Тери Гудкайнд
Лавинен огън (51)

Петдесет u първа глава

ИЗРАЖЕНИЕТО, изписано на лицето на Ан, когато прекрачи прага и видя Ничи да влиза в просторното фоайе между две червени колони, беше неописуемо. Ако разговорът и с Ричард не я бе изтощил емоционално, Ничи вероятно би се засмяла с глас.

Ничи знаеше, че Пророкът е много-много стар, но ни най-малко не изглеждаше немощен. Беше висок и широкоплещест, с изискана бяла коса, паднала над раменете. Имаше вид на човек, който може да огъне железен прът, при това, без да използва помощта на дарбата си. Но онова, което го правеше да изглежда едновременно страшен и неустоим, бе хищническият поглед в тъмносините му очи. Това бяха очите на Рал.

Ан я видя и се облещи.

— Сестра Ничи…

Прелатът не добави „радвам се да те видя отново“ или друга любезност. Явно в момента не можеше да измисли нищо подходящо. Ничи си помисли, че е направо невероятно как в продължение на дълги години тази дребна женица, която сега се губеше край едрия магьосник, и се бе струвала огромна и страшна. Послушниците и Сестрите често биваха подлагани на дълги периоди, в които да не виждат Прелата в Двореца на пророците. Вероятно това обвиваше образа на Прелата с допълнителен мистичен шарф.

— Прелате. Радвам се да те видя в добро здраве, особено след нещастната ти смърт и погребение. — Ничи стрелна с очи Ричард и си довърши мисълта: — Доколкото чух, всички са убедени, че сте мъртви. Колко убедително би могло да бъде едно погребение! А ето ви сега живи и здрави, както изглежда.

В крайчеца на устните на Ричард блесна светкавична усмивка, която показа на Ничи, че той е разбрал посланието и. Зед, който тъкмо се канеше да слезе по трите стъпала, отвеждащи към центъра на залата с шадравана, я изгледа с любопитство. Той също схвана намека.

— Ами да, дете мое, за жалост беше наложително. — Лицето на Ан помръкна. — При положение, че Сестрите на мрака пръскаха заразата си сред Сестрите на светлината. — Огледа набързо Ричард, Кара и Зед, гласът и внезапно омекна: — Като гледам в каква компания се движиш, Сестро Ничи, предполагам, че си се върнала в братството. Не мога да ти опиша какво облекчение ми носи този факт. Мога само да кажа, че явно самият Създател се е намесил в спасяването на душата ти.

— Всъщност Създателят няма нищо общо с това. — Ничи хвана ръцете си зад гърба. — Предполагам, че докато прахосвах живота си, за да служа на всеки, който беше решил да се възползва от моите способности и качества, Създателят е бил доста зает. Сигурно не е било удобно да бъде закачан, докато ме експлоатираха набожни люде, които ме убеждаваха, че е мой свят дълг да служа и да се подчинявам, да пълзя и да се унижавам и въпреки всичко да убивам всеки, дръзнал да се изправи срещу Създателя.

Предполагам, че всеки път, когато верните защитници на Създателя ме изнасилваха, той не е успявал да долови иронията.

Сега обаче нещата се промениха. Ричард ми помогна да осъзная ценността на живота ми за самата мен. Аз вече не съм „Сестра“ Ничи — нито на Мрака, нито на Светлината. Нито пък съм Господарката на смъртта или нещо друго. Аз съм си просто Ничи. А сега, ако ми позволите… а дори и да не ми позволите…

Изражението на Ан се колебаеше между невъзможност да повярва на очите си и възмущение, тя цялата пламна от гняв.

— Но след като веднъж си станала Сестра, то е за цял живот. Ти направи нещо страхотно, като се отрече от Пазителя, така че отново си сред Сестрите на светлината. Не можеш просто ей така да решаваш да изоставиш дълга си към Създателя…

— Ако Той има някакви възражения, нека ги каже сега! — Щом ехото от разпалените думи на Ничи заглъхна, залата потъна в тишина, нарушавана само от плискането на водата в шадравана. Ничи се огледа демонстративно, сякаш, за да провери дали Създателят не се спотайва зад някоя колона, изчаквайки подходящия момент, за да изрази гласно мнението си по въпроса.

— Няма ли? — Пак сключи ръце; По лицето и се плъзна победоносна усмивка. — Е, в такъв случай, след като Той няма възражения, предлагам да ме наричате просто Ничи.

— Няма да…

— Достатъчно, Ан — чу се властният, категоричен глас на Натан. — Чака ни важна работа, само губим време. Не сме пропътували цялото това разстояние, за да слушаме как ти, която уж си мъртва, се препираш с една покаяла се Сестра на мрака.

Ничи остана леко изненадана да чуе толкова разумни доводи от страна на Пророка.

Явно се бе доверявала прекалено много на злобните слухове за него.

Ан изкриви уста в недоволна гримаса и прибра зад ухото си непокорен кичур коса.

— Да, прав си. Сигурно съм малко пренапрегната, скъпа, предвид цялата тая каша. Моля те да ми простиш грубостта, Ничи.

— За мен е удоволствие, Прелате.

Ан се усмихна, този път малко по-искрено, както и се стори на Ничи.

— Вече съм просто Ан. Сега Прелат е Вирна. Нали съм мъртва, забрави ли?

— Както кажеш, Ан. Изборът на Вирна е мъдро решение. Сестра Сесилия винаги е казвала, че специално по отношение на Вирна няма никакъв шанс да бъде спечелена на страната на Пазителя.

— Един ден, когато разполагаме с достатъчно време, с удоволствие бих чула повече подробности за Сестра Сесилия и другите някогашни учителки на Ричард. — Въздъхна, като се сети за това. — Така и не бях сигурна дали ти и останалите пет сте Сестри на мрака.

— За мене ще е чест да ти разкажа всичко, което знам за тях — поне за онези, които са още живи. Лилиана и Мериса не са сред тях.

— Как е сестра ми, Том? — попита Ричард, щом в разговора се отвори пролука. Ничи разбра, че той е слушал прекалено дълго прелюдията и сега даваше знак, че е време да преминат по същество.

— Добре е, Господарю Рал — отвърна едрият русоляв мъж на прага.

— Чудесно. Какво става, Натан? — попита накрая Ричард, без повече заобикалки. — Какво ви води насам?

— Ами… наред с другото, някои проблеми с пророчествата.

Ричард видимо се отпусна.

— Е, това май не е по моята част.

— Не бих бил толкова категоричен — загадъчно отвърна Натан.

Зед пристъпи по мекия килим в червено и златисто.

— Нека позная. Дошли сте заради празните места в пророческите книги.

Ничи прехвърли думите на Зед няколко пъти в главата си, за да е сигурна, че е чула правилно. Натан кимна.

— Ти улучи право в целта.

— Какво означава това? Какви празни места? — попита Ричард.

— Големи части от пророчествата… имам предвид пророчества, записани в пророчески книги… просто са изчезнали от страниците. Това се отнася до голяма част от книгите, които прегледахме. — Натан сбърчи чело, очевидно притеснен. — Свързахме се с Вирна, тя потвърди, че пророческите книги в Народния дворец в Д’Хара са сполетени от същата необяснима съдба. Именно това е основната ни грижа сега. Една от причините да тръгнем насам бе необходимостта да проверим дали книгите в Магьосническата кула са пострадали.

— Боя се, че да — отвърна Зед. — Сблъсках се със същия проблем.

Натан отри с длан умореното си лице.

— Добри духове — промърмори той. — Надявахме се, че каквото и да е повредило пророчествата, не е стигнало чак до тук.

— Чакайте малко, имате предвид, че липсват цели части от пророчества ли? — пристъпи напред Ричард.

— Точно така — потвърди Натан.

— Има ли някаква последователност в изчезването на пророчествата? — попита Ричард, внезапно съсредоточил се върху една линия на разсъждение, която бе сигурен, че Ничи ще разпознае като отвеждаща в интересуващата го посока. В друг случай тя би се подразнила и дори отегчила от факта, че той не мисли за нищо друго, освен за липсващата жена, но сега тя просто се радваше, че Ричард си е пак такъв, какъвто го познава.

— Ами да, има последователност и връзка. Всички тези пророчества се отнасят, общо взето, за времето след твоето раждане.

— А за какво по-точно се говори в тях? — попита Ричард озадачен и очевидно смаян. — Имам предвид свързани ли са с определени събития или единственото общо помежду им е периодът от време.

— Именно това е най-интересното в цялата работа — потърка замислено брада Натан. — Ние с Ан сме сигурни, че би трябвало да можем да възстановим и да си спомним повечето от липсващите пророчества, но се оказва, че те са изтрити напълно не само от страниците в книгите, ами и от съзнанието ни. Не помним нито една дума от тях. Не знаем за какво са се отнасяли и след като са изчезнали и от книгите, не мога да преценя дали са свързани хронологично, по събития или другояче. Разбрахме, че липсват и това е почти всичко, което знаем.

Ричард извърна поглед към Ничи, сякаш за да я попита с очи дали е схванала връзката. Тя беше убедена, че и личи. Гласът му остана небрежен, но тя знаеше колко много залага той на въпроса си.

— Странна работа, нима е възможно нещо, което сте знаели цял живот, да изчезне просто ей така от спомените ви, а?

— За себе си мога да го твърдя със сигурност — отвърна Натан и се обърна към Зед: — Ти как мислиш?

Зед, който наблюдаваше мълчаливо и напрегнато Ричард, кимна.

— Ако това ще ти помогне, знам какво причинява изчезването.

Усмихна се най-невинно. Ничи забеляза, че Рика, спотаена в сенките между червените колони, също се усмихва. В първия миг смаян, Натан се превърна в олицетворение на най-чистото любопитство.

Ричард внимателно дръпна Зед за робата.

— Знаеш какво го причинява?

— Наистина ли знаеш? — не се стърпя Натан и отстрани Ричард от пътя си. Ан също се спусна към Зед. — Кажи ни. Какво става? Каква е причината?

— Профетически червей.

Натан и Ан запримигаха, лицата им изразяваха пълно недоумение.

— Профе… какво? — осмели се да попита Натан внимателно, ако не подозрително.

— Изчезването на текста е причинено от профетически червей. Щом едно разклонение на дадено пророчество бъде нападнато от този вредител, той преброжда цялото разклонение и го унищожава. И понеже изяжда самото пророчество, с течение на времето всичките му проявления, като самия писмен текст и всеки спомен за него, биват унищожени. Ужасна и коварна твар. — Зед огледа смаяните им лица и се усмихна любезно. — Ако ви интересува, мога да ви покажа литература по въпроса.

— За мен би било интересно — отвърна веднага Натан.

— Зед, това е важно — намеси се Ричард. — Защо досега не си ми казал?

Зед го потупа по рамото с обичайния си жест.

— Виж, момчето ми, когато дойде тук, не беше в настроение да слушаш каквото и да било, освен онова, което си беше внушил, че търсиш. Забрави ли? Настояваше упорито, че имаш проблем и че искаш да го обсъдим. А от един момент нататък май съвсем изгуби склонност да разговаряш. Така да се каже, беше малко… отнесен.

— Да, вярно е. — Ричард сграбчи дядо си за ръкава и не му позволи да продължи напред. — Чуй ме, Зед, трябва да ти кажа нещо за всичко това и за онази нощ.

— Слушам те, момчето ми.

— Знам, че противоречия не съществуват.

— Не съм си и помислял, че не го знаеш, Ричард.

— Но през онази нощ се случи още нещо. Правилото, което бе най-тясно свързано с гроба, не е онова, което ти цитира. Тогава може да ти е изглеждало другояче, но аз допуснах грешка по отношение на друго правило, а именно, че хората могат да бъдат накарани да повярват в една лъжа, понеже се опасяват, че тя е истина. Това правех и аз. Не вярвах на противоречие, а на лъжа, понеже се опасявах, че тя е истина. Правилото за липсата на противоречия бе един от начините да проверя предположенията си. Не го направих и ето че допуснах грешка.

Представям си как си се чувствал, при положение, че не беше наясно с всичко, което се случваше, но това не означава, че би трябвало да спра да търся истината поради криворазбрано желание ти да си доволен или от страх какво ще си помислиш за мене. — Очите му светкавично се стрелнаха към очите на Ничи. — Ничи ми помогна да разбера грешката си. — Погледна пак дядо си. — Според мен ти искаше да ми покажеш, че в онова правило се крие още нещо. Че означава, че човек не може да има противоречиви ценности или цели. Не можеш да кажеш например, че честността е нещо важно за теб, а в същото време да лъжеш хората. Не можеш да твърдиш, че се стремиш към справедливост, а да отказваш да потърсиш отговорност от виновните за дадено нещо.

По отношение на нашата борба, фактът, че противоречия не могат да съществуват, обяснява защо режимът на Императорския орден е толкова разрушителен. Те твърдят, че висшата им цел е любовта към ближния. И докато тръбят какви колосални жертви правят за добруването на един индивид, те жертват друг със захаросани обяснения, че подобна жертва е морална отговорност на пожертвалия се. Това не е нищо друго освен организирано плячкосване, страст за щастието на крадци и убийци, без никаква жал към жертвата им. Борба за постигането на цели, които зависят от такива противоречия, може да доведе само до страдания и смърт. Измамното пропагандиране на правото на живот чрез отвореност към смъртта като начин за постигането му.

Правилото, което ти цитира, означава, че аз, за разлика от последователите на Джаганг, не мога да твърдя, че търся истината, а в същото време да вярвам в лъжи, пък било то и от страх. Именно по този начин съм нарушил цитираното от теб правило. Би трябвало да разчепкам онова, което ми заприлича на противоречие, и да открия истината, облещена насреща ми. Ето къде се провалих и разочаровах самия себе си.

— Да не би да твърдиш, че вече не вярваш, че в гроба е била Калан Амнел? — попита Зед.

— Кой казва, че онзи скелет трябва да е на жената, на която си мислиш, че би трябвало да е? Нямаше факти, които да противоречат на убеждението ми, че не е тя. Само си мислех, че има такива факти, от страх, че може да е вярно. Но не е.

— Навлизаш много надълбоко, Ричард — въздъхна дълбоко Зед.

— Нима? Няма да ти хареса особено, ако се опитам да те убедя, че няма такова нещо като пророчество, и да размахам пред лицето ти празните книги като доказателство, че вярата ти в съществуването на пророчествата е неоснователна. Убеждението ти в съществуването на пророчествата на фона на факта, че книгите, които уж би трябвало да са пророчески, са празни, според теб не е противоречие. Просто объркана ситуация с недостатъчно информация, която за момента е неспособна да обясни фактите. Ти не си длъжен да стигаш до заключение или да поддържаш мнение, което не приемаш по други причини, без адекватна информация или преди да завършиш проучванията си.

Що за Търсач бих бил, ако постъпвах по този начин? В крайна сметка начинът на мислене превръща един Търсач в такъв, а не мечът му. Мечът е просто средство — ти сам ме научи на това.

В случая с Калан все още има цял куп неизяснени въпроси, за да съм сигурен, че онова, което видяхме в онази дъждовна нощ, е самата истина. Докато не бъде доказано по един или друг начин, смятам да продължавам да търся отговори — за истината, — понеже вярвам, че това, което става, е далеч по-опасно, отколкото всички, с изключение на мен, си мислят, да не говорим, че трябва да намеря любимата си, която се нуждае от помощта ми.

— Имаш право, Ричард, така е — усмихна се бащински Зед. — Но сега трябва да ми го докажеш. Не смятам да приема думата ти на доверие.

— Като за начало смятам, че е редно да признаеш, че е някак странно, че липсват пророчества, свързани с моя живот и с живота на Калан — кимна сериозно Ричард. — Споменът за нея е напълно изтрит. Сега изчезват и пророчества, които би трябвало да съдържат информация за нея. И в двата случая паметта на всички за два реално съществуващи обекта — човекът и пророчествата, отнасящи се до него — е заличена.

Сега разбираш ли накъде бия?

За Ничи бе огромно облекчение да види Ричард да разсъждава и да спори отново. Направи и впечатление и това, че в думите му всъщност имаше логика — поне до известна степен.

— Да, момчето ми, разбирам те, но нима не виждаш белите петна в теорията ти?

— А именно?

— Всички ние очевидно си спомняме кой си ти, нали така? А пророчествата, свързани с теб, липсват. Излиза, че проблемът с пророчествата няма нищо общо с теб и не обяснява по никакъв начин, не доказва по никакъв начин съществуването на Калан Амнел.

— И защо не? — попита Ричард.

— Свързано е със същността на онова, което установих — продължи Зед и тръгна нагоре по стъпалата, — когато проведох собствено разследване на проблема с пророческите книги. Самият аз съм доста любопитен, както ти е известно.

— Да, Зед, известно ми е. Но не виждам връзката — рече Ричард и избърза да настигне дядо си.

Ничи се спусна след тях. Останалите бяха принудени да направят същото.

— На теб може да ти се струва така, момчето ми, но ти си пристрастен, понеже фактите просто не пасват на заключенията ти. Ти се опитваш да напъхаш краката си в чудесни ботуши, които обаче са ти малки. — Зед потупа Ричард по рамото. — Като стигнем в библиотеката, ще ти покажа какво имам предвид?

— Коя е Калан? — попита Натан.

— Човек, който изчезна и когото още не съм открил — отвърна Ричард през рамо. — Но ще намеря. — Ричард спря и се обърна към Натан и Ан. — Някой от вас да знае какво е „Лавинен огън“? — След като и двамата поклатиха глави, той зададе следващия си въпрос: — Ами четириглавата змия или Необятната пустош?

— Боя се, че не знам, Ричард — отвърна Ан. — Но след като така или иначе преминахме на важните проблеми, има и други неща, за които бихме искали да поговорим с теб.

— Но нека първо видим отпратката, която е намерил Зед, по отношение на пророчествата — прекъсна я Натан.

— Ами тогава да вървим — подкани ги Зед и потегли устремено напред, сподирен от вдигналите се като платна поли на робата му.