Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chainfire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

© TERRY GOODKIND 2005

CHAINFIRE

TOR A TOM DOHERTY ASSOCIATES BOOK NEW YORK

© Буян Филчев — художник на корицата

© ИК „Прозорец“ ЕООД 2005

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от sibela)

Статия

По-долу е показана статията за Лавинен Огън от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Лавинен Огън
Chainfire
АвторТери Гудкайнд
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видфентъзи
ПоредицаМечът на истината

Лавинен Огън (на английски: Chainfire) е деветата книга от фентъзи поредицата на Тери Гудкайнд – „Мечът на истината“. Книгата носи името на вид древно, много опасно и силно магическо заклинание. Тя е началото на края на поредицата – действието в нея продължава до края на „Изповедник“.

Главната геройня – Калан – е пленена, никой не я помни вследствие приложено древно заклинание. Освен нейния любим. Действието се развива, проследявайки усилията на Ричард Рал да намери Калан. И то на фона на прииждщата заплаха от Стария свят – настъпващата армия на Джаганг.

Външни препратки

Четирийсет и девета глава

МАСИВНАТА ВРАТА СЕ ОТКРЕХНА. Рика пъхна глава в тихата стая.

— Някой идва.

Ничи бутна назад мекия стол и отстъпи от лакираната библиотечна маса.

— В смисъл?

— Качва се към Кулата.

— Знаеш ли кой е?

Рика поклати глава.

— Зед току-що ми каза, че щитовете са го предупредили, че някой се катери нагоре по пътя. Реши, че е добре да знаеш. Да ти кажа, от всичките тия магически работи, с които е пълна Кулата, направо ми настръхва кожата.

— Ще отида да потърся Ричард.

Рика кимна и изчезна от прага. Ничи трескаво върна книгата, която изучаваше, на мястото и сред множеството махагонови лавици, които изпълваха притихналата библиотека. Книгата представляваше отегчителна сводка за дейностите, извършвани в Кулата, по време на Голямата война. Ничи се чувстваше странно да наднича в живота на хора, обитавали това място преди хиляди години. Историята изглеждаше някак разпокъсана, но Ничи непрекъснато си напомняше, че става въпрос за мястото, където се намира в момента. Помисли си как Магьосническата кула, за разлика от Двореца на пророците, е преливала от живот и деятелност. А тя бе значително по-огромна като размери. Е, сега двореца вече го нямаше, а Кулата продължаваше да си стои. Книгата, която четеше, не и беше особено интересна. Беше отегчителна, но на нея сякаш и бе все едно. Просто си запълваше времето. Не можеше да си наложи да се съсредоточи върху нещо, което изисква внимание и мислене. Беше твърде разсеяна.

Първата вечер, когато изровиха гроба на Майката Изповедник, имаше новолуние. Сега луната вече се бе наляла и пак приближаваше последната си четвърт, а нищо не се бе променило. Няколко дни след изравянето на трупа Зед каза на Ричард, че го обича и че съжалява за острите си думи, които вече му се ще да не е изричал. Обеща му да измислят начин да върнат меча на Ричард и го увери, че всичко ще се оправи.

Извинението вероятно беше искрено и вярно, но Ричард преживяваше трудно този тотален личен провал. Не само бе ядосал и разочаровал дядо си, но и не бе успял да докаже, че нещата, които говори, не са само сън. Бе вложил цялата си енергия в това да ги убеди в правотата си. Бе сигурен, а в крайна сметка се оказа, че е грешал през цялото време.

Затова прие извинението на Зед само с кимване. Според Ничи на Ричард не му пукаше особено дали Зед си е променил мнението и е омекнал. Той бе изчерпал всичките си идеи, надежди и сили. Всичко се бе оказало напразно. След онази нощ животът го напусна.

Зед разпитва Кара и Ничи в продължение на дълги часове. Ничи остана изумена да чуе подробния разказ на Кара за срещата им с Шота, за това, че звярът се е превърнал в кръвопиец, защото Ничи, без да иска, му е дала да вкуси от родовата кръв на Ричард. Остана потресена да узнае, че е лично отговорна за увеличаването на опасността, надвиснала над Ричард.

Макар и да остана изненадан от начина, по който Ничи бе спасила живота на Ричард, Зед кротко я увери, че ако не бе реагирала незабавно, Ричард почти сигурно е щял да умре. Додаде, че по този начин Ничи му е дала шанс, а сега имаха време да търсят начини за решаване на проблема със звяра, създаден от Сестрите на Джаганг, както и да се справят със странните заблуди на Ричард и да си върнат меча му. От информацията на Шота за звяра, допълнена от това, което знаеше по въпроса Ничи, нещата не изглеждаха особено обнадеждаващи, а шансовете им за успех бяха направо минимални. Ничи нямаше никаква представа откъде да подхванат работата по унищожаване на това създание, родено от мрачни сили.

Освен това се притесни и от разказа на Кара, че Шота е разобличила плана на Морещицата да накарат Ричард да погледне на Ничи през други очи. Добре поне, че Зед се въздържа от коментар по случая.

Това, наред с всичко останало, изпълни Ничи едва ли не с отчаяние… и безпомощност. Императорският орден върлуваше необезпокояван из Новия свят, звярът бе по петите на Ричард, а той самият не беше на себе си — меко казано.

В известен смисъл и напомняше за собствения и живот отпреди времето, когато се запозна с Ричард. Учеха я, че се е родила с късмет във всяко едно отношение и понеже притежава способностите, е неин дълг да се посвети на хората в нужда. Колкото и да се блъскаше, все не успяваше да се погрижи за всички нуждаещи се и така дългът и към все по-тежкия живот на хората се увеличаваше, а животът и изобщо не и принадлежеше. Чувствата и по отношение на проблемите със звяра и със заблудите на Ричард се бяха променили отвсякъде, освен по отношение на дълбокото отчаяние и безнадеждност, които продължаваше да изпитва.

Ричард прекара дългите дни след отварянето на гроба и установяването на истината съвсем сам — ако не се брои Кара, — която, след като отговори подробно на всичките многобройни и досадни въпроси на Зед, отказа да изостави страната на Ричард по никакъв повод. И понеже на Ричард не му се говореше, Морещицата се превърна в негова безмълвна сянка.

Беше странно да ги гледа човек заедно — изглеждаха напълно спокойни в компанията си дори в подобен момент. Ничи вярваше, че дори не им се налага да говорят, че се разбират и комуникират прекрасно с поглед, кимване или просто без да правят нищо.

Ничи се чувстваше като нежелан гост и затова постепенно се отдалечи. Гледаше да е винаги наблизо, в случай че някой има нужда от нея или че звярът ги нападне, но не се набиваше на очи и оставяше Ричард на самотата му.

Първите четири-пет дни след пристигането им Ричард прекара в Двореца на Изповедниците — шляеше се из великолепните зали и просторните преплетени коридори. Ничи отседна в стаята за гости и не му се пречкаше, докато той обикаляше безцелно внушителната сграда. От един момент нататък той взе да излиза и прекара из улиците на Ейдиндрил близо седмица — просто се разхождаше и като че си представяше улиците изпълнени с живот като едно време. След това дойде ред на дни, в които кръстосваше горите около града, понякога дори не се връщаше да спи в двореца. В гората той се чувстваше у дома си, така че Ничи реши да не тръгва след него, знаейки, че би и било изключително трудно, ако не невъзможно, да остане незабелязана. Магическата и връзка с него и бе успокоение до известна степен и и даваше информация за посоката, в която се намира той, и горе-долу на какво разстояние е. Първата нощ, когато не се върна обаче, Ничи не я хвана сън и до сутринта кръстосва коридорите.

Накрая Зед дръзна да покани Ричард да се върне в Кулата, за да могат с Ничи да му помогнат, в случай че звярът реши да го нападне. Ричард изпълни молбата му без коментар или възражения. И така, прекара последните дни в обикаляне не на двореца, града или горските пътеки, а на външните укрепления на кулата, забил поглед в далечината.

Ничи отчаяно търсеше начин да му помогне, но Зед категорично настоя да не предприемат нищо и да видят дали с времето няма да започне да се връща към действителността и да осъзнае, че връзката му с Калан е просто плод на въображението му, роден в часовете, когато е бил в безсъзнание. В това отношение Ничи не смяташе, че времето ще разреши каквото и да било. Бе прекарала с Ричард достатъчно време, за да разбере, че става въпрос за доста по-сериозен проблем. Беше убедена, че той се нуждае от помощ, ала нямаше представа как точно да му я даде.

Тя забърза по коридора и меките пътеки погълнаха шума от стъпките и. Остави се на връзката и с Ричард да я води и закрачи уверено през лабиринта от коридори и коридорчета, стълби и тунели — нямаше смисъл да хаби усилия да запаметява различни маршрути из Кулата.

Докато вървеше към него, си спомни за целувката, с която го изпрати от Алтур’Ранг и чиято цел бе да създаде тази магическа връзка помежду им, за да може тя да го открива по нея. Изпитваше определена вина заради тази целувка, макар наистина да и бе доставила блажено удоволствие. Все пак съзнаваше, че изобщо не се налагаше да го целува по този начин, за да свърши работата си. Можеше просто да го докосне с пръст по опакото на ръката или по рамото и да активира връзката, без той изобщо да разбере.

Но точно тогава Кара и наговори куп приказки за това как трябва да накара Ричард да погледне на нея по друг начин и и напълни главата с едни по-различни възможности. Онази целувка определено би трябвало да остави у него ярък спомен за нея. Но от друга страна, вероятно бе доста агресивно да постъпи с него по този начин, предвид душевното му състояние. Той бе влюбен в друга, нищо че ставаше въпрос само за сън, а Ничи не уважи чувствата му. Сега съжаляваше, че го целуна по онзи начин. От друга страна обаче, и се щеше да го бе целунала по устните, а не по бузата.

Направо я заболя сърцето, като чу от Кара, че Шота го е целунала и се е опитала да го накара да остане при нея. Ничи подозираше как се чувства вещицата, но това не и помагаше да приеме с по-леко сърце този факт.

Ничи бе готова на всичко, за да го прегърне, да го утеши, да му каже, че всичко ще бъде наред — не за друго, а само и само, за да го накара да се почувства по-добре, да го успокои, че има хора, които болеят за него.

Но знаеше, че не му е нито времето, нито мястото за подобни изпълнения.

В същото време знаеше, че това не може да продължава вечно. Той просто няма да издържи. Животът му не може просто да се застопори в тази фаза и да се зарее в пространството, без неговата съзнателна намеса. Ричард трябваше да дойде на себе си.

Ничи продължи уверено напред, забърза крачка, спусна се в мрежата от коридори и празни зали, внезапно и необяснимо — почувствала остра нужда да го види, да бъде до него.

Ричард стоеше на ръба на стената, отпуснал една ръка на масивния парапет и загледан през бойницата. Имаше чувството, че се намира на края на света. По полетата и хълмовете долу в ниското бавно пълзяха сивкави сенки, подгонени от облаците във високото небе.

Сякаш бе загубил всякаква представа за време. Дните му се сливаха в едно безкрайно, монотонно, безсмислено, празно съществуване. Нямаше никаква представа от колко време стои край дупката в стената и се взира някъде в далечината.

Сега, когато Калан беше мъртва и погребана, за него всичко бе изгубило смисъл. Всъщност трудно си представяше, че изобщо някога бе имало смисъл. Дори не можеше да е сигурен, че тя наистина е съществувала, че е била жив човек.

Но при всички положения сега всичко бе свършило.

Кара беше наблизо. Тя винаги бе наблизо. В известен смисъл това му беше успокоение, да знае, че винаги и за всичко може да разчита на нея. Понякога обаче му действащо някак изнервящо да знае, че никога не е сам, че тя го следва като сянка.

Запита се дали Кара смята, че е достатъчно близо, за да го хване, ако реши да скочи.

Той знаеше, че тя не е достатъчно близо.

Зарея поглед по покривите на къщите в Ейдиндрил, които от тук изглеждаха съвсем мънички. В едно отношение двамата с града си приличаха — бяха съвсем пусти. Животът си бе отишъл и от двамата.

След като изрови гроба — не можеше да се насили да го нарече гроба на Калан дори наум, камо ли на глас, — вече не намираше смисъл да живее. Ако човек можеше да умре ей така, само като си го пожелае, вероятно вече да е мъртъв. Ала смъртта, поканиш ли я, внезапно става ужасно свенлива. Дните се влачеха в безкрайна върволица.

Откритото в гроба така го смая, че съзнанието му мигновено се изпразни от всяко съдържание. Сякаш бе изгубил способността си да мисли. Нищо от онова, което знаеше, не му се струваше смислено. Нещата, в чиято истинност бе убеден, се бяха оказали илюзия. Целият му свят се преобърна с главата надолу. Как да продължава напред, след като не може да различи истината от заблудата?

Не знаеше какво да прави. За пръв път в живота си се чувстваше объркан, разстроен и победен от нещата около себе си. Винаги досега пред него бяха стояли различни възможности и той знаеше, че може да опита едно или друго решение на даден проблем. Сега не беше така. Беше опитал всичко, за което се сети. Всуе. Висеше на края на въжето и съвсем скоро нямаше да има за какво да се хване.

И през цялото време в главата му витаеше картината на отворения ковчег и нейния скелет вътре.

Видя, чу, усети, но не можеше да мисли, не можеше да свърже нещата така, че да придобият смисъл. Бе вървяща, жива имитация на смърт — жалка смърт, доколкото можеше да прецени. Защо да живее, ако ще е така? Копнееше само за мрачната и хладна прегръдка на небитието.

Отдавна вече бе спряло да го боли, да му е мъчно, да изпитва скръб; сега му бе останала само притъпената, празна, сляпа и объркана агония, която нито за миг не отпусна хватката си, за да му позволи да си поеме дъх. Отчаяно му се искаше да избегне истината, да откаже да и позволи да се превърне в действителност, но не можеше и това го съсипваше.

Вятърът, надигнал се в планината, развя косите му и той се загледа в дълбоката стотици метри пропаст.

Каква полза има от него? Разочарова Зед. Даде на Шота Меча на истината, за да получи в замяна безполезни парчета откъслечна информация. Ничи мислеше, че се е побъркал, че вижда разни неща. Дори Кара не му вярваше — не му вярваше наистина. Той бе единственият, който си вярваше, а сега, като изкопа гроба и, доказа, че и той греши.

Явно Ничи ще се окаже права, явно той просто е откачил. Всички са прави. Той просто си въобразява. Виждаше го в очите им, в начина, по който го гледаха — явно всички го мислеха за луд.

Погледна в пропастта, огледа масивните тъмни каменни стени на внушителната сграда. Спускаха се на стотици метри надолу, докато стигнат до скали и горски терен. В лицето го блъсна вятър на талази. Гледката беше смайваща. Височината беше мамеща.

Каква полза от него — особено за самия него?

Хвърли кос поглед към Кара. Беше близо, но не достатъчно близо.

Не виждаше никакъв смисъл да продължава агонията. Разумът го бе напуснал, а неговият живот бе разумът му.

Нямаше я Калан. Неговият живот беше тя.

От онова, което му казваха всички, от онова, което видя в ковчега през онази зловеща нощ, явно никога не я бе имал. Всичко е било само нелепа заблуда. Желание. Каприз.

Пак заби поглед в пропастта, огледа бавно стената на Кулата, камънака и дърветата, проснати на дъното.

Спомни си една приказка, че точно преди да умре, човек изживява живота си наново.

Ако бе възможно наистина да изживее живота си наново, би преживял всяка ценна секунда, прекарана с Калан.

Или която си мислеше, че е прекарал с Калан.

Щеше да пада дълго.

Имаше достатъчно време, за да съживи всички онези прекрасни, романтични моменти на любов и привързаност. Дълго време, през което да изживее пак всяка минута от съвместния им живот.