Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chainfire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

© TERRY GOODKIND 2005

CHAINFIRE

TOR A TOM DOHERTY ASSOCIATES BOOK NEW YORK

© Буян Филчев — художник на корицата

© ИК „Прозорец“ ЕООД 2005

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от sibela)

Статия

По-долу е показана статията за Лавинен Огън от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Лавинен Огън
Chainfire
АвторТери Гудкайнд
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видфентъзи
ПоредицаМечът на истината

Лавинен Огън (на английски: Chainfire) е деветата книга от фентъзи поредицата на Тери Гудкайнд – „Мечът на истината“. Книгата носи името на вид древно, много опасно и силно магическо заклинание. Тя е началото на края на поредицата – действието в нея продължава до края на „Изповедник“.

Главната геройня – Калан – е пленена, никой не я помни вследствие приложено древно заклинание. Освен нейния любим. Действието се развива, проследявайки усилията на Ричард Рал да намери Калан. И то на фона на прииждщата заплаха от Стария свят – настъпващата армия на Джаганг.

Външни препратки

Шестнайсета глава

РИЧАРД ВЛЕЗЕ В СТАЯТА СИ и веднага с удоволствие забеляза легена с вода. Е, не беше баня, но все щеше да успее да се освежи преди лягане. Пусна резето на вратата, макар че се чувстваше в пълна безопасност в малката странноприемница. Кара беше в съседната стая. Ничи се настани в една стая на долния етаж, близо до входа, точно до единствената стълба към втория етаж. Отвън и отвътре на входа имаше часови, още няколко двойки патрулираха из околността. По преценка на Ричард нямаше нужда да ангажират толкова много хора, но Виктор и останалите настояха да му осигурят максимална защита, при положение че към града приближаваха вражески части. В крайна сметка, оценявайки възможността веднъж да се наспи на спокойно и сигурно място, Ричард се съгласи.

Беше толкова изморен, че едва се държеше на краката си. Краката го боляха от дългия и изтощителен преход през трудния терен. Не стига пътуването, ами накрая държа тази емоционална реч пред множеството, насъбрало се на Площада на свободата, и това изцеди и последните капки енергия от тялото му.

Свали раницата от гърба си и я остави да падне на пода край малкото легло, после отиде до къта за миене и се наплиска с вода. Не очакваше водата да му окаже толкова благотворно въздействие.

Преди да се пръснат по стаите, Ничи, Кара и Ричард хапнаха набързо агнешко задушено в малката трапезария. Джамила, жената, която въртеше странноприемницата — поредният партньор на Айшак, — бе получила изрични инструкции да се държи с гостите като с кралски особи. Кръглоликата женица предложи да им сготви каквото пожелаят. Ричард не искаше да се създава излишна суматоха, пък и като разбра, че има останало агнешко, прецени, че така няма да чакат и ще могат да си легнат по-бързо. Джамила май остана леко разочарована, задето и се отнемаше възможността да им сготви някакъв специалитет. Но в сравнение с нещата, които бяха яли през последните дни, паница агнешко задушено и пресен хляб с хрупкава коричка, намазан обилно с масло, се стори на Ричард най-вкусния деликатес, който е ял през живота си. Ако нямаше толкова грижи на главата, сигурно би се зарадвал и повече.

Знаеше прекрасно, че Кара и Ничи се нуждаят от почивка не по-малко от него, затова настоя тримата да са в отделни стаи. Двете жени искаха да спят в неговата стая, за да са наблизо, в случай че има нужда от нещо. Той си ги представи как стоят будни край леглото му, докато той спи. Обясни им, че пиле не може да прехвръкне до втория етаж, където е стаята му, пък и около цялата сграда патрулират мъже. Макар и неохотно, двете отстъпиха, но едва след като той им обясни, че са му от далеч по-голяма полза, ако са отпочинали и в добра форма. За всички тях бе голям лукс поне веднъж да не се налага да се сменят на пост и да се наспят добре.

Виктор обеща да дойде да изпрати Ричард и Кара сутринта. Айшак се закле, че конете ще са готови в конюшнята далеч преди те да са станали. И Виктор, и Айшак съжаляваха, че Ричард трябва да тръгва, но разбираха, че има сериозни основания да го направи. Не го попитаха къде отива, вероятно защото им бе неудобно да говорят за жената, в чието съществуване не вярваха. Ричард започваше да усеща как хората се отдръпват от него, когато спомене Калан.

От високия прозорец на стаята на последния етаж пред Ричард се разкриваше спираща дъха гледка към „Дух“, която се издигаше насред ливадите в полите на хълма, където бе построена странноприемницата. Намалил максимално фитила на газеничето си, Ричард виждаше съвсем ясно статуята, осветена от факли, закачени на високи метални стълбове. Спомни си колко пъти бе стоял на същия този хълм, наблюдавайки строежа на бъдещия императорски дворец. Сякаш сега се намираше в друг свят. Почувства се така, сякаш са го захвърлили в нечий друг живот, с напълно различни и непознати порядки. Понякога се питаше дали наистина не започва да се побърква.

От стаята си на долния етаж, близо до входа, Ничи вероятно не можеше да види статуята, но Кара, настанена в стаята до него, без съмнение се радваше на същата гледка. Запита се дали Морещицата се възползва от тази възможност и ако да, какво ли си мисли за статуята. Ричард не можеше да си представи как е възможно Кара да не помни какво означава тази статуя за него… и за Калан. Запита се дали Кара също няма усещането, че живее нечий друг живот… или и тя си мисли, че Ричард започва да откача.

Умът му не го побираше — какво би могло да накара всички да забравят, че Калан изобщо някога е съществувала. Беше таил искрица надежда, че хората в Алтур’Ранг ще я помнят, че каквото и да се е случило, е имало въздействие само върху хората, оказали се в непосредствена близост до Калан по време на нейното изчезване. Тази искрица надежда вече угасна. Проблемът се задълбочаваше.

Ричард се подпря на шкафа с мивката и отметна глава назад, за момент затворил очи. Вратът и раменете му бяха схванати от дългото носене на тежката раница през гъсти гори и трудни терени. При такива изморителни пътувания дори разговорът представляваше прекомерно усилие. Усещането, че известно време няма да се налага да ходи пеша, беше чудесно, макар че затвореше ли очи, пред него се ширваше безкрайна редица от дървета. Така му се струваше, че краката му продължават да се движат.

Ричард се прозя, свали ремъка през главата си и подпря Меча на истината на стола до мивката. Съблече си ризата и я метна на кревата. Хрумна му, че моментът е подходящ да поизпере някоя дреха, но бе твърде уморен. Единственото му желание бе да се измие, да легне и да заспи.

Приближи се до прозореца, докато натриваше тялото си с насапунисана кърпа. Ако не бе монотонната песен на цикадите, нощта би била мъртвешки тиха. Не можеше да свали поглед от статуята. Във всяка гънка на мрамора виждаше Калан. Сърцето му се сви. С усилие си наложи да не мисли за ужасите, през които може би минава тя, за болката, която евентуално изпитва. От безпокойство чак му секна дъхът. За да забрави тревогите си поне за момент, извика в съзнанието си образа на усмихнатата Калан, спомни си зелените и очи, ръцете и които го прегръщат, лекия стон, който се изтръгваше от устните и, докато го целуваше.

Трябва да я намери.

Потопи кърпата във водата и я изцеди, видя как мръсната вода се стича обратно в легена, установи, че ръцете му треперят.

Трябва да я намери.

В пореден опит да отклони мислите си в друга посока спря погледа си в легена и съсредоточено разгледа лозите, с които бе украсена периферията. Вместо в зелено растенията бяха изрисувани в синьо, вероятно, за да подхождат на сините цветни мотиви по стените и на сините завеси на цветчета, както и на декоративната кувертюра на леглото. Айшак наистина се бе постарал да създаде уют в странноприемницата си.

Водата в легена внезапно затрептя без видима причина.

Ричард застина на мястото си, ококорен.

Водата рязко се набръчка на множество равномерни вълнички, които се вдигнаха като козината по гърба на котка.

В следващия миг цялата сграда се разтърси, сякаш в нея се блъсна нещо огромно. Един от прозорците се спука с трясък. Почти в същия момент от другия край на сградата се чу пращене на дърво.

Първата му мисъл беше, че върху сградата се е стоварило огромно дърво, но веднага си спомни, че наоколо големи дървета няма.

Почти веднага след първия удар дойде втори — още по-силен. Още по-отблизо. Сградата се разклати под напора на пращящото дърво. Той вдигна глава от страх, че отгоре му може да се стовари таванът.

Секунда по-късно върху сградата се стовари нов съкрушителен удар. Разтрошеното, скърцащо дърво нададе остър пронизителен вой, сякаш пищеше в агония от раздираща болка.

БУМ. Тряс. По-силно, по-близо.

Ричард се подпря с ръка на пода, а сградата простена под натиска на внезапната тежест. Това, което се бе стоварило в далечния край на странноприемницата, приближаваше неумолимо.

БУМ. ТРЯС. Още по-близо.

Нощта бе огласена от пронизителните писъци на жестоко разцепено дърво. Сградата се залюля. Водата в легена заклокочи, плисна извън цветния ръб. Звуците от рушенето на стени и разцепването на греди се сливаха в неспирен мощен грохот.

Изведнъж стената вляво от него, който разделяше неговата стая от стаята на Кара, изригна насреща му. Вдигнаха се облаци прах. Шумът бе оглушителен.

През стената се промуши нещо огромно и черно, огромно колкото цялата стая, сриваше всичко по пътя си, вдигаше във въздуха парчета мазилка и отломки.

От удара вратата излетя от пантите и се стовари тежко върху прозорците.

В стаята полетяха големи парчета греди. Едно от тях повлече стола с опрения на него меч, друго се заби в стената отсреща. Ричард изгуби контакт с оръжието си. Парче дърво го уцели по крака и го събори на коляно.

Тъмнината оживя и погълна светлината, във въздуха се завихриха урагани от летящи предмети, които потънаха в един свръхестествен, призрачен ад.

Вените на Ричард запулсираха в леден ужас.

Видя как от устата му излиза облаче от студена пара, напрегна всичките си сили, за да се изправи на крака.

Към него протегна пипалата си тъмнина, зловеща като самата смърт. Той успя да си поеме дъх, който сякаш заби в дробовете му ледени иглички. Ужасът от причинената от студа болка го накара инстинктивно да притаи дъх.

Ричард знаеше, че животът и смъртта са само на миг разстояние, балансирайки от двете страни на острието на бръснач.

Събрал последни сили, той се метна през прозореца, сякаш скачаше в басейн. Тялото му обърса странично неумолимо настъпващата мастилено черна тъмнина. Плътта му изцвърча от пронизващото усещане за нещо толкова ледено, че имаше чувството, че го е прегорило.

Още във въздуха, докато летеше през прозореца в облещената нощ и се питаше как ли ще се приземи, Ричард успя да протегне ръка към перваза и в последния момент го докопа с лявата си ръка. Вкопчи се в него като в последна спасителна сламка. Инерцията на тялото му го дръпна надолу с такава сила, че той се блъсна мощно във фасадата и остана без дъх. Остана да виси на една ръка, замаян от удара, жаден за глътка въздух.

Влажният нощен въздух, който го блъсна веднага след удара в стената, за да замени леденото дихание, погълнало стаята в мига, когато той скочи, сякаш се опитваше да го удуши и премаже. С крайчеца на окото си видя статуята, осветена от трептящите факли. Отметнала глава назад, стиснала ръце в юмруци покрай тялото и извила гръб на дъга, фигурата се опълчваше гордо на невидимата сила, която се опитваше да я покори. Тази гледка, мисълта за Калан помогнаха на Ричард в последния миг да си поеме тъй нужния му дъх. Закашля се, задъхан, краката му ритаха във въздуха в опит да намерят опора. Уви, напразно. Погледна надолу и установи, че земята е отчайващо далеч.

Имаше чувството, че рамото му всеки момент ще излезе от ябълката. Но продължаваше да виси и не смееше да се пусне. Опасяваше се, че при падане от толкова високо може да си счупи крак — най-малкото.

От прозореца над него се разнесе толкова пронизителен писък, че всички косъмчета по тялото му настръхнаха, а нервите му бяха прободени от неистова болка. Звукът бе толкова злокобен, толкова отровен и страховит, че Ричард беше убеден, че воалът на отвъдния свят се е раздрал и Пазителят на мъртвите е излязъл сред живите.

Дивашкият вой, долетял от стаята горе, се изви в агонизиращ писък. Бе звук, обозначаващ раждането на неподправена и неописуема омраза.

Ричард погледна нагоре и за малко да се пусне. По-добре да падне и да се размаже на земята, рече си, вместо до него да се доближи съществото, което в същия този миг се измъкваше през прозореца.

През счупеното стъкло пропълзя безформено, пихтиесто тъмно петно, сякаш неуловимият дъх на абсолютното зло.

Макар да нямаше нито форма, нито вид, на Ричард някак си му стана пределно ясно, че си има работа с нещо извън рамките на обичайното зло. Това бе бич, страшен като самата смърт.

Щом черната сянка изпълзя през прозореца в нощта, изведнъж започна да се разпада на хиляди пърхащи фигурки, които се стрелкаха във всички посоки, студеният мрак се разложи, стопи се в нощта, разтвори се в сърцето на най-черните сенки.

Ричард продължаваше да виси на една ръка, задъхан, без да може да помръдне, облещен в очакване нещото да се съедини внезапно пред погледа му и да го разкъса на парчета.

Над хълма надвисна напрегната тишина. В нощта явно бе нахлула сянката на смъртта. Цикадите, които бяха замлъкнали за миг, запяха отново. Пронизителната им песен се издигна като вълна и се понесе през ширналите се поляни към мраморната статуя.

— Господарю Рал! — извика някой отдолу? — Дръж се!

Мъжът, който носеше шапка с малка периферия, подобна на Айшаковата, заобиколи сградата и се спусна към вратата. Ричард не се надяваше да удържи, висейки на една ръка, докато дойде помощ. Стенеше от болка, но някак си успя да се извърти и да докопа перваза и с другата си ръка, докато краката му се полюшваха над отчайващо далечната земя. С облекчение установи, че щом успя да включи и другата си ръка, болката се поуспокои.

Успя да се набере достатъчно, за да надникне през прозореца, когато видя в стаята му да нахълтват хора. Газената лампа я нямаше, сигурно беше затрупана от руините, така че вътре цареше почти пълен мрак. Мъжете се запрепъваха сред отломките, засипващи пода, под обувките им скърцаше натрошен хоросан от стените, пращяха парчета от изпочупените мебели. Чифт мощни ръце го стиснаха под мишниците, други две го хванаха за колана и го издърпаха през перваза. Трудно дойде на себе си в тъмната стая.

— Видяхте ли го? — попита той, още преди да е успял да нормализира дишането си. — Видяхте ли нещото, дето излезе през прозореца?

Някои от мъжете, задавени от неразнеслия се прах се разкашляха, други успяха да отговорят, че не са видели нищо.

— Чухме шума, грохота, чупенето на прозорците — надвиха останалите нечий глас. — Имах чувството, че цялата сграда се разпада.

Някой донесе свещ и запали газената лампа. Оранжевото пламъче разкри потресаваща гледка. Появи се втори газеник, после още един, запалиха ги. Сред облаците прах стаята представляваше тъжна гледка. Леглото бе прекатурено, легенът от мивката стърчеше от противоположната стена, на пода имаше камара от руини.

На мъждукащата светлина Ричард успя да различи и огромната кръгла нащърбена дупка във вътрешната стена. Посоката, в която бяха изместени пречупените греди, показваше ясно откъде е дошъл ударът. Не че го изненада. Все пак не очакваше да види толкова огромна дупка — заемаше почти цялото разстояние от тавана до пода. Съставките на доскорошната стена се валяха по пода. По сцепените надлъжно греди бе полепнал хоросан и парчета тухли. Ричард не можеше да разбере как същество, което оставя такава огромна дупка в стената, се е измъкнало през прозореца.

Забеляза меча си и го измъкна изпод купчина натрошени дъски. Подпря го на перваза, за да му е подръка, в случай на нужда, макар да не беше сигурен, че ще му е от полза при противник, който събаря цяла стена, след което се разтваря в нощта.

Мъжете продължаваха да кашлят от гъстия прахоляк, който задръстваше въздуха. На светлината на газените лампи се виждаше, че всички са покрити с бял прах, който им придаваше вид на материализирали се призраци. Забеляза, че и той не прави изключение. Единствената разлика беше, че освен другото той бе получил множество порезни рани, които кървяха. На фона на белия прах кръвта изглеждаше още по-зловещо. Надве-натри поизбърса белия прах от лицето, косата и ръцете си.

Загрижен дали още някой не е пострадал или заровен под отломките, Ричард взе едната газена лампа и се покатери на купчината. Вдигна светлината и се взря в тъмнината оттатък дупката. Гледката бе потресаваща, макар и не неочаквана, понеже той бе чул и усетил всички грохотни удари.

Във всичките успоредни стени, чак до края на сградата, зееше по една такава огромна кръгла дупка. През последната, която пробиваше външната стена, се виждаха звездите.

Прекрачи внимателно през руините и назъбените парчета дъски. Единият му крак затъна между отломките и той едва успя да го издърпа навън. С изключение на неконтролируемото кашляне, мъжете бяха притихнали, докато оглеждаха слисани щетите, нанесени от непознатата и невиждана сила, внезапно погинала в нощта.

Изведнъж през гъстата пелена от прах Ричард забеляза Кара, застанала по средата на стаята, с гръб към него, забила поглед в дупката и провиждащите се оттатък звезди. Краката и бяха разтворени в защитна бойна поза. Дясната и ръка стискаше здраво Агнела.

Ничи влетя в стаята на Ричард през счупената врата, над отворената и длан блуждаеше огънче.

— Ричард! Добре ли си?

Покачен на камарата отломки, той потърка лявото си рамо и раздвижи ръка.

— Май да.

Ничи изруга ядосано и пристъпи напред.

— Някой да има представа какво става? — попита един от мъжете.

— Не съвсем — отвърна Ричард. — Има ли ранени?

Мъжете се огледаха един друг. Тук-там се чуха гласове, че всички са добре и че никой не липсва. Един мъж обясни, че в другите стаи на етажа не е имало гости.

— Кара? — извика Ричард и надзърна в дупката. — Кара? Добре ли си?

Тя нито отвърна, нито помръдна. Стоеше в същата поза, неподвижна като статуя.

С нарастващо притеснение Ричард взе останалата част от пътя през развалините за нула време. Подпирайки се на тавана, за да запази равновесие върху нестабилната камара, той прекрачи през дупката и влезе в стаята на Кара. Общо взето, положението беше същото като в неговата. Имаше дупки и в двете стени, не само в едната, но ударната вълна бе отнесла отломките от втората дупка в стаята на Ричард. Прозорците и тук бяха с изпочупени стъкла, но вратата, макар и разнебитена, все още се крепеше на пантите.

Кара стоеше точно на мислената линия между двете дупки, но като че бе отблъсната по-близо до тази към стаята на Ричард. Около нея цареше пълна разруха. Явно кожената и униформа я бе спасила от порязване с летящи отломки.

— Кара? — повика я за пореден път Ричард, докато си проправяше път към нея.

Тя стоеше неподвижна насред тъмната стая и продължаваше да се взира в нощта навън. Ничи последва Ричард през дупката и след минутка стоеше до него в съседната стая.

— Кара? — опита и Ничи и поднесе дланта си с огънчето към лицето на Морещицата.

Ричард вдигна лампата. Очите на Кара бяха широко облещени, втренчени, но сякаш незрящи. Слоят прах на лицето и бе прорязан от ивички сълзи. Продължаваше да стои във все същата бойна поза, но сега, вече приближил, Ричард забеляза, че тялото и трепери.

Стисна я за ръката, но побърза да отскочи назад.

Беше леденостудена.

— Кара? Чуваш ли ни? — докосна я Ничи по рамото и също като Ричард отскочи удивена назад.

Кара не реагира. Сякаш буквално бе замръзнала на място. Ничи доближи огънчето до лицето на Морещицата. Кожата и изглеждаше бледосиня, но тъй като цялата бе покрита с дебел слой бял прах, не можеха да са сигурни, че наистина е така.

Ричард я прегърна през кръста. Изпита усещането, че прегръща ледена статуя. Инстинктивното му желание бе да се отдръпне, но той не си позволи да го направи. Рамото доста го болеше и прецени, че няма да може да я вдигне сам.

Погледна назад към дупката, около която се бяха подредили изпълнени с очакване лица.

— Може ли някой да ми помогне да я вдигнем?

В стаята на Кара нахлу цяла група мъже, при което се вдигна още повече прах. Тъй като другите носеха лампи, Ничи остави огънчето върху дланта и да изгасне и пристъпи към Морещицата. Мъжете мълчаливо наблюдаваха движенията на чародейката.

Сбърчила съсредоточено чело, тя притисна длани в слепоочията на Кара.

В следващия миг отскочи назад с вик. Ричард протегна свободната си ръка и успя да я хване за лакътя и да не и позволи да се просне по гръб върху купчината отломки.

— Добри духове — прошепна Ничи, докато напрегнато се опитваше да си поеме дъх след внезапната болка.

— Какво? — попита Ричард. — Какво има?

Чародейката вдигна ръце към сърцето си, явно все още не можеше да нормализира дишането си след преживения шок.

— На ръба е.

Ричард направи знак към вратата.

— Да я изнесем оттук.

— В моята стая! — заповяда Ничи.

Без повече колебания Ричард грабна Кара. За щастие останалите мъже бяха наблизо, за да му помогнат, когато го видяха да се сепва от болка.

— Скъпи Създателю! — възкликна един от тях, след като вдигна крака и. — Студена е като сърцето на Пазителя.

Щом я вдигнаха, краката и ръцете на Кара се залюляха, но не се отпуснаха като на човек в безсъзнание. Групичката се запрепъва през развалините. Един от носачите отвори паянтовата врата с шут. Свалиха я по тясното стълбище с краката напред. Ричард я държеше под мишниците.

Ничи им показа стаята си и ги насочи към леглото. Успя да дръпне завивките, преди внимателно да положат вкочаненото и тяло върху чаршафа. Веднага след това я покри с одеялата.

Сините очи на Кара бяха все така облещени, втренчени сякаш някъде в далечината, в неизвестността. От време на време от ъгълчето на окото и преливаше сълза, която бавно поемаше надолу през бузата. Брадичката, раменете и ръцете и трепереха.

Ричард насила разтвори пръстите и и я накара да пусне Агнела, който продължаваше да стиска. В погледа и нищо не се промени. Той изтърпя стоически смазващата болка, извираща от Агиела, докато успее да го издърпа от ръката и и да го отпусне на верижката, висяща от китката и.

— Бихте ли изчакали навън? — помоли Ничи тихо. — Трябва ми малко време, за да преценя какво може да се направи.

Мъжете се изнизаха бавно, като обясниха, че ще се върнат към обиколките си, неколцина останаха на пост пред вратата, в случай че има нужда от помощ.

— Ако онова се върне — заръча им Ричард, — не се опитвайте да го спрете. Извикайте ме.

Един от мъжете го изгледа в почуда.

— Кое „онова“, Господарю Рал? Какво точно търсим?

— Не знам точно. Успях да видя огромна сянка, която влетя през стената и изчезна през прозореца.

Онзи погледна нагоре.

— Щом е пробило дупка с такива размери в стената, как е успяло да се измъкне през прозореца?

— Не знам — призна Ричард. — Предполагам, че не съм го видял добре.

Мъжът пак хвърли поглед нагоре, сякаш, за да си представи случилото се.

— Ще си държим очите отворени на четири. Имаш думата ни.

Изведнъж Ричард се сети, че е оставил меча си горе в стаята. Липсата на оръжието внасяше неспокойствие в душата му. Хем му се щеше да отиде да си го вземе, хем не му се искаше да оставя Кара.

След като и последният от мъжете излезе от стаята, Ничи приседна на леглото и допря с ръка челото на Морещицата. Ричард коленичи до тях.

— Как мислиш? Какво и е?

— Представа нямам. — Ръката и остана на челото на Кара.

— Но можеш да направиш нещо за нея, нали?

— Не мога да обещая, че ще и помогна — отвърна тя след доста дълга пауза. — Но ти гарантирам, че каквото зависи от мен, ще го сторя.

Ричард стисна Кара за ледената, трепереща ръка.

— Дали е редно да и затворим очите? Изобщо не е мигнала.

— Може би не е лоша идея — кимна Ничи. — Мисля, че сълзите и са от дразненето на прахоляка.

Ничи внимателно затвори очите на Кара едно по едно. На Ричард някак си му олекна да види, че Кара вече не се взира в нищото.

После Ничи пак отпусна ръката си върху челото на Морещицата, а другата си длан долепи до сърцето и. Докато чародейката бавно опипваше китката, глезена и тила на Кара, Ричард отиде до мивката и намокри една кърпа. Внимателно изми лицето на Кара и изчисти криво-ляво косата и в която освен прахоляка се бяха заплели и парченца хоросан. През влажната кърпа се усещаше ледената студенина на кожата и.

При положение, че навън бе толкова горещо и влажно, Ричард не разбираше как е възможно тя да е толкова студена. Но после си спомни, че когато черното нещо връхлетя в стаята му, въздухът изведнъж стана леденостуден. Спомни си и болезнено смразяващото усещане, което изпита, докосвайки се до него, докато се прехвърляше през прозореца.

— Никаква представа ли нямаш какво и е? — попита той.

Ничи разсеяно поклати глава, докато вниманието и бе съсредоточено върху допира на дланите и до слепоочията на Морещицата.

— А да имаш предположения какво беше това нещо, дето връхлетя в сградата и събори стените?

— Моля? — Ничи се обърна и го погледна.

— Попитах дали имаш някакви предположения какво може да е причинило подобни разрушения — какво събори стените?

Въпросите му явно я изнервяха.

— Ричард, моля те, изчакай отвън.

— Но искам да съм тук, при нея.

Ничи нежно го хвана за китката и я дръпна от ръката на Морещицата.

— Пречиш ми. Моля те, Ричард, остави ме сама. По-лесно ще ми бъде, ако не надничаш през рамото ми.

— Ако това ще и помогне — примири се той, съкрушен от идеята, че пречи.

— Да, уверявам те — отвърна тя и се обърна към пострадалата.

Той остана така още миг. Ничи вече бе потънала в работата си и внимателно плъзгаше ръка под гърба на Кара.

— Върви — напомни му след малко.

— Онова нещо, дето връхлетя в стаите ни, беше студено.

Ничи го погледна през рамо.

— Студено ли?

— Беше толкова студено, че видях дъха си — кимна той. — Самата близост до него беше болезнена.

Ничи се замисли за момент върху думите му, после се съсредоточи върху Кара.

— Благодаря за информацията. Когато мога, ще изляза и ще те информирам как вървят нещата. Обещавам ти.

Ричард се почувства безпомощен. Поспря се на прага, загледан в едва доловимото движение на гръдния кош на Кара. Газената лампа озари дългата руса коса на Ничи, която се разля по раменете на чародейката, съсредоточена в усилията си да разбере какво се е случило с Морещицата.

Ричард имаше ужасното чувство, че знае какво се е случило с Кара. Опасяваше се, че може би е докосната от самата смърт.