиш при мен, Мини. Ще ти плащам с двайсет и пет цента повече от майка.“ Рече ми да не съм изпускала моркова, който ми подава, все едно съм някакво муле — усещам как ръцете ми се свиват в юмруци. — Като че ли щях да взема мястото на приятелката си Юл Мей. Госпожа Хили си мисли, че всички са двуличници като нея.

Избърсвам лицето си с ръка. Потя се. Госпожа Силия ме слуша с отворена уста, изглежда зашеметена.

— Аз й викам: „Не, благодаря, госпожо Хили.“ Тя казва, че ще ми плаща с петдесет цента повече, а аз й отвръщам „Не, госпожо. Не, благодаря.“ И тогава тя ме пречупи, госпожо Силия. Каза ми, че знае как семейство Чайлд и семейство Роули, и всички останали не са ме взели. Рече, че тя се е погрижила всички да разберат, че съм крадла. През живота си нищо не съм откраднала, но тя казала на всички, че съм, а в града никой няма да наеме устата и крадлива негърка за прислужница и едва ли не ми оставаше само да отида да работя при нея за без пари. И така се стигна до онова.

Госпожа Силия примигва срещу мен.

— Кое, Мини?

— Казах й да ми яде лайната.

Госпожа Силия седи зашеметена.

— После се прибрах вкъщи. Забърках пай с шоколадов мус. Сложих захар, шоколад за готвене и истинска ванилия, която братовчедка ми ми носи от Мексико. Занесох пая в къщата на госпожа Уолтърс, където знам, че се върти госпожа Хили и чака от дома да дойдат и да приберат майка й, за да може тя да продаде къщата, да прерови сребърните й прибори, да си събере полагаемото. Щом оставих пая на кухненския плот, госпожа Хили се усмихна и си помисли, че й предлагам мир, все едно така й показвах колко съжалявам за думите си. А аз я погледнах. Гледах я как яде от него. Две големи парчета. Натъпка си ги в устата, все едно не беше хапвала нищо по-вкусно. А после ми каза: „Знаех си, че ще размислиш, Мини. Знаех си, че накрая ще стане както аз искам.“ И започна да се смее превзето, все едно наистина й беше много забавно. И тогава госпожа Уолтърс каза, че и тя е страшно огладняла и иска парче от пая. А аз й казах: „Не, госпожо. Този е специално за госпожа Хили.“ А госпожа Хили рече: „Нека мама си вземе, щом иска. Обаче малко парченце. Какво си сложила вътре, Мини? Невероятно вкусен е?“ А аз отвърнах: „Така е, заради хубавата ванилия от Мексико.“ И после й казах. Казах й какво още съм сложила в пая специално за нея.

Госпожа Силия още седи неподвижна като камък и ме зяпа, но сега не смея да я погледна в очите.

— Госпожа Уолтърс зяпна с отворена уста. В онази кухня никой не продума дълго и аз можех да изхвърча през вратата още преди да са се усетили. Но тогава госпожа Уолтърс започна да се смее. Смееше се толкова силно, че за малко да падне от стола. После каза: „Е, Хили, май това заслужаваш. И ако бях на твое място, нямаше да се раздрънкам за Мини, защото иначе ще станеш известна из целия град като дамата, която изяла две парчета от лайната на Мини.“

Поглеждам крадешком към госпожа Силия. Тя ме гледа с опулени очи, с отвращение. Започвам да изпадам в паника, че й казах. Тя никога няма да ми се довери отново. Отивам до жълтия стол и сядам.

— Госпожа Хили си е мислела, че знаете тази история. Че й се подигравате. Никога нямаше да ви се нахвърли, ако не бях сторила онова.

Госпожа Силия само ме гледа.

— Но искам да знаете, че ако напуснете господин Джони, тогава госпожа Хили ще спечели мача. Тогава ще победи мен, ще победи вас… — Поклащам глава, докато си мисля за Юл Мей в затвора, за госпожица Скийтър, която остана без приятели. — В този град не са останали много хора, които не е победила.

Госпожа Силия мълчи известно време. После ме поглежда и си отваря устата да каже нещо, но после я затваря. Накрая казва:

— Благодаря ти. Че… ми каза това.

И пак ляга. Но преди да затворя вратата, виждам, че очите й са широко отворени.

На следващата сутрин гледам, че госпожа Силия най-накрая е успяла да стане от леглото, да си измие косата и пак да си сложи грим. Навън е студено и тя отново си е облякла един от тесните пуловери.

— Радвате се, че господин Джони се върна ли? — питам я аз. Не че ме е грижа, но искам да знам дали идеята да си замине още й се върти в главата.

Но госпожа Силия не е много разговорлива. По очите й се вижда, че е уморена. Вече не бърза да се усмихва на всяка дреболия. Посочва с пръст през прозореца на кухнята:

— Мисля да засадя розови храсти. По цялата дължина зад къщата.

— Кога ще цъфнат?

— Би трябвало до следващата пролет.

Приемам това за добър знак. Прави планове за бъдещето. Струва ми се, че човек, който ще бяга, няма да си прави труда да засажда цветя, които ще цъфнат чак другата година.

През останалата част от деня госпожа Силия работи в цветната градина и се занимава с хризантемите. На следващата сутрин я заварвам на кухненската маса. Разтворила е вестника, но се взира в мимозата. Навън е дъждовно и студено.

— Добро утро, госпожо Силия.

— Здравей, Мини. — Госпожа Силия просто си седи, гледа онова дърво и премята химикалка в ръцете си. Навън е завалял дъжд.

— Какво искате за обяд днес? Имаме печено говеждо и това парче пай с пилешко… — навеждам се аз пред хладилника.

Трябва да взема решение за Лирой, да му кажа как стоят нещата. „Или ще престанеш да ме биеш, или си заминавам.“ Което няма да направя заради децата, но трябва на всяка цена да го уплаша.

— Не искам нищо. — Госпожа Силия става, изхлузва едната си червена обувка на висок ток, после другата. Протяга си гърба и още се взира в онова дърво. Изпуква си кокалчетата. И излиза през задната врата. Виждам я от другата страна на стъклото и тогава забелязвам брадвата. Малко се стряскам, защото никой не иска да вижда луда жена с брадва в ръка. Тя замахва с брадвата във въздуха, все едно е бейзболна бухалка. Пробен удар.

— Госпожо, този път съвсем превъртяхте!

Дъждът се сипе върху госпожа Силия, но нея не я е грижа. Започва да сече онова дърво. Навсякъде около нея валят листа и се полепват по косата й. Аз оставям чинията с печено говеждо на кухненската маса, гледам я и се надявам от това да не стане някоя беля. Тя бърше устата си, изтрива дъжда от очите си. Вместо да се умори, всеки следващ удар е малко по-силен от предишния.

— Госпожо Силия, скрийте се от този дъжд — провиквам се аз. — Оставете господин Джони да свърши тази работа, когато се прибере.

Но тя се инати. Стигнала е до средата на дънера и дървото започва леко да се олюлява като пияния ми баща. Накрая аз просто се тръшвам на стола, на който четеше, и я чакам да приключи. Поклащам глава и поглеждам надолу към вестника. Тогава забелязвам бележката на госпожа Хили, пъхната под него, и чека за двеста долара на госпожа Силия. Поглеждам ги по-отблизо. В долната част на чека, на малкото място за съобщения, госпожа Силия е написала думите с хубав ръкописен почерк: „За Хили Двете парчета“. Чувам стенание и виждам как дървото се стоварва на земята. Във въздуха се разхвърчават листа и увехнали филизи и полепват по пшениченорусата й коса.