Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chainfire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

© TERRY GOODKIND 2005

CHAINFIRE

TOR A TOM DOHERTY ASSOCIATES BOOK NEW YORK

© Буян Филчев — художник на корицата

© ИК „Прозорец“ ЕООД 2005

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от sibela)

Статия

По-долу е показана статията за Лавинен Огън от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Лавинен Огън
Chainfire
АвторТери Гудкайнд
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видфентъзи
ПоредицаМечът на истината

Лавинен Огън (на английски: Chainfire) е деветата книга от фентъзи поредицата на Тери Гудкайнд – „Мечът на истината“. Книгата носи името на вид древно, много опасно и силно магическо заклинание. Тя е началото на края на поредицата – действието в нея продължава до края на „Изповедник“.

Главната геройня – Калан – е пленена, никой не я помни вследствие приложено древно заклинание. Освен нейния любим. Действието се развива, проследявайки усилията на Ричард Рал да намери Калан. И то на фона на прииждщата заплаха от Стария свят – настъпващата армия на Джаганг.

Външни препратки

Петдесет и шеста глава

ГОСПОДАРЯТ РАЛ НИ РЪКОВОДИ. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита — повтори за кой ли път Калан.

В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Раменете я боляха от неудобната поза на колене, с прилепено в плочките чело, в която повтаряше отдаването отново и отново. Въпреки болезнената умора всъщност нямаше нищо против да продължава.

Господарят Рал ни ръководи — отрони Калан, включвайки се в хармонията от гласове, които огласяха мраморните коридори. — Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Дори и беше приятно да повтаря тези думи отново и отново. Те изпълваха съзнанието и, помагаха и да притъпи ужасната празнота. И така не се чувстваше чак толкова самотна.

И отчаяна.

Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Намери утеха в тези изречения, почувства ги близки. Живот в безопасност, който процъфтява в лоното на мъдростта и познанието. Хареса и. Подобни представи и се струваха прелестен блян.

Придружителите и бързаха, но щом забелязаха, че стражата ги наблюдава, решиха да се слеят с потока от хора, който се изсипваше към площада с открития към небето покрив. Под облачната пелена на небето се простираше бял пясък, набразден от концентрични кръгове около тъмен камък на пръски. Върху камъка имаше камбанка, увесена в рамка. Точно тя бе призовала хората да се съберат за поредното отдаване.

В четирите ъгъла на отвора, изрязан във високия таван, беше опряна по една колона. На плочките между колоните, навсякъде около Калан, хората бяха паднали на колене, приведени напред, с чела, долепени в пода. Всички в един глас повтаряха думите на отдаването, посветено на Господаря Рал.

Някъде към края на следващото повторение камбанката върху черния камък звънна два пъти. Гласовете около Калан отекнаха като един и довършиха последното; Животът ни ти принадлежи.

Във внезапно настъпилата тишина хората започнаха да се надигат, мнозина се протягаха и прозяваха, преди да се изправят на крака. Разговорите бяха подновени и всички се отправиха към изходите, за да се върнат към делата си, към задачите, с които се бяха заели, преди камбанката да ги призове на отдаване.

По знак на придружителките и Калан се отправи към коридора, за да продължат пътя си и да се отдалечат от площада. Минаха покрай редица от статуи, после стигнаха до разклонение и поеха по широк коридор. Другите три жени спряха. Калан стоеше мълчаливо и наблюдаваше минувачите.

Дългото катерене по безброй стъпала, прекосяването на безкрайни коридори и нови и нови стълбища, всичко това след дълго и само по себе си изтощително пътуване, докато се доберат до тук, оказваше убийствено въздействие върху краката и. Ужасно и се искаше да се отпусне и да седне, но знаеше, че няма смисъл да ги моли. Сестрите изобщо не се интересуваха дали тя е изморена. Още по-ужасното беше, че по вида им личеше колко са сърдити и напрегнати, особено след като се наложи да спрат заради отдаването. Със сигурност нямаше да реагират радушно на молбата и за кратка почивка.

В такова настроение, ако Калан изобщо се осмели да ги попита за нещо, те изобщо нямаше да се поколебаят да я зашлевят или изритат. Едва ли биха го направили още там, сред всичките тези хора, но със сигурност щяха да си наваксат по-късно. Затова тя остана права, като положи всички усилия да не им се набива на очи и да не възбужда гнева им.

Трябваше да се примири с непредвидената почивка по време на отдаването. Друга нямаше да получи.

По коридорите обикаляха войници в красиви униформи, въоръжени с лъскави оръжия, и държаха под око всичко край себе си. Всеки път, когато минеше стража, било то по двойки или на по-големи групи, погледите на гвардейците внимателно обхождаха трите жени, наобиколили Калан. Тогава трите Сестри се преструваха, че разглеждат статуи или пищни фрески по стените. Веднъж, за да избегнат вниманието на патрулираща двойка, трите се скупчиха и като се преструваха, че изобщо не забелязват стражите, взеха да сочат разпалено величествена статуя на жена, стиснала житен клас в едната си ръка, докато с другата се бе опряла на лъскаво копие. Размениха си тихи фрази, като не забравиха да се усмихнат блажено, все едно не можеха да се нарадват на художествените качества на творбата. В това време войниците отминаха по пътя си.

— Я вие двете седнете на пейката — изръмжа Сестра Улиция. — Приличате на котки, надушени от глутница хрътки.

Сестра Тови и Сестра Сесилия, и двете жени на възраст, се огледаха и видяха пейката, опряна в мраморната стена на няколко крачки зад гърба им. Втъкнаха полите си под бедрата и седнаха близо една до друга. Тови, която бе доста пълничка, изглеждаше на ръба на силите си. Сбръчканото и лице беше почервеняло като цвекло от наведеното положение по време на отдаването. Сесилия, която винаги беше с безупречен външен вид, използва момента да поприглади разрешената си коса.

Калан понечи да приближи до пейката, зарадвана от неочакваната възможност да си почине.

— Ти не! — скастри я Сестра Улиция. — Тебе никой няма да те забележи. Застани тука до тях, за да те държа по-лесно под око.

Повдигането на веждата бе красноречиво предупреждение.

— Да, Сестро Улиция.

Сестра Улиция очакваше да получи отговор винаги, когато каже нещо.

Калан бе научила този урок с цената на доста болка и сега би отвърнала по-бързо, ако не бе престанала да слуша веднага, щом разбра, че няма да и се разреши да седне. Напомни си да внимава повече, колкото и да е уморена, защото в противен случай щеше да получи шамар сега, или нещо по-болезнено после.

Сестра Улиция не отвърна глава, нито позволи на Калан да го направи. Вместо това опря върха на дългата си и здрава дъбова пръчка в брадичката на Калан и натисна, за да я принуди да вдигне глава.

— Денят още не е свършил. Още не си изпълнила задачата си. Въобще не си и помисляй да ме разочароваш по някакъв начин. Ясно ли е?

— Да, Сестро Улиция.

— Хубаво. И да знаеш, че и ние сме изморени не по-малко от теб.

На Калан и се искаше да каже, че може наистина да са изморени, но поне бяха се придвижвали на коне, докато тя вървеше пеш, при това не и беше позволено да изостава. Понякога се налагаше да бяга и дори да спринтира, за да върви в крак с тях. Сестра Улиция биваше ужасно недоволна, ако се налагаше да обръща коня си и да се връща да пришпори мързеливата си робиня.

Калан огледа пищния коридор, пълен с красиви и изящни предмети. Любопитството и надви предпазливостта.

— Сестро Улиция, какво е това място?

Сестрата потупа бедрото си с палката и се огледа.

— Народният дворец. Доста е красиво. — Погледна Калан. — Това е домът на Господаря Рал.

Изчака, за да чуе дали Калан ще каже нещо. Но Калан нямаше какво да и каже.

— Господарят Рал ли?

— Нали се сещаш, онзи, на когото се кланяхме. Казва се Ричард Рал. Сега той е Господарят Рал. — Сестра Улиция присви очи. — Чувала ли си за него, скъпа?

Калан се замисли над въпроса. Господарят Рал. Господарят Ричард Рал. Сякаш в главата и се бе отворила яма. Искаше да мисли за нещо, да си спомни, но не се получаваше. Успокояваше се, че може би просто няма какво да помни.

— Не, Сестро. Не мисля, че някога съм чувала за Господаря Рал.

— Ами да, откъде ли би могла? — подметна Сестра Улиция с лукава усмивка, каквато от време на време си позволяваше. — В крайна сметка коя си ти? Едно нищожество. Кръгла нула. Обикновена робиня.

Калан преглътна порива да възроптае. Но нима би могла? Какво да каже?

Усмивката на Сестра Улиция грейна. Сякаш очите и проникваха надълбоко в самата душа на Калан.

— Нали така, скъпа? Ти си безполезна робиня, която е късметлийка, че изобщо получава храна.

На Калан и се прииска да опонира, да каже, че е нещо повече от това, че животът и има някаква стойност, но знаеше, че тези неща са просто блян. Беше смъртно уморена. Сега вече и стана тежко и на сърцето.

— Да, Сестро Улиция.

Винаги щом се замислеше за самата себе си, заставаше насред необятна пустота. Животът и изглеждаше безсъдържателен и ялов. Имаше чувството, че не би трябвало да е така, но това бе самата истина.

Сестра Улиция се обърна, щом забеляза, че Калан гледа към завръщащата се Сестра Армина — зряла жена с прям и откровен характер. Тъмносинята рокля на Армина шумолеше, докато тя бързаше по широкия коридор и лъкатушеше между множеството хора, които изпълваха двореца и увлечени в разговори, не гледаха къде вървят.

— Е? — попита Сестра Улиция, щом Сестра Армина спря до нея.

— Попаднах на масово отдаване, посветено на нашия Господар Рал.

— И ние — въздъхна Сестра Улиция. — Какво разбра?

— Мястото е там — точно зад мен, при следващото разклонение, после по десния коридор. Но трябва много да внимаваме.

— Защо? — попита Сестра Улиция, а Тови и Сесилия се надигнаха, за да чуят отговора.

Четирите Сестри събраха главите си.

— Вратите са в единия край на залата. Няма начин човек да се добере до тях, без да бъде забелязан. Това със сигурност важи за нас. Ясно е извън всяко съмнение, че никой не би трябвало дори да си помисли да се доближи до там.

Сестра Улиция огледа коридора в двете посоки, за да се увери, че никой не им обръща внимание.

— Какво означава това? В какъв смисъл е ясно извън всяко съмнение?

— Тези врати са създадени специално, за да държат хората настрани. Украсени са със специални змии.

Калан трепна. Мразеше змии.

Сестра Улиция плесна пръчката в бедрото си и стисна устни. Разгневена, обърна киселата си физиономия към Калан.

— Помниш ли инструкциите?

— Да, Сестро — отвърна веднага Калан.

Искаше да приключи с това веднъж завинаги. Колкото по-бързо задоволи прищевките на Сестрите, толкова по-добре. Денят преваляше. Дългото изкачване през вътрешността на платото, а после и непредвиденото забавяне заради отдаването отне повече време, отколкото Сестрите бяха очаквали. Досега би трябвало да са свършили и да са тръгнали обратно.

Калан се надяваше, като свършат, да си устроят бивак и да поспят. Позволяваха и съвсем малко сън. Правенето на бивак означаваше още труд за нея, но поне имаше надежда за малко сън — разбира се, ако не си навлече недоволството на Сестрите и не получи бой вместо почивка.

— Е, какво пък, на практика няма голяма разлика. Просто ще се наложи да застанем малко по-далеч, отколкото възнамерявахме. — Сестра Улиция се почеса по бузата, като използва жеста си за прикритие, за да огледа внимателно за приближаващи стражи, после пак сведе глава към другите три Сестри. — Сесилия, ти оставаш тук, за да държиш под око тази половина на коридора за какъвто и да е признак на опасност. Армина, ти се връщаш обратно до входа и дежуриш там. Тръгвайте веднага, за да не изглежда все едно сме заедно, и едновременно се запътваме към вратите. Все пак не се знае дали не ни наблюдава някой.

Сестра Армина грейна в широка усмивка.

— Ще вървя бавно и ще се заглеждам по експонатите като удивен зрител. Ще я изчакам.

Без повече приказки тя се отдалечи.

— Тови, ти идваш с мен — продължи Сестра Улиция. — Ние с теб сме две приятелки, които се разхождат и си бъбрят, докато разглеждат великолепния дворец на Господаря Рал. Междувременно Калан ще се заеме със своята задача.

Сестра Улиция сграбчи Калан над лакътя и я завъртя грубо към себе си.

— Хайде!

Калан бе блъсната да върви напред. Пътьом метна раницата на гърба си. Двете Сестри я последваха по коридора. Щом стигнаха разклонението, където трябваше да завият надясно, пред тях изникна патрулна двойка. Сестра Тови получи само бегъл поглед, но Сестра Улиция им се усмихна и получи усмивка в отговор. Когато пожелаеше, Сестра Улиция можеше да изглежда невинно обаятелна, а и бе достатъчно красива, за да привлича мъжки погледи.

Никой не забеляза Калан.

— Насам — рече Сестра Улиция. — Спри.

Калан изпълни заповедта и погледна към двойната махагонова врата отсреща. Змиите, изваяни върху двете крила, я зяпаха втренчено. Опашките им се виеха около клоните, които красяха горната част на вратите. Главите на змиите висяха надолу, точно на нивото на очите на застаналия пред вратата посетител. От зейналата им паст стърчаха остри зъби, сякаш двойката бе готова за незабавна атака. Калан не можеше да разбере защо някой би изобразил подобни зловещи създания на врата. Всичко останало в двореца бе толкова красиво — но не и тези врати. Сестра Улиция се надвеси над нея.

— Помниш ли всички инструкции?

— Да, Сестро — кимна Калан.

— Ако имаш въпроси, питай сега.

— Нямам, Сестро. Помня всичко, което ми казахте. Калан се питаше как става така, че някои неща си спомня ясно, но много други са и смътни, сякаш обвити в мъгла.

— И не се мотай — добави Сестра Тови.

— Няма, Сестро Тови, обещавам.

— Нужно ни е онова, което ти е поръчано да ни донесеш. Не искаме глупости. — В погледа на Тови проблесна злобна искрица. — Ясно ли е, малката?

— Да, Сестро Тови — преглътна Калан.

— Дано да е така. Иначе ще отговаряш пред мен, а едва ли го искаш, повярвай ми.

— Разбрах всичко, Сестро Тови.

Калан знаеше, че Сестрата е напълно сериозна. Обикновено тази жена беше спокойна и уравновесена, но предизвикаш ли я, ставаше отмъстителна и зла за броени секунди. Още по-лошото беше, че отприщи ли се веднъж, започваше да изпитва удоволствие от това да унижава другите и да наблюдава тяхната безпомощност.

— Върви тогава — подкани я Сестра Улиция. — И не забравяй — не разговаряй с никого. Ако някой ти каже нещо, просто не му обръщай внимание. Ще те оставят на мира.

Погледът в очите на Сестра Улиция накара Калан да се закове на място. Кимна, после забърза трескаво да пресече широкия коридор. Забравила умората, тя знаеше, че трябва да го направи и че провали ли се, ще си навлече огромни неприятности.

Вече пред вратата, сграбчи една от дръжките, които приличаха на ухилени черепи, само че направени от бронз. Съвсем съзнателно не гледаше към змиите и напрегна мускули, за да отвори тежката врата.

Вътре спря, за да позволи на очите си да се приспособят към мъждивата светлина на лампите. Меките килими със златни и сини мотиви придаваха на помещението уют и поглъщаха външните шумове и ехото, толкова характерно за мраморните коридори. По стените имаше махагонова ламперия, същата като на вратите. Мястото предлагаше тишина и спокойствие, от които човек би могъл да се нуждае на шумно и претъпкано място като двореца.

След като затвори вратата зад себе си, тя си даде сметка, че най-сетне е съвсем сама, че е далече от четирите Сестри. Не помнеше това да се е случвало някога преди. Винаги поне една Сестра надзираваше робинята. Не знаеше защо я държат толкова изкъсо, след като Калан никога не бе правила опит да избяга. Често сериозно бе размишлявала над тази възможност, но никога не се бе решавала да опита.

Самата мисъл, че може да опита да избяга от Сестрите, и причиняваше такава болка, че имаше чувството, че кръвта ще експлодира през ушите и носа и и че очите и ще изскочат от орбитите. Подобно преживяване я оставяше със свит стомах и часове наред едва можеше да стои на краката си, камо ли да върви.

Сестрите винаги разбираха кога и е минавала тази мисъл, вероятно, защото я заварваха строполена на земята. А щом болката отшумеше, започваха да я бият. Най-ужасна от всички беше Сестра Улиция, понеже използваше жилавата пръчка, с която не се разделяше никога. От нея оставаха подутини, които заздравяваха бавно. Някои още си личаха.

Този път обаче Сестрите лично бяха заповядали на Калан да се отдели от тях и да влезе вътре сама. Казаха и че ако се придържа стриктно към дадените и инструкции, болката няма да я сполети. Беше толкова приятно да се откъсне от четирите ужасни жени, че си помисли, че ще се разплаче от радост.

Но в залата имаше четирима гвардейци, които заеха местата на четирите Сестри. Тя спря, не знаеше как да постъпи.

И от едната страна на вратата имаше змии, и от другата — както се оказа — имаше друг вид змии. Явно никога нямаше да намери покой.

Остана като вцепенена за миг, страхуваше се да направи опит да мине покрай стражите, за да не я накажат, че е дошла тук, където очевидно не и беше мястото.

Те я зяпаха с любопитство.

Калан събра смелост, закачи дълъг кичур коса зад ухото си и се запъти към стълбището, което забеляза в дъното на залата.

Двама от стражите и препречиха пътя.

— Ти къде? — попита единият.

Калан не му отговори, само сведе глава и продължи напред. Наложи се да се извърти леко, за да мине между двамата.

Щом тя мина, другият страж се обърна към колегата си.

— Какво каза?

Първият, който бе попитал Калан къде отива, го изгледа учуден.

— Моля? Нищо не съм казал.

Докато Калан се качваше по стълбата, другите двама се приближиха до първите, които се бяха опитали да препречат пътя на Калан.

— Какво си приказвате тука? — попита единият.

— Нищо. Всичко е наред.

Калан забърза нагоре по стълбите, колкото и позволяваха краката. Спря на просторна площадка, за да си поеме дъх, но знаеше, че няма много време за почивка. Сграбчи гладкия парапет и продължи.

Чул шума на стъпките и, един войник горе се обърна рязко. Проследи с поглед как тя се качва и стъпва във фоайето. Тя прелетя покрай него. Онзи се поспря, после се завъртя и продължи обиколката си.

Във фоайето имаше още войници. Навсякъде беше пълно с войници. Тоя Господар Рал явно се беше обградил отвсякъде с войници. При това всичките бяха огромни и страховити.

Калан преглътна, вцепенена от ужас при тази гледка и като си спомни задачата, с която бе изпратена тук.

Ако войниците по някакъв начин я забавеха, Сестра Улиция нямаше да прояви разбиране и прошка. Някои от мъжете я забелязаха и се запътиха към нея, но приближеха ли я, погледите им угасваха и те продължаваха покрай нея. Калан прекоси цялото фоайе, през това време войници се спускаха към началниците си, но стигнеха ли до тях, забравяха за какво са тръгнали и се извиняваха. Други мъже вдигаха ръка да я посочат, но веднага я отпускаха и продължаваха пътя си.

И така, докато мъжете я виждаха и веднага след това забравяха за съществуването и, Калан напредваше упорито през фоайето към мястото, където я бяха инструктирали да отиде. Притесняваше я фактът, че повечето от войниците бяха въоръжени с арбалети. На ръцете им имаше черни ръкавици. В арбалетите им бяха заредени страховити стрели с червени краища.

Сестра Улиция и обясни, че като част от магията, която предизвикваше болката при всяка мисъл за бягство, Калан е обгърната и с магически мрежи, които пречат на хората да я забелязват. Калан се питаше защо ли Сестрата е направила подобно нещо, но мислите и не водеха до нищо, не и помагаха да разбере какво става. Това бе най-ужасното от всичко — да не може да се съсредоточи върху нещо конкретно, когато пожелае. Задаваше си въпрос, отговорът започваше да се оформя, но веднага след това всичко се заличаваше.

Но въпреки магическото було, което я обгръщаше, Калан знаеше, че ако някой от войниците насочи арбалета си срещу нея и дръпне спусъка, който освобождава стрелата, преди да е забравил за съществуването на мишената, с нея е свършено.

Всъщност нямаше нищо против да умре, понеже така поне ще се освободи от мъчението, наречено живот. Но Сестра Улиция я бе предупредила, че Сестрите имат огромно влияние пред Пазителя на мъртвите. Бе и дала ясно да разбере, че ако някога си помисли да се измъкне от задълженията си и да напусне света на живите, за да поеме дългото пътешествие към света на мъртвите, ще установи, че това не е никакво спасение — напротив, че отвъдният свят е доста по-неприемлив и ужасен. Именно тогава Сестра Улиция уточни, че тя и другите три Сестри всъщност са Сестри на мрака, сякаш с това искаше да затвърди истинността на предупреждението си.

Не че Калан се нуждаеше от повече уверения. Тя никога нито за миг не се бе съмнявала, че всяка от четирите Сестри би я намерила, в която и дупка да се свре тя, пък дори тази дупка да е като гроба, дето четирите го отвориха през една тъмна нощ по причини, които Калан изобщо не би могла да си обясни, пък и не искаше да разбира.

Като гледаше ужасните очи на Сестрата, Калан бе убедена, че това, което чува, е самата истина. След това, докато си мислеше, че смъртта ще и донесе тъй лелеяното спасение, започна да се ужасява от мрачните обещания, които вървяха с него.

Нямаше представа дали целият и живот е минал така — в сляпо служене на другите. Колкото и да се опитваше, не си спомняше да е живяла по друг начин.

Докато се промушваше покрай патрулиращите мъже, мина през различни коридори и разклонения, които Сестра Улиция и бе чертала в пръстта много пъти, щом разпъваха бивака си, за да прекарат някъде нощта. С помощта на дъбовата си пръчка Сестрата бе чертала подробната схема на коридорите, по които Калан трябваше да мине.

Сега, докато се движеше по маршрута, който знаеше наизуст, никой не се опита да я спре. В известен смисъл се почувства ужасно, че никой не и обръща никакво внимание.

Навсякъде беше все едно и също — хората просто не я забелязваха или дори да я виждаха, моментално забравяха за присъствието и и се връщаха към работата си. Тя беше робиня, не разполагаше със собствен живот. Принадлежеше на другите. Това я караше да се чувства невидима, незначителна, маловажна. Нищожество.

Понякога, както преди малко, докато се изкачваха по безкрайния път през платото, за да стигнат до двореца, Калан виждаше двойки мъже и жени, които се усмихваха един на друг, хванати за ръце, докосваха се. Опита се да си представи какво ли е усещането — да имаш до себе си човек, който те обича, комуто си мил…, към когото и ти изпитваш любов.

Калан изтри една сълза от бузата си. Знаеше, че никога няма да се радва на подобно отношение. Робите нямат свой живот, те са създадени, за да служат на господарите си. Сестра Улиция и даде ясно да разбере това. Един ден, докато Сестра Улиция я гледаше с онзи неин изключително злобен поглед, спомена, че възнамерява да заплоди Калан, за да им роди потомство.

Но нима това бе възможно? Откъде ли е тя? Хората едва ли забравят миналото си така, както това се случваше с Калан.

Но със замъгленото си съзнание тя не успяваше да накара мисълта си да работи ефективно. Задаваше въпроси, но идеите зад тях сякаш попиваха в мъглявината на нищото. Ненавиждаше факта, че не може да контролира мисълта си. Защо другите могат да мислят, а тя не може? Дори този въпрос потъна бързо в мътното тресавище, обвито в сенки, точно както споменът за нея изтляваше още в мига, в който хората я виждаха.

Калан стигна до масивна двойна порта, обкована в злато, и спря. Вратите изглеждаха точно така, както и ги бе описала Сестра Улиция — украсени с картина на хълмисти поля и гори, изработена от ковано злато. Калан се огледа в двете посоки, после натисна едното крило достатъчно, за да се плъзне през процепа. Огледа се за последен път, но никой от гвардейците не я забелязваше. Бързо дръпна вратата зад гърба си.

Вътре беше доста по-светло, отколкото в коридора. Макар денят да беше облачен, слънцето пробиваше достатъчно, за да освети тази изключителна и странна градина. Сестра Улиция и обясни с две думи какво ще намери зад златната врата, но да го види с очите си, тук, насред двореца, беше наистина удивително преживяване. Това място беше просто великолепно.

Ричард Рал беше щастливец да разполага с такава градина, която може да посещава когато си пожелае. Запита се дали той няма да реши да дойде, докато Калан е вътре, да я види… и веднага след това да я забрави.

Спомнила си с каква задача е изпратена, Калан се укори и си напомни, че не бива да мисли за нищо друго. Забърза по една от алеите между дълги цветни лехи. По земята бяха покапали червени и жълти цветчета. Тя се запита дали Ричард Рал бере цветя от тази градина, за да ги подарява на любимата си.

Харесваше и как звучи това име. Имаше нещо успокоително в него. Ричард Рал. Ричард. Зачуди се как ли изглежда този човек, дали е красив, както е красиво името му при изговаряне.

Докато вървеше по алеята, Калан обиколи с поглед дръвчетата, които растяха навсякъде около нея. Харесаха и. Напомняха и на… на нещо. Изпухтя отчаяно. Мразеше да не може да си спомня разни неща, които и се струваха важни. Пък дори да не са важни, пак мразеше да забравя. Все едно забравяше коя е.

Завтече се покрай храсти и зидове, обвити от пълзящи растения, докато стигна до полянката, за която Сестра Улиция каза, че ще се намира в средата на градината. В дъното видя каменна подпора, върху която бе поставена хоризонтално гранитна плоча, която приличаше досущ на маса.

Върху тази плоча би трябвало да се намират предметите, които Калан бе изпратена да вземе. При вида им тя изпадна в див възторг. Трите предмета бяха черни като смъртта. Имаше чувството, че изсмукват цялата светлина от помещението, от слънчевите лъчи, от самото небе — че се опитват да погълнат всичко.

С разтуптяно от ужас сърце Калан се затича през тревата към гранитната маса. Близостта до толкова опасни предмети я изнервяше. Свали раницата от гърба си и я положи до трите кутии, които бе изпратена да вземе. Завивката, окачена отгоре на раницата, я накланяше на една страна, така че се наложи да я натисне, за да се закрепи изправена.

Задържа ръката си върху меката завивка, наслаждавайки се на познатата мека материя. Това бе най-ценната и вещ.

Пак си напомни да се залавя за работа. Веднага след това осъзна, че ще се сблъска с проблем. Кутиите се оказаха по-големи от размерите, които Сестра Улиция предположи, че ще имат. Всяка от трите бе голяма горе-долу колкото самун хляб. Нямаше да се поберат в раницата и.

Но това и бе изрично заповядано. Желанията на Сестрите противоречаха на действителността, че кутиите не се побират в раницата. Нямаше как да разреши това противоречие.

Навестиха я внезапни спомени за предишни наказания, при което по челото и изби пот. Отри капчиците, които потекоха към очите и, с опакото на ръката си и пред погледа и се проясни гледката на предстоящите изтезания. Ако не друго, то поне това си го спомняше съвсем ясно.

Калан реши, че няма какво да направи. Ще трябва да опита.

В същото време изпита неясно чувство на вина, че краде вещи от градината на Господаря Рал. Та тези неща в края на краищата не са на Сестрите, а Господарят Рал едва ли би поставил толкова много постове пред градината, ако трите кутии не бяха важни за него.

Калан не е крадец. Но нима си струваше да понесе жестокото наказание, което със сигурност щеше да получи, ако откаже да изпълни тази задача? Струваше ли си да жертва собствената си кръв за съкровището на Господаря Рал? Дали Господарят Рал бе човек, който би искал тя да откаже да открадне, като заради това получи жестоко наказание от Сестрите?

Не знаеше защо, може би просто обръщаше внимание на съмненията си, но си каза, че Ричард Рал би предпочел тя да вземе кутиите, отколкото да пожертва живота си за тях.

Отвори капака на раницата си и се опита да напъха трите предмета вътре, но не постигна голям успех. Просто нямаше достатъчно място.

Притеснена все повече, че губи прекалено много време, тя извади дрехите си, опитвайки се да намери в какво да завие първата черна кутия.

Показа се част от бялата и копринена рокля. Калан се втренчи в гладкия, лъскав плат, погали го с пръстите си. Това бе най-красивата рокля, която някога бе виждала. Но как така е у нея? Та тя е нищожество. Робиня. Какво ще търси подобна рокля в багажа на една робиня? Мисълта и не можеше да отговори на този въпрос.

Мислите и просто не се свързваха в отговори.

Калан взе една от кутиите и я уви в роклята, после я пъхна в раницата си. Отпусна се върху кутията с цялата си тежест, за да я напъха по-надълбоко, после преметна капака, за да види дали се затваря. Едва стигаше до закопчалката, а бе напъхала в раницата само една от кутиите. Беше абсолютно невъзможно да напъха и трите кутии вътре.

Сестра Улиция се постара съвсем ясно и категорично да я предупреди, че трябва да напъха и трите кутии в раницата си, защото в противен случай войниците ще ги забележат. Нея самата щяха да забравят веднага, но кутиите, изнесени от градината, щяха да видят и да вдигнат тревога. Така че Калан непременно трябваше да скрие кутиите. Да, но нямаше как да ги побере в раницата си.

Няколко нощи по-рано, докато седяха край лагерния огън, Сестра Улиция се надвеси над Калан и най-подробно и обясни какво възнамерява да направи с нея, ако не изпълни дадените и инструкции.

Само при спомена за онези ужасни думи, изречени от Сестрата, Калан затрепери като лист. После се сети и за Сестра Тови и съвсем се разстрои.

Какво да прави?