Тери Гудкайнд
Лавинен огън (15)

Петнайсета глава

ДО СЛУХА НА РИЧАРД ДОСТИГНА ГЛЪЧКА и той се обърна, за да види как към монумента приближава група хора. От мястото си той забеляза, че зад първата група има още народ, вероятно привлечени от раздвижването или забелязали струпването на хора на площада. Начело на първата група хора бе човекът, който Ричард се надяваше да види.

— Ричард! — махна му онзи още отдалеч.

Въпреки всичко Ричард не можа да сдържи усмивката си при вида на набития мъжага с характерната си екстравагантна червена шапка си с тясна периферия. Щом мъжът видя, че Ричард го е забелязал, ускори крачка и заподтичва през тревата.

— Ричард! Ти се върна — точно както обеща!

Щом групата хора тръгна да се качва по стълбището, Ричард се завтече да ги посрещне. В същия момент забеляза, че Виктор си проправя път през уголемяващата се тълпа. Щом стъпи на площадката, Айшак изтича и сграбчи Ричард за ръката, целият сияещ.

— Толкова се радвам да те видя отново в Алтур’Ранг, Ричард. Да не би да си дошъл, за да станеш кочияш в транспортната ми фирма, а? Вече имам достатъчно поръчки. Как ще се оправя — направо не знам. Трябва ми помощта ти. Можеш ли да започнеш от утре?

— И аз се радвам да те видя, Айшак.

Айшак не пускаше ръката на Ричард.

— Значи ще се върнеш, нали? Ще те направя равноправен партньор. Ще делим всичко наполовина — каквото за мене, такова и за тебе.

— Айшак, като знам колко пари ми дължиш…

— Пари ли? Че кой ти говори за пари? Така съм затънал в работа, че изобщо нямам време да мисля за пари. Забрави за парите. Ще спечелим колкото пари искаш. Трябва ми човек с мозък в главата. Ще те направя свой партньор. Ако предпочиташ, може ти да ме направиш свой партньор — така ще имаме повече работа. Всеки пита за тебе. „Къде е Ричард?“ — интересуват се хората. Казвам ти, Ричард, ако…

— Не мога, Айшак. Опитвам се да открия Калан.

— Калан ли? — примигна онзи.

— Жена му — отвърна вместо Ричард Виктор, докато си проправяше път между мъжете зад Айшак.

Айшак зяпна срещу Виктор, после погледна пак Ричард.

— Жена ли? — Свали червената шапка от главата си. — Жена! Но това е чудесно! — Запрегръща Ричард, като в същото време се заливаше от смях и танцуваше. — Взел си си жена! Ама това е страхотна новина! Ще вдигнем банкет…

— Тя изчезна — прекъсна го Ричард, като го откъсна от себе си. — Сега я издирвам. Не знаем какво се е случило.

— Изчезнала е? — Айшак приглади назад тъмната си коса и сложи обратно на главата си шапката. — Ще ти помогна. Ще дойда с теб. — Тъмните му очи станаха сериозни. — Кажи ми какво да направя.

Това не бе предложение, направено от любезност. Човекът говореше искрено. Беше много мило, че приятелят му бе готов да зареже всичко и да се отзове на помощ.

Все пак Ричард прецени, че не му е нито времето, нито мястото да се впуска в обяснения.

— Не е толкова просто.

— Ричард, имаме проблем — прекъсна разговора им Виктор.

Айшак изгледа Виктор изпод вежди и махна нервно с ръка.

— Не чу ли — жената на Ричард е изчезнала. Защо го занимаваш с още проблеми?

— Спокойно, Айшак, Виктор знае за Калан. — Ричард вдигна ръка на дръжката на меча си.

— Е, какъв е проблемът? — попита той Виктор.

— Току-що са се върнали съгледвачи. Войски на Императорския орден приближават града.

Айшак пак свали шапката от главата си.

— Войски ли?

— Друг конвой с провизии? — попита Ричард.

— Не — тръсна глава Виктор. — Става въпрос за бойни части, идват право насам.

— Идват войници? Кога се очакват? — попита ококорен Айшак.

Новината плъзна сред насъбралото се множество.

— При темпото, с което се движат, ще са тук след два-три дни. Все още имаме време да организираме отбраната си. Но не е много.

Ничи застана плътно зад Ричард. Изпънала гръб, вдигнала високо глава, тя привлече всички погледи върху себе си. Врявата стихна. Дори онези, които не познаваха Ничи, инстинктивно замлъкнаха в нейно присъствие — някои поради смайващия и външен вид, други — защото долавяха във властната и осанка неприкрита заплаха, която се съчетаваше по уникален начин с физическата и красота. В крайна сметка всички загубиха ума и дума.

— А съгледвачите сигурни ли са, че войниците идват насам — попита тя. — Не е ли възможно просто да минат наблизо, понеже са се насочили на север?

— Те не вървят на север — повдигна вежда Виктор. Те идват от север.

Пръстите на Ричард се вкопчиха в дръжката на меча.

— Сигурен ли си, че идват от север?

Виктор кимна.

— Става въпрос за обучени бойни отряди. Още по-неприятното е, че по пътя си са взели със себе си един от ония първосвещеници.

Тълпата ахна. Новината се разнесе шепнешком от уста на уста. Някои задаваха въпроси, надигна се глъчка.

Ничи вдигна ръка, за да ги накара да замълчат. Това бе достатъчно, за да потънат каменните стълби в гробна тишина. Тогава Ничи се надвеси над мрачния ковач. Изражението на лицето и бе като на ястреб, набелязал плячка.

— С тях има магьосник? — изсъска тя.

Виктор не трепна — малцина можеха да се похвалят със същото.

— Говори се, че е първосвещеник от Братството на ордена.

— Всички братя в Братството на ордена са магьосници — отбеляза Айшак. — Новините никак не са добри. Никак.

— В това няма спор — рече Виктор. — От сведенията, с които разполагаме, няма съмнение, че въпросният човек е магьосник.

Тълпата поднови тревожните си разговори. Някои се кълняха, че каквото и да ги сполети, е без значение, защото ще отблъснат всяка атака от страна на Ордена. Други не бяха толкова убедени.

На Ничи и бе нужно време, за да осмисли получената информация. Накрая се сепна и отново погледна Виктор.

— Съгледвачите успели ли са да научат името му или нещо за него, по което да го идентифицираме?

Виктор увеси пръсти на колана си и кимна.

— Името на първосвещеника е Кронос.

— Кронос… — повтори Ничи замислено.

— Съгледвачите, които са забелязали войските, са постъпили разумно — продължи Виктор. — Не са допуснали да бъдат видени, изпреварили са войниците и са влезли в един от градовете по пътя на легиона, за да го изчакат. Войниците устроили бивака си точно преди града и останали там няколко вечери, за да си починат и да възстановят запасите си от храна. Разбира се, напълно обезкостили града. Щом се напиели, езиците им се развързвали и моите хора успели да разберат достатъчно от плановете им. А именно, да стъпчат бунта в Алтур’Ранг. При това заповедите им били да действат грубо и безкомпромисно. Казали, че ще превърнат местните жители в примери. Явно не смятат, че ще е сериозен проблем. Нещо повече — дори чакат с нетърпение да се позабавляват, след като извоюват победа.

Тълпата за пореден път притихна.

— Ами магьосникът? — попита Айшак.

— Слуховете са, че тоя тип Кронос бил фанатик. Среден на ръст, сини очи. Не участвал в запоите на войниците. Запълвал си времето, като изнасял пространни лекции на местното население, най-вече на тема колко е важно да се следват истинните пътища на Създателя, като се правят саможертви в името на добруването на ближния, на Императорския орден и на обичания император.

Когато обаче не държи лекции, се занимава с разврат. И май изобщо не го интересува каква е жената и дали изобщо иска да е с него. Веднъж, след като разгневен баща вдигнал голяма врява, понеже дъщеря му била взета направо от улицата по заповед на Кронос, добрият брат излязъл и с магьоснически огън подпалил наметалото на клетия баща, както било на гърба му. Кронос оставил човечеца да пищи и да се гърчи и най-спокойно си влязъл, за да продължи работата си с дъщерята. Клетникът брал душа няколко часа. Моите момчета казаха, че никога в живота си не били виждали по-ужасна гледка. След този случай никой не смеел да каже нито гък — която и жена да си избере Кронос.

Тълпата изригна в коментари. Разказът разгневи и шокира всички. Мнозина се уплашиха до смърт от казаното, че магьосникът идва не само да ги разгроми, но и да ги превърне в примери.

Ничи не изглеждаше изненадана от сведенията за проявената жестокост. След като обмисли чутото, тръсна рязко глава.

— Не познавам този брат от Ордена, но те вече станаха много.

Тревожните очи на Айшак зашариха между Ничи и Ричард.

— Какво смятате да правите? Войски и магьосник. Не е на добре. Но вие сигурно имате някакви идеи, нали?

Мнозина от хората подкрепиха шумно Айшак, започнаха да питат Ричард какво смята да предприеме. Според него нямаше какво много-много да се обсъжда.

— Всички вие се борихте и извоювахте свободата си — започна Ричард. — Предлагам ви да не се предавате.

Хората масово закимаха. Всички прекрасно знаеха какво е да живееш под игото на Ордена. Вече бяха научили и какво е да живееш собствения си живот. Но, от друга страна, в настроението на тълпата започваше да се прокрадва страх.

— Но сега ти си тук, за да ни поведеш, Господарю Рал — обади се един от мъжете. — Сигурни сме, че си се сблъсквал с по-страшни проблеми. С твоя помощ можем да победим врага.

Ричард огледа изпълнените с очакване физиономии, които започваха да тъмнеят на фона на настъпващата вечер.

— Опасявам се, че не мога да остана. Трябва да се заема с нещо изключително важно. Налага се да си тръгна утре призори.

Посрещна го стена от напрегнато мълчание.

— Но войниците ще са тук след броени дни — осмели се да каже един от мъжете. — Не може да не изчакаш толкова кратко време, Господарю Рал.

— Ако можех, с готовност бих останал да се бия редом с вас срещу войниците на Ордена, както вече съм го правил. Но точно сега не мога да си позволя за се забавя нито ден повече. Чака ме друга битка. Всъщност битката е една, така че духом ще бъда с вас.

Мъжът, който се осмели да проговори, остана като гръмнат.

— Но става въпрос за два-три дни…

— Нима не разбирате, че нещата са много по-дълбоки? Ако остана и победим ордите, които идват насам с намерението да ви изтребят, след известно време ще дойдат нови. Трябва да се научите сами да се справяте с проблема. Не можете да разчитате на мен и да искате да съм вечно до вас, за да ви помагам да отвоювате свободата си всеки път, щом Джаганг изпрати войници, за да си върне Алтур’Ранг. Светът е пълен с места като вашия град, изправени пред същите опасности. Рано или късно ще трябва да поемете отговорността да се изправите сами пред заплахата. Защо да не го сторите още сега.

— Значи ни изоставяш, когато имаме най-голяма нужда от теб? — чу се глас накъде сред тълпата.

Никой не изрази съгласието си с това изявление, но беше ясно, че хората си го мислят. Кара пристъпи напред. Преди да е успяла да мине пред Ричард, той и направи таен знак с ръка, за да и покаже да остане на мястото си.

— Я ме чуйте всички — обади се Виктор, — Ричард не изоставя никого и аз няма да допусна подобни приказки. — Доловили откритата заплаха в гласа му, хората инстинктивно се дръпнаха назад. Само разгорещеният поглед на ковача бе достатъчен, за да накара два пъти по-силни от него мъже да се свият като паленца. — Досега той е направил за вас повече, отколкото всеки друг за всички времена. Той ни показа, че можем сами да поемем юздите на живота си и именно тези негови думи промениха всичко. Всички вие цял живот сте живели под ботуша на Ордена. Ричард ни показа от какво тесто сме замесени, даде ни да разберем, че всъщност сме горди хора, които могат да живеят достойно дните си. Ние сами трябва да поемем отговорност за своя живот и да извоюваме свободата си. Той не ни е поднесъл нищо на тепсия — ние сами си го извоювахме.

Над мъжете, които се бяха струпали на стълбите и по ширналите се ливади, надвисна тишина. Мнозина се почувстваха засрамени и подириха погледите на своите другари. След малко се надигнаха гласове в подкрепа на казаното от Виктор.

Докато мъжете се впуснаха в спорове как трябва да постъпят, Ничи дръпна Ричард за ръката и го отведе по-назад, за да поговорят насаме.

— Битката тук е по-важна, Ричард.

— Не мога да остана.

— Мястото ти е тук. — В сините и очи се четеше сдържан гняв. — Ти трябва да поведеш тези хора. Ти си Господарят Рал. Те разчитат на теб.

— Аз не нося отговорност за техния живот. След като решиха да вдигнат бунт, те всъщност избраха своя път. Направиха го по своя воля и спечелиха битката. Всички ние се бием за каузата, в която вярваме. Всички ние се бием за едно и също нещо — за правото да живеем живота, който ни харесва. Аз правя онова, което смятам за нужно.

— Ти бягаш от битката, за да гониш призраци.

Жилото на думите и увисна във въздуха. Отговор не последва. Ричард просто заобиколи чародейката и се обърна към тълпата.

— Старият и Новият свят са във война. — Множеството постепенно притихна, хората изпружиха шии да видят по-добре оратора и да чуят думите му. — Ордите, които са се отправили към вашия град, са от изпитани в боя войници, взели участие в тази война. Докато върлуваха из тези земи, те не се поколебаха да използват своите мечове, брадви и бухалки както срещу въоръжени, така и срещу невъоръжени хора от Новия свят. Тези войници имат богат опит в превземането на градове и избиването на населението им. Щом пристигнат тук, те ще изтезават, изнасилват и убиват наред, точно както направиха с населението на по-северните градове… Освен ако вие не ги изненадате и не им попречите.

Но дори да го сторите, това няма да е краят. Орденът ще изпрати още войници. Ако победите и тях, след известно време ще дойдат още.

— Какви ги говориш, Ричард? — наруши вечерната тишина Айшак. — Да не би да се опитваш да ни кажеш, че няма надежда — че трябва да се предадем?

— Не. Казвам само, че е време да осъзнаете истинския мащаб на борбата срещу Императорския орден — истинската същност на всичко това. Ако искате да сте свободни хора, не е достатъчно да стоите тук и да защитавате града си.

Никоя война не е спечелена чрез защита.

Ако искате да сте наистина свободни, трябва да се биете, за да спрете онези, които искат да изкоренят свободата. Ако искате да сте наистина свободни, трябва да приемете като своя каузата за окончателната победа над Императорския орден. Д’Харанската империя, начело, на която стоя аз, е единствената сила, опълчила се срещу Императорския орден. — Ричард бавно поклати глава. — Сама, тя няма никакъв шанс за успех. Падне ли Д’Харанската империя, император Джаганг ще може да насочи цялото си внимание и всичките си сили към заглушаването на самотните гласове, извисили се срещу каузата на Ордена.

Алтур’Ранг ще бъде сред първите в списъка му. Това е неговият роден град. Той не би допуснал черната дамга на свободата да затъмни сляпата му вяра. Джаганг ще изпрати насреща ви най-свирепите си войници — синовете на Стария свят. Ще се постарае да ви изолира и да ви откъсне от вашите съюзници. Ще измрете до крак, синовете ви ще бъдат изтребени, жените и дъщерите ви ще послужат за награда на вандалите, наложили властта на Императорския орден.

Тълпата го слушаше като замаяна. Всички бяха вцепенени от ужас. Това не бяха дръзките и нахъсани слова, които очакваха да чуят в навечерието на битката.

— Опитваш се да ни кажеш нещо, така ли, Ричард? — покашля се Виктор.

Ричард кимна и плъзна поглед над притихналото множество от хора, втренчили очи в него.

— Да. Искам да ви кажа, че когато врагът пристигне, няма да е достатъчно само да се опълчите и да защитите себе си. Няма да успеете да спечелите тази война. Нужно е да ударите директно Императорския орден и да помогнете за неговото погубване.

— За неговото погубване ли? — недоразбра Айшак. — И по какъв начин?

— Както прекрасно знаете, животът под игото на Императорския орден носи само развала и упадък. Няма работа, няма храна, няма бъдеще… Съществува само обещанието за слава в някакъв отвъден живот — но само в замяна на безрезервната ви вярност в този. Свещениците от Братството на ордена могат да ви предложат само и единствено мизерия, затова обявяват страданието за добродетел, а в замяна щедро ви обещават изобилие от облаги в следващия свят. Облаги, които няма как да пипнете и помиришете предварително, награди, които ще получите в един свят, за който никой нищо не знае — освен те, по собствените им думи. Никой от вас не би заложил дори кучето си срещу подобни празни обещания и въпреки това цели легиони с готовност жертват живота си — единствения живот, който някога ще имат, — за да участват в тази нечестна сделка.

Джаганг тръби, че се бори в името на Създателя, в името на бъдещето на човечеството. Той иска да унищожи хората, родени с дарбата, и превръща това в благородна причина за завоевателските си апетити спрямо Новия свят. Надъхва поданиците си с речи за безнравствените и недостойни твари, които живеят на север и които, в името на Създателя, следва да бъдат смазани.

На практика всичко това има една цел — да отклони вниманието от непосилната бедност и безработица, до която водят доктрините на Императорския орден. Провалът на Стария свят, където се шири бедността и вилнее смъртта, се приписва на изменници — разбирайте хората като вас — и на уж покварените им братя, които живеят на север. Джаганг дава на обезнадеждените млади мъже обект, върху който да излеят наслоената в сърцата им омраза, да потърсят възмездие за нещастния си и мизерен живот.

По този начин Джаганг успя да създаде в редиците на своята армия от Стария свят орди от ревностни фанатици. Вие лично познавате тази сган от безскрупулни млади мъже, които напуснаха Алтур’Ранг, за да се присъединят към „благородната“ кауза. Тези мъже нямат ясни цели в живота си и затова са прегърнали страстно проповедите на Ордена.

Джаганг им осигури обект, върху когото да изсипват всичките си обвинения за своите злочестини — хората, които не прегърнаха идеите на Императорския орден. Копоите на Джаганг са тренирани да убиват безнаказано и да се нахвърлят безмилостно върху хората, които държат на свободата, личната реализация и — най-омразното за враговете ни — човешкото щастие. Повечето от тези мъже са превърнати в безмозъчни марионетки.

Като ги принуждава да се бият далече от дома, Джаганг дава възможност на тези примитиви да плячкосват и грабят на воля, с надеждата, че това ще ги накара да забравят беднотията и злочестия живот, който ги чака у дома. В името на Създателя и Ордена те потъпкват всеки, който надигне глава, и заграбват нови и нови територии. Благодарение на своята многочисленост те са способни да покосят всяка вражеска армия. Те разгромяват всичко по пътя си. Мнозина не издържат на напрежението да стоят и да чакат да бъдат връхлетени от кървавите орди на Джаганг. Затова, надявайки се да получат милост, не един град и селище се предават и дават писменото си съгласие, че се присъединяват към каузата на Императорския орден.

— Значи твърдиш, че е безнадеждно да се бием с тях? — чу се глас в мрака.

— Опитвам се да ви разкрия истинското лице на врага, пред който сме изправени — продължи Ричард. — Разберете ли същността на битката, борбата ви няма да е безсмислена.

Първо, Императорският орден още не е осъзнал пагубната сила на огромното разстояние, което откъсва войниците от техния дом. Колкото и да плячкосват и грабят, те пак се нуждаят от постоянни доставки на всичко — от брашно, за да месят хляба си, до пера, за да тъкмят стрелите си. Те са толкова многобройни, че е невъзможно да заграбят толкова храна, колкото им е нужна за изхранването. Освен това са им нужни майстори и работници, които да се грижат за оборудването на войниците, както и постоянен прилив на нови сили, за да заменят големия брой жертви, които падат във всяка битка. Не е лесно да се биеш в далечна и непозната земя. Броят на жертвите, покосени от болести, е умопомрачителен. Но тъй като постоянно прииждат попълнения, армията успява да поддържа редиците си пълни и дори да ги умножава, като превръща Императорския орден в могъща и удивителна сила. Но това, от друга страна, означава, че нарастват и нейните нужди.

Конвоите с провизии, които непрекъснато пътуват на север, са жизненоважни за усилията на Императорския орден да завладее Новия свят. На вас Новият свят може да ви се вижда далечен проблем, но като се замислите за войските, които са на няколко дни път от града ви, проблемът става ваш. След като онези зверове, които вилнеят на север, приключат с избиването на моя народ, те ще се отправят насам, за да смажат и вас. Спечели ли Императорският орден, губим всички ние. Няма значение кой къде живее. Няма да има място, където да се скрием.

Ако искате да сте живи не само утре или в деня след като победите непосредствения враг, който приближава към града ви, ако копнеете да доживеете до следващото лято, до другата и до по-другата година, ако мечтаете да създадете семейство, да се изхранвате от собствения си труд и той да ви помага да се развивате все по-нагоре и по-нагоре, да осигурите живота на децата си, трябва да унищожите възможностите за оцеляване на Ордена.

Виктор и хората му вече проправиха пъртината, но засега те само шепнат, вместо да реват неистово. Нужни са още и още хора, които да ги подкрепят в усилията им. Вие сте длъжни да им помогнете в един организиран съкрушителен удар срещу конвоите с провизии на Ордена. Да избиете мъжете, тръгнали да се включат във войната. Да прекършите възможностите им да продължат. Трябва да лишите Ордена от брашно, пера и попълнения. Всеки, който умре от глад в непристъпните северни планини, е войник, който Орденът няма да може да изпрати във вашия град, за да забие ножа си в корема ви. Освен това има и други начини за победа. — Ричард посочи Кара и Ничи. — Тези две жени, които сега стоят редом до мен, някога бяха срещу мен. Те бяха враждебно настроени към моите убеждения — убеждения, в които днес и вие вярвате. Но когато им помогнах да разберат, че аз се боря за живота, за ценностите в живота, те постепенно прозряха истината и се превърнаха в бойци за същата кауза.

Ричард плъзна ръка над тълпата, която се бе събрала на ливадите.

— Огледайте се. Не толкова отдавна вие бяхте врагове на Новия свят. Ала щом зърнахте сияйното пламъче на истинския живот, такъв, какъвто би трябвало да бъде, вие проявихте достатъчно разум, че да изберете живота. Днес аз стоя рамо до рамо със свои някогашни врагове, насред вражеска територия. Ето че вече всички ние вярваме в една обща кауза — че животът трябва да се живее заради самия живот. Мнозина от нас станаха близки приятели. Сега ние с вас сме от една и съща страна на барикадата във великата борба за собствения ни живот.

Възможно е да накараме част от хората, които се борят за успеха на Императорския орден, да прозрат чудото и красотата на този живот. Ако съумеете да сторите това, хората, които искат да ви убият, ще станат с един по-малко. Ако зависеше от мен, бих искал да спечеля всички тях на страната на истината и да живея в свят, където хората съществуват в мир и разбирателство.

Разбира се, има и такива, които са изгубени навеки за истината и разума. Те ненавиждат факта, че вие избрахте да отворите сърцата си за хубавото в живота. Ако не успеете да спечелите тези последователи на Ордена на своя страна, ще трябва да ги убиете. Помнете, че при първа възможност те ще побързат да убият вас и да унищожат всичко, на което държите. Трябва да разпрострете битката надлъж и нашир, да не оставите нито кътче, в което да могат да се приютят онези, които сеят смърт. Да, ще се наложи да убивате безмозъчните фанатици, които сляпо следват пътя на Ордена, но по-важното е, че трябва да се опитате да изтръгнете из корен и да унищожите тези, които разпространяват доктрините на Императорския орден.

Именно те са хората, които заразяват и отравят безмозъчните и слабите. Ако не бъдат спрени, те ще продължат да създават нови и нови безмозъчни последователи, които ще преследват и убиват вас и семействата ви. Хора, чиито сърца са изпълнени с такава омраза, не познават граници. Те не биха ви позволили да съществувате, защото вашето развитие и щастие разкрива лъжовната същност на тяхното учение.

Ако искате да живеете свободни, трябва да се погрижите тези възпитаници на омразата да разберат, че не съществува сигурно място, където да се скрият, че никой цивилизован човек няма да прави компромиси с тях и че няма да имате нито миг покой, докато не избиете всички тях, до последния човек, защото сте наясно, че единствената им цел е унищожаването на цивилизацията. Не бива да им позволявате да постигнат онова, което желаят.

Всички вие направихте първата смела крачка напред и скъсахте оковите. Никой от вас не е нужно да ми доказва себе си. Но тук не става въпрос за спечелването на една битка. А за вашето бъдеще, за това, как ще живеете оттук насетне — как ще живеят децата и внуците ви. Бихте се смело. Мнозина вече пожертваха живота си в името на общата ни цел — и те няма да са последни. Но победата над злото е възможна, тя е по силите ви. Вие спечелихте битка в името на нещо велико: да живеете живота си така, както смятате за добре. Дано сега не изпаднете в заблуда, че битката за този идеал е приключила.

Вие извоювахте правото си на свободен живот днес. Сега трябва да имате достатъчно сили, за да спечелите това право завинаги.

Свободата трудно се опазва и винаги може да бъде загубена. Достатъчно е малко безхаберие и леност.

Ричард вдигна ръка към статуята, която гордо се извисяваше над главите на множеството.

— Волята да запазите живота си, да бъдете свободни е духът на тази статуя, на която всички ние се възхищаваме.

— Но, Господарю Рал — оплака се някой, — тази задача не е лъжица за нашата уста. Ние сме най-обикновени хорица, не сме воини. Може би, ако ни поведете в боя, би било различно.

Ричард вдигна ръка към сърцето си.

— Когато осъзнах, че е време да приема предизвикателствата, които ми отправи съдбата, аз бях най-обикновен горски водач. На мен също не ми се искаше да се изправям пред непобедимото зло, надвиснало над главата ми. Но една мъдра жена — жената, вдъхновила тази статуя — ми помогна да разбера, че съм длъжен да го направя. Аз не съм по-добър, нито по-силен от вас. Аз съм човек, осъзнал необходимостта да се изправи безкомпромисно срещу тиранията. Приех тази кауза, защото повече не исках да живея в страх, копнеех да заживея своя живот.

Хората в Новия свят се борят и умират ежедневно. Те също са обикновени хора като вас. Никой от тях не желае да се бие, но се налага, защото иначе със сигурност ще умрат. Тяхната днешна съдба утре ще сполети и вас. Те нямат никаква надежда за победа, ако останат сами в борбата. Когато настъпи вашият час, това ще важи и за вас. Те имат нужда от вашата помощ, от желанието ви да станете част от свободния свят и да се опълчите на онези, които искат да затулят света под сянката на една мрачна епоха.

— Но защо думите ви много напомнят на казаното от хората на Ордена — обади се един мъж от предните редици. — Нали и те ни учат, че трябва да се жертваме за висшето добро на човечеството?

Ричард се усмихна.

— Тези, които се стремят да наложат идеята за висшето добро, просто ненавиждат доброто. Това, което ме подтиква да вдигна меч срещу Императорския орден, е моят просветен личен интерес. Това, което се опитвам да ви кажа, е, че причината да се включите в борбата е само и единствено вашият личен интерес — вашият и този на вашите близки. При това да се включите в борбата така, както прецените, че ще помогнете най-добре на общата ни цел. Аз не ви принуждавам да се биете в името на някакво абстрактно висше благо, а се опитвам да ви убедя, че това е битка за собствения ви живот.

Не допускайте грешката да смятате, че е лошо да се бориш в името на собствените си интереси. Те са оцеляване. Те са същността на живота.

В името на вашия разумен личен интерес ви предлагам да се вдигнете и да се опълчите на Ордена. Едва тогава ще постигнете истинската свобода.

Днес очите на Стария свят са вперени във вас.

Тъмните силуети на хората, които едва се различаваха във все по-гъстия мрак, се простираха, докъдето поглед стигаше. За него бе облекчение да види, че мнозина кимат одобрително.

Виктор също огледа множеството, после се обърна към Ричард.

— Мисля, че всичко е ясно, Господарю Рал. Ще се погрижа нещата да потръгнат.

Ричард стисна ръката на Виктор — жест, който бе посрещнат с бурни овации. Накрая, щом хората, изпълващи Площада на свободата, се разприказваха помежду си и започнаха да обсъждат възможните стратегии за посрещане на новото предизвикателство, Ричард хвана Ничи за ръката и я отведе встрани. Кара ги последва.

— Ричард, знам колко е ценно това, което направи току-що, но въпреки това тези хора имат нужда от теб, за да…

— Ничи! — прекъсна я той. — Налага се да тръгна утре рано сутринта. Кара тръгва с мен. Няма да ти казвам какво да правиш, но смятам, че няма да е зле да останеш тук и да помогнеш на тези хора. Сам по себе си сблъсъкът с войниците е достатъчно сериозно предизвикателство, а в случая с армията пътува и магьосник. Ти много по-добре от мен знаеш как да се справиш с подобно предизвикателство. Би могла да им окажеш незаменима помощ.

Тя се втренчи задълго в очите му, преди да отклони поглед към тълпата.

— Искам да остана с теб — изрече с премерен глас, който обаче въпреки всичко прозвуча като молба.

— Както казах, животът ти си е твой и нямам намерение да ти казвам какво да правиш. Също както не желая ти да определяш моето поведение и действия.

— Ти трябва да останеш и да помогнеш — рече тя. Не издържа на погледа му и сведе очи. — Но животът си е твой и трябва да постъпиш така, както смяташ за редно. В крайна сметка нали си Търсач. — За пореден път огледа мъжете, които вече се тълпяха плътно около Виктор и крояха планове. — Тези хора едва ли са готови да възразят на онова, което им каза тази вечер. Но те ще се замислят над думите ти и вероятно по-късно, след като се изправят срещу войниците, след като влязат в първата кървава битка, ще решат, че не искат да го правят повече.

— Надявах се, че ако останеш да им помогнеш да се справят с този магьосник и с приближаващите орди, ще подсилиш думите ми с делата си и ще успееш да ги убедиш в правотата на действията им. Мнозина от тях са наясно колко добре познаваш природата на Ордена. Те ще са склонни да ти повярват, особено след като току-що си им помогнала да спасят града си и да запазят в безопасност семействата си. — Преди да продължи, Ричард я изчака да го погледне. — След това можеш да ни настигнеш.

Скръстила ръце пред гърдите си, тя го прецени с поглед.

— Искаш да кажеш, че ако помогна на тези хора да се справят с легионите на Ордена, които заплашват да затрият града им, ще ми позволиш да дойда с теб?

— Просто споделям с теб мнението си и ти казвам, че по този начин би помогнала най-много в борбата за смазване на Императорския орден. Не ти нареждам какво да правиш.

Тя пак отвърна поглед.

— Но би ти харесало да направя, каквото предлагаш и да помогна на тези хора.

— Признавам, така е — сви рамене Ричард.

— В такъв случай ще остана, както предлагаш — въздъхна нервно Ничи, — и ще им помогна да се справят със заплахата, която ще ги връхлети след няколко дни. Но ако го направя, имам предвид, ако им помогна да победят армията на Джаганг и да елиминират магьосника, тогава ще ми позволиш ли да дойда при теб?

— Вече ти казах — да.

— Съгласна съм — кимна тя накрая, макар и с неохота.

— Айшак? — подвикна Ричард и се обърна.

— Да? — приближи се мъжът.

— Трябват ми шест коня.

— Шест ли? И други хора ли ще пътуват с теб?

— Не, само двамата с Кара. Но ще ни трябват отпочинали животни, които да ни чакат на определени места по пътя, за да можем да сменяме нашите коне с тях и винаги да разполагаме със силни животни за пътуването. Трябват ни бързи коне, а не товарните, които впрягаш в каруците си. И принадлежности — додаде Ричард.

— Бързи коне… — Айшак повдигна шапката си и със същата ръка се почеса по темето. Вдигна глава. — За кога?

— Искам да тръгна, щом се развидели достатъчно.

Айшак го изгледа подозрително.

— Надявам се това частично да покрие парите, които ти дължа.

— Мислех да облекча съвестта ти по отношение на сроковете, в които да ми се издължиш.

Айшак избухна в смях.

— Ще получиш, каквото ти е нужно. Ще се погрижа да имаш и провизии за из път.

Ричард постави ръка на рамото му.

— Благодаря ти, приятелю. Много ти благодаря. Надявам се един ден да се върна и да мога да направя няколко курса за теб — ей така, в името на доброто старо време.

Думите му озариха изражението на Айшак.

— След като извоюваме свободата си веднъж завинаги?

Ричард кимна.

— Завинаги. — Хвърли поглед към звездното небе. — Би ли ни препоръчал местенце, където да хапнем и да положим глава?

Айшак посочи нагоре към хълмовете, оттатък просторните ливади, предвидени за място на неосъществения дворец. Там, където някога се намираха работилниците.

— Откакто беше тук за последно, нещата се промениха, вече имаме странноприемници. Хората идват да разгледат Площада на свободата и трябва да преспят някъде. Построих една къща ей там горе, давам стаи под наем. Такива условия не можеш да намериш почти никъде другаде в града. — Вдигна пръст. — Славя се като човек, който предлага винаги най-доброто — било то в транспортните услуги, било то като стаи за морни странници.

— Подозирам, че дългът ти към мен ще се стопи светкавично.

Айшак се усмихна и сви рамене.

— Много хора идват да разгледат тази забележителна статуя. Стаи трудно се намират, така че не са евтини.

— Не съм и очаквал друго.

— Но цената е разумна — продължи Айшак. — Срещу нея получаваш добро качество. Пък и в съседство имам конюшня, така че като намеря конете, ще ти ги докарам право там. Смятам да се заема веднага.

— Чудесно! — Ричард вдигна раницата си и я метна през рамо. — Добре поне, че не е далеч, нищо, че е скъпичко.

Айшак разпери ръце.

— А и гледката по изгрев слънце си струва цената. — Ухили се. — Но за теб, Ричард и за Господарката Кара и Господарката Ничи — безплатно.

— Не, не! — Ричард вдигна ръка, за да предотврати понататъшни спорове. — Човек трябва да получава възвръщаемост на инвестициите си. Прихвани си го от дълга. Предполагам, че с лихвата се е натрупала доста прилична сума.

— Лихва ли?

— Разбира се — отвърна Ричард, загледан към сградите в далечината. — Нали през това време си въртял парите ми. Струва ми се честно да получа някаква компенсация, задето си ги използвал. Лихвата не е малка, но сделката е честна и си струва.