Тери Гудкайнд
Лавинен огън (43)

Четирийсет и трета глава

ПОТЪНАЛ В ДЪЛБОК РАЗМИСЪЛ, Ричард изобщо не усещаше убийствено стръмния склон, по който се изкачваха, отдалечавайки се от дома на Шота и Агаден. В обляната от златиста светлина долина полягаха удължените сенки на дърветата, над тучните ливади припадаше приказен воал. Но Ричард вече бе сляп за тази красота. Той бързаше да се отдалечи от долината и от тресавището, преди тъмнината да скове цялата околност. Вложи в това усилие цялата си енергия — единият крак пред другия, все напред, все напред.

Когато се изкачиха до хребета и видяха обширното тресавище, което охраняваше подстъпите към дома на Шота, вече се свечеряваше и дълбоките прорези между отделните поли на планината тъмнееха. Тъй като високите скални масиви рано прекъсваха достъпа на слънчевите лъчи, небето над главите им си оставаше наситено синьо, ала светлината не успяваше да проникне под горския балдахин, така че в чезнещия ден голямото зеленикаво тресавище изглеждаше опръскано с вечното сиво на привечерен сумрак. Дълбоките сенки бяха коренно различни от тези в долината на Шота. Сенките в тресавището криеха осезаеми, ала конкретни и предвидими заплахи; тези край дома на Шота вещаеха опасности, които се забелязваха трудно, но които, поне така си мислеше Ричард, бяха далеч по-страшни.

Звуците във влажното блато край него, провикванията, подсвиркванията, дюдюканията, прещракванията, далечните викове се плъзваха в периферията на вниманието на Ричард. Той бе затънал дълбоко в своя свят на отчаяние и устременост, които се преплитаха в титанична битка.

При все че Шота му разказа доста подробно за звяра кръвопиец, той вече знаеше от Ничи, че е преследван от чудовище, изпратено и разработено по специална заповед на Джаганг. Посещението при Шота не си струваше малкото допълнителни сведения за чудовището. Най-важното от цялата им среща всъщност бяха ценните няколко изречения, които си размениха накрая. Именно за тях бе изминал целия този път. Именно за тях бе заплатил тази толкова висока цена, която едва сега започваше да осъзнава. Пръстите му копнееха да докоснат ефеса, за да подирят неговата утеха, ала познатото и вярно оръжие го нямаше.

Опитваше се да не мисли за него, но не успяваше да мисли почти за нищо друго. Почувства облекчение, че поне получи информация, която вярваше, че е от изключително значение, но в същото време го гнетеше смазващо чувство за личен провал.

Обръщаше внимание на пътя си само дотолкова, доколкото се постара да избегне змията на жълти и черни ивици, която забеляза свита на спирала край корените на едно дърво, или да пропусне няколко припрени паяка, залепнали от долната страна на няколко листа, да се отдалечат с чевръсти крачета. Изсъскаше ли му нещо от шубрака, гледаше да го заобиколи.

Следваше тъмнеещата пътека колкото се може по-бързо и безпроблемно, а в главата му отекваха отчетливо думите на Шота и споменът за ужасно високата цена, която заплати за тях. Кара го следваше по петите, като разпръскваше с яростни движения рояците насекоми, които ги следваха. От време на време от тъмните сенки се стрелваше прилеп, намерил в лицето на насекомите вкусна вечеря.

Докато си проправяше път през джунглата от растения, Ричард преместваше увиснали клони и стволове и гледаше да не стъпва върху чворестите изпъкнали корени — някои от тях се размърдваха като змийско гнездо още щом се приближи до тях. При първото му посещение при Шота Самюъл му показа как тези корени се вкопчват в глезена ти, ако не спазиш нужната дистанция. Ричард бе толкова потънал в размишления за това какво означава „лавинен огън“, че едва не нагази в черна локва, която почти не се виждаше в сумрака. Кара го сграбчи за ръката тъкмо навреме. Той се огледа и видя дънера, по който бяха минали на идване. Насочи се към него.

Блъскаше си главата, за да си спомни дали някога е чувал думите „лавинен огън“, ала надеждите му гаснеха като светлина по залез слънце. Фразата звучеше достатъчно странно, поне така му се струваше, за да е логично да я е запомнил, ако я бе чул дори само веднъж. Де да можеше Шота да знае откъде произхожда. Ричард обаче вярваше, че тя му каза истината — тези отговори просто и се явяваха, без да са съпътствани от обяснения или други подробности.

От друга страна, той се опасяваше, че разбира твърде добре значението на едно от изреченията, които тя му каза. „Това, което търсиш, е отдавна заровено.“ Предупреждението му причиняваше пареща болка в областта на гърдите. Ужасяваше го мисълта, че може би тези думи означаваха, че Калан вече е мъртва и е отдавна погребана.

Ричард се почувства безпомощен и отчаян още оная мрачна утрин, когато се събуди и нея я нямаше. Без Калан всичко на света губеше смисъл.

Не можеше да си позволи да си представя смъртта и като истина. Предпочете да си я представи красива, с онези живи зелени очи, със специалната и усмивка, цяла преливаща от енергия.

Думите на Шота обаче продължаваха да се връщат в главата му. Трябваше да разбере какво означават и дали по някакъв начин са свързани с Калан.

Последното предупреждение, да се пази от четириглавата змия, отначало му се стори абсолютно неразбираемо, но колкото повече разсъждаваше над него, толкова повече започваше да се убеждава, че като че ли го разбира, сякаш беше нещо, което би трябвало да му говори нещо, или нещо, което би трябвало да може да разгадае, ако се замисли. Очевидният намек сякаш беше, че тази четириглава змия, каквото и да представлява тя, по някакъв начин е отговорна за изчезването на Калан.

Запита се дали не си го мисли просто защото му звучи зловещо. Не му се щеше да тръгва по непроверени пътеки или да следва безпочвени подозрения. Това само би му изгубило ценно време. Опасяваше се, че вече и бездруго бе изгубил достатъчно време.

— Къде отиваме? — изтръгна го от капана на мислите му Кара.

Той осъзна, че това е първото нещо, което тя му казва, откакто напуснаха територията на Шота.

— Да вземем конете.

— Да не би да възнамеряваш да преминем през прохода тази нощ?

— Да, ако успеем — кимна Ричард. — Ако бурята е отминала, луната ще ни осигури достатъчно светлина.

Първия път, когато дойде да се срещне с Шота, вещицата бе отвела Калан в долината. Ричард ги проследи през прохода през нощта. Не беше лесно, но той знаеше, че е възможно. Сега беше ужасно уморен от дългия преход на отиване към долината на Шота, знаеше, че Кара също едва се държи на краката си, но не смяташе да спират, докато не им бъде абсолютно невъзможно да поставят единия си крак пред другия.

По стиснатите устни на Кара разбра, че не и се нрави идеята да прехвърлят планината през нощта, но вместо да му опонира, тя смени темата.

— А след като вземем конете? Тогава накъде?

— Ще се опитаме да намерим отговори на онова, което научих дотук.

Мъглата бавно бе изпълзяла между кривораслите възлести дървета, сред увисналите стволове на увивните растения, над неподвижните водни басейни. Сякаш се приближаваше, за да подслуша разговора им. Нощта бе абсолютно безветрена, не потрепваше ни лист, ни клон. Сенките изпълваха тъмните ниши под храсталаците. Невидими твари се пльосваха в черните смърдящи блата.

На Ричард не му се говореше за тежкия и измерителен път, който ги чакаше.

— Чувала ли си някога израза „лавинен огън“ — попита, преди тя да е продължила с въпросите си.

— Не — въздъхна Морещицата.

— Някакви идеи какво би могло да означава? Тя поклати глава.

— Ами костницата в Необятната пустош? Това говори ли ти нещо?

Кара замълча.

— Като че ли „Необятната пустош“ смътно ми говори нещо, може би съм го чувала, да речем, веднъж.

Отговорът и му се стори обнадеждаващ.

— Можеш ли да си спомниш къде си го чувала или изобщо нещо, свързано с това място?

— Не, боя се, че не. — Протегна ръка и разсеяно откъсна едно листо от близкия храст, покрай който минаваха. — Единственото, което ми хрумва, е, че може би някой го е споменавал, когато съм била дете. Колкото и да се напрягам, не мога да се сетя дали наистина е така… дали наистина съм го чувала… или просто словосъчетанието звучи стандартно и просто се заблуждавам, че съм го чувала.

Ричард въздъхна разочарован. И той точно това се чудеше — дали „Необятна пустош“ не бе обичаен израз и затова му се струваше, че би трябвало да го е чувал някъде.

— Ами четириглавата змия? — попита.

Кара поклати глава и избърза напред, за да го настигне, като се гмурна под надвиснал над пътеката клон. Сред листата се бе сгушило зелено змийче, което душеше въздуха, втренчено в тях, и нервно стрелкаше езиче от устата си.

— Нищо не ми говори — отвърна, докато въртеше листото в ръката си. — Никога не съм чувала за подобно чудовище… или каквото там е. Може би четириглавата змия живее на мястото, наречено Необятната пустош?

Ричард също си бе задал този въпрос, но тъй като Шота спомена двете неща отделно, се съмняваше, че е така. Явно ги бе получила поотделно, като различни съобщения. Но предполагаше, че след като бяха свързани с въпроса за нещо, което би могло да му помогне да открие истината, вероятно биха могли да ги свържат по предложения от Кара начин.

Там, където пътеката излизаше от гората, за да започне да се изкачва към хребета, Кара спря.

— Може би Ничи е близо. Тя разбира от магия и знае най-разнообразни неща, свързани с магията. Може да знае какво означава „лавинен огън“, а и не само това. Ничи с удоволствие би ти помогнала.

Ричард закачи пръст на колана си.

— Искаш ли да ми разкажеш какви сте ги забъркали двете с Ничи?

Струваше му се очевидно, но искаше тя лично да му го каже. Погледна я в очите и зачака.

— Ничи няма нищо общо. Идеята беше моя.

— И каква по-точно беше тази твоя идея?

Кара не издържа на прямия му поглед и се зарея нейде към планините. Небето беше почти ясно, започваха да се появяват звезди. По-високо явно излизаше вятър, защото облаците се стелеха на парцали. Съвсем скоро щеше да изгрее и луната.

— След като ме излекува, почувствах, че те раздира непоносима самота. Рекох си, че може да си си въобразил онази жена, Калан, за да запълниш празнината. Не исках да изпитваш ужасното страдание, което почувствах в теб. Човек, който не съществува, не би могъл да запълни празнотата.

След като тя не каза нищо повече, думата взе той.

— И си помисли, че Ничи би могла да запълни празнината?

Тя събра смелост да го погледне в очите, но личеше, че се чувства все по-объркана.

— Исках само да ти помогна, Господарю Рал. Вярвам, че имаш нужда от човек до себе си…, за да споделиш живота си… точно както Шота искаше да си има някого. Както искаше теб. Но Шота не е добър избор. И за двама ви. Просто си помислих, че Ничи е подходяща.

— Един вид, си помисли, че на мое място би дала сърцето ми на някого.

— Ами… казано по този начин, звучи доста нелепо.

— Наистина е нелепо.

— Напротив — продължи да настоява тя, стиснала юмруци покрай тялото си. — Имаш нужда от някого. Знам, че точно сега се чувстваш наистина отчаян. И нещата се влошават. Добри духове, та ти току-що си даде меча! Имаш нужда от човек до себе си — знам го. Така изглеждаш някак недовършен. Откакто те познавам, никога не си ми изглеждал така — лишен от цялост, ограбен. Никога през живота си не съм си мислила, че Господарят Рал има само една жена, още по-малко, че би могъл да се ожени. Но при теб е друго, ти сякаш наистина се нуждаеш от сродна душа.

Не познавам по-подходяща жена от Ничи. Тя е умна… достатъчно умна, за да си говорите като равни. Обменяте си мисли за магия и какво ли не. Наблюдавала съм ви как разговаряте, виждала съм ви да си разменяте усмивки. Просто изглеждате създадени един за друг. И двамата сте умни… и притежавате дарбата. Освен това тя е и красива. Трябва ти красива жена като Ничи.

— И кога се включи Ничи в малкия ти заговор?

— Ами тя, също като теб, започна да ми възразява…, което в известен смисъл само доказва, че двамата сте си лика-прилика.

— Значи и тя не е била доволна, че се разпореждаш с живота и?

— Не, нямах това предвид — повдигна рамене Кара. — Тя имаше същите възражения като теб — говореше от твое име, не от свое. Единствените и притеснения бяха за това какво искаш ти. Явно подозираше, че ще усетиш нещо.

— За едно си абсолютно права — Ничи е умна.

— Просто исках да и кажа да си помисли по въпроса. Не съм и казала — хайде, хвърли му се. Стори ми се, че двамата можете да се допълните един друг, да запълните взаимно празнината, зейнала у всеки от вас. Казах си, че ако я насърча, ако и подхвърля тази идея, нещата ще се подредят от само себе си.

На Ричард му се прииска да я удуши, но успя да овладее гласа си, защото действията на Кара, макар и напълно погрешни, бяха потресаващо човечни и мили. Затова в същия миг му се прииска и да я прегърне. Кой би помислил, че една Морещица ще вземе да разсъждава над теми като любов и приятелство. Сигурно самият той, но все пак…

— Кара, това, което си се опитвала да направиш, е същото, което пробва и Шота — да решавате вместо мен какво трябва да чувствам и как да живея.

— Не, не е същото.

— И какво го отличава?

Кара стисна устни. Той чакаше. Накрая тя му отговори шепнешком.

— Тя не те обича истински. Аз те обичам. Но не в онзи смисъл — додаде бързо.

Ричард не беше в настроение нито да спори, нито да повишава тон. Знаеше, че Кара е действала само подтиквана от добри намерения, макар и погрешно. Последните и думи направо го втрещиха. В друга ситуация вероятно би бил щастлив да чуе това и признание.

— Кара, аз съм женен за жената, която обичам.

Тя тъжно поклати глава.

— Съжалявам, Господарю Рал, но Калан просто не съществува.

— Щом като не съществува, защо Шота можа да ми даде напътствия, които ще ми помогнат да разкрия истината?

— Защото истината е, че няма никаква Калан. Нещата, които Шота ти каза, само ще ти помогнат да стигнеш до тази тъжна истина. Замислял ли си се над това?

— Само в кошмарите си — отвърна той и пое към планинския проход.