Тери Гудкайнд
Лавинен огън (55)

Петдесет и пета глава

НИЧИ ПОЧУКА на заоблената в горния край дъбова врата и изчака. Рика, застанала зад гърба и, чакаше с нея.

— Влез — долетя приглушен глас.

На Ничи и се стори, че е no-скоро дълбокият, силен глас на Натан, а не Зед. В кръглата стаичка, където обикновено стоеше дядото на Ричард, тя завари Пророка и Ан, която бе пъхнала ръце в ръкавите на семплата си тъмносива рокля и стоеше търпеливо в очакване на поканените гости. Натан, в тъмнокафяв панталон и високи ботуши, със смачкана бяла риза и с дълга до земята мантия, приличаше повече на любител на приключенията, отколкото на Пророк.

Зед, облечен в едноцветната си роба, стоеше притихнал, скръстил ръце зад гърба си, край кръгъл прозорец с оловна рамка между библиотечни шкафове със стъклени вратички. Изглежда, бе потънал в размисъл, докато погледът му се рееше над Ейдиндрил, скътан в подножието на планината. Гледката беше приказна. Ничи веднага разбра защо Зед предпочита именно тази уютна стаичка. Рика понечи да затвори масивната дъбова врата зад себе си.

— Рика, миличка — подхвана Ан с отработената усмивка на Прелат и Морещицата веднага я погледна, — гърлото ми все още е ужасно пресъхнало от цялата пушилка вчера, след като онова отвратително същество подпали библиотеката. Би ли ми направила малко чай, можеш да му сложиш и лъжичка мед.

— Разбира се — отвърна Рика с ръка върху дръжката на притворената врата и сви рамене.

— Дали има още малко сухари? — запита Натан, широко усмихнат. — Правиш превъзходни сухари, особено, ако са топли.

Рика стрелна с поглед присъстващите в малката стая.

— Ще донеса сухари и чай с мед.

— Много ти благодаря, скъпа — възкликна Ан, чиято усмивка не слезе от лицето и, докато Рика не напусна стаята.

Зед продължаваше да гледа през прозореца и да мълчи. Без да обръща внимание на Ан и Натан, Ничи се обърна към магьосника.

— Рика ми каза, че си искал да ме видиш.

— Точно така — отговори Ан вместо Зед. — Къде е Ричард?

— На онова място, за което ви разказах. Преддверието между щитовете, където е в безопасност. Чете, търси информация, занимава се с типичните за един Търсач дейности, предполагам — Ничи сплете пръсти с пресилено внимание. — Е, значи и тримата искате да поговорите с мен за Ричард.

Натан изпръхтя в кратък смях, но Ан го стрелна с поглед и той се престори, че е искал да се покашля. Зед стоеше с гръб към останалите, взираше се през прозореца и не продумваше.

— Винаги си ми била умница — отбеляза Ан.

— Не е нужна кой знае каква прозорливост, за да се сетя — тросна се Ничи, като недвусмислено показа на Ан, че опитът и да пробутва евтини ласкателства няма да мине. — Спести си, моля те, хвалбите, докато не ги заслужа с действията си.

Натан и Ан се усмихнаха. Усмивката на Пророка дори изглеждаше непресторена.

Ласкателството беше чума, преследвала Ничи през целия и живот.

„Ничи, такова умно дете си, трябва да си по-всеотдайна.“ „Ничи, толкова си красива, най-очарователното създание, което някога съм виждал. Дай да те прегърна.“ „Ничи, скъпа моя, непременно трябва да вкуся от изящната ти женственост, не ме оставяй да умра, лишен от тази благодат.“

Празните ласкателства бяха за нея шперцът, с който крадецът се опитва да се докопа до нейните притежания.

— Какво мога да направя за вас — попита тя делово.

Ан, все още пъхнала ръце в ръкавите си, вдигна рамене.

— Трябва да поговорим с теб за злочестото състояние на Ричард. Беше голям шок да научим, че страда от делириум.

— Не мога да кажа, че не съм съгласна с това — рече Ничи.

— Имаш ли някакви идеи? — попита Прелатът.

Ничи плъзна пръсти напред-назад по великолепното лакирано писалище.

— Идеи? Какви по-точно идеи?

— Не се прави на толкова недосетлива — подхвана Ан без следа от предишната веселост. — Знаеш прекрасно какво имаме предвид.

Зед най-накрай се обърна, очевидно недоволен от подхода на Прелата.

— Тревожим се за него, Ничи, при това доста. Вярно, тревогата ни донякъде се дължи на пророчеството, според което той ще поведе войските ни и всички нас, но… — Той вдигна ръка и я отпусна с жест на безсилие. — Но всъщност сме сериозно притеснени за самия него. С Ричард става нещо. Познавам го от деня на раждането му. Прекарали сме дълги години заедно — и сами, и сред други хора. Не мога да ви опиша колко се гордея с това момче. От време на време прави странни неща, които ме разочароват и объркват, но никога не съм го виждал да се държи по този начин. Никога не е вярвал в такива налудничави истории. Не можете да си представите какво ми е, като го гледам в това състояние.

Ничи се почеса по веждата, като използва жеста, за да отмести поглед от изпълнените с болка светлокафяви очи на магьосника. Побелялата му коса бе по-разчорлена от обичайната си рошавост. Изглеждаше по-слаб от обикновено — направо измършавял. Имаше вид на човек, който не си е доспивал седмици наред.

— Мисля, че разбирам чувствата ти — увери го тя. Пое дълбоко дъх, замислена, после бавно поклати глава. — Не знам, Зед. От онази сутрин, когато едва дишаше и беше на косъм от смъртта, се опитвам да разбера какво става.

— Ти спомена, че е загубил доста кръв — подхвърли Натан. — И че няколко дни е бил в безсъзнание.

Ничи кимна в знак на потвърждение.

— Възможно е състоянието, в което се е намирал, неистовият страх, че не може да си поеме дъх и ще умре от задушаване, да са го подтикнали да си въобрази човек, който милее за него — един вид самозаблуда за успокоение. И на мен ми се е случвало в моменти на силен страх: премествам се мислено на друго, по-приятно място, където се чувствам в безопасност. Що се отнася до Ричард, предвид обилната кръвозагуба и необичайно дългия сън след раняването, чиято цел е била да възстанови част от силите му — достатъчно, за да може да преодолее тежкото изпитание… Та през цялото това време блянът му се е разраствал и се е загнездвал все по-здраво в ума му.

— И е обсебил мислите му — допълни Ан.

— Именно — срещна погледа и Ничи.

— И сега какво? — обади се Зед.

Ничи обърна очи нагоре и се загледа в тежките дъбови греди по тавана. Търсеше точните думи.

— Вече не знам. Не съм специалист. Не съм се занимавала точно с лечителство. Предполагам, че вие тримата сте запознати доста по-добре от мен с подобни болести.

— Виж, специално по този въпрос няма да спорим — несъмнено си права — вметна язвително Ан, очевидно доволна от признанието на другата жена.

Ничи ги изгледа подозрително и тримата.

— Та какъв според вас е проблемът на Ричард?

— Ами още не сме готови — заговори Зед — да изключим няколко фактора, които…

— Мислила ли си за заклинание за любов? — попита Ан и фиксира Ничи с острия си поглед, с който разтреперваше послушниците и ги караше да си признават всички дела и прегрешения.

Но Ничи отдавна не беше послушница и строгият поглед на бившата и началничка не можеше да я стресне. След онзи случай, когато в изблик на ярост Джаганг я хвана за гърлото с месестата си лапа и стовари юмрука на другата си ръка в лицето и, един втренчен поглед трудно можеше да разтрепери Ничи. Ако не разговаряха по такава сериозна тема, която дълбоко я вълнуваше, тя дори би се изсмяла на усилието на Ан да се опитва да изтръгне необмислен отговор с такива евтини средства.

— Мина ми през ума — призна Ничи, като не намираше смисъл да отрича. — Но за да спася живота му, трябваше да унищожа стрелата със Субстрактивна магия. Боя се, че тогава изобщо не ми хрумна идеята за намеса на заклинание за любов. Отчаяно се опитвах да спася Ричард. Може би трябваше да предположа, че стрелата е омагьосана, но не го сторих. И така, стрелата вече не съществува и няма начин да се определи дали става дума за магия. Дори наистина да му е направено заклинание за любов, без стрелата не може да се направи нищо.

Зед потърка голобрадото си лице и отмести поглед встрани.

— Безспорно това усложнява още повече положението.

— Усложнява го? — каза Ничи. — Изобщо не е лесно да се развали подобна магия дори ако разполагаш с предмета, заразил жертвата със заклинанието. Без този предмет то може да бъде развалено само от чародейката, която го е направила. Ако искаш да излекуваш заразата, трябва да разполагаш с посредника, който я е причинил. А в случая изобщо не е сигурно, че става дума за магия за любов. Може да е друго. Но при всички положения, независимо дали става въпрос за друг вид заклинание или за делириум, за да го премахнете, трябва да разберете първопричината.

— Не е задължително — възрази Ан и пак впери поглед в Ничи. — На този етап причината вече не е важна.

— Не е важна ли? — сбърчи чело Ничи. — Какви ги говориш, да му се не види.

— Ако човек си счупи ръката, я наместваш и поставяш шина. Не си губиш времето да търчиш нагоре-надолу и да разпитваш този или онзи, за да разбереш как точно се е случило. Длъжен си да предприемеш някакво действие и да отстраниш болката. Празните приказки не лекуват.

— Ние смятаме, че Ричард се нуждае от помощта ни — опита се да ги помири Зед. — Всички сме наясно, че говори пълни безсмислици. Когато ми каза, че е дал Меча на истината на Шота, първо си рекох, че е постъпил изключително глупаво, но после осъзнах, че действията му не са своеволни, а последствията от тях не са лековерно пренебрегнати. Реакцията ми беше гневно порицание, а трябваше да забележа колко болен е всъщност Ричард и да бъда по-мек с него. Случва се някой да започне да вярва в нещо странно, но „странно“ е твърде меко казано за поведението на Ричард. Ясно е, че страда от самозаблуда, сега всички вече го знаем. — Той разпери ръце в умоляващ жест. — Би ли могла да посочиш в негова защита поне един пример, който да звучи разумно и да показва колко сме сбъркали в преценката си?

Зед наистина изглеждаше съкрушен. Сериозната загриженост за внука му беше очевидна.

Ничи сведе поглед, тъй като не бе в състояние да го погледне в изпълнените с болка очи.

— Съжалявам, Зед, но не се сещам за нищо разумно. Мисля, че тялото, което той изрови, уви, не доказва нищо окончателно и ние не бихме могли да го накараме да приеме реално това доказателство. От друга страна, смятам, че изровеното тяло е на Майката Изповедник, Калан Амнел, жената, с която той, откакто го раниха, си въобразява, че има връзка. Докато е пътувал из Средната земя, навярно е чул това име и то просто се е загнездило в ума му. Сигурно е било красива фантазия. За човек, който дълги години е бил най-обикновен горски водач, това е бил съвсем естествен блян — все едно да си представя, че някой ден ще попадне в приказна земя и се ожени за принцеса. Но след раняването му блянът се превърнал в халюцинация, а впоследствие и във фикс идея. Ничи бе принудена да замлъкне, победена от невероятната болка, че трябва да говори по този начин за Ричард пред други хора — независимо че те също го обичаха, също тревожеха за него и искаха да му помогнат. Дори Ан, която Ничи смяташе, че често има задни мисли, действително беше доста обезпокоена за Ричард. Ан наистина убедена, че той е нужен, за да се изпълни пророчеството, тя го уважаваше и като личност.

Ничи съзнаваше, че не греши с казаното по адрес на Ричард, но все пак имаше усещането, че сякаш го предава. Представи си лицето му, видя как той я наблюдава, смълчан, наранен от нейното хладно съмнение.

— Според нас Ричард трябва да бъде върнат към реалността — отбеляза Ан, — независимо каква е причината за фантазиите му.

Ничи не продума. Не отричаше, че те бяха прави, но в същото време не беше сигурна, че може да се направи нещо. Може би просто трябваше да го оставят на мира. С времето той сам да прозре истината.

Натан пристъпи крачка напред и се усмихна на Ничи. В малката стая той изглеждаше още по-величествен. Но това, което я остави без дъх, бяха лазурносините очи на Пророка. Той разпери ръце в умолителен жест.

— Понякога човек приема болезнено помощта на околните, но впоследствие разбира, че е нямал друг изход и когато накрая се почувства по-добре, е доволен, че са му помогнали.

— Като при наместване на счупена ръка — направи сравнение Ан и изрази с кимане съгласието си с думите на Натан. — Никой не иска да преживява болката при наместването, но понякога се налага да я изтърпиш, за да се оправиш и да продължиш нататък.

— С други думи, сте решили да го излекувате, така ли? — смръщи чело Ничи.

— Точно така — отвърна и Зед. Усмихна се, после добави: — Намерих едно пророчество за Ричард, в което се казва: Първо ще спорят с него, а чак след това ще кроят планове как да го лекуват. Не съм и подозирал, че ще се сбъдне толкова скоро и точно по този начин. Но мисля, че всички ще се съгласите с мен, че обичаме Ричард и искаме той да се оправи и да се върне при нас в предишния си образ.

Ничи усещаше, че зад думите на всеки от тях се крие нещо неизречено. Запита се защо изпратиха Рика да им прави чай? Защо не желаеха личната охрана на Господаря Рал да присъства на разговора.

— Казах ви — не съм лечителка.

— Ти вече си сторила много добро дело, като си спасила Ричард след раняването — каза Зед. — Дори аз не бих извършил подобен подвиг. Никой от присъстващите в тази стая — с изключение на теб, Ничи — не би бил способен да го направи. Може и да си мислиш, че не си лечителка, но си успяла да извършиш нещо, което за нас би било непосилно.

— Справих се, защото приложих Субстрактивна магия. Всички мълчаха. Само я гледаха вторачено.

— Чакайте малко — добави Ничи, като за пореден път ги огледа един по един, — да не би да намеквате, че трябва да го направя отново?

— Точно това намекваме — отговори Зед от името на тримата.

Ан махна с ръка към двамата магьосници.

— Ако някой от нас можеше да си служи със Субстрактивна магия, бихме го направили и сами. Но не можем. Трябва да го направиш ти.

— Какво по-точно искате от мен? — скръсти ръце Ничи. — Не разбирам какво очаквате да направя.

— Ничи, чуй ме — сложи ръка на рамото и Ан, — ние не знаем коя е причината за болестта на Ричард. Невъзможно е да го излекуваме от заболяване, при положение, че не ни е известно какво е то. Дори да бяхме сигурни, че стрелата е била обвита със заклинание за любов, дори да унищожим човека, направил магията, и стрелата, с която е улучен Ричард, никой от трима ни не е способен да развали подобно заклинание. Така или иначе, не сме сигурни дали става въпрос за заклинание за любов или за друг вид магия, за делириум, причинен от раната или за нещо друго. Не ни е известна причината. Може би никога не ще я узнаем. — Ан продължи със сериозен тон, вече, без да се опитва да тушира своята прямота и откритост. — Важното обаче е да елиминираме фикс идеята, независимо от какво е породена — от магия, блян или след внезапен пристъп на лудост. Споменът за онази жена, наречена Калан, е заблуда, която размътва мислите му и следователно трябва да се изтласка от съзнанието му.

Ничи остана изумена от чутото. Тя отмести поглед от Прелата към Зед.

— И ти искаш от мен да приложа Субстрактивна магия върху разума на собствения ти внук? Искаш да изтрия част от съзнанието му, от неговата същност?

— Не, в никакъв случай. Никога не бих си го помислил — Зед облиза тънките си устни. Гласът му звучеше безнадеждно и отчаяно. — Просто искам да го излекуваш. Искам да си върна Ричард такъв, какъвто го познавам. Искам да видя отново истинския Ричард, а не онзи, чийто ум е завладян от налудничави и съсипващи идеи.

Ничи поклати глава.

— Не мога да постъпя така с мъжа, когото… — затвори уста, преди да довърши изречението.

— Желанието ми е да си върна Ричард — отрони Зед смирено. — Ричард, когото всички обичаме.

Ничи се отдръпна крачка назад, като продължаваше да клати глава. Не знаеше какво да отвърне на отчаянието в думите му. Трябваше да има друг начин да се влее здрав разум в главата на Ричард.

— Покажи и! — Гласът на Натан внезапно прозвуча с властните нотки на могъщия Пророк, какъвто всъщност беше — глас на типичен Рал.

Ан кимна покорно и извади нещо от джоба си. Подаде го на Ничи.

— Прочети това.

Докато Ан го пъхаше в ръката и, Ничи забеляза, че е малка книжка. Стрелна с очи първо Натан, после Ан и накрая Зед.

— Хайде — подкани я Пророкът. — Прочети писмото, което Ан получи от Вирна.

Подобен вид дневници на пътуването се срещаха изключително рядко. Всъщност Ничи смяташе, че са унищожени с разрушаването на Двореца на пророците. Знаеше, че написаното в една такава книжка се появява мигновено в другата от същия чифт. Старите съобщения се изтриваха с помощта на писалката, с която се пишеше и която се прибираше в гръбчето на книжката. По този начин дневниците никога не свършваха и не излизаха от употреба. Ничи отгърна безценната магическа книжка, създадена още в древни времена, и намери страницата, върху която имаше написан текст.

Почеркът беше четлив и прилежен.

Ан, със свито сърце ти съобщавам, че нещата в армията не вървят никак на добре. Къде е Ричард? Откри ли го вече? Извинявай, че продължавам да ти досаждам, въпреки че знам, че бързаш колкото можеш, но проблемите в армията растат с всеки изминал ден. Вече се появиха дезертьори: Вярно, засега не са много, но вече сме в Д’Хара и се носят слухове, че Господарят Рал няма да поведе армията в битката, за която всички са убедени, че ще бъде самоубийствена. Фактът, че Ричард все още го няма, потвърждава страховете им. Ден след ден момчетата се чувстват все no-изоставени от своя Господар Рал. Вече никой не вярва, че имаме шанс срещу врага, ако Ричард не застане начело на редиците и не ни поведе в боя. С генерал Мейферт едва успяваме да успокоим духовете и всеки следващ ден се чудим с какво обяснение да излезем пред хората. Дори да има основателна причина за забавянето на Ричард, за никого не е лесно да се изправи срещу смъртта, при положение, че не знае нищичко за първия владетел, в когото всички повярваха с цялата си душа и сърце.

Моля те, Ан, веднага щом откриеш Ричард, предай му, че всичките тези мъже, които вече толкова време защитават каузата ни със зъби и нокти и които са изстрадали толкова много, имат нужда от него. Моля те, разбери кога можем да го очакваме. Помоли го да побърза.

В нетърпеливо очакване на твоя отговор,

Твоя в Светлината,

Вирна

Ничи отпусна книжката в ръцете си. В очите и засмъдяха сълзи.

— Какво да кажа на Вирна? — попита Ан, след като Ничи и върна дневника. — Какво да каже тя на войниците? — В гласа и се усетиха по-кротки, дори добронамерени нотки.

— Искате от мен да залича съзнанието му? — примигна Ничи, за да проясни погледа си, замъглен от сълзите. — Искате да го предам?

— Не, изобщо не става въпрос за подобно нещо — прекъсна я Зед и я стисна за рамото със силните си пръсти. — Просто искаме да му помогнеш… да го излекуваш.

— В сегашното състояние на Ричард ни е страх дори да се приближим до него — продължи Ан. — Притесняваме се да не заподозре нещо. Боя се, че донякъде отговорността лежи върху моите плещи, тъй като реагирах доста остро на идеите му. Нека Създателят ми прости, но цял живот съм се разпореждала с живота на хората и съм свикнала да ми се подчиняват. Старите навици трудно се забравят. А ето, че сега той е убеден, че съм готова на всичко, за да го накарам да изпълни пророчеството. Той става все по-подозрителен към нас…, но не и към теб.

— На теб ще има доверие — продължи да я увещава Зед. — Можеш да го подчиниш, без той изобщо да се усъмни в твоята добронамереност.

— Да го подчиня…?

— Ще бъде твой, преди изобщо да е разбрал какво става — продължи магьосникът. — Няма да усети нищо. А когато се събуди, споменът за Калан Амнел ще е напълно заличен и той пак ще си бъде предишният Ричард.

Ничи прехапа устната си, стегна се, за да успее да проговори.

Кафявите очи на Зед блестяха от сълзи.

— Обичам внука си болезнено. Готов съм на всичко за него. Сам бих го направил, но няма да се справя толкова добре колкото теб. Искам да се оправи. Всички ние го искаме. — За пореден път я стисна за рамото. — Ако го обичаш, Ничи, моля те, направи го. Моля те, направи онова, на което си способна само ти. Излекувай го пак.