Тери Гудкайнд
Лавинен огън (58)

Петдесет и осма глава

РИЧАРД КРАЧЕШЕ БАВНО из малката стая, потънал в дълбок размисъл, прехвърляйки в главата си спомена за сутринта, в която изчезна Калан. Трябваше да разбере какво е станало, при това в най-скоро време и поради ред причини. Най-важната, разбира се, бе да помогне на Калан. Трябваше да убеди сам себе си, че още има надежда да и помогне, че тя е все още жива и не е фатално късно.

Той бе единственият, който я познаваше, който вярваше в съществуването и. Никой друг не можеше да и помогне.

Оставаха, разбира се, и притесненията в по-широк мащаб, които предизвикваше изчезването и. Не можеше да се каже докъде ще се разпрострат проблемите, породени в този процес. И тук единствен той прозираше скрития замисъл зад тези коварни действия.

При положение, че досега Калан не бе успяла да избяга от похитителите си, явно просто не можеше да го направи и сигурно се нуждае от помощ. Тъй като никой не би могъл да предвиди кога звярът на Джаганг ще предприеме следващата си атака, Ричард болезнено съзнаваше, че може да загине във всеки един момент, а тогава единственият човек, който свързва Калан с останалия свят, щеше да изчезне.

Трябваше да оползотвори всяка минута от оставащото му време, за да работи за спасяването и. Нямаше време дори да се укорява за дните, които толкова лесно остави да му се изплъзнат.

Всичко започна онази сутрин, малко преди да го прониже стрелата, така че реши да се съсредоточи върху това едничко събитие и да започне наново. Изтласка цялата тежест на проблема от главата си, за да се съсредоточи върху решението. Така и нямаше да разбере кой е изтръгнал Калан за косата, ако продължаваше да се вайка, че нея я няма, или като се опитваше да убеди другите в съществуването и. Тези неща не го доведоха доникъде, нито пък щяха да му помогнат за в бъдеще.

Заряза дори книгите — „Гегендраус“ и „Орденска теория“, — които намери в стаичката. Първата беше на високо Д’Харански. Доста време бе минало, откак за последен път му се наложи да работи с този древен език, така че беше наясно, че не може да си позволи да губи време с него. Един бърз поглед му показа, че в книгата вероятно се съдържа безценна информация, макар да не попадна на нещо, което да е от съществено значение за конкретната ситуация. Наред с другото, бе загубил тренинг в превеждането от високо Д’харански. Сега нямаше време да влиза във форма, при положение че го чакаха толкова неразрешени задачи.

Другата книга бе мъчна за разбиране, особено, когато мисълта му се рееше другаде, но успя да прочете достатъчно от началото, за да се увери, че наистина става въпрос за кутиите на Орден. С изключение на „Книгата на преброените сенки“, която бе наизустил като дете, не си спомняше някога да му е попадала друга книга за кутиите на Орден. Дори само този факт, без дори да се споменава колко опасни са кутиите сами по себе си, му говореше, че книгата е неизмеримо ценна. Но точно сега кутиите на Орден не му бяха основна грижа. Проблемът беше Калан. Така че остави и тази книга.

В малката, обградена с щитове стаичка имаше и други книги, но нямаше нито време, нито желание да се рови в тях. Реши, че да се отдаде на книгите, преди да е разбрал какво всъщност става, е само допълнително губене на време. Трябваше да се справи с проблема по разумен начин, не посредством хаотични, отчаяни опити за получаване на отговор ей така, изневиделица.

Каквато и да бе причината за изчезването на Калан, всичко бе започнало онази сутрин, преди битката, преди да го уцелят със стрелата. Когато Ричард се пъхна в постелята си в нощта преди битката, Калан лежеше до него. В това беше сигурен. Спомняше си как я прегърна. Спомняше си целувката и, усмивката и в тъмното. Не си го въобразяваше.

Никой не му вярваше, но той наистина не си измисляше Калан.

Остави настрани и тази част от проблема. Не можеше да продължава да се занимава с опити да убеди другите. Това само отклоняваше вниманието му от истинската същност на проблема.

Наред с това не можеше и да се поддава на страха, че е възможно другите да са прави, че може би наистина си я въобразява. Това също бе доста опасно разсейване. Припомни си напълно достоверното доказателство — случилото се със следите и.

Дори да не можеше да накара другите да разберат онова, което той, благодарение на дългогодишните си занимания в тази област, виждаше в разположението на следите в гората, знаеше със сигурност какво му разкрива уликата, оставена върху пръстта. Следите имаха свой език. Другите може и да не го разбираха, но Ричард го владееше перфектно. Следите на Калан бяха заличени — несъмнено с помощта на магия. Зад тях твърде неестествено бе останал перфектно разпределен горски терен. А и — и това може би беше най-важното — онзи прекатурен камък… Камъкът бе доказателство, че е прав. Че не си въобразява.

Трябваше да разбере какво се е случило с Калан — тоест как е била отвлечена. Някой го е направил посредством магия, в това беше убеден. Това поне го знаеше, съдейки по променените им следи. Всичко това стесняваше периметъра на възможните извършители. Вероятно бе човек, притежаващ магия, изпратен от Джаганг.

Ричард си спомни как онази сутрин се събуди от мъртвешки сън и се завъртя на една страна. Спомни си, че изобщо не можеше да отвори очи за повече от един кратък миг, изобщо не можеше да вдигне главата си. Защо? Едва ли защото е бил твърде уморен или още не се е бил събудил напълно. Беше по-силно. Вярно, приличаше на сънливост, но беше по-силно.

Но това, което го изпълваше с неясното и объркващо чувство, че се намира наистина на косъм от прозрението, беше споменът за онази сумрачна мъглявина на лъжливата зора, докато лежеше в завивката си, напълно буден. Именно там, върху този спомен, се опита да се съсредоточи сега, именно там насочи всичките си умствени усилия и концентрация.

Спомни си потънали в сянка клони на дърво, които се поклащаха сякаш от вятъра.

Но онази сутрин вятър нямаше. По този въпрос две мнения не съществуваха. Самият Ричард помнеше съвсем ясно колко тиха беше онази утрин. И въпреки всичко мрачните силуети на онези клони се поклащаха. Човек би си казал — противоречие. Но както му показа Зед с Деветото правило на магьосника, противоречия не съществуват. Действителността е такава, каквато е. Ако нещо влезе в противоречие със себе си, няма да е такова, каквото е. Основен закон на съществуването. В действителността противоречия не съществуват.

Клоните на дърветата не могат да се люлеят от само себе си, а нямаше вятър, който да ги е разлюлял.

Това означава, че гледа на проблема по тотално сбъркан начин. Винаги го бе удивявало как е възможно клоните да се движат, когато не се усеща никакъв вятър. Простата истина беше, че това е невъзможно. Може би някой ги е движил.

Както крачеше в малката стая, Ричард внезапно се закова на място.

Или пък това, което се е движило, не са били клони. Бе мярнал някаква сянка да се движи и бе решил, че са клони. Но ако не са били клони?

Ричард ахна, озарен от внезапно прозрение. Разбра.

Остана така неподвижен, ококорил очи, неспособен да помръдне, в главата му нахлу последователността от събития и откъслечната информация от онази сутрин, за да очертае контурите на случилото се. Вземат Калан, като вероятно използват някакъв вид заклинание срещу нея, по същия начин приспиват Ричард, после събират вещите и и почистват бивака от всякакви следи, че тя е била там. Това си го спомни. Това, което е помръдвало в мрака, не са били клони. А хора. Хора с дарбата.

Ричард забеляза червена светлинка. Вдигна глава и видя Ничи, която приближаваше към него.

— Трябва да поговорим, Ричард.

— Разбрах — рече той, без да я слуша. — Знам каква е онази четириглава змия.

Ничи извърна поглед, сякаш не можеше да издържи да го гледа в очите. Той усети, че за нея казаното току-що е просто поредната щриха към заблудата му.

— Чуй ме, Ричард. Важно е.

— Да не си плакала?

Очите и бяха червени и подпухнали. Ничи не беше човек, който се разплаква лесно. Вярно, беше я виждал просълзена, но само при много основателни причини.

— Няма значение. Трябва да ме изслушаш.

— Не, Ничи, разбрах…

— Чуй ме! — Стиснала юмруци покрай тялото си, тя сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи. Ричард осъзна, че никога не я е виждал толкова разстроена.

Не искаше да губи повече време, но реши, че може би ще позабърза нещата, ако я остави да каже, каквото си е наумила.

— Добре, слушам те.

Тя пристъпи напред и го сграбчи за раменете. Втренчи се в очите му със сериозно изражение. Сбърчи решително чело.

— Трябва да се махаме оттук, Ричард.

— Моля?

— Казах на Кара да ти събере багажа. Вече се зае. Каза, че знае как да слезе тук, през тази кула, без да минава през щитове.

— Така е, лично и показах. — Ричард внезапно се притесни. — Какво става? Да не би Кулата да е нападната? Зед добре ли е?

Ничи вдигна ръка и хвана лицето му в шепата си.

— Ричард, те са решили да те излекуват от заблудата ти.

— Калан не е заблуда. Тъкмо разбрах какво се е случило.

Тя изобщо не го чу или пък просто пропусна казаното покрай ушите си, възприемайки го като поредния му опит да докаже невъзможното. Този път обаче той нямаше никакво желание да я убеждава.

— Казвам ти, Ричард, наистина трябва да се махаме оттук. Опитаха се да ме убедят да използвам Субстрактивна магия, за да залича спомена за Калан от съзнанието ти.

— Имаш предвид Ан и Натан ли? — примигна в почуда Ричард. — Зед не би го направил.

— И Зед. Те го убедиха, че си болен и че единственият начин да те излекуват е да изрежат болната според тях тъкан от мислите ти — онази част от тях, която е отговорна за фалшивите спомени. Убедиха Зед, че времето изтича и че това е единственият начин да те спасят. Зед е съкрушен да те гледа в това състояние, затова се вкопчи в единствения от негова гледна точка шанс за възстановяването ти.

— И ти си съгласна?

Тя го плесна възмутено по рамото.

— Ти да не си луд? Нима вярваш, че съм способна да ти причиня подобно нещо? Дори да смятах, че са прави, наистина ли вярваш, че бих могла да залича част от твоята същност? След всичко, което ти ми разкри за живота? След онова, което стори, за да ме накараш да заобичам отново живота? Наистина ли си склонен да вярваш, че мога да ти причиня подобно нещо, Ричард?

— Не, предполагам, че не би го сторила. Но защо да го прави Зед? Той ме обича.

— Той също е ужасно притеснен за теб. Ужасен е, че си погълнат от тази заблуда или заклинание или каквото там е причинило тази болест, вследствие на която си жив, но не съвсем, не си себе си, превръщаш се в непознат за тях човек.

Според Зед това може да се окаже единственият шанс за твоето възстановяване — за това да станеш отново този, който си — Ричард.

Не мисля, че някой от тях — имам предвид Ан, Натан и Зед — предприема с желание тази стъпка. Но Ан е убедена, че никой освен теб не може да ни изведе по пътя към спасението на каузата. Тя вярва, че пророчеството е категорично по въпроса — ти си единственият ни шанс. Затова е готова на всичко, за да ти помогне да се оправиш. Иначе с всички ни е свършено.

Зед не искаше, но те му показаха съобщение в дневника и го убедиха.

— Какво съобщение?

— Вирна е с Д’харанската армия. Тя е изпратила съобщение, че бойният дух в редиците ни е спаднал, защото ти не си сред войниците. Вирна се опасява, че ако не застанеш начело в боя, момчетата може да откажат да продължат. Изпратила е отчаяно писмо с въпроса дали Ан е успяла да те намери. Интересува се кога могат да те очакват сред войниците, за да ги поведеш в предстоящата битка с Императорския орден.

— Разбирам защо тримата са толкова притеснени — отрони смаян Ричард, — но да те помолят да използваш Субстрактивна магия…

— Знам. Според мен това е крайна мярка, която са предприели, водени от отчаяние, не от разум. Но аз се опасявам, и това е по-лошото, че ще разберат, че не смятам да направя това, което искат от мен. Тогава ще решат, че не бива да пропускат тази последна възможност. Единственият начин ще бъде да се опитат сами да те излекуват. А подобно хаотично бърникане в човешкия мозък може да има непредвидими — меко казано последици.

Отчаяни са, защото се опасяват, че времето ни изтича и че Джаганг скоро ще ни отнеме завинаги възможността да се борим за спасяването на живота. Според тях това е единственото решение. Вече никой и нищо не може да ги убеди в противното.

Затова трябва да се махнеш оттук незабавно, Ричард. Съгласих се само привидно с плана им, за да те предупредя и да ти дам време да се измъкнеш. Ако искаш да избягаш, трябва да тръгнеш незабавно.

Само като си помисли какво крояха да му причинят, Ричард се почувства замаян.

— Това е сериозен проблем. Не мога да прикривам следите си с магия така, както го прави Зед. Ако са толкова твърдо решени да го направят, както ти твърдиш, със сигурност ще тръгнат след мен. Ако ме последват и ме изненадат, какво ще правя? Ще се бия с тях ли?

Тя разпери ръце в знак на отчаяние.

— Не знам, Ричард. Но видях колко твърдо са решили да го направят. Каквото и да кажеш, няма да ги убеди, че не бива да го правят, понеже според тях ти се намираш в състояние на дълбока заблуда, което ти пречи да разсъждаваш нормално. Затова смятат, че е в твой интерес и за твое добро да направят нещо. Може да го правят от любов, но не бива да постъпват така. Добри духове, аз също смятам, че страдаш от подобен проблем, но просто не мога да им позволя да го направят.

Ричард я стисна за рамото с благодарност, после се обърна с гръб, за да осмисли нещата в цялост. Беше му трудно, дори невъзможно да повярва, че Зед може да се съгласи на подобно нещо. Той просто не е такъв човек.

Не е такъв човек.

Разбира се. И Ан не е такава, за нея не е присъщо да се държи толкова рязко и да говори толкова категорично за това как Ричард трябва да бъде принуден да изпълнява ролята, предначертана му от пророчеството. Калан промени всички, които я познаваха. Тя помогна на Ан да прозре, че Ричард не е предназначен да следва буквалното значение на пророчеството, все едно е някаква книга с инструкции и напътствия.

Откакто Калан изчезна, всички се промениха. Зед също бе по-различен, при това ни най-малко не в благоприятна посока. Дори Кара се промени. Продължаваше да играе перфектно ролята си на защитник на Ричард, но сега като че ли го правеше по някак по… женствен начин. Ничи също се промени, макар че при нея резултатът бе някак по-позитивен, поне според Ричард, поне от негова гледна точка. Тя забрави всичко, свързано с Калан, и започна да се държи по-приятелски с него въпреки собствените си убеждения и интереси. Беше решена да го следва повече от всякога, независимо от всичко, което той говореше и правеше. Беше му по-отдадена и сякаш правеше всичко, за да го защити, за да не позволи да пострада по някакъв начин.

При Зед промяната бе някак по-притеснителна. Както и при Ан, която се държеше изключително авторитарно и държеше на всяка цена да наложи своето в поведението на Ричард, да го накара да прави онова, което тя смята за важно.

Ричард полагаше неимоверни усилия да убеди хората около себе си, че последствията от изчезването на Калан са далеч по-мащабни и сериозни, отколкото всички те си представяха — всички, с изключение на него, разбира се. Промяната в поведението им, при някои по-завоалирана, при други — съвсем явна, бе допълнително проявление на тези последствия. Дори самият Ричард не можеше да прецени в цялост колко сериозно е всичко.

Нещата се променят. Ричард не можеше да допусне минали събития да променят реалността на съществуващото в момента. Беше важно да проумее истината за нещата, такива, каквито са сега, и да не мисли какви са били преди. Ничи се бе превърнала в повече от негов съюзник. Кара се грижеше за безопасността му с не по-малка отдаденост, но някак по по-друг начин. Ала на Зед, Ан, а вероятно и на Натан като че ли вече не можеше изобщо да разчита, особено за важни неща.

Ричард трябваше да вземе предвид промените у хората и да действа в съгласие с тях. Не биваше да забравя своите цели и трябваше да продължава да се бори за постигането им, дори това да означава, че няма пълно доверие на най-близките си хора, на хората, които знае, че го обичат.

С изчезването на Калан всичко се промени. Правилата се промениха.

Обърна се към Ничи.

— Не би могло да се случи в по-неподходящ момент. Току-що прозрях истината. „Четириглавата змия“ са Сестрите на мрака.

— Сестрите на Джаганг ли?

— Не, моите бивши учителки — Сестрите Тови, Сесилия, Армина и тяхната водачка — Сестра Улиция. Сестра Улиция назначи всичките ми учителки, включително и тебе.

— Но това е лудост, Ричард. Не раз…

— Напротив, не е лудост. Онази сутрин, когато си мислех, че съм видял три клона да се поклащат, а нямаше никакъв вятър, изобщо не са били клони. Били са Сестрите, които са сновели в сумрака.

— Но Джаганг сложи ръка върху всички Сестри на мрака.

— Не е вярно.

— Той е пътешественик по сънищата, Ричард. Благодарение на връзката си с теб Сестрите на светлината, които са свободни, се измъкнаха от лапите му, но той залови онези Сестри — нали бяха там, с тях, когато Джаганг се докопа до нас. Те са Сестри на мрака; без връзката те са безпомощни срещу пътешественика по сънищата. Моите… чувства ме свързаха с теб и ми позволиха да се измъкна от неговия контрол. Другите обаче не успяха. Те не са ти верни и не биха могли да бъдат.

— Напротив, не е така. Те се заклеха във връзката си с мен.

— Моля! Не, това е абсурд.

— Когато това стана, ти не беше с тях — поклати глава Ричард. — Случи се, когато ордите на Джаганг се опитваха да превземат Двореца на пророците. Сестра Улиция и бившите ми учителки, с изключение на теб, понеже не беше там, и на Лилиана, която беше мъртва, знаеха къде е задържана Калан. Искаха да се освободят от лапите на Джаганг и затова ми направиха предложение. Размениха информацията за местоположението на Калан срещу възможността да им позволя да ми се закълнат във вярност, за да избягат от властта на пътешественика по сънищата.

Ничи остана като гръмната, не можеше да повярва на ушите си. Самата идея и се струвайте толкова невъзможна, че просто не знаеше какво да каже. Пое си дълбоко дъх, за да може да се съсредоточи и да оформи в главата си някакво възражение.

— Ричард, време е да престанеш да развихряш въображението си по този начин. Това, което казваш, просто не се връзва. Змията, за която твърдиш, че си се досетил, всъщност би трябвало да има пет глави. Забравяш Мериса.

— Не, Мериса е мъртва. Тя се опита да ме убие — нападна ме. Каза, че възнамерява да се изкъпе в кръвта ми.

Ничи превъртя кичур коса между пръстите си.

— Вярно, признавам, че неведнъж съм я чувала да изрича тази клетва.

— Направи всичко възможно, за да я изпълни. Проследи мен и Калан в Плъзгата. Мечът на истината е несъвместим с живота в Плъзгата. Когато дойдох тук, си взех меча и го пъхнах в Плъзгата, преди Мериса да е успяла да излезе. И тя умря вътре.

От Сестрите на мрака, които ми се заклеха във вярност, само четири са още живи. Те са четирите глави на змията. Те дойдоха онази сутрин и отвлякоха Калан. Направили са ми някакво заклинание, чрез което да ме приспят дълбоко и да не мога да се събудя лесно. Заклинанието, което са използвали, вероятно е била елементарно, нещо като увеличаване на сънливостта, за да не разбера, че някой е използвал магия срещу мен. Онзи вълчи вой, който чух, не е бил вой на вълк, а сигнал, даден от приближаващите войски. Заклинанието ми е попречило да го разпозная — бил съм твърде сънлив, за да мисля трезво, но въпреки това усетих нещо странно. После Сестрите са използвали магия, за да заличат следите си. И са отвели Калан.

Ничи сви яростно юмруци.

— Но те са Сестри на мрака! Не могат да са обречени едновременно на теб и на Пазителя! Това е просто налудничаво.

— И на мен така ми се стори. Сестра Улиция ме убеди, че гледам едностранчиво на нещата, само от моята гледна точка. Пожела да ми се закълнат във вярност, в замяна, на което обеща да ми кажат къде е Калан. За да задействат връзката, трябваше да са напълно искрени в отдаването си. После си тръгнаха. Ако ги бях помолил за още нещо освен обещаната информация, щях да наруша споразумението ни и да се върнем пак оттам, откъдето тръгнахме — те щяха да са под властта на Джаганг, а Калан да е в плен. Сестра Улиция каза, че след като ми се закълнат във вярност и ми позволят да им задам един въпрос, ще си тръгнат. Те получиха връзката, а аз — Калан.

— Но те са Сестри на мрака!

— Сестра Улиция каза, че щом после не са се опитали да ме убият, значи клетвата им е дадена искрено и са сторили нужното, за да затвърдят връзката си с мен. Понеже аз определено нямам желание да ме убиват.

Ничи се завъртя, вдигнала ръка на хълбока си.

— Макар и по странен начин, звучи логично. Сестра Улиция, меко казано, е лисица. За нея е напълно типично да разсъждава по този начин. — Ничи го погледна. — Какви ги говоря? Ето че започна и мен да замесваш в заблудите си. Престани, Ричард. Казвам ти, трябва да изчезваш оттук, при това веднага. Хайде. Кара ще те настигне с багажа.

Ричард разбираше, че тя е права. Нямаше да успее да намери Калан, ако трябва да отблъсква атаките на трима души, родени с дарбата, които при това знаят прекрасно как да си служат с нея и които са твърдо решени да променят начина му на мислене. Те нямаше да са склонни да му дадат никаква възможност да им обясни каквото и да било. Вече се опита да го направи и не постигна никакъв успех.

Най-вероятно щяха да направят, каквото сметнат за нужно. Ричард не вярваше да го предупредят за намеренията си. И преди да разбере какво го е ударило, всичко щеше да е свършило.

Не искаше да си го признае, но знаеше, че Зед е способен на подобно нещо. След като даде на Ричард Меча на истината, когато бяха тръгнали да си върнат кутиите на Орден, които Мрачният Рал бе пуснал в действие, Зед му спомена, че животът на толкова много хора е заложен на карта, че няма да се поколебае да убие дори собствения си внук, ако се наложи, за да спаси живота на тези невинни хора. Беше му обяснил, че за да бъде Ричард Търсач и да носи Меча на истината, трябва да е не по-малко всеотдаен към каузата и трябва да умее да гледа по-мащабно на нещата.

Така че не бе изключено сега Зед да е решил да си послужи с магия, за да заличи спомена за Калан от главата на Ричард — спомен, който дядо му смяташе за болест, поразила внука му и която можеше да повлияе негативно върху участието на Ричард в борбата за спасяването на милиони човешки животи.

— Да, права си — рече след малко Ричард, макар и с неохота. — Ще се опитат да ми попречат. — Взе двете книжки, които лежаха на масата пред него, и ги пъхна в джоба си. — Да се махаме, преди да се опитат да го направят.

— Да се махаме ли? Нима искаш да дойда с теб?

Той спря и повдигна рамене.

— Ничи, двете с Кара сте единствените истински приятели, които имам в момента. Помогнахте ми, когато имах най-голяма нужда от помощ. Не мога да си позволя да се разделя с ценни приятели точно когато започвам да разплитам тази загадка. След като го направя, може би ще имам нужда от помощта ти, но дори да не е така, бих искал да си с мен, за да мога да разчитам на съветите и подкрепата ти. Разбира се, ако искаш да дойдеш. Няма да те принуждавам, но бих се радвал, ако избереш да тръгнеш с мен.

Ничи му се усмихна с онази своя удивителна и рядка усмивка, която разкриваше цялото благородство на характера и — усмивката, която той бе започнал да вижда едва след като тя се научи да обича живота.