Катрин Стокет
Слугинята (27)

Глава 27

Взирам се в телефона в кухнята. У дома не е звънял никой от толкова дълго, че телефонът прилича на нещо мъртво, закачено на стената. Навсякъде тегне ужасна тишина — в библиотеката, в аптеката, откъдето взимам лекарствата на майка, на улица „Хай“, откъдето си купувам мастило за пишещата машина, вкъщи. Убийството на президента Кенеди преди две седмици остави света безмълвен. Сякаш никой не иска пръв да наруши тишината. Нищо не изглежда достатъчно важно. В редките случаи, в които телефонът звъни, обикновено се обажда доктор Нийл с още лоши резултати от изследвания, или някоя роднина, която проверява как е майка. И въпреки това, понякога още ми минава през ум, че може да е Стюарт, макар за последно да се обади преди пет месеца. Въпреки че най-накрая се престраших и казах на майка, че сме скъсали. Тя изглеждаше шокирана, както и подозирах, че ще стане, но за щастие само въздъхна.

Поемам си дълбоко дъх, набирам нулата и се затварям в килера. Казвам на местната телефонистка номера, с който искам да се свържа извън града, и чакам.

— Издателство „Харпър & Роу“, с кого да ви свържа?

— С кабинета на Илейн Щайн, моля.

Изчаквам секретарката да вдигне и ми се ще да бях направила това по-рано. Но ми се стори нередно да звъня през седмицата, в която умря Кенеди, а и чух по новините, че повечето учреждения са затворени. След това дойде седмицата около Деня на благодарността и когато позвъних, от телефонната централа ми казаха, че в кабинета й никой не отговаря, и затова сега се обаждам повече от седмица по-късно от планираното.

— Илейн Щайн.

Примигвам, изненадана, че не се обажда секретарката.

— Госпожо Щайн, извинявайте, обажда се Юджиния Филън. От Джаксън, Мисисипи.

— Да… Юджиния — въздъхва тя, явно раздразнена, че е решила да вдигне лично телефона си.

— Обаждам се, за да ви кажа, че ръкописът ще бъде готов веднага след Нова година. Ще ви го изпратя през втората седмица от януари. — Усмихвам се, защото успявам да кажа точно думите, които бях репетирала.

Следва тишина, нарушена само от издишането на цигарен дим. Размърдвам се върху кутията от брашно.

— Аз съм онази, която пише за чернокожите жени. В Мисисипи. — Да, спомням си — казва тя, но не мога да преценя дали наистина ме помни. Но тогава тя казва:

— Вие сте онази, която кандидатства за една от по-висшите длъжности. Как върви работата ви?

— Почти приключих. Остава ни да довършим още две интервюта и се чудех дали да изпратя ръкописа на вас или на секретарката ви.

— О, не, през януари е неприемливо.

— Юджиния? Вкъщи ли си? — чувам да вика майка.

Закривам слушалката с ръка:

— Само минутка, мамо — провиквам се в отговор, защото знам, че ако не го направя, тя ще нахълта в килера.

— Последната среща на редакторите е на двайсет и първи декември — продължава госпожа Щайн. — Ако искате някой да прочете ръкописа ви, трябва да е в ръцете ми дотогава. В противен случай отива на купа. Едва ли искате да попаднете в купа, госпожице Филън.

— Но… вие казахте януари… — Днес е втори декември. Това означава, че ми остават деветнайсет дни да завърша цялата книга.

— На двайсет и първи декември всички излизат във ваканция, а след това, през новата година сме засипани с проекти на собствените ни автори и журналисти. Ако човек е никой, като вас, госпожице Филън, възможността да бъде забелязан е преди двайсет и първи. Единствената му възможност.

Преглъщам.

— Не знам дали…

— Между другото с майка си ли говорехте? Още ли живеете с родителите си?

Опитвам се да измисля лъжа — че майка ми е само на гости, че е болна, че просто минава оттук, защото не искам госпожа Щайн да разбере, че не правя нищо с живота си. Но после въздъхвам:

— Да, още живея у дома.

— А негърката, която ви е отгледала, предполагам, още работи при вас?

— Не, тя вече не е тук.

— Хм. Много лошо. Знаете ли какво е станало с нея? Тъкмо ми хрумна, че ще ви трябва глава и за собствената ви прислужница.

Затварям очи и се опитвам да не се разстройвам.

— Не… знам, честно казано.

— Е, разберете и задължително го включете. Ще добави личен оттенък към историята.

— Да, госпожо — казвам аз, макар да нямам представа как ще успея да свърша навреме и с двете прислужници, а да не говорим да напиша история и за Константин. Само мисълта да пиша за нея ме изпълва с копнеж тя да е тук сега.

— Дочуване, госпожице Филън. Надявам се да спазите крайния срок — казва тя, но преди да затвори, промърморва: — И за Бога, вие сте двайсет и четири годишна образована жена. Намерете си собствен апартамент.

Затварям телефона, смаяна от новината за крайния срок и настояването на госпожа Щайн да включа Константин в книгата. Знам, че трябва незабавно да се захващам за работа, но отивам да видя майка в спалнята. През последните три месеца язвата й се влоши много. Отслабна още повече и не минават и два дни, без да повръща. Дори доктор Нийл се изненада, когато я заведох за прегледа й миналата седмица. Майка ме измерва с поглед от леглото.

— Днес не играете ли бридж?

— Отменихме срещата. Бебето на Елизабет има колики — лъжа аз. Тук се изрекоха толкова лъжи, че вече стаята не ги побира. — Как се чувстваш? — питам аз. Старият бял емайлиран леген е до нея на леглото.

— Прилоша ли ти?

— Добре съм, Юджиния. Не си бърчи така челото. Вредно е за кожата.

Майка още не знае, че ме изключиха от групата по бридж и че Патси Джойнър си има нова партньорка за тенис. Вече не ме канят по коктейли и бебешки тържества, нито на каквито и да било мероприятия, на които ще бъде Хили. Освен в женската организация. На срещите момичетата говорят с мен кратко и с по няколко думи, когато обсъждаме нещо за бюлетина. Опитвам се да убедя себе си, че не ме е грижа. През повечето дни сядам пред пишещата машина и не излизам никъде. Казвам си, че това те сполетява, след като оставиш трийсет и една тоалетни в предния двор на най-популярното момиче. Хората обикновено започват да се държат с теб малко по-различно от преди. Минаха почти четири месеца, откакто се издигна стената между мен и Хили, стена, изградена от толкова дебел лед, че щяха да са нужни сто горещи като в Мисисипи лета, за да я разтопят. Не че не очаквах последиците. Просто не мислех, че ще продължат толкова дълго. Гласът на Хили по телефона звучеше прегракнало, сякаш е крещяла цяла сутрин.

— Ти си болна — изсъска тя. — Не искам да говориш с мен, не искам да ме поглеждаш. Не искам да казваш „здравей“ на децата ми.

— Технически това беше печатна грешка, Хили — беше единственото, което измислих да кажа.

— Ще отида лично в дома на сенатор Уитуърт и ще му кажа, че ти, Скийтър Филън, ще провалиш кампанията му във Вашингтон. Че ще опетниш репутацията му, ако Стюарт поднови отношенията си с теб!

Потръпнах, когато чух името му, макар по онова време вече да бяхме разделени от седмици. Представих си как той извръща поглед, как не го интересува вече какво правя.

— Превърна двора ми в панаир — продължи Хили. — Откога планираш да унижиш така семейството ми?

Хили не разбираше, че изобщо не бях планирала това. Когато започнах да печатам на машината инициативата й за тоалетните, да пиша думи като „болест“, „защитете себе си“ и „готови да помогнем“, имах чувството, че нещо в мен се пропуква, почти като пъпеш, нещо хладно, успокояващо и сладко. Винаги съм си мислила, че лудостта е мрачно, горчиво чувство, но когато привикнеш, всъщност е опияняваща и прекрасна. Бях платила на братята на Паскагула по двайсет и пет долара, за да оставят изхвърлените на боклука тоалетни на поляната в предния двор на Хили, и те се страхуваха, но се съгласиха. Помня колко тъмна беше онази нощ. Помня как си мислех, че имам късмет, защото бяха опразнили някаква стара сграда и на бунището имаше толкова богат избор от тоалетни. Два пъти сънувах, че пак съм там и пак правя същото. Не съжалявам, но вече не ми се струва, че имам късмет.

— И ти се наричаш християнка! — Бяха последните думи на Хили, а аз си помислих: „Боже. Кога пък съм се наричала така?“

Този ноември Стули Уитуърт спечели изборите за сената във Вашингтон. Но Уилям Холбрук загуби местните избори за мястото му в щатския сенат. Убедена съм, че Хили ме обвинява и за това. Да не говорим, че всичките усилия, които беше вложила да ме сватоса със Стюарт, отидоха на вятъра.

Няколко часа след разговора с госпожа Щайн по телефона влизам на пръсти в спалнята, за да нагледам майка за последно. Татко вече е заспал до нея. На нощното шкафче на майка има чаша мляко. Тя седи облегната на възглавниците, но очите й са затворени. Когато надниквам, ги отваря.

— Искаш ли нещо, мамо? — Почивам си само защото доктор Нийл ми нареди. Къде отиваш, Юджиния? Почти седем часът е.

— Връщам се след малко. Просто ще се повозя с колата. — Целувам я с надеждата да не задава повече въпроси. Когато затварям вратата, тя вече е заспала.

Карам през града. Страх ме е как ще кажа на Ейбълийн за новия краен срок. Старият пикап дрънчи и се тресе из дупките. Вече съвсем се е раздрънкал след последния тежък сезон на памуковите полета. Главата ми буквално се удря в тавана, защото някой е затегнал твърде силно пружините на седалката. Трябва да карам с отворен прозорец и провесена отвън ръка, за да не дрънчи вратата. На предното стъкло има нова пукнатина с формата на залязващо слънце. Спирам на светофара на улица „Стейт“ срещу фабриката за хартия. Когато поглеждам настрани, виждам Елизабет, Мей Мобли и Райли, наблъскани на предната седалка на белия си шевролет, предполагам, на връщане от вечеря навън. Замръзвам, не се осмелявам пак да погледна, страх ме е, че ще ме видят и ще ме питат къде отивам с пикапа. Оставям ги да ме задминат, гледам габаритите на колата им и се боря с паренето, което се надига в гърлото ми. Отдавна не съм говорила с Елизабет. След инцидента с тоалетните, с Елизабет се опитвахме да запазим приятелските си отношения. От време на време си говорехме по телефона. Но тя започна само да ме поздравява и да казва по няколко безлични думи на срещите на организацията, защото Хили щеше да я види. Отбих се в дома й за последен път преди месец.

— Не мога да повярвам колко е пораснала Мей Мобли — казах аз.

Мей Мобли ми се усмихна срамежливо иззад крака на майка си. Беше станала по-висока, но още беше пухкава като бебе.

— Расте като плевелите — каза Елизабет, загледана през прозореца, а на мен ми се стори странно да правиш такова сравнение за детето си. Да го сравняваш с плевел. Елизабет още беше по хавлия, с ролки в косата, отслабнала след бременността. Усмивката й беше все така напрегната. Тя непрестанно поглеждаше часовника си и докосваше ролките си през няколко секунди. Стояхме в кухнята.

— Искаш ли да отидем на обяд в клуба? — попитах я аз. В този миг Ейбълийн влезе през летящата врата на кухнята. В трапезарията зърнах сребрист отблясък и дантела.

— Не мога и съжалявам, че трябва да те пришпорвам, но… имам среща с мама в магазина на Джуъл Тейлър. — Тя пак побърза да отклони очи към предния прозорец. — Знаеш, че мама не обича да чака. — С всяка дума усмивката й ставаше все по-широка.

— О, извинявай, няма да те задържам. — Потупах я по рамото и тръгнах към вратата. И тогава се сетих. Как можех да съм толкова глупава? Сряда е, дванайсет часът на обяд. Времето за сбирката на групата по бридж. Изкарах кадилака на заден ход от алеята й и съжалих, че съм я накарала да се почувства толкова неудобно. Когато обърнах колата, видях как напрегнато ме наблюдава от прозореца. И тогава осъзнах: тя не се притесняваше, че ме кара да се чувствам неудобно. Елизабет Лийфолт се срамуваше да я видят с мен. Паркирам на улицата на Ейбълийн през няколко къщи от нейната. Макар Хили никога да не би дошла в тази част на града, сега тя е заплаха за всички ни и имам чувството, че очите й ме следят навсякъде. Знам как ще тържествува, ако ме види какво правя. Не подценявам докъде би стигнала, за да се погрижи да страдам през остатъка от живота си.

Хладна декемврийска вечер е и започва да ръми. Тръгвам забързано по улицата. Все още си преповтарям наум разговора си с госпожа Щайн от днес. Опитвам се да подредя по важност всичко, което ми остава да свърша. Но най-трудното е, че ще трябва да попитам Ейбълийн какво се е случило с Константин. Не мога да опиша историята на Константин, ако не знам какво е станало с нея. Ако разкажа само онова, което аз знам, се обезсмисля цялата книга. Така няма да кажа истината. Влизам забързано в кухнята на Ейбълийн. По изражението на лицето ми тя забелязва, че нещо не е наред.

— Какво има? Някой да не ви видя?

— Не — казвам аз и изваждам страниците от чантата си. — Днес говорих с госпожа Щайн. — Разказвам й всичко, което съм научила, за крайния срок, за купа.

— Така значи… — Ейбълийн брои наум дните, които ни остават, както аз правих цял следобед. — Значи имаме две седмици и половина вместо шест седмици. Божке, това време няма да ни стигне. Трябва да довършим главата на Лувиния и да пооправим историята на Фей Бел… и историята на Мини, още не е готова съвсем… Госпожице Скийтър, нямаме дори заглавие.

Хващам се за главата. Имам чувството, че потъвам.

— Това не е всичко — казвам й аз. — Тя иска да пиша и за Константин. Попита ме… какво се е случило с нея.

Ейбълийн оставя чашата си с чай.

— Не мога да напиша историята, ако не знам какво се е случило с нея, Ейбълийн. И ако ти не можеш да ми кажеш… се чудех дали някой друг няма да се съгласи.

Ейбълийн поклаща глава:

— Предполагам, че и други хора знаят, но не искам друг да ви разказва тази история.

— Тогава… ти ще го направиш ли?

Ейбълийн си сваля очилата и разтрива очи. Пак ги слага и аз очаквам да видя умора по лицето й. Била е на работа цял ден, а сега ще работи още по-усърдно, за да се опитаме да спазим крайния срок. Увивам кичур коса около пръста си и чакам отговора й. Но тя изобщо не изглежда уморена. Седи с изправен гръб и кимва убедително.

— Ще я напиша. Дайте ми няколко дни. Ще ви разкажа всичко, което се случи с Константин.

Работя петнайсет часа без прекъсване върху интервюто на Лувиния. В четвъртък вечер отивам на срещата на женската организация. Нямам търпение да изляза от вкъщи, треса се от нерви, не ме свърта заради крайния срок. На майка все й е студено и в къщата имам чувството, че съм потопена в каца с горещо масло. Спирам на стъпалата на сградата, вдишвам дълбоко чистия зимен въздух. Знам, че изглежда жалко, но се радвам, че още се занимавам с бюлетина. Веднъж седмично все още изпитвам усещането, че съм част от живота. И кой знае, този път може да е различно, нали започват празниците и така нататък. Щом влизам в залата, всички ми обръщат гръб. Осезателно усещам, че ме изолират, сякаш около мен са се издигнали бетонни стени. Хили ми се усмихва самодоволно и извръща рязко глава, за да си намери някой друг, с когото да говори. Тръгвам между хората и виждам Елизабет. Тя се усмихва и ми маха. Искам да поговоря с нея за майка, да й споделя, че започвам да се тревожа, но преди да се приближа достатъчно до нея, Елизабет се обръща с наведена глава и се отдалечава. Отивам на мястото си. Досега тя не е постъпвала така, поне не тук. Вместо както обикновено на първия ред, се промъквам на последния, ядосана, че Елизабет дори не ме поздрави. До мен седи Рейчъл Кол Брант. Рейчъл почти не идва на тези срещи, защото има три деца и кара магистърска степен по английска литература в колежа „Милсапс“. Щеше ми се да сме по-близки, но знам, че тя е твърде заета. От другата ми страна е проклетата Лесли Фулърбийн и носещият се около нея облак от лак за коса. Сигурно всеки път, когато запали цигара, рискува живота си. Чудя се, дали ако натисна темето й, от устата й ще пръсне лак. Почти всички момичета в залата седят с кръстосани крака и със запалени цигари в ръка. Димът се събира и се стеле на кълба под тавана. Не съм пушила от два месеца и от миризмата ми прилошава. Хили застава зад катедрата и обявява предстоящите кампании за събиране на дарения (събиране на палта, събиране на консерви, събиране на книги и доброто старо събиране на пари), а после стигаме до любимата й част от срещите — списъка с прегрешения. Сега тя ще има възможност да обяви имената на всеки, който е закъснял с членския си внос, закъснява за срещи или не изпълнява филантропските си задължения. Напоследък аз винаги съм в списъка с прегрешилите заради нещо. Хили е облечена с червена вълнена рокля без ръкав и пелерина върху нея, макар тук да е ужасно горещо. Прилича на Шерлок Холмс. От време на време отмята предната част на пелерината, все едно й пречи, но жестът, изглежда, й доставя прекалено голямо удоволствие. До нея стои помощничката й Мери Нел и й подава бележките. Мери Нел прилича на рус пекинез с мъничките си крачка и чипо носле. — Сега трябва да обсъдим една много вълнуваща тема — поема Хили бележките от пекинеза си и ги преглежда набързо. — Комитетът реши, че бюлетинът ни се нуждае от малко обновяване.

Сядам малко по-изправена на стола си. Не трябва ли аз да решавам промените в бюлетина?

— На първо място бюлетинът ще започне да излиза веднъж месечно вместо веднъж седмично. Правим прекалено много разходи, след като марките станаха по шест цента. Ще включим и рубрика за мода, в която ще отразяваме най-красивите облекла, носени от членовете ни, и рубрика, посветена на най-новите тенденции в грима. О, и списъкът с прегрешилите, разбира се. И него ще включим. — Тя кима с глава и поглежда в очите няколко от присъстващите. — И накрая, най-вълнуващата промяна: решихме да наречем това ново издание „Клюкарката“. На името на списанието, което се чете в цяла Европа.

— Името не е ли сладко? — казва Мери Нел, а Хили е така горда със себе си, че дори не удря с чукчето, защото Мери Нел се е обадила, без да й бъде дадена думата.

— Добре тогава. Време е да изберем редактор за новото си, модерно месечно издание. Някакви предложения? Вдигат се няколко ръце. Аз не помръдвам.

— Джийн Прайс, какво мислиш?

— Аз предлагам Хили. Номинирам Хили Холбрук.

— Колко мило от твоя страна. Добре, други предложения?

Рейчъл Кол Брант се обръща към мен и ме поглежда, сякаш иска да каже: „Може ли да повярваш?“ Явно тя е единствената в залата, която не знае за разрива между мен и Хили.

— Има ли съгласни… — Хили поглежда надолу към катедрата, все едно не може да си спомни кой точно е номиниран — Хили Холбрук да бъде избрана за редактор?

— Аз съм съгласна.

— И аз.

Чукчето удря и аз губя работата си като редактор. Лесли Фулърбийн ме зяпа с толкова опулени очи, че виждам, че там, където трябва да е мозъкът й, няма нищо.

— Скийтър, това не е ли твоята длъжност? — пита Рейчъл.

— Беше моята длъжност — промърморвам аз и след края на срещата се запътвам право към вратата. Никой не говори с мен, никой не ме поглежда в очите. Аз вървя с високо вдигната глава. Във фоайето Хили и Елизабет си говорят. Хили прибира тъмната си коса зад ухото и ми се усмихва дипломатично. Отдалечава се, за да поговори с някой друг, но Елизабет остава на мястото си. Докато излизам, ме докосва по ръката.

— Здравей, Елизабет — промърморвам аз.

— Съжалявам, Скийтър — прошепва тя и за миг очите ни се срещат. Но тя веднага извръща поглед. Слизам по стълбите и тръгвам по тъмния паркинг. Мислех си, че тя ще ми каже още нещо, но очевидно съм грешала.

След срещата на организацията не се прибирам направо вкъщи. Отварям всички прозорци на кадилака и оставям нощния въздух да духа в лицето ми. Той е едновременно топъл и студен. Знам, че трябва да се прибирам и да работя по интервютата, но завивам по широките ленти на улица „Стейт“ и просто карам. Досега никога не се бях чувствала толкова празна. Не мога да не се замисля за всичко, което ми се струпа. „Никога няма да успея в срок, приятелките ми ме презират, Стюарт ме заряза, майка е…“. Не знам какво точно й е на майка, но всички сме наясно, че не е само стомашна язва. Бар „Слънце и пясък“ е затворен и докато минавам бавно покрай него, забелязвам колко мъртъв изглежда един неонов надпис, когато е изключен. Преминавам покрай сградата на „Леймар Лайф“, през мигащите в жълто светофари. Едва осем часът вечерта е, но всички са си легнали. Всички в този град спят във всеки смисъл на думата.

— Ще ми се да можех просто да замина — казвам аз, а гласът ми звучи странно, след като няма кой да го чуе. В тъмното забелязвам отражението си високо горе, все едно се гледам на кино. Превърнах се в един от онези отхвърлени от обществото хора, които скитат нощем с колите си. Боже, аз съм градският Бу Радли, също като в „Да убиеш присмехулник“. Пускам радиото, отчаяна да чуя някакъв звук. Върви „Това е моят празник“ и започвам да търся нещо друго. Започвам да мразя хленчещите песни за тийнейджъри, в които се пее за любов и нищо друго. За миг станциите се застъпват и хващам мемфиското радио, по което звучи гласът на сякаш пиян мъж, който пее в бърз блус ритъм. В края на една задънена улица завивам на паркинга пред смесения магазин и се заслушвам в песента. По-хубава е от всичко, което съм чувала досега.

… ще потънеш като камък, защото времената се променят.

Един тенекиен глас ми казва, че това е Боб Дилън, но когато започва следващата песен, сигналът се губи. Облягам се на седалката и се взирам в тъмните прозорци на магазина. Усещам прилив на необяснимо облекчение. Сякаш току-що чух думи от бъдещето. В телефонната кабина пред магазина пускам монета от десет цента в апарата и се обаждам на майка. Знам, че няма да си легне, докато не се прибера.

— Ало? — отговаря татко, а е осем и петнайсет вечерта.

— Татко, защо си буден? Какво се е случило?

— Трябва веднага да се прибереш, скъпа.

Изведнъж уличната лампа ме заслепява, нощта ми се струва ужасно студена.

— Мама ли? Лошо ли й е?

— Стюарт седи на верандата вече почти два часа. Чака те.

Стюарт ли? Нищо не разбирам.

— Но мама… тя…

— О, мама е добре. Всъщност даже малко се оживи. Прибери се, Скийтър, и виж какво иска Стюарт.

Досега пътят до вкъщи никога не ми се е струвал толкова дълъг. След десет минути паркирам пред къщата и виждам Стюарт, седнал на най-горното стъпало на верандата. Татко седи на един от люлеещите се столове. И двамата стават, когато изключвам двигателя на колата.

— Здравей, татко — казвам аз, без да поглеждам към Стюарт. — Къде е мама?

— Заспала е, тъкмо я нагледах — прозява се татко. Не съм го виждала буден след седем часа отпреди десет години, когато памукът замръзна през пролетта. — Пожелавам ви лека нощ. Изгасете лампите, когато приключите. — Татко се прибира вътре и ние със Стюарт оставаме сами. Нощта е толкова черна, толкова тиха, не се виждат нито луната, нито звезди, нито някое куче из двора.

— Какво правиш тук? — питам аз и усещам, че гласът ми звучи гузно.

— Дойдох да говоря с теб.

Сядам на стълбите и облягам глава на ръцете си.

— Просто казвай каквото имаш да казваш и да приключваме. — Бях започнала да се оправям. Преди десет минути чух една песен и почти се почувствах по-добре.

Той се приближава до мен, но толкова, че да не се докосваме. На мен ми се иска да се бяхме докоснали.

— Дойдох да ти кажа нещо. Искам да ти кажа, че се видях с нея.

Вдигам глава. Първата дума, която ми идва на ум, е „егоист“. Ти, егоистичен кучи сине, дошъл си да ми говориш за Патриша!

— Отидох в Сан Франциско. Преди две седмици. Качих се в колата си, пътувах четири дни и почуках в апартамента й, на адреса, който майка й ми даде.

Закривам лице. Представям си само как Стюарт прибира косата й зад ухото, както правеше преди с мен.

— Не искам да ми разказваш.

— Казах й, че според мен постъпката й е най-грозното нещо, което можеш да причиниш на някого. Да го излъжеш така. Тя изглеждаше толкова различна. Носеше една размъкната рокля и знака на мира, косата й беше станала страшно дълга и нямаше червило. Когато ме видя, се разсмя. И после ме нарече продажник! — Той разтрива силно очи с кокалчетата на пръстите си. — Тя, която си свали дрехите заради онзи, каза, че съм се продал на баща си, продал съм се на Мисисипи.

— Защо ми разказваш всичко това? — питам аз със свити в юмруци ръце. В устата си усещам метален вкус. Прехапала съм си езика.

— Отидох да я видя заради теб. След като с теб скъсахме, знаех, че трябва да си я избия от главата. И успях, Скийтър. Изминах 3200 километра дотам и обратно и сега съм при теб. Да ти кажа, че всичко приключи. Вече не мисля за нея.

— Добре, Стюарт. Радвам се за теб.

Той се премества по-близо до мен и навежда глава, за да го погледна. Прилошава ми, буквално ми се повдига от миризмата на бърбън в дъха му. И въпреки това ми се иска да се свия цялата в прегръдката му. Едновременно го обичам и мразя.

— Прибирай се — казвам аз и едва вярвам на ушите си. — Вече няма място за теб в сърцето ми.

— Не ти вярвам.

— Закъсня, Стюарт.

— Може ли да дойда пак в събота. Да си поговорим пак?

Свивам рамене с насълзени очи. Няма да му позволя пак да ме зареже. Струпа ми се твърде много, изостави ме той, изоставиха ме приятелите ми. Бих била истинска глупачка пак да допусна подобно нещо.

— Честно казано, не ме интересува.

 

 

Събуждам се в пет часа сутринта и започвам да работя по интервютата. Тъй като до крайния срок остават само седемнайсет дни, работя денонощно със скорост и концентрация, които не съм подозирала, че притежавам. Завършвам историята на Лувиния за два пъти по-малко време, отколкото ми трябваше за останалите. С пулсираща от болки глава изключвам лампата, когато първите слънчеви лъчи се процеждат през прозореца. Ако Ейбълийн ми предаде историята на Константин в началото на следващата седмица, може би ще успея да приключа навреме. И тогава осъзнавам, че всъщност не разполагам със седемнайсет дни. Колко глупаво от моя страна. Имам десет дни, защото не бях сложила и времето, което ще отнеме ръкописът ми да стигне по пощата до Ню Йорк. Щях да се разплача, ако имах време за това. Няколко часа по-късно се събуждам и пак се залавям за работа. В пет следобед чувам, че отвън спира кола, и виждам как Стюарт слиза от пикапа си. Откъсвам се от пишещата машина и излизам на задната веранда.

— Здравей — казвам аз от прага.

— Здравей, Скийтър. — Той кимва, както ми се струва боязливо, за разлика отпреди две вечери. — Добър ден, господин Филън.

— Здравей, синко. — Татко става от люлеещия се стол. — Ще ви оставя да си поговорите, деца.

— Не ставай, татко. Стюарт, съжалявам, но днес съм заета. Можеш да останеш тук при татко, докогато искаш.

Прибирам се в къщата, минавам покрай майка, седнала на кухненската маса с чаша топло мляко.

— Стюарт ли видях навън?

Влизам в трапезарията. Не се доближавам до прозорците, защото знам, че Стюарт ще ме види. Изчаквам, докато не го виждам да си заминава. А после просто продължавам да се взирам навън.

Същата вечер, както обикновено, отивам у Ейбълийн. Казвам й, че всъщност ни остават само десет дни и тя изглежда, сякаш ще се разплаче всеки момент. После й давам да прочете главата на Лувиния, която бях написала със скоростта на светлината. Мини седи с нас на кухненската маса, пие кока-кола и гледа през прозореца. Не знаех, че и тя ще е тук тази вечер, и ми се ще да ни остави да работим. Ейбълийн оставя страниците и кимва.

— Тази глава ми се струва много добра. Чете се също толкова хубаво, колкото и другите, дето ги написахте по-бавно.

Въздъхвам, облягам се на стола и се замислям какво още ни остава да свършим.

— Трябва да изберем заглавие — казвам аз и разтривам слепоочията си. — Имам няколко варианта. Мисля, че трябва да кръстим книгата „Чернокожите прислужници и южняшките семейства, при които работят“.

— Я пак! — казва Мини и чак сега ме поглежда.

— Това заглавие най-ясно описва книгата, не мислиш ли? — питам я аз.

— Ако сте глътнали бастун.

— Това не е художествена литература, Мини. А е социология. Заглавието трябва да описва точно текста.

— Но това не значи, че трябва да звучи скучно — отвръща Мини.

— Ейбълийн — въздъхвам аз с надеждата, че тази вечер ще успеем да разрешим този въпрос. — Ти какво мислиш?

Ейбълийн свива рамене и виждам, че тя вече се усмихва умиротворително. Сякаш всеки път, когато с Мини сме в една стая, Ейбълийн трябва да успокоява атмосферата.

— Заглавието е хубаво. Разбира се, ще се уморите, докато пишете цялото това нещо в горния край на всяка страница — казва тя. Бях й казала, че се прави така.

— Е, мога малко да го съкратя… — отвръщам аз и вадя молива си.

Ейбълийн се почесва по носа и казва:

— А какво ще кажете да я кръстим просто „Слугинята“?

— „Слугинята“ — повтаря Мини, все едно чува тази дума за пръв път.

— „Слугинята“ — казвам аз.

Ейбълийн свива рамене и свежда плахо очи, сякаш малко се срамува.

— Не се опитвам да отхвърля идеята ви, но просто… ми се иска нещата да звучат простичко, разбирате ли?

— На мен „Слугинята“ ми звучи добре — казва Мини и скръства ръце.

— „Слугинята“… ми харесва — отвръщам аз, защото наистина е така. И после добавям: — Въпреки това мисля, че трябва да сложим и описанието като подзаглавие, за да е ясен жанрът, но мисля, че това заглавие е добро. — Точно така, добро е — казва Мини. — Защото, ако отпечатат тази книга, Бог да ни е на помощ.

В неделя следобед, с осем дни до крайния срок, слизам на долния етаж замаяна и примигваща от целодневното взиране в напечатаните страници. Почти изпитах облекчение, когато чух колата на Стюарт да спира отвън. Разтривам очи. Може пък да поседя малко с него, да си прочистя главата, а после да се върна и да работя цяла нощ. Стюарт слиза от изпръскания си с кал пикап. Още е облечен с неделния си костюм и аз се опитвам да не обръщам внимание колко е хубав. Протягам ръце. Навън е невероятно топло, като се има предвид, че Коледа е след две седмици и половина. Майка седи на един от люлеещите се столове на верандата, увита с одеяла.

— Здравейте, госпожо Филън. Как се чувствате? — пита Стюарт. Майка му кимва царствено:

— Горе-долу. Благодаря ти, че попита.

Изненадана съм от хладния й тон. Тя пак навежда очи към бюлетина си и аз се усмихвам неволно. Майка знае, че той се отбива, но не го спомена нито веднъж. Чудя се кога ли ще повдигне въпроса.

— Здравей — казва ми той тихо и двамата сядаме на най-долното стъпало на верандата.

Гледаме безмълвно как старият ни котарак Шърман се промъква край едно дърво с поклащаща се опашка и дебне някакво животинче, което ние не виждаме. Стюарт поставя ръка на рамото ми.

— Днес не мога да остана. Заминавам за Далас на една среща, свързана с петрола, и няма да ме има три дни. Отбих се само за да ти кажа.

— Добре — свивам рамене аз, все едно не ме интересува.

— Добре тогава — казва той и се качва в пикапа си. Когато той си заминава, майка си прочиства гърлото. Не се обръщам към нея. Не искам да види разочарованието по лицето ми, че си е тръгнал.

— Хайде, майко — промърморвам най-накрая. — Кажи каквото искаш да казваш. — Не му позволявай да те подценява.

Обръщам се към нея и я поглеждам подозрително, макар да изглежда толкова крехка под вълненото одеяло. Глупакът, който подцени майка ми, дълбоко ще съжалява.

— Ако Стюарт не разбира колко интелигентно и добро дете съм отгледала, да си заминава на улица „Стейт“! — Тя поглежда с присвити очи зимните полета. — Честно казано, Стюарт не ме интересува особено. Той не осъзнава какъв късмет извади с теб.

Оставям думите на майка да се разтопят като малък сладък бонбон по езика ми. Насилвам се да стана от стъпалото и тръгвам към предната врата. Трябва да свърша още толкова работа, а нямам никакво време. — Благодаря ти, майко!

— Целувам я нежно по бузата и се прибирам вътре. Изтощена и раздразнителна съм. От четирийсет и осем часа само печатам на машината. Писна ми от купища факти за живота на други хора. Очите ми смъдят от миризмата на мастилото. Пръстите ми са набраздени от порязвания от листовете. Кой би предположил, че хартията и мастилото могат да бъдат толкова злонамерени! Шест дни преди крайния срок отивам у Ейбълийн. Тя си взе почивен ден през седмицата въпреки недоволството на Елизабет. Виждам, че знае за какво ще говорим, още преди да съм си отворила устата. Оставя ме в кухнята и се връща с писмо в ръка. — Преди да ви дам това… мисля, че трябва да ви кажа някои неща. За да разберете точно какво се случи.

Кимвам. Седя напрегнато на стола. Искам да разкъсам плика и да приключвам с това. Ейбълийн поглажда тетрадката си върху кухненската маса. Гледам я как подравнява двата си жълти молива.

— Помните как ви казах, че Константин има дъщеря. Е, тя се казваше Лулабел. Божке, роди се бяла като сняг. Косата й порасна с цвета на пшеница. Но не къдрава като вашата. Нейната беше права. — Била е бяла? — питам аз. Мислех за това още откакто Ейбълийн ми каза за детето на Константин онзи път в кухнята на Елизабет. Замислям се колко ли се е изненадала Константин, когато е взела в ръце бяло бебе и е знаела, че то е нейно дете.

Ейбълийн кимва.

— Когато Лулабел беше на четири години, Константин… — Ейбълийн се размърдва на стола си. — Константин я заведе в… сиропиталище. В Чикаго.

— В сиропиталище ли? Искаш да кажеш, че… е изоставила детето си? — Колкото и да ме обичаше Константин, само мога да си представя колко е обичала собственото си дете.

Ейбълийн ме поглежда право в очите. Там забелязвам нещо, което виждам рядко — недоволство, неприязън.

— На много чернокожи жени се налага да оставят децата си, госпожице Скийтър. Да ги изпращат някъде другаде, защото те се грижат за бяло семейство.

Свеждам очи и се чудя дали Константин не е оставила детето си, защото е трябвало да се грижи за нас.

— Но повечето ги изпращат при роднини. В сиропиталището е… различно.

— Защо не е изпратила детето при сестра си? Или при друг роднина?

— Сестра й… тя просто не можеше да се справи. Ако си негърка с бяла кожа… в Мисисипи, не принадлежиш нито към едните, нито към другите. Но не само на момичето му беше тежко. И на Константин й беше трудно. Хората… я зяпаха. Белите я спираха и подозрително я разпитваха защо води със себе си бяло дете. Един полицай я беше спрял на улица „Стейт“ и й беше казал да си облече униформата. Дори чернокожите… и те се държаха различно с нея, не й се доверяваха, все едно беше направила нещо нередно. Трудно намираше кой да гледа Лулабел, докато тя ходеше на работа. Стигна се дотам, че Константин почти не извеждаше Лула… навън.

— Тогава тя работеше ли вече при майка? — Работеше при майка ви от няколко години. Там се запозна с бащата, Конър. Той работеше във фермата и живееше в Хотстак — Ейбълийн поклаща глава. — Всички се изненадахме, че… Константин реши да се задоми с него. Някои хора в църквата не се държаха никак добре, особено след като бебето излезе бяло. Нищо, че бащата беше черен като мен.

— Сигурна съм, че и майка не е била много доволна. Убедена съм, че майка е знаела всичко това. Тя винаги следеше изкъсо чернокожите прислужници и всичко, свързано с тях — къде живеят, женени ли са, колко деца имат. Прави го по-скоро за да владее положението, а не защото й е интересно. Тя иска да знае кой се разхожда из имота й.

— В сиропиталище за чернокожи или за бели я е завела? — Защото си мисля, надявам се, че може би Константин е искала детето й да има по-добър живот. Може да си е мислила, че ако го осинови бяло семейство, няма да се чувства толкова различно.

— За чернокожи. Чух, че в сиропиталищата за бели не искали да я вземат. Предполагам, са знаели… може би и преди са виждали подобни случаи. Когато Константин отишла на гарата с Лулабел, за да я заведе в сиропиталището, чух, че белите по перона я зяпали, искали да знаят защо бяло момиче се качва във вагона за чернокожи. А когато Константин я оставила на онова място в Чикаго… на четири години децата са… доста големи, за да ги оставиш. Лулабел пищяла. Така казала Константин на някой от църквата ни. Разправяла, че Лула пищяла и се дърпала, опитвала се да накара майка си да се върне за нея. Но въпреки писъците Константин… я оставила там.

Докато слушам Ейбълийн, започвам да схващам какво се опитва да ми каже. Ако нямах майка като моята, може би нямаше да се досетя. — Оставила я е, защото… се е срамувала ли? Срамувала се е, че дъщеря й е бяла.

Ейбълийн отваря уста, за да възрази, но после я затваря, свежда очи.

— След няколко години Константин писа до сиропиталището, каза им, че е допуснала грешка и че си иска обратно момичето. Но Лула вече била осиновена. Не била там. Константин все повтаряше, че най-голямата грешка в живота й била, че е изоставила детето си — Ейбълийн се обляга на стола си. — И казваше, че ако някога си върне Лулабел, повече никога няма да я остави.

Седя смълчана, сърцето ми е свито заради Константин. Започвам да се ужасявам какво ли общо има с цялата история майка ми.

— Преди около две години Константин получи писмо от Лулабел. Предполагам, че тогава е била на около двайсет и пет години, в което пишеше, че осиновителите й са й дали адреса. Двете започнаха да си пишат и Лулабел рекла, че иска да й погостува тук за известно време. Божке, Константин така се притесни, че не можеше да върви по права линия. Беше твърде нервна да яде, не можеше дори да пие вода. Само повръщаше. Бях я включила в списъка си за молитва.

Преди две години. Тогава бях в колежа. Защо Константин не ми беше споменала в писмата си какво става?

— Тя взе всичките си спестявания и купи нови дрехи за Лулабел, разни неща за коса, помоли от църквата да ушием ново одеяло, за да застеле с него леглото, на което щеше да спи Лула. Каза ни на една групова молитва: „Ами ако тя ме намрази? Ще ме попита защо съм я оставила и ако й кажа истината… тя ще ме намрази“. — Ейбълийн вдига очи от чашата си с чай и по лицето й се плъзва усмивка. — Рече ни: „Нямам търпение Скийтър да се запознае с нея, когато се прибере от училище.“ Бях забравила за това. Тогава не знаех коя е Скийтър.

Спомням си какво пишеше в последното писмо, което получих от Константин — че има изненада за мен. Сега разбирам, че е искала да ме запознае с дъщеря си. Преглъщам сълзите, които напират в очите ми.

— Какво се случи, когато Лулабел е дошла да я види?

Ейбълийн плъзва писмото по масата.

— Струва ми се, че тази част ще трябва да си я прочетете у дома.

Вкъщи се качвам в стаята си. Отварям писмото на Ейбълийн още преди да седна. Написано е върху листове от тетрадка, изписани и от двете страни с молив. След това гледам осемте страници, които вече съм написала, за разходките с Константин до Хотстак, за пъзела, който подредихме заедно, за начина, по който притискаше палец в дланта ми. Поемам си дълбоко въздух и поставям пръсти върху клавишите на пишещата машина. Не мога да губя повече време. Трябва да довърша нейната история. Описвам какво ми разказа Ейбълийн — че Константин е имала дъщеря и е трябвало да я изостави, за да работи за нашето семейство — кръстих ни Милър, на Хенри Милър, любимият ми забранен автор. Не споменавам, че дъщерята на Константин е жълта; просто искам да покажа, че обичта на Константин към мен е започнала заради това, че й е липсвало собственото й дете. Вероятно затова връзката ни беше необикновена, толкова силна. Нямаше значение, че съм бяла. Докато тя е искала да си вземе обратно собствената дъщеря, аз копнеех да не съм разочарование за майка ми. В продължение на два дни описвам детството си и годините в колежа, когато си пишехме писма всяка седмица. Но изведнъж спирам, защото чувам майка да кашля на долния етаж. Чувам стъпките на татко, който отива при нея. Паля цигара и веднага я гася, като си мисля: „Не ги започвай пак.“ Чувам как се пуска водата в тоалетната и отнася още малко от тялото на майка ми. Паля друга цигара и я изпушвам чак докато не опарва пръстите ми. Не мога да пиша за писмото на Ейбълийн.

Същия следобед звъня на Ейбълийн в дома й.

— Не мога да я включа в книгата — казвам й аз. — Историята за майка и Константин. Ще завърша с момента, когато заминавам за колежа. Просто…

— Госпожице Скийтър…

— Знам, че трябва. Знам, че трябва да направя жертва също като теб и Мини, и като всички останали. Но не мога да причиня това на майка си.

— Никой не очаква от вас да го направите, госпожице Скийтър. Истината е, че ако я бяхте включили, нямаше да ми направите много хубаво впечатление.

 

 

На следващата вечер влизам в кухнята да си направя чай.

— Юджиния? Долу ли си?

Връщам се обратно до стаята на майка. Татко още не си е легнал. Чувам, че в дневната телевизорът работи.

— Тук съм, мамо.

Тя си е легнала в шест часа вечерта с белия леген до себе си.

— Плакала ли си? Нали знаеш, че това състарява кожата, скъпа?

Сядам на бамбуковия стол до леглото. Чудя се как да започна. Част от мен разбира защо майка се е държала така, защото все пак кой не би се ядосал на онова, което е направила Лулабел? Но искам да чуя и гледната точка на майка. Искам да разбера дали има нещо, което Ейбълийн не е написала в писмото си и което би оправдало майка.

— Искам да поговорим за Константин — казвам аз.

— О, Юджиния — скастря ме майка и ме потупва по ръката. — Та оттогава минаха почти две години.

— Мамо — казвам аз и се насилвам да я погледна в очите. Макар да е ужасно отслабнала и ключицата й рязко да изпъква под кожата, погледът й е остър както винаги. — Какво се случи? Какво се случи с дъщеря й?

Майка стисва зъби и виждам колко е изненадана, че знам за нея. Очаквам да откаже да говори по този въпрос, както преди. Тя си поема дълбоко дъх, придърпва белия леген към себе си и казва:

— Константин я изпрати да живее в Чикаго. Не можеше да се грижи за нея. — Кимвам и чакам. — В това отношение те са различни от нас, да знаеш. Онези хора раждат деца и не мислят за последствията, докато не стане твърде късно.

Те, онези хора. Напомня ми за Хили. Майка разбира по изражението ми какво си мисля.

— Виж сега, бях добра към Константин. О, колко пъти ми е отговаряла нахално, но аз се примирявах. Но този път, Скийтър, тя не ми остави друг избор.

— Знам, майко. Знам какво е станало.

— Кой ти каза? Кой друг знае за това?

Виждам как в очите на майка се надига параноя. Най-големият й кошмар се сбъдва и ми става жал за нея.

— Никога няма да издам кой ми каза. Мога да ти кажа само, че не е… човек, който според теб е от значение. Не мога да повярвам, че си постъпила по такъв начин, майко.

— Как се осмеляваш да ме съдиш след онова, което тя направи? Действително ли знаеш какво стана? Ти беше ли тук? — Виждам стария й гняв, една твърдоглава жена, издържала с години кървяща язва. — Онова момиче… — размахва тя възлестия си пръст пред лицето ми. — Появи се тук. У дома се беше събрала цялата местна организация на „Дъщерите на американската революция“. Ти беше в университета, на вратата се звънеше на пожар, а Константин приготвяше кафе в кухнята, защото старата кафеварка изгори първите две кани. — Майка размахва ръка при спомена за вонята на изгоряло кафе. — Всички седяха в дневната, ядяха торта, у дома имаше деветдесет и пет души, а тя пиеше кафе. Говореше със Сара фон Систърн и се разхождаше из къщата, като че ли е гостенка, и си тъпчеше торта в устата, а после попълни формуляра, за да кандидатства за членство.

Кимвам отново. Може и да не знаех тези подробности, но те не променят случилото се.

— Изглеждаше бяла като всички останали и го знаеше. Знаеше много добре какво прави. Аз я попитах: „Как сте?“, а тя се засмя и отвърна „Добре.“ Затова я попитах: „Как се казвате?“, а тя: „Нима не знаете? Аз съм Лулабел Бейтс. Пораснах и се преместих обратно при мама. Пристигнах вчера сутринта.“ И после отиде да си вземе още едно парче торта.

— Бейтс — казвам аз, защото това е още една подробност, макар и незначителна, която не знам. — Върнала си е обратно фамилното име на Константин.

— Слава Богу, че никой не я чу. Но когато се заговори с Фиби Милър, президента на „Дъщерите на американската революция за Южните щати“, я дръпнах в кухнята и й рекох: „Лулабел, не можеш да останеш тук. Върви си!“ А как високомерно ме изгледа тя само. Рече ми: „Какво, не пускате негри в дневната си, освен ако не чистят ли?“ В този миг Константин влезе в кухнята и изглеждаше също толкова слисана като мен. Аз казах на момичето: „Лулабел, махай се от тази къща, преди да съм повикала господин Филън“, но тя не помръдна. Разправяше, че когато съм я помислила за бяла, съм се държала мило и любезно. Каза, че в Чикаго е част от някаква нелегална група, и аз наредих на Константин: „Разкарай дъщеря си от къщата веднага!“.

Очите на майка изглеждат по-хлътнали от когато и да било преди. Ноздрите й потрепват.

— И Константин каза на Лулабел да се прибира вкъщи, а Лулабел отвърна: „Добре, и без това си тръгвах“. И се запъти към вратата на трапезарията, а аз, разбира се, я спрях. Казах й: „А, не, ти ще излезеш през задната врата, а не през предния вход с белите гости“. Нямах намерение „Дъщерите на американската революция“ да разбират за това. И заявих на онова нахално момиче, на чиято майка давахме по десет долара допълнително по Коледа, никога повече да не стъпва във фермата ни. И знаеш ли какво направи тя?

„Да“, мисля си аз, но не го показвам. Все още търся някакво оправдание за нея.

— Изплю се. В лицето ми. Негърка в дома ми, която се опитва да се прави на бяла!

Потръпвам. Кой би имал смелостта да се изплюе в лицето на майка ми?

— Казах на Константин онова момиче по-добре да не се вясва отново тук. Нито в Хотстак, нито в Мисисипи. Както и че няма да търпя тя да поддържа връзка с Лулабел, не и докато татко ти й плаща наема за къщата.

— Но Лулабел се е държала така. Не Константин.

— Ами ако тя беше останала? Нямаше да допусна това момиче да обикаля из Джаксън и да се държи като бяла, като в същото време е чернокожа, и да разправя на всички, че е присъствала на сбирката на „Дъщерите на американската революция“ в Лонглийф. Слава Богу, че никой не разбра за случилото се. Тя ме унижи в собствения ми дом, Юджиния. Пет минути по-рано Фиби Милър попълваше формуляра й за присъединяване към организацията.

— Константин не е виждала дъщеря си от двайсет години. Не можеш… да наредиш на някого да не се вижда с детето си.

Но майка се е увлякла в разказа си:

— А Константин си помисли, че ще успее да ме разубеди. „Госпожо Филън, моля ви, оставете я да остане у дома, повече няма да стъпи в тази част на града, не съм я виждала толкова отдавна“. А онази Лулабел заяви с ръка на хълбока: „Да, татко умрял, а мама била болна и не можела да ме гледа, когато съм била малка. Наложило се да ме даде за осиновяване. Не можете да ни разделите.“

Майка снижава глас. Вече говори напълно безизразно:

— Погледнах Константин и изпитах такъв срам заради нея. Първо да забременее, а после да излъже…

Гади ми се и ми става горещо. Искам разговорът ни вече да приключва. Майка присвива очи.

— Време ти е да научиш как стоят нещата в действителност, Юджиния. Боготвориш Константин твърде много. Винаги е било така — размахва тя пръст към мен. — Те не са като нормалните хора.

Не мога да я гледам. Затварям очи.

— И какво стана след това, майко?

— Попитах Константин кратко и ясно: „Това ли й каза? Така ли прикриваш грешките си?“. — Именно тази част от историята се надявах да не е вярна. — Казах истината на Лулабел. Казах й: „Баща ти не е умрял. Той ви напусна ден след като ти се роди. А майка ти не е боледувала и един ден през целия си живот. Остави те, защото си прекалено бяла. Тя не те искаше“.

— Защо не си я оставила да вярва на онова, което й е казала Константин? Константин много се е страхувала, че момичето няма да я хареса, затова й е наговорила тези неща.

— Защото Лулабел трябваше да знае истината. Трябваше да се върне в Чикаго, където й беше мястото.

Подпирам глава с ръцете си. Нищо в историята не я оправдава. Разбирам защо Ейбълийн не е искала да ми каже. Едно дете никога не бива да научава подобно нещо за собствената си майка.

— Изобщо не ми хрумна, че Константин ще замине за Илинойс с нея, Юджиния. Честно казано… съжалих, че си тръгва.

— Не си, майко — отвръщам аз.

Мисля си за Константин, която, след като е живяла петдесет години в провинцията, сега стои в мъничък апартамент в Чикаго. Колко ли самотна се е чувствала. Колко ли зле се е отразил студът там на коленете й.

— Наистина съжалявах. И макар да й забраних да ти пише, тя вероятно щеше да го направи, ако й беше останало още време.

— Още време ли?

— Константин почина, Скийтър. Изпратих й чек за рождения ден. На адреса на дъщеря й, който успях да намеря, но Лулабел… го върна. С един некролог.

— Константин… — извиквам аз. Искаше ми се да знаех. — Защо не ми каза, мамо?

Майка подсмърча и продължава да гледа право пред себе си. Избърсва бързо очите си.

— Защото знаех, че ще обвиниш мен, когато всъщност… вината не беше моя.

— Кога е починала? Колко време живя в Чикаго? — питам аз.

Майка придърпва легена до себе си и обвива ръка около него.

— Три седмици.

 

 

Ейбълийн отваря задната си врата и ме пуска да вляза. Мини седи на масата и разбърква кафето си. Щом ме вижда, дръпва ръкава си надолу, но аз зървам крайчеца на бял бинт върху ръката й. Тя изръмжава някакъв поздрав и пак се залавя с чашата си.

Тупвам ръкописа на масата.

— Ако го изпратя утре сутринта, ще има шест дни, за да пристигне. Може да успеем на косъм — усмихвам се изтощено.

— Божке, колко е голям. Гледай само колко страници — хили се Ейбълийн и сяда на табуретката си.

— Цели двеста шейсет и шест. — Сега просто… ще чакаме — казвам аз и трите се взираме в купчинката.

— Най-накрая — казва Мини и аз зървам по лицето й намек за не точно усмивка, а по-скоро удовлетворение.

В стаята настава тишина. Навън е тъмно. Пощата вече е затворена и затова донесох ръкописа, за да го покажа на Ейбълийн и Мини за последно, преди да го изпратя. Обикновено им нося само отделните глави.

— Ами ако разберат? — пита Ейбълийн тихичко.

Мини вдига очи от чашата си.

— Ами ако хората разберат, че Найсвил е Джаксън, или се досетят кой кой е?

— Няма да разберат — отвръща Мини. — Джаксън не е нищо особено. Има още десет хиляди града, същите като него.

От известно време не сме говорили за това и освен онова, което Уини каза за изтръгването на езиците, не сме обсъждали други последствия, освен че прислужниците може да бъдат уволнени. През последните осем месеца всички ние мислехме единствено за довършването на книгата.

— Мини, ти трябва да мислиш за децата си — казва Ейбълийн. — А Лирой… той, ако разбере…

Увереността в очите на Мини изчезва и погледът й започва да шари неспокойно.

— Лирой ще побеснее. Това е сигурно! — Тя пак подръпва ръкава си. — Ще побеснее, а после ще тъжи, ако белите хора ме спипат.

Дали не трябва да си намерим някое място, където да отидем… в случай че нещата тръгнат на зле? — пита Ейбълийн.

И двете се замислят, но поклащат глави.

— Не знам къде можем да отидем — казва Мини. — И вие може би трябва да помислите за това, госпожице Скийтър. И вие да отидете някъде — казва Ейбълийн.

— Не мога да оставя майка — казвам аз. Досега бях стояла права и сега се отпускам на един стол. — Ейбълийн, наистина ли мислиш, че биха ни… наранили? Искам да кажа, като в онези случаи във вестниците?

Ейбълийн ме поглежда объркано. Бърчи чело, сякаш нещо не сме се разбрали.

— Ще ни пребият. Ще дойдат тук с бейзболни бухалки. Може и да не ни убият, но…

— Но… кой точно ще го направи? Белите жени, за които писахме… не биха ни наранили. Нали? — питам аз.

— Не знаете ли? Белите мъже най-много обичат да „защитават“ белите жени в града си.

Побиват ме тръпки. Не се страхувам толкова за себе си, но какво причиних на Ейбълийн, на Мини. На Лувиния и Фей Бел и на още осем жени. Книгата лежи на масата. Идва ми да я мушна в чантата си и да я скрия. Вместо това обаче поглеждам Мини, защото по някаква причина си мисля, че тя единствена от нас разбира какво може да се случи в действителност. Тя обаче не ме поглежда. Замислила се е дълбоко. Прокарва палец напред-назад по устната си.

— Мини? Ти какво мислиш? — питам аз.

Мини не сваля очи от прозореца и кима на нещо, за което си мисли.

— Мисля, че ни трябва някаква застраховка.

— Няма да стане — отвръща Ейбълийн. — Не и за нас.

— Ами ако напишем в книгата за ужасното нещо? — пита Мини.

— Не можем, Мини — казва й Ейбълийн. — Така ще се издадем.

— Но ако го включим, тогава госпожа Хили няма да позволи на никой да разбере, че книгата е за Джаксън. Няма да иска никой да научи, че онази история е за нея. А ако някой започне да се досеща, тя ще го заблуди.

— Божке, Мини, това е прекалено рисковано. Никой не може да предвиди какво ще направи тази жена.

— Тази история я знаят само госпожа Хили и майка й — казва Мини. — И госпожа Силия, но тя и без това няма приятелки, на които да каже.

— Какво се е случило? — питам аз. — Наистина ли е толкова ужасно?

Ейбълийн ме поглежда. Повдига вежди.

— На кого ще си признае? — обръща се Мини към Ейбълийн. — Няма да иска и вие с госпожа Лийфолт да я разпознаете, Ейбълийн, защото след това остава само една крачка, докато се разчуе. Казвам ви, госпожа Хили е най-добрата защита, с която разполагаме.

Ейбълийн поклаща глава, после кима. После пак я поклаща. Ние я гледаме с очакване.

— Ако включим ужасното нещо в книгата и хората наистина разберат, че става дума за теб и госпожа Хили, тогава страшно ще загазиш — свива рамене Ейбълийн, — даже не мога да ти опиша колко.

— Е, просто ще трябва да поема този риск. Вече реших. Или ще го включите, или изобщо махнете моята история.

Ейбълийн и Мини не свалят очи една от друга. Не можем да извадим главата на Мини — с нея завършва книгата. Там се разказва какво е да те уволнят деветнайсет пъти в един и същ малък град. Какво е да се опитваш да сдържаш гнева си, но никога да не успяваш. Главата започва с правилата на майка й за работа при белите жени и завършва с напускането й от дома на госпожа Уолтърс. Искам да се изкажа, но си замълчавам. Накрая Ейбълийн въздъхва.

— Добре — поклаща тя глава. — Тогава май е по-добре да й разкажеш.

Мини ме поглежда с присвити очи. Вадя молив и бележник.

— Разказвам го само заради книгата. Да не си помислите, че споделям съкровени тайни.

— Ще приготвя още кафе — казва Ейбълийн.

 

 

На връщане към Лонглийф потръпвам, като се сетя за историята на Мини с пая. Не знам кое ще е по-безопасно — да я включим или да я оставим. Да не говорим, че ако не успея да я напиша навреме, за да изпратя ръкописа по пощата утре, ще закъснеем с още един ден и ще намалим шансовете си да се вместим в срока. Мога да си представя почервенялата от ярост Хили, омразата, която още изпитва към Мини. Познавам добре старата си приятелка. Ако ни разкрият, Хили ще е най-свирепият ни враг. А дори и да не ни разкрият, публикуването на историята с пая ще разяри Хили по невиждан досега начин. Но Мини е права — това е най-добрата ни застраховка. Озъртам се през рамо на всеки петдесет метра. Спазвам точно ограниченията в скоростта и се придържам към по-безлюдните пътища. В ушите ми отекват думите „Ще ни пребият.“

Пиша цяла нощ, правя физиономии на някои моменти от историята на Мини, пиша и през целия следващ ден. В четири часа следобед натъпквам ръкописа в една картонена кутия за писма. Опаковам бързо кутията с кафява амбалажна хартия. Обикновено отнема седем или осем дни, но този ръкопис ще трябва някак си да стигне до Ню Йорк за шест, за да го получат преди крайния срок. Въпреки страха си от полицията карам с превишена скорост до пощата, защото знам, че затваря в четири и половина, и се втурвам право на гишето. Не съм си лягала от две нощи. Косата ми буквално стърчи право нагоре.

Пощальонът ме поглежда слисано.

— Навън май е ветровито, а?

— Моля ви, можете ли да изпратите това днес? За Ню Йорк е.

Той поглежда адреса.

— Колата с извънградската поща вече замина, госпожо. Ще трябва да почака до сутринта.

Той удря пощенското клеймо, а аз си тръгвам към къщи. Още с влизането се запътвам към килера и се обаждам в кабинета на Илейн Щайн. Секретарката й ме свързва с нея и аз й казвам с пресипнал и уморен глас, че съм изпратила ръкописа днес.

— Последната среща на редакторите е след шест дни, Юджиния. Не само че ще трябва да пристигне дотогава, но и на мен ще ми е нужно време да го прочета. Бих казала, че вероятността е нищожна.

Нямам какво повече да кажа и просто промърморвам:

— Знам. Благодаря, че ми дадохте възможност. — А после добавям: — Весела Коледа, госпожо Щайн.

— Тук на този празник му казваме Ханука, но ви благодаря, госпожице Филън.