Тери Гудкайнд
Лавинен огън (3)

Трета глава

РИЧАРД КОЛЕНИЧИ край завивките си и започна да тика в раницата си дрехи. Ситният студен дъжд, който ръмеше отвън, явно нямаше никакво намерение да спира скоро, така че той остави дъждобрана си отгоре.

— Какво възнамеряваш да правиш? — попита Ничи.

Той мярна калъп сапун наблизо и го взе.

— Ти как мислиш?

Вече беше загубил предостатъчно време. Няколко дни. Вече нямаше нито секунда за губене. Пъхна в раницата си и сапуна, заедно с пакетчета сушени билки и треви, кесия сушени кайсии, после трескаво сгъна завивката си. Кара прецени, че няма смисъл да задава въпроси и да се опитва да го разубеждава, затова кротко се зае да опакова собствения си багаж.

— Нямах това предвид и много добре го знаеш. — Ничи коленичи край него и го стисна за ръката, за да го накара да я погледне. — Не можеш да си тръгнеш, Ричард. Нужна ти е почивка. Казах ти вече — изгуби много кръв. Все още не си достатъчно силен, за да хукнеш да гониш призраци.

Той преглътна острия отговор, който му беше на езика, и се съсредоточи да завързва стегнато завивката си за раницата.

— Чувствам се отлично — рече след малко, което беше преувеличено, но така или иначе, се чувстваше горе-долу добре.

Ничи бе прекарала няколко дълги дни в изнурителни усилия да спаси живота му. Освен, че се тревожеше за него, беше и изтощена, поради което вероятно не разсъждаваше съвсем ясно. Може би съвкупността от всичките тези фактори създаваше у нея впечатление, че той действа безотговорно.

Но каквито и да бяха причините, все пак би трябвало да му има повече доверие.

Тя настоятелно го стисна за ризата, докато той затягаше и втората връзка.

— Изобщо не осъзнаваш колко слаб си всъщност, Ричард. Излагаш живота си на опасност. Ако искаш организмът ти да се възстанови, трябва да му осигуриш почивка. Изтеклото време не е достатъчно, за да се възвърнат силите ти.

— А колко време има Калан? — Той сграбчи Ничи над лакътя и ядно я придърпа към себе си. — Тя е някъде там и е в беда. Ти не го осъзнаваш, Кара не го осъзнава, но аз го знам. Да не мислиш, че мога да се въргалям в леглото, докато жената, която обичам повече от всичко на света, е в опасност? Ако ти беше в опасност, Ничи, би ли искала да се откажа толкова лесно от теб? Нямаше ли да ти се иска поне да опитам? Нямам представа какво се е объркало, но явно нещо не е наред. Ако съм прав — а е точно така, убеден съм, — изобщо не искам и да мисля за пораженията и да си представям последствията от случилото се.

— Какво имаш предвид?

— Ако ти си права, тогава излиза, че си въобразявам разни неща, родени в сънищата ми. Обаче, ако аз съм правият — и при положение, че двете с Кара не може да страдате от едно и също душевно разстройство, — тогава всичко, което се случва, е причинено от сила, която едва ли е добронамерена. Не мога да си позволя да се мотая и да рискувам всичко, докато се опитвам да те убедя в сериозността на ситуацията. И бездруго вече изгубихме достатъчно време. Залогът е твърде голям.

Думите му буквално стъписаха Ничи и тя не успя да му отговори. Ричард я пусна и се обърна, за да закопчае капака на раницата си. Точно в момента нямаше време да се мъчи да разгадае какво се е случило с Ничи и Кара.

Накрая Ничи все пак проговори.

— Ричард, нима не виждаш какво правиш? Започваш да си измисляш налудничави идеи, само и само да оправдаеш онова, в което си решил да вярваш. Сам го каза — изключено е двете с Кара да страдаме от едно и също душевно разстройство. Остани тук и си почини. Можем да се опитаме да открием корените на този твой сън, които са проникнали толкова надълбоко в съзнанието ти, и да се надяваме да оправим нещата. Може би съм объркала нещо, докато те лекувах. Ако е така, съжалявам. Моля те, Ричард, остани поне още малко.

Тя се беше съсредоточила само върху онова, в което според нея се състоеше проблемът. Зед, дядото на Ричард, човекът, който помогна в неговото отглеждане, често му бе повтарял: „Мисли за решението, не за проблема.“ А решението, върху което той трябваше да се съсредоточи в този момент, бе как да открие Калан, преди да е станало твърде късно. Де да можеше Зед да му помогне да разбере къде е тя!

— Все още не си вън от опасност — продължи Ничи и избегна на косъм няколко процедили се през покрива капки дъждовна вода. — Силното напрежение може да ти се отрази фатално.

— Разбрах, наистина. — Ричард повдигна ножа на колана си, после го пусна обратно в калъфа. — Нямам намерение да пренебрегвам съвета ти. Ще гледам да се натоварвам възможно най-разумно.

— Чуй ме, Ричард. — Тя разтри с пръсти слепоочието си, сякаш я болеше главата. — Има и още нещо. — Замълча, ръката и се плъзна назад по косата. Търсеше точните думи. — Ти не си непобедим. Дори мечът ти не може да ти осигури стопроцентова защита. Твоите предци, всеки Господар Рал преди тебе, колкото и добре да са владеели дарбата, винаги са разчитали на цяла гвардия от охранители. Вярно, ти си роден с дарбата, но дори да беше вещ в нейното използване, тази сила не ти гарантира безопасност — особено пък сега. Тази стрела само ни напомни колко уязвим си всъщност. Колкото и важна особа да си, Ричард, ти си оставаш просто човек. Всички ние се нуждаем от теб. При това отчаяно.

Ричард не издържа на мъката, скрита в сините очи на Ничи. Много добре знаеше колко е уязвим. Животът бе неговата най-голяма ценност; той не го приемаше за някаква даденост. Почти никога не бе възразявал на факта, че Кара се движеше като сянка след него. Тя, заедно с останалите Морещици и охраната, която бе наследил, неведнъж бяха доказвали себе си. Но това не означаваше, че е безпомощен или че би допуснал предпазливостта да му попречи да направи, каквото е необходимо.

При все това обаче той разбираше какво още се опитва да му каже Ничи. По време на престоя си в Двореца на пророците разбра, че според Сестрите на светлината той е част от древно пророчество. Сестрите го смятаха за основна фигура, около която се въртят много събития.

Те твърдяха, че за да има шанс светлината да надделее над тъмните сили на злото, Ричард трябва да застане начело в борбата. Според пророчеството Ричард бе единственият шанс на света на живите. Аналина, Прелатът на Сестрите на светлината, бе посветила огромна част от живота си на опити да манипулира събитията така, че да се гарантира оцеляването на Ричард, за да може, когато настъпи моментът, той да заеме своето място в борбата. Ричард съсредоточаваше в себе си всички надежди на Ан. И не само на нея, защото мнозина споделяха убедеността на Прелата. Ричард осъзнаваше, че с действията си успя да запали хиляди обикновени хора да пожелаят свободата си.

Докато живееше в Двореца на пророците, той неведнъж бе слизал в подземията и бе разгръщал някои от най-ценните и добре охранявани пророчески книги. Нямаше как да не признае, че част от тях наистина бяха доста опасни и обезпокоителни. Но пък, от друга страна, от опит знаеше, че пророчествата обикновено казват онова, което хората очакват да чуят.

Вече лично се убеди в това какво означава да си част от пророчество. Двамата с Калан се оказаха въвлечени в не едно и две пророчества. Най-горчивият му опит го отвеждаше към пророчествата на вещицата Шота. С течение на времето той си изгради мнението, че това са текстове без особена стойност, които само създават проблеми на хората.

Усмихна се насила.

— Ничи, говориш като Сестра на светлината. — На нея май не и беше забавно. — Кара ще дойде с мен — продължи той опитите си да я поуспокои.

Едва след като го каза, се сети, че присъствието на Кара до него не бе попречило на онази стрела да го улучи. И като се замисли в тази посока, се запита къде ли всъщност е била Кара по време на битката? Нямаше спомен да я е видял край себе си. Кара не се плашеше от битки — цяло стадо коне не биха и попречили да защити своя Господар Рал. Със сигурност е била някъде наоколо, но той не помнеше да я е мярнал.

Грабна широкия си кожен боен колан и го пристегна на кръста си. Този колан, както и още някои аксесоари от облеклото си, които някога бяха принадлежали на велик магьосник, си бе набавил от Магьосническата кула. Сега тя се охраняваше от Зед, който се бе заел с нелеката задача да пази Кулата от ордите на император Джаганг от Стария свят. Ничи въздъхна нервно и наложи на лицето си онази маска на сериозност и непреклонност, която Ричард прекрасно познаваше. Този път обаче той си даваше сметка, че реакцията и се дължи на дълбоката и загриженост за неговото здраве и живот.

— Не можем да си позволим подобно отклонение, Ричард. Има толкова важни неща, за които трябва да поговорим. Нали точно затова бях тръгнала към теб. Не получи ли писмото, което ти изпратих?

Ричард се сепна. Писмо… писмо…

— Да! — сети се накрая. — Получих го. И ти изпратих отговор по един войник, когото Калан бе докоснала със силата си.

Ричард улови бързия поглед на Кара към Ничи.

— Не съм получавала никакъв отговор от теб.

Леко озадачен, Ричард вдигна ръка в посока на Новия свят.

— Първата задача на въпросния войник беше да се качи на север и да убие император Джаганг. Беше докоснат от изповедническа сила. По-скоро би умрял, отколкото да не изпълни поставената му от Майката Изповедник задача. Щом не те е открил, явно първо е тръгнал по дирите на Джаганг. Възможно е и да му се е случило нещо още по пътя. В Стария свят дебнат какви ли не опасности.

Изражението на Ничи бе красноречиво — беше и дал поредното доказателство, че е напълно откачил.

— Наистина ли мислиш, пък било то и в най-смелите ти фантазии, че е толкова лесно да унищожиш пътешественика по сънищата?

— Не, разбира се, че не. — Той намести канчето си за готвене в раницата, за да не я издува толкова. — Предполагахме, че войникът ще бъде убит, преди да успее да изпълни мисията си. Но, честно казано, се надявахме да има и някакъв шанс за успех. Макар че всъщност по-важното беше да нарушим съня на Джаганг, като му подхвърлим, че сред хората му са се появили убийци.

По прекалено спокойното лице на Ничи той разбра мнението и по въпроса. Тя очевидно продължаваше да смята, че всичко това е свързано с фантазиите му за онази жена от съня му.

Тогава Ричард си спомни и другите събития.

— Ако не ме лъже паметта, Ничи, малко след като Сабар ми донесе писмото ти, ни нападнаха. Той загина в битката.

Потаен поглед към Кара потвърди думите му.

— Добри духове — отрони Ничи, съкрушена да чуе лошата вест за младия Сабар. Ричард споделяше скръбта и.

Спомни си трескавото предупреждение от писмото на Ничи, че Джаганг е започнал да създава оръжия от хора, родени с дарбата, както е било правено преди три хиляди години, още преди Голямата война. Това бе потресаващо развитие на нещата, до каквото никой не вярваше, че може отново да се стигне. Но Джаганг явно бе намерил начин да го направи, използвайки Сестрите на мрака, които държеше в свой плен.

По време на нападението срещу бивака им писмото на Ничи бе хвърлено в огъня. Ричард така и не успя да го прочете до края, преди да бъде унищожено. Все пак прочете достатъчно, за да разбере мащабите на надвисналата опасност.

Когато се отправи към масата, където лежеше мечът му, Ничи му препречи пътя.

— Знам, че ти е трудно, Ричард, но наистина трябва да загърбиш тази работа със съня си. Нямаме време за това. Трябва да поговорим. Ако си получил писмото ми, значи поне си разбрал, че не можеш…

— Трябва да го направя, Ничи — прекъсна я той. — Постави ръка на рамото и и заговори възможно най-кротко, като се има предвид, че нямаше и секунда време за губене. По тона му обаче ясно личеше, че не смята да дискутира повече този въпрос. — Ако дойдеш с нас, можем да поговорим и по-късно, когато времето няма да е от толкова съществена важност за онова, което трябва да свърша. Точно в момента обаче наистина нямам нито секундичка — не само аз, но и Калан. Ричард я отмести внимателно от пътя си и продължи към масата.

Щом вдигна меча си, в главата му изникна въпрос — защо, когато чу вълчия вой и се събуди, си помисли, че мечът му е на земята до него. Може би си е спомнил част от някакъв сън. Тъй като нямаше търпение да върви, загърби тази мисъл.

Провря главата си през древния боен ремък за оръжия и с отработено движение закачи ножницата на левия си хълбок, като педантично се увери, че е добре захванат. С два пръста повдигна меча за ефеса, за да е сигурен, че се движи свободно в калъфа си, а и за да чуе познатия звън на острието. Не помнеше в подробности какво се бе случило по време на битката, както не помнеше и да се е отделял от меча си.

Лъскавата стомана проблясваше под слой засъхнала кръв.

В главата му нахлуха откъслечни спомени за битката. Бе се разразила светкавично и неочаквано, ала след като той, обзет от гняв, извади меча си, вече нямаше никакво значение, че не е бил подготвен. Все пак беше от значение фактът, че врагът имаше многократно числено превъзходство. Ричард прекрасно разбираше, че Ничи с право му напомни, че не е непобедим.

Скоро след като в живота на Ричард се появи Калан, Зед, в качеството му на Пръв магьосник, провъзгласи внука си за Търсач и му даде меча. Ричард намрази оръжието, защото остана с погрешна представа за онова, което той символизираше. Зед му обясни, че Мечът на истината — така се казваше оръжието — е само инструмент и че са важни единствено намеренията на човека, който си служи с него. Това обяснение важеше за Меча на истината повече, отколкото за което и да било друго оръжие.

Сега мечът бе свързан с Ричард, откликваше на неговите пориви и действаше според волята му. В началото намерението и желанието на Ричард бе да защитава хората, които обича. Той осъзна, че за тази цел е нужно да спомогне за създаването на един свят, в който всички да живеят мирно и спокойно.

Именно благодарение на това свое прозрение той осъзна важността, която имаше мечът за него.

Стоманата изсъска и той пусна оръжието обратно в калъфа.

Сега трябваше да намери Калан. Ако мечът можеше да му помогне да осъществи това си намерение, той не би се поколебал да го използва.

Вдигна раницата си и я завъртя, за да я метне на гръб, като в същото време огледа щателно почти празната стая, за да се убеди, че не си е забравил нещо. На пода до огнището видя сушено месо и сухари. До тях имаше и други хранителни продукти, както и грубоватите дървени паници — неговата и на Кара. В едната имаше остатъци от бульон, в другата — малко каша.

— Кара, прибери всичко за ядене, което може да се носи — заръча и той, докато взимаше три мяха за вода и ги закачаше на ремъка си — Не забравяй паниците.

Морещицата кимна. Разбрала, че господарят и няма намерение да се разделя с нея, тя пристъпи методично към събирането на багажа си.

Ничи го дръпна за ръкава.

— Наистина трябва да поговорим, Ричард, повярвай ми, важно е.

— Тогава направи, каквото ти казах. Събери си нещата и ела с нас. — Грабна лъка си и колчана със стрелите. — Стига да не ме бавиш, можеш да говориш колкото си щеш.

Най-сетне Ничи се предаде, кимна и се завтече към задната стаичка да си вземе багажа. Ричард не само нямаше нищо против нейната компания, но и беше убеден, че тя може да му помогне. Дарбата и можеше да е от полза при спасяването на Калан. Всъщност той реши да търси Ничи именно поради тази причина, когато се събуди след нападението и установи, че Калан я няма.

Покри се с наметалото си, сложи си качулката и застана пред вратата. Кара вдигна глава от огнището, където трескаво продължаваше да събира нещата си, и с едно кимване му показа, че го следва. В задната стаичка Ничи също бързаше, за да не изостане много.

Обладан от трескавата необходимост да намери Калан, Ричард започваше да си въобразява какво ли не. Представяше си я ранена, страдаща. Мисълта, че любимата му е сама неизвестно къде и че е в беда, учестяваше пулса му и изпълваше сърцето му с ужас.

Пряко волята му в главата му нахлу споменът за времето, когато група мъже я бяха пребили почти до смърт. Тогава Ричард заряза всичко и отведе Калан далеч в планината, за да не ги виждат човешки очи и да може тя да се възстанови на спокойствие и в безопасност. Онова лято, когато тя започна да възвръща силите си, преди Ничи да се появи, за да плени и отведе Ричард, беше най-прекрасното в живота му. Нима е възможно Кара да е забравила всичко това? Струваше му се необяснимо.

По навик повдигна меча си, за да се увери, че се движи спокойно в ножницата, после отвори нескопосаната дървена врата.

Посрещна го влажно и сиво утро. От стрехите се стичаха водни струйки, които се разбиваха в ботушите му. В лицето го блъсна хладен ситен дъждец. Поне вече не валеше като из ведро. Облаците бяха надвиснали ниско над земята и скриваха от погледа върховете на буковете, които се извисяваха в дъното на поляната, където над тревата се стелеха призрачни пелени от мъгла.

Ричард се ядоса и разстрои от факта, че времето се развали точно сега. Ако не бе валяло, шансовете му биха били далеч по-големи. Е, не че нещо можеше да му попречи. Белези винаги остават.

Все ще намери следи.

Дъждът щеше да позатрудни разгадаването им, но едва ли щеше да унищожи всичко. Ричард от малък се бе научил да проследява животни и хора в гората. Не му беше проблем да улови следите им дори в дъждовно време. Вярно, щеше да е по-трудно и бавно, щеше да се изисква пълна концентрация, но със сигурност нямаше да е невъзможно.

Тогава му хрумна нещо.

Като попадне на следите на Калан, ще разполага с неопровержимо доказателство за нейното съществуване. Ничи и Кара няма да имат друг избор, освен да му повярват.

Всяко живо същество оставя уникални следи. Той познаваше следите на Калан. Помнеше и пътя, по който бяха минали. Освен неговите следи и следите на Кара на пътеката щяха да се видят и следите на Калан. Обзе го надежда, ако не облекчение. Само да открие ясен отпечатък от обувките на Калан, и Ничи и Кара ще изгубят желание да спорят. Ще разберат, че не е сънувал и че наистина се е появил реален и сериозен проблем.

Тогава той ще проследи стъпките на Калан, тръгващи от бивака, и ще я открие. Дъждът ще усложни търсенето, но няма да му попречи, а може би Ничи ще успее да му помогне със своите способности.

Оказа се, че пред къщата е пълно с хора, които го видяха да стои на прага и се спуснаха от всички страни да го посрещнат. Не бяха войници, поне не в буквалния смисъл на думата. Бяха каруцари, мелничари, дърводелци, каменоделци, фермери и търговци, които цял живот се бяха бъхтили под гнета на Ордена и отчаяно се бяха опитвали да оцеляват и да осигуряват прехрана за семействата си.

За повечето от тези трудови хора животът в Стария свят означаваше живот в постоянен страх. Всеки, осмелил се да обели и дума против Ордена, мигновено биваше арестуван, обвиняван в подмолна дейност и екзекутиран. Непрекъснато биваха задържани и унищожавани хора — независимо дали оправдано или не. Това „бързо“ правораздаване държеше всички в постоянен страх и не им позволяваше да лентяйстват.

Целенасоченото и масирано промиване на мозъци, особено сред по-младите, осигуряваше един сериозен контингент от хора, които вярваха фанатично в каузата на Ордена. Още от самото си раждане децата биваха възпитавани, че да мислиш за себе си е порочно и грешно и че дълбоката вяра в безрезервната саможертва в името на великото добро е единственият път за постигане на благодатен живот след смъртта, озарен от светлината на Създателя; и че това е единственият начин човек да избегне вечните мъки в тъмните недра на подземния свят, в лапите на Пазителя. Всеки друг начин на мислене биваше заклеймяван като порочен.

Хората, които вярваха искрено във всичко това, не желаеха нещата да се променят. Обещанията, че богатствата ще бъдат споделени с обикновените хора, изпълваха слепите поддръжници на Ордена с постоянно очакване на техния пай от плячката, която, смятаха те, им се полага по право от заработеното от другите — злосторници и грешници, заслужаващи своята съдба.

От редиците на праведните извираше постоянен поток от младежи доброволци, които се вливаха в редиците на армията и с нетърпение очакваха поредната битка, за да смажат неверниците, да накажат злодеите, да конфискуват спечелените с нечестиви средства блага. Присвояването на плячката, безконтролността над жестокостта и бруталността и широкото разпространение на насилието, упражнявано над неверниците, раждаше една особено злонравна и ревностна маса от поддръжници. Роеше се армия от диваци.

Такива бяха войниците от Императорския орден, които нахлуваха в Новия свят и върлуваха едва ли не необезпокоявани из родината на Ричард и Калан.

Светът се намираше на прага на зловеща и мрачна епоха.

Именно това бе заплахата, с която Ан смяташе, че е призван да се бори Ричард. Тя, както и мнозина други, вярваше в пророчеството, според което Ричард трябваше да застане начело в борбата, за да имат хората шанс да оцелеят, за да се появи надежда за победа.

Насъбралите се пред къщата хора бяха прозрели истината, скрита зад празните приказки и голите обещания на Ордена, бяха осъзнали, че същността на неговото управление е тиранията. И бяха решили да си върнат изгубения живот. Така се бяха превърнали в стожери на борбата за свобода.

В притихналата утрин отекна мощен взрив от удивени викове и радостни възгласи. Хората се събраха пред къщата, всички заговориха един през друг, интересуваха се дали Ричард е добре, как се чувства. Той остана поразен от искрената им загриженост. Колкото и да бързаше, отдели време да им се усмихне, да се здрависа с неколцина познати от Алтур’Ранг. Те явно отдавна очакваха тази трепетна среща.

Освен че бе работил редом с мнозина от тях и че се знаеше с доста от останалите, Ричард беше наясно, че за тях той е и символична фигура: Господарят Рал от Новия свят, Господарят Рал от страната, в която хората живеят свободни. Той им бе показал, че всичко това е възможно и за тях, бе очертал пред погледа им реални възможности.

Самият той възприемаше себе си като онзи някогашен Ричард, горския водач — нищо че сега носеше титлата Търсач, нищо че стоеше начело на Д’Хара. Въпреки многото перипетии, които бе преодолял, откакто напусна родината си, той си остана същият човек, вярваше в същите ценности. Само дето преди му се налагаше да влиза в схватки с гуляйджии и побойници, а сега имаше насреща си цели армии. Мащабите бяха различни, но принципите си оставаха същите.

Точно сега обаче единствената му мисъл бе да открие Калан. Без нея светът и животът му се струваха маловажни.

Недалеч забеляза мускулест мъж, на чието лице вместо усмивка блестеше свиреп поглед, от който дори челото му се беше сбърчило. Стоеше със скръстени на гърдите ръце и гледаше как тълпата поздравява Ричард.

Ричард си проправи път към намръщения ковач, като междувременно се здрависваше с този и онзи.

— Виктор!

На мястото на сърдитото изражение грейна обезоръжаваща усмивка. Двамата мъже се прегърнаха.

— Ничи и Кара ме пуснаха да те видя точно два пъти. Ако и тази сутрин ми бяха отказали, възнамерявах да ги удуша с метални пръти, увити около врата.

— Ти ли беше тогава, първата сутрин? Мина покрай мен на излизане и ме стисна за рамото?

Виктор кимна и се ухили.

— Аз бях. Помогнах да те внесат вътре. — Отпусна тежката си длан на рамото на Ричард и го раздруса, но не много силно. — Малко си блед, ама иначе май са те позакрепили.

— Добре съм. Благодаря ти за всичко. Искам да те питам нещо, Виктор. Виждал ли си Калан?

Челото му се набразди от дълбоки бръчки.

— Калан ли?

— Жена ми.

Виктор го изгледа, без да трепне. Беше подстриган толкова късо, че изглеждаше почти като бръснат. Дъждът барабанеше по голото му теме. Една вежда се повдигна.

— Искаш да кажеш, че след като замина, си се оженил?

Ричард тревожно плъзна поглед към останалите мъже наоколо.

— Някой от вас да е виждал Калан?

Посрещнаха го неразбиращи физиономии. Неколцина се спогледаха озадачени. Над сивата утрин надвисна тишина.

Хората нямаха представа какво ги пита той. Мнозина от тях познаваха Калан и би трябвало да я помнят. Но сега клатеха глави и повдигаха рамене.

Настроението на Ричард помръкна. Проблемът май беше по-сериозен, отколкото си бе мислил. Надяваше се да е нещо, свързано само с паметта на Ничи и Кара.

Пак се обърна към ковача.

— Имам проблем, Виктор, но сега не мога да ти обясня. Всъщност не знам и как изобщо бих могъл да го направя. Нужна ми е помощ.

— Какво да направя?

— Заведи ме до мястото на битката.

Виктор кимна.

— Лесна работа.

Мъжът се обърна и пое към потъналата в мрак гора.