Тери Гудкайнд
Лавинен огън (44)

Четирийсет и четвърта глава

ДЖИЛИАН СЕ ОБЪРНА и отправи поглед към небето. Гарванът изграчи. Широко разперените криле на едрата птица се олюляха, поети от невидимо течение високо в лазурносиньото небе. Докато Джилиан го наблюдаваше, гарванът се обади още веднъж — дрезгав, стържещ звук, който наруши мъртвешката тишина и се понесе над опърлени от слънцето хълмове и поля.

Джилиан грабна умрялото гущерче, проснато на ронливата стена до нея, и продължи да драпа по прашната алея. Гарванът се рееше величествено над главата и, сякаш наблюдаваше внимателно как тя се изкачва тичешком по хълма. Джилиан знаеше, че птицата я е забелязала доста по-рано.

Стиснала гущерчето за опашката, Джилиан се повдигна на пръсти, колкото можа, вдигна ръката си към синьото небе и залюля плячката си. Мастилено черната птица, забелязала гущерчето като че се сепна и спря насред безбрежното небе. Реакцията му предизвика усмивка на устните на Джилиан. Гарванът се стрелна почти отвесно надолу, присвил криле, за да набере повече скорост.

Джилиан подскочи и седна на полуразрушения каменен зид край разбитите павета, които някога бяха застилали шосето. Сега път почти нямаше, повечето участъци бяха погребани под пластове мръсотия. Сред насипите от брулена от ветрове и напоявана от дъждове пръст бяха избуяли диворасли треви и мършави дръвчета. Знаеше от дядо си, че мястото е много специално и древно.

На Джилиан и бе трудно да си представи колко точно древно. Като по-малка, когато попита дядо си дали е по-старо от самия него, той се засмя и отвърна, че макар да признава, че самият той не е млад, възрастта му изобщо не може да се сравнява с годините, през които е съществувало това място и че земята не може да избуи над човешките достижения в рамките на един човешки живот. Допълни още, че този бавен процес изисква не само време, ами и пълна липса на грижи, запуснатост.

Дядо и разказа как този пуст, древен град някога е бил населен от техните предци. Джилиан обожаваше разказите му за тайнствените хора, обитавали някога това място и построили невероятния град на носа отвъд каменните кули.

Дядо и беше сказател и тъй като тя винаги с огромно удоволствие бе готова да слуша сказанията му за древното познание, той казваше, че ако тя има желание да положи усилия, ще направи и от нея сказател, та един ден да заеме мястото му. Джилиан се ентусиазира от тази перспектива и реши, че ще положи всички усилия да научи всичко, което има да се научава. Тя щеше да бъде човек, уважаван заради задълбоченото познаване на културното наследство и древните традиции. В същото време обаче не и се нравеше идеята, че за да се издигне в йерархията и да заема това място сред сънародниците си, дядо и ще трябва да е мъртъв.

Локи кацна до нея и прибра лъскавите си черни криле, като я изтръгна от мислите и по тези сериозни въпроси — за древните хора и за градовете, които са строили; за войни и за велики дела. Любопитният гарван пристъпи по-наблизо.

Джилиан положи мъртвото гущерче на земята, без да пуска опашката му, и го размърда изкусително.

Локи килна глава, наблюдаваше я. Вместо да приеме плячката, примигна с черните си очи. Намести се близо до Джилиан, като пристъпи предпазливо с десния си крак така, както винаги пристъпваше към мърша. Но вместо да изпляска с криле и да подскочи няколко пъти, за да не би онова, което си мислеше, че е храна, да се окаже заплаха, той дръзко пристъпи напред и заби тежкия си клюн в специалния кожен ръкав на Джилиан.

— Какво ти става, Локи?

Той я дръпна настоятелно. Любопитната птица обикновено подръпваше топченцата в долната част на ръкава или пък кожените ресни, но този път бе захапал самия ръкав.

— Какво? Какво искаш?

Той пусна ръкава и и впи в нея искрящото си око. Гарваните са интелигентни същества, но Джилиан така и не успя да установи докъде точно се простират способностите им. Понякога си мислеше, че Локи е по-умен от доста хора, с които се бе запознавала.

Перата около гърлото на Локи настръхнаха напористо.

Внезапно нададе пронизителен крясък, в който тя долови яд и разочарование от факта, че не може да говори и да и каже нещо, онова, което му се иска да и каже. Гра-а-а. Пак наежи пера и пак изграчи. Гра-а-а. Джилиан го погали по главата, после и по гърба, като го чешеше нежно, ала силно в основата на перата — това му беше любимо, — преди да ги приглади. Вместо да изцъка с доволство и да примигне лениво, както обикновено реагираше на тези нейни действия, той се отдръпна рязко и изграчи още три последователни пъти. Гра-а-а, гра-а-а, гра-а-а.

— Какво ти става днес? — попита тя и закри ушите си с ръка.

Локи продължи да подскача и да приплясва с криле. Гра-а-а. Прекоси старата калдъръмена улица, без да спира да пляска и грачи. Щом стигна от другата страна, се вдигна във въздуха, пак кацна, пак излетя. Гра-а-а.

— Искаш да дойда с теб, така ли? — изправи се Джилиан. Локи изграчи пронизително, сякаш за да потвърди, че тя най-сетне се е досетила какво се иска от нея. Джилиан се засмя. Беше сигурна, че птицата разбира всяка нейна дума и понякога дори прониква в мислите и, без Джилиан изобщо да ги е изрекла. Беше и приятно с гарвана. Понякога, докато му говореше, той притихваше до нея и я слушаше.

Дядо и каза, че Локи не бива да спи в нейната стая, защото щял да и види сънищата. Обикновено Джилиан сънуваше страхотни сънища, така че нямаше нищо против Локи да стане свидетел. Подозираше, че приятелят и наистина знае какво сънува тя, затова когато се будеше нощем, го заварваше кацнал на перваза, блажено заспал.

Но внимаваше много, за да не му изпрати някой кошмар.

— Да не си намерил вкусна умряла антилопа? Или пък заек? Затова ли не си гладен? — Закани му се с пръст. — Локи, да не си откраднал плячката на друг гарван?

Локи беше перманентно гладен. Джилиан обичаше да го нарича „моя лакомник“. Той с удоволствие споделяше вечерята и когато тя му позволи, или пък си отмъкваше по нещичко, ако Джилиан не му даде доброволно. Колкото и да се е натъпкал обаче, и се видя странно, че отказа да вземе гущера и да си го скрие за после. Гарваните криеха всичко, което не успяваха да изядат — като се има предвид, че бяха способни да погълнат огромни количества. Направо не можеше да разбере как така не напълняват.

Тя стана и изтупа прахта от роклята и от възлестите си колене. Локи вече се беше вдигнал във въздуха, кръжеше, грачеше и я подтикваше да побърза.

— Добре де, добре — провлачи тя и разпери ръце за равновесие, докато претича през останките от зида покрай полуразрушената улица.

Щом се изкачи на възвишението, Джилиан вдигна ръка над очите си, за да проследи плавното движение на приятеля си във висинето. Локи беше голям фукльо. Ако въздушните му каскади не успяваха да впечатлят другите гарвани, той с радост ги пробваше пред Джилиан.

— Да, ти си ми умник, Локи — провикна се тя към небето. Локи изграчи още веднъж и размаха енергично криле.

Джилиан го проследи с поглед, ръката заслони очите и от слънчевата светлина, а той отлетя на юг. Тук-там сред опърления от жарките лъчи терен се поклащаха жълтеникави летни треви, полепнали за полите на планината зад гърба и. Отстрани се протягаха мъгливите виолетови пръсти на далечните хребети — колкото по-далечни, толкова по-светли и меки на цвят, проснати насред пустошта, която сякаш нямаше край. Но Джилиан знаеше, че все някъде свършва. Дядо и каза, че на юг се намира висока бариера, а отвъд нея се простират отдавна забранени земи, известни под името Стария свят.

В далечината, сред зелените петна, скътани в полите на планината, Джилиан различаваше мястото, където народът и живееше през лятото. Дървени огради преграждаха ниши в древни каменни зидове, за да образуват импровизирани кошари за кози, прасета и пилци. Добитък пасеше по летните пасища. Тук имаше вода и дървета, чиито листа блещукаха на ярката светлина. Отвъд обикновените тухлени къщички се простираха градини, които устояваха на суровите зимни ветрове и палещото слънце от незапомнени времена.

И тогава, като вдигна очи да погледне Локи отново, Джилиан забеляза далеч на западния хоризонт да се издига облаче прах.

Беше толкова далеч, че изглеждаше миниатюрно. Петънцето прах, което се открояваше на фона на лазурносиньото небе, точно там, където то се срещаше с хоризонта, сякаш бе увиснало във въздуха неподвижно, но тя знаеше, че това е илюзия, създадена от разстоянието. Дори от мястото си толкова далеч тя можеше да прецени, че прашната завеса се простира доста нашироко. Но все още не можеше да определи какво я причинява. Ако не беше Локи, Джилиан едва ли би забелязала облачето толкова рано.

Макар все още да не можеше да разбере каква е причината да се вдига прах, знаеше, че никога досега не бе виждала подобно нещо.

Първата и мисъл беше, че е вихър на приближаваща буря. Но като се вгледа, забеляза, че пушилката се стеле настрани, нашироко, а вихрушките обикновено се вдигаха нагоре към небето. Пък и при буря, колкото и нависоко да се развилнее вихрушката, над земята оставаше да тегне оловносива пелена — там бе мястото, където яростните ветрове подхващаха прахоляка от земята и го вдигаха във въздуха.

Случаят не беше такъв. Това бе прахоляк, вдигнат от нещо приближаващо — от хора, които идват на коне.

Чужденци.

Толкова чужденци, колкото не бе виждала никога в живота си. Многобройна орда, сякаш излязла от сказанията на дядо и.

Коленете и затрепериха. В душицата и пропълзя страх, който заседна в гърлото и, точно там, където се раждаха виковете.

Те са. Чужденците, за чието приближаване дядо и все я предупреждаваше. Ето че идват.

Хората никога не поставяха под съмнение сказанията на дядо и — поне не пред него. Но според нея не се притесняваха особено от думите му. В крайна сметка животът им си течеше мирно и кротко, никой не нарушаваше спокойствието им в тяхната родина.

Джилиан обаче вярваше на дядо си и беше сигурна, че един ден чужденците ще дойдат, но и тя като другите хора се надяваше, че това ще е някога в далечното и неопределено бъдеще, може би, когато тя е вече стара баба, а може би, ако имат късмет, някъде в идните векове.

Само в кошмарите, които сънуваше много рядко, чужденците идваха сега, а не в бъдещето.

Видяла облаците прах, които се издигаха във въздуха, тя знаеше без съмнение, че са те и че идват.

Никога в живота си не бе виждала чужденци. Никой освен народа на Джилиан не кръстосваше тази гола и враждебна земя, позната като Необятната пустош.

Джилиан стоеше, разтреперана от ужас, втренчена в зацапаното петно на хоризонта. Предстоеше и да види многобройни орди чужденци… като онези от разказите на дядо и.

Но беше твърде скоро. Тя още не бе изживяла живота си, не бе имала възможност да живее и да обича, да има деца. Очите и се изпълниха със сълзи, всичко пред погледа и се замъгли. Погледна през рамо към развалините. Дали и те са били сполетени от нещо такова, както се описваше в легендите на дядо и?

Сълзите започнаха да си проправят път през запрашените и бузи. Знаеше, знаеше го без капчица съмнение, че животът и ще се промени и сънищата и вече няма да бъдат спокойни.

Изкатери се най-отгоре на купчината развалини, върху която стоеше, покрай зида, покрай опустошените площади, покрай ямите, от които някога се бяха издигали сгради. Тя хукна сред развалините в периферията на някогашния древен град и зад собствените и крачета се вдигнаха облаци прах. Тичаше по улици, където животът отдавна беше погубен, където отдавна не се виждаха сгради.

Много често се бе опитвала да си представи как ли е изглеждало това място, когато е имало къщи и хора, които да живеят в тях, когато улиците са били пълни с народ, когато в кухните се е готвело, по просторите е висяло пране, а по площадите са се продавали стоки. Всичко това вече го нямаше. Всичко това бе отдавна погребано. Целият град бе мъртъв, с изключение на шепата хора, сред които и Джилиан, обитаващи най-отдалечените стари сгради.

Щом се приближи до тези стари сгради, които народът и използваше, за да живее през лятото, видя как всички са се разбързали, как си крещят един на друг. Забеляза, че си събират вещите, подкарват животните. Явно се канеха да вървят нанякъде, може би обратно в лоното на планините или пък далеч сред пустошта. Беше ставала свидетел на подобна трескавост само два-три пъти досега. Ала тревогата се бе оказвала фалшива. Джилиан знаеше, че този път е истинска.

Само не беше сигурна дали ще имат достатъчно време, за да избягат от приближаващите чужденци и да се скрият. Но народът и беше силен и бърз. Бяха свикнали да се придвижват светкавично из пустошта. Дядо и казваше, че само техният народ е способен да оцелее на такова забравено и затънтено място. Те знаеха планинските проходи и изворчетата с вода, познаваха тайните пътеки през на вид непроходими каньони. Умееха да изчезват в тази враждебна пустош за нула време и да оцеляват.

Поне повечето от тях. Някои, като дядо и, вече не бяха толкова бързи.

Изплашена наново, тя се разбърза още повече, краката и затупуркаха устремено по прашната земя. Щом приближи, забеляза, че мъжете товарят мулетата. Жените събираха готварските си принадлежности, пълнеха мехове с вода, изнасяха от летните си къщи и от складовете дрехи и палатки. Явно бяха разбрали за приближаващата опасност преди известно време, защото бяха доста напреднали в подготовката за заминаване.

— Мамо! — провикна се Джилиан, забелязала как майка и товари багажа им на едно муле. — Мамо!

Жената и се усмихна топло и протегна ръка да я прегърне. Макар вече да попреминаваше възрастта за подобни нежности, Джилиан се сгуши под нежната ръка като пиленце, потърсило топлината на майчиното крило.

— Събирай си нещата, Джилиан. Бързо!

Джилиан знаеше, че в такива моменти няма време за въпроси. Избърса сълзите си и изтича в схлупената стара къщурка, която бяха избрали за свой дом, когато слязоха в полето.

От време на време, при силен вятър и дъжд, се налагаше мъжете да поправят и потягат покривите, но с изключение на това сградите си бяха непокътнати, такива, каквито ги бяха оставили техните прадеди. Хората, които някога, много отдавна, бяха построили и живели в пустия днес град Каска, разположен на хълма.

Дядо и, блед и немощен като призрак, стоеше в сенките край вратата. Не бързаше. В гърдите на Джилиан се прокрадна ужас. Осъзна, че той не може да дойде с тях. Беше стар и слаб. Той и другите възрастни мъже и жени нямаше да успеят да се придвижват достатъчно бързо, за да избягат. По очите му Джилиан разбра, че изобщо няма намерение да опитва.

Потъна в нежната му прегръдка и зарида с глас, той се опита да я успокои.

— Хайде, момичето ми, няма нищо — съсухрената му ръка погали късо подстриганата и косица. — Няма време за това.

Дядо и я стисна за раменцата и я откъсна от себе си, докато тя полагаше неимоверни усилия да овладее хлипането си. Знаеше, че той е много стар, че не бива да плаче така, но просто не можеше да се удържи. Той приклекна, пергаментовото му лице се начупи в усмивка, ръката му отри една сълза от бузката на внучката му.

Джилиан сама обърса останалите сълзи, опита се да се стегне и да се държи като голямо момиче.

— Дядо, Локи ми показа чужденците, които идват насам.

— Знам, аз го изпратих.

— О! — не можа да се сети какво друго да каже. Светът и се прекатурваше надолу с главата и и беше трудно да си събере мислите, но някъде дълбоко в себе си усещаше, че дядо и никога досега не е правил подобно нещо. Тя дори не знаеше, че е възможно. Макар че като познаваше дядо си, не се изненада особено.

— Чуй ме, Джилиан. Тези хора, които идват насам, са същите, за които винаги съм ти повтарял, че ще дойдат. Тези от нас, които могат, ще трябва да се скрият за известно време.

— За колко дълго?

— Колкото е необходимо. Чужденците, които наближават, са нищожна част от ордите, които скоро ще нахлуят тук.

— Искаш да кажеш, че ще има още? — облещи се насреща му тя. — Но те са ужасно много. Вдигат повече прах, отколкото съм виждала през живота си. Как е възможно да има още?

— Това е само разузнавателен отряд — усмихна се той горчиво. — Първите съгледвачески части на огромна и неизброима армия. Те не познават тази необятна и пуста земя. Предполагам, че ще търсят пътища за преминаване, както и ще искат да се уверят, че няма да срещнат съпротива. Опасявам се, че според предсказанията ордите, които ще дойдат след тях, са по-многобройни от всичко, което дори аз бих могъл да си представя. Става въпрос за неизброимо количество хора, хиляди и хиляди войници. Но дори тази шепа съгледвачи, които приближават, са достатъчно жестоки и безмилостни. Всеки от нашите, който може да върви, трябва да напусне незабавно това място и да се скрие. Но ти Джилиан, не можеш да тръгнеш с тях.

— Моля…? — зяпна тя.

— Чуй ме. Дойдоха времената, за които винаги съм те подготвял.

— Но мама и татко няма да позволят…

— Те ще направят това, което им кажа, точно както трябва да постъпят и всички останали. Тук става въпрос за доста по-важни събития, в каквито народът ни никога досега не е бил замесван — поне откакто дедите ни са построили този град. А сега тези неща засягат и нас.

— Да, дядо — кимна тържествено Джилиан. Въпреки че беше скована от ужас, тя усещаше в себе си пробуждащо се чувство на дълг при думите на дядо и. След като той е решил, че може да и има доверие по такива важни въпроси, тя няма да излъже доверието му.

— Какво трябва да направя?

— Ти ще бъдеш жрицата на костите, пазителката на сънищата.

— Аз ли? — зяпна Джилиан.

— Да, ти.

— Но аз съм още много млада. Нямам нужната подготовка.

— За съжаление не разполагаме с повече време, дете. — Надвеси се над нея и продължи поверително: — Ти трябва да го направиш, Джилиан. Вече знаеш доста сказания. Може да си мислиш, че не си подготвена или че не си достатъчно голяма. Да, донякъде може би наистина си права, но в същото време знаеш повече, отколкото си мислиш, че знаеш.

Джилиан не смееше да мигне. Чувстваше се напълно неадекватна и в същото време някак въодушевена и екзалтирана. Народът и разчиташе на нея. Нещо повече — дядо и разчиташе на нея и вярваше, че тя ще се справи.

— Да, дядо.

— Ще те приготвя, за да можеш да пребиваваш сред мъртвите, а после ще трябва да се скриеш там и да чакаш.

Страхът отново пропълзя в душата и. Никога преди не бе стояла сред мъртвите съвсем сама.

— Сигурен ли си, че съм готова за подобно нещо, дядо? — преглътна Джилиан. — Да бъда там, сама, сред мъртвите. Да чакам един от тях?

Светлината, която се процеждаше през полуотворената врата, разкриваше строгото изражение на лицето му.

— Да, готова си. Повече от това не бих могъл да те подготвя. Надявах се да остане време да те науча на още доста неща, но поне успях да те запозная с най-важното.

Хората навън се суетяха трескаво, продължаваха с приготовленията. Щателно избягваха да поглеждат към сенките, към дядо и, след като той отдели Джилиан от останалите и и каза какво и предстои.

— Да ти кажа право, и мене ме хвана неподготвен. Това сказание се предава от поколение на поколение сред нашия народ в продължение на хиляди години, но никъде не се споменава кога ще се осъществи. Изобщо не съм вярвал, че ще стане, докато съм жив. Помня как дядо ми разказваше нещата, които на свой ред разказвах на теб, и той също не вярваше, че ще е жив, когато това се случи, мислеше си, че ще е някога, в някакво неопределено бъдеще, което няма по никакъв начин да е свързано с живота ми. Но това време дойде и трябва да направим всичко по силите си, за да не посрамим своите деди. Трябва да сме готови — ти трябва да си готова, както са ни учили легендите ни.

— Колко дълго ще трябва да чакам?

— Няма как да ти кажа това. Ще трябва да се спотаиш сред духовете. Както и другите сказатели преди нас, двамата с теб сме складирали храна — също като Локи, — за да сме готови за този случай. Ще имаш достатъчно храна, за да ти е пълно стомахчето. Когато си сигурна, че е безопасно да се показваш навън, ще можеш да ходиш за риба или на лов.

— Да, дядо. Но не може ли и ти да се скриеш с мен?

— Ще те отведа горе, ще ти помогна да се подготвиш, ще ти кажа всичко, каквото мога. Но после трябва да се върна, за да се опитам да убедя чужденците, че се намираме насред гола и непроходима пустош, да ги забавя, докато другите успеят да избягат. И за да можеш ти да се скриеш. Не съм бърз като теб, нито пък толкова малък, че да се провирам през процепи и дупки, където онези хора няма да мога да те проследят. Трябва да се върна тук и да изпълня своите задачи.

— Ами ако чужденците те наранят?

Дядо и въздъхна шумно и примирено.

— Може и така да стане. Хора като тях са способни на всякакви жестокости — нали точно затова е важно да постъпим така, както ти казвам. Именно тази тяхна жестокост е причината да бягаме и да не отстъпим пред волята им. Дори да умра, а те уверявам, че ще направя всичко възможно, за да не се случи, ще се опитам да спечеля времето, необходимо на вас, останалите.

— Не се ли страхуваш от смъртта?

— Ужасно се страхувам. Но вече доста съм поживял, а понеже много те обичам, предпочитам ти да имаш шанс също да поживееш дълго.

— Но аз искам да си до мен, докато съм жива, дядо — не успя да преглътне сълзите си тя.

— И аз бих искал, дете. — Той я хвана за ръката. — Ще ми се да те видя как растеш, как се превръщаш в жена и имаш деца. Но не искам да се притесняваш за мен. Нито съм толкова безпомощен, нито съм глупав. Ще се спотайвам в сенките заедно с останалите и няма да представлявам никаква заплаха за онези хора. Ще признаем на чужденците, че младите ни сънародници са се уплашили и са избягали, а ние не можем да го сторим. Вероятно те ще имат no-спешни дела за вършене, отколкото да се занимават с група старчоци. Всичко ще бъде наред. Искам да се съсредоточиш върху предстоящата ти работа, а не да се тревожиш за мен.

— Добре, дядо — отвърна тя, малко поуспокоена за безопасността му.

— Пък и Локи ще бъде с теб — продължи той. — Той ще носи духа ми със себе си, така че ще е почти като да съм с теб физически. — Тя му се усмихна и той додаде: — Хайде, време е. Да се заемаме с приготовленията.

След като дядо и уведоми набързо и доста суховато родителите и че ще отведе Джилиан при духовете на техните деди, за да се погрижи за безопасността на народа им, той им позволи кратко сбогуване.

И майка и, и баща и или разбраха колко е важно да пуснат дъщеря си да изпълни своя дълг, или просто се страхуваха да откажат на дядо и. Така или иначе, те я прегърнаха и и пожелаха кураж, докато се съберат отново.

Без повече приказки дядо и я поведе под втренчените в гърбовете им погледи на всички. Поеха нагоре по древни пътища и през дерета, покрай изоставени предградия и тайнствени сгради, изкачваха се все по-нагоре и по-нагоре. Докато се катереха, слънцето се отправи на запад, за да облее в бакърените си отблясъци огромния облак прах, който приближаваше бавно, но сигурно. Джилиан знаеше, че преди да е паднала нощта, повечето от сънародниците и ще са избягали.

С приближаването на вечерта в проломите взеха да се спотайват мрачни сенки. Каменистата пътека тук-там бе осеяна с кости на животни. Повечето бяха на койоти и вълци. С мъка успя да прогони натрапчивата картина на собствените си кости, разпилени по камънака.

Високо в тъмнеещото синьо на небето се рееше Локи, чийто зорък поглед не се откъсваше от Джилиан, поела след дядо си към планината. Когато стигнаха каменните кули, птицата безшумно се стрелна между острите върхове на колоните, все едно бе някаква игра. Локи ги бе следвал до древния град достатъчно пъти, за да се плъзга с лекота между колоните. За Джилиан сега всичко изглеждаше ново и непознато, макар дядо и да я бе водил сред лабиринта от клисури, дерета и дълбоки ждрела безброй пъти.

Този път тя вървеше като жрица на костите, като носителка на сънищата.

На едно място, където тихо поточе следваше лъкатушещия си път през покритото с чакъл дъно на доста дълбоко ждрело, дядо и я заведе до неголям камък в хладно сиво и я сложи да седне. Отвсякъде ги ограждаха почти отвесните скални масиви на ждрелото. Завалеше ли внезапен дъжд, придойдеше ли реката, човек нямаше къде да се скрие. Мястото беше опасно не само заради заплахата от внезапно придошли води. Тук се преплитаха множество странични ръкави и процепи в скалите, които на места поемаха в неочаквани посоки около гигантски колони, така че човек можеше да тръгне да обикаля в кръг, докато съвсем се обърка и изгуби пътя. Джилиан обаче, наред с мнозина други, познаваше прекрасно пътя през този лабиринт.

Докато седеше смълчана в очакване, дядо и отвори кесийката, която винаги носеше окачена на колана си. Извади сгънато парченце мушама и го разгърна в шепата си. Потопи показалеца си в мазната черна субстанция вътре.

— Стой неподвижно, докато ти нарисувам лицето — каза дядо и и повдигна брадичката и.

Никога преди не беше изрисувал лицето и. Процедурата и беше известна от легендите на дядо и, но никога не и беше минавало през главата, че може тя да е жрицата на костите, че може нейното лице да бъде изрисувано. Докато той си вършеше работата, тя се стремеше да стои напълно неподвижно, имаше чувството, че всичко се случва твърде бързо — преди да е имала време да осмисли нещата. По-рано същия ден най-сериозната и задача се състоеше в това да хване гущерче за Локи. Сега имаше чувството, че на плещите и се е стоварил целият свят.

— Готово, ела да се видиш — рече дядо и. Джилиан се наведе над вирче с неподвижна като огледало повърхност. Ахна. Това, което видя, беше страховито. През очите на лицето, което я погледна, минаваше широка черна лента, като кърпа за игра на сляпа баба, само дето през тази тук се виждаше. От притихналата оловносива повърхност на водата я гледаха бакърено кафеникави очи, спотаени в черните дълбини на маската.

— Сега злите духове няма да могат да те видят — каза и той и се изправи. — Спокойно можеш да отидеш при дедите ни.

Джилиан също се изправи, наистина се чувстваше ужасно странно. Някак променена. Лицето, което видя, бе лице на жрица. Беше чувала за него в легендите на дядо си, но никога не го бе виждала в действителност, камо ли да очаква, че то може да бъде собственото и лице.

Надвеси се и погледна крадешком във вира.

— Ще успее ли да ме скрие?

— Да, ще си в пълна безопасност — обеща дядо и.

Запита се дали поне Локи ще я познае, дали няма да се уплаши от нея. Лицето, което я гледаше от мрачните води, определено изглеждаше плашещо — поне за самата нея.

— Хайде — подкани я дядо и, — ще те заведа горе, а после трябва да се връщам, за да ме открият чужденците при другите от нашите, които останаха.

Когато най-накрая кулите и каменните каньони останаха зад гърба им, най-сетне се озоваха в покрайнините на града, точно пред величествената крепостна стена, отвъд някои от по-малките външни обходни стени.

Намираха се точно пред гробището.

— Ти водиш, Джилиан — посочи с ръка дядо и. — Сега това е твоят дом.

Тя кимна и пое към обления в златиста светлина град, над който бавно се спускаше вечерта. Гледката беше великолепна както винаги, но този път и се стори някак допълнително тайнствена. Сякаш я гледаше през други очи. Връзката и с предците се усещаше особено отчетливо.

Величествените сгради изглеждаха така, сякаш в тях продължаваха да живеят хора, сякаш всеки миг някое лице щеше да се покаже на прозореца и да отмине, погълнато от ежедневните си задължения. Някои от сградите бяха наистина гигантски, с високи колони, които поддържаха издадените напред части на полегатите покриви. Други сгради бяха с дълги редици сводести прозорци, разположени по дължина на всеки етаж. Дядо и я бе водил в някои от тези сгради. Беше удивително да видиш отвътре сграда, дотолкова претъпкана със стаи, че трябва да изкачваш и слизаш по стъпала, за да ги обиколиш всичките. Древните строители трябва да са били истински вълшебници в своята област. Отдалеч, още повече на фона на златистата светлина, гледката изглеждаше наистина приказна.

Но сега щеше да и се наложи да обикаля сама из улиците, придружавана само от духовете на хората, които някога бяха живели тук. Поне маската на жрица на костите, която дядо и нарисува, и вдъхваше известно спокойствие. Тя щеше да изпраща сънища на чужденците. Ако си изпълнеше добре задачата, чужденците щяха да се ужасят толкова, че нямаше да имат търпение да се махнат. И тогава нейният народ щеше да може спокойно да се върне.

Не и се мислеше как предците и бяха сторили същото и се бяха провалили.

— Как мислиш, много ли ще бъдат? — попита, внезапно притеснена от някогашния разгром.

— Много ли? — не я разбра той.

Минаваха покрай зид, който преди много години бе нападнат от пълзящи растения. Те се бяха вкопчили толкова здраво в него, че се бяха превърнали в част от структурата му.

— Имам предвид, дали ще са много за сънищата. Все пак аз съм сама — пък и нямам опит, нито пък съм на години и изобщо… Съвсем сама съм.

Той я потупа между лопатките на гърба с топлата си едра ръка.

— Няма никакво значение колко са. Той ще ти помогне да се сдобиеш с нужната сила. — Дядо и вдигна предупредително пръст. — И не забравяй, Джилиан, предсказанията предупреждават, че трябва да си му напълно отдадена. Той ще бъде твоят господар.

Тя кимна, щом влязоха в просторното гробище. В по-ниските части имаше само най-обикновени камъни вместо плочи. Колкото по-нависоко се изкачваха, колкото по-нататък отиваха покрай редиците гробове, постепенно виждаха по-големи и по-внушителни паметници. Някои представляваха статуи на хора във величествени пози. Върху някои беше издялан огънят на живота, символизиращ светлината на Създателя. Другаде се виждаха древни надписи, посветени на вечната любов. Върху няколко се виждаше само древният символ, който дядо и бе нарекъл Милост. Имаше и паметници с по едно име върху тях.

В дебрите на това царство на мъртвите, близо до най-високата му точка, където обветрените дървета бяха огромни и разкривени, най-сетне спряха пред величествен гроб, белязан с огромна паметна плоча с богата украса. Върху него бе поставена урна от напръскан сив гранит, в която се виждаха маслини, круши и други плодове, с грозде, преливащо от ръбовете. Всички те бяха изваяни от същия каменен блок. Дядо и, който неведнъж я бе водил при този паметник, за да и разказва легендите, и бе казвал, че урната символизира изобилието на живота, създадено от човека благодарение на творческите му усилия и тежкия труд.

Дядо и проследи с очи как тя се приближава до огромния надгробен камък, поставен в почит на отдавна умрял човек и издялан от един каменен блок в далечните времена, когато този древен град е кипял от живот. Питаше се какъв ли е бил този човек. Дали е бил нежен или жесток, млад или стар.

Локи кацна върху каменните гроздове и размърда криле, преди да ги прилепи към тялото си. Джилиан се радваше, че може да разчита на компанията на Локи на това самотно място.

Протегна ръка и плъзна пръсти по буквите, изписващи името на погребания тук човек.

— Мислиш ли, че легендите казват истината, дядо? Искам да кажа, можем ли да им вярваме за всичко?

— Поне така са ме учили.

— В такъв случай той ще се върне при нас от света на мъртвите? Така ли е, наистина ли ще възкръсне за живот?

Тя хвърли поглед през рамо. Дядо и, застанал близо до нея, се пресегна да докосне с благоговение гладкия камък. Кимна тържествено.

— Ще се върне.

— Тогава ще го чакам. Жрицата на костите ще бъде тук, за да го посрещне и да му служи, когато се завърне в живота.

Джилиан стрелна с очи уголемяващия се облак прах на хоризонта, после се обърна към гроба.

— Моля те, побързай. — Под погледа на дядо си внимателно плъзна малката си ръчичка по надписа. — Не мога да пращам сънища без теб — рече кротко тя на човека, чието име бе издялано върху камъка. — Моля те, Ричард Рал, побързай и се върни при живите.