Тери Гудкайнд
Лавинен огън (37)

Трийсет и седма глава

КОГАТО ИЗЛЯЗОХА ОТ ГЪСТАТА ГОРА, която се по-разреди в периферията, дъждът обърна на сняг. Заради суровите условия на тази височина недоразвитите дръвчета, покрити с хилава зеленина, бяха прорасли в разкривени и наведени от вятъра форми. Да вървиш в тази криво расла горичка бе все едно да обикаляш край вкаменените останки на съсухрени души, чиито крайници за вечни времена са застинали в измъчени пози като че ли са се измъкнали от гробовете си, но свещената земя е задържала краката им и те така и не са успели да се доберат до нашия преходен свят.

Макар че малцина биха се осмелили да припарят до омагьосаното царство на разкривената горичка, без да са си осигурили някакво мистично средство за защита, Ричард не беше суеверен и не смяташе, че има защо да се притеснява в нея. Всъщност според него в подобни предразсъдъци можеха да вярват само хора, избрали доброволно да останат невежи. Неговият поглед проникваше под повърхността и съзираше дълбоката причина за всяко суеверие — изкушението да повярваш, че човек е безпомощен да постигне целите си и да се справи с окръжаващата го действителност, да извоюва сам своето оцеляване; изборът да признаеш себе си за жертва на неведоми и непонятни сили, чиито жестоки и безмилостни изблици могат да бъдат удържани единствено с коленопреклонни молитви или с отиване на специално магично място и носене на подходящ амулет.

Макар Ричард също да съзираше нещо зловещо в гора като тази, знаеше прекрасно какво представлява тя и защо дърветата са в такъв вид. Разбира се, мястото пак си оставаше призрачно — въпреки всичко. Той беше наясно, че, общо взето, има два начина човек да се пребори с това първобитно чувство. Първият беше онзи, по който постъпваха суеверните хора — носеха осветени талисмани и амулети, които отблъскват злите демони и непонятните тъмни сили, дето уж обитавали такива места, с надеждата, че така съдбата ще се смили и ще отдръпне капризната си ръка. Въпреки че хората напълно убедено твърдяха, че подобни загадъчни сили са изначално неподвластни на разумно обяснение от страна на простосмъртните, те също толкова страстно вярваха, без никакви доказателства, че мощта на магическите предмети укротява дивия нрав на страховитите сили, стига човек да вярва достатъчно дълбоко — като че ли вярата бе вълшебна лепенка, способна да покрие всичките зейнали дупки на убежденията им.

Ричард, който вярваше в свободната воля, избра втория начин да се справи със страховете си, а именно да е бдителен, нащрек, готов да поеме отговорността за оцеляването и живота си. Всъщност битката между уповаването на злата съдба и вярата в свободната воля бе и основната причина за принципното му несъгласие с пророчествата и за недоверието му към тях. Изборът да вярваш в съдбата бе едновременно признание за свободната воля и отказ от отговорностите, които тя налага.

Докато с Кара вървяха през кривораслата гора, Ричард внимателно се оглеждаше, но не забеляза никакви легендарни зверове или мъстиви духове. Само снегът, понесен от вятъра, бродеше сред дърветата.

След дългото пътуване с изтощителна скорост под смазващо горещото и влажно лято срещата с хапещия студ на високопланинския проход, при това прогизнали от силния дъжд като че ли направи изкачването още по-тежко. Въпреки умората от височината Ричард знаеше, че колкото и да са мокри, трябва да продължават да вървят с бързо темпо, за да се стоплят и да не оставят студът да ги победи. Той добре разбираше, че примамливата песен на студа подлъгва хората да поседнат за почивка, увлича ги в сън, под чиято мамеща прегръдка дебне смъртта. Както веднъж му бе казал Зед, мъртвият си е мъртъв. Ричард знаеше, че от студ се умира точно толкова сигурно, колкото и от стрела.

Нещо повече, и той, и Кара нямаха търпение да се отдалечат от клопката край лагера, която за малко не го улови в мрежата си. На местата, където бе изгорен от краткия досег с онова, което едва не го уби, се бяха появили мехури. Ричард потръпна, като се сети какво можеше да стане.

В същото време го тормозеше и фактът, че беше тръгнал към бърлогата на Шота в Агаден. Последния път, когато бе там, тя го заплаши, че ако се върне, ще го убие. Ричард не се съмняваше в думите и, нито пък в способността и да изпълни заканата си. Той обаче вярваше, че срещата с Шота е най-добрият му шанс да получи помощта, от която се нуждаеше, за да открие Калан.

Ричард изпитваше отчаяна нужда от някой, който би могъл да му даде полезна информация, и след като прерови в главата си цял списък с възможни ходове и с хора, към които да се обърне, не успя да се сети за по-подходящ и по-сведущ от Шота. Ничи изобщо не можа да помогне. Зед може би щеше да даде някакви идеи, вероятно имаше и други хора, които биха могли да сглобят поне част от картинката. Но в крайна сметка според Ричард никой друг освен Шота нямаше да е в състояние да го насочи в правилната посока. Така изборът стана съвсем прост.

Когато вдигна очи, той видя заснежените върхове през пелената на снежната вихрушка. Малко по-нататък, над открития, назъбен ръб на склона, пътеката на прохода щеше да се извие покрай долния ръб на целогодишната снежна шапка на планината. Облаците, напоени с влага, висяха тежко над сивите скали. Ниската мъгла се стелеше на талази и видимостта се колебаеше от малка до никаква. Но всяко зло за добро: гледката надолу към бездънните пропасти, които често се откриваха от неутъпканата и хлъзгава пътека, беше главозамайваща и плашеща.

Когато поривите на ледения вятър започнаха да хвърлят в очите им талази мокър сняг, Ричард придърпа наметалото си и закри лице от снежните удари. Напуснали щита на гората, докато пълзяха по несигурния сипей, те бяха принудени да ходят приведени не само заради стръмния наклон, но и заради вятъра. Ричард изви рамо напред, за да предпази лицето си от леденостуденото жило на снега. Навяваше толкова силно, че върху едната страна на пелерината му се образува крехка ледена кора.

Вятърът виеше из прохода толкова силно, че беше почти невъзможно да говорят. Височината и изтощението ги разделиха и те трудно можеха да поддържат разговор. Дори и дишането изискваше много усилия, а само по лицето на Кара той разбираше, че на нея и се повдига от височината не по-малко, отколкото на него.

Ричард не беше и в настроение за приказки. Вече от дни говореше с Кара, но не усещаше никакъв напредък. Тя от своя страна изглеждаше също толкова отчаяна от въпросите му, колкото той — от нейните отговори. Ричард знаеше, че въпросите му и се струват нелепи — такива му се струваха и нейните отговори. Несъответствията и пропуските в спомените на Кара отначало само го разочароваха и объркваха, но вече бяха започнали да го вбесяват. На няколко пъти дори си наложи да прехапе език и да си напомни, че тя не го прави нарочно. Знаеше, че ако Кара наистина мислеше нещата, които знаеше, че той иска да чуе, с удоволствие би му ги казала. Знаеше също, че дори тя да го излъже, това няма да му помогне да намери Калан. Трябваше му истината и точно затова отиваше при Шота.

Ричард педантично бе изложил пред нея дълъг списък с епизоди, в които Кара бе участвала заедно с него и Калан. Морещицата обаче помнеше събитията, които я бяха впечатлили по важни за нея причини и които нямаха почти нищо общо с реалността. Доста често, както например събитията около пътуването им до Храма на ветровете, Кара просто не си спомняше ключови моменти от събитията, свързани с Калан. Друг път помнеше нещата по съвсем различен начин от случилото се в действителност.

Поне от онази действителност, която бе истинска за Ричард. Понякога идваха онези часове на отчаяние, когато изпадаше в жалък страх, че по някаква причина сбърканият е той, а не другите. Според Кара неговите спомени бяха пълни с неща, които никога не са се случвали. Въпреки че тя никога не отстояваше мнението си прекалено упорито, колкото повече и говореше той, толкова повече тя се убеждаваше, че фантазиите му за някаква въображаема съпруга растат в ума му като гъби на дъжд.

Ясните спомени за събитията и за тяхната логична връзка винаги връщаха Ричард към твърдото убеждение, че Калан е истинска.

Спомените на Кара за някои случки бяха напълно ясни, но различни от неговите, а за други неща паметта и бе влудяващо замъглена. Фактът, че неговият разказ за едно събитие се различава от нейните спомени, я караше все по-убедено да мисли, че неговата заблуда е по-дълбока, отколкото е осъзнавала или се е страхувала. Макар че това очевидно я натъжаваше, той не преставаше да я тормози.

Кара бе единствената присъстваща Морещица на сватбата му с Калан. Ричард знаеше, че това събитие би трябвало да е било важно за Кара по много причини, но въпреки това тя си спомняше само как е отишла с него до селото на Калните. Но защо са били там, ако не за сватбата? Кара отвръщаше, че не си спомня защо той е отишъл, но е убедена, че е имал основателни причини, а тя била с него, защото е длъжна да го придружава и защитава, без непрестанно да разпитва за мотивите му. На Ричард му идваше да си оскубе косите.

Кара не помнеше и как те тримата — тя, Калан и Ричард бяха пътували заедно към мястото на сватбата с Плъзгата. Тогава Кара не бе особено очарована от перспективата да се спусне в кладенеца на Плъзгата и да диша в субстанция, подобна на жив живак. А сега не помнеше нищо за това как Калан и помогна да преодолее страха си от пътуването посредством това магическо създание. Кара си спомняше Зед в селото на Калните, както и кратката поява на Шота, но не и как вещицата поднесе на Калан гердана като сватбен подарък и в знак на примирие. Помнеше само как Шота поздрави Ричард, задето спря чумата, като отиде в Храма на ветровете.

Когато Ричард разпитваше Кара за магьосника Марлин, убиеца, който им бе изпратен от Джаганг, тя ясно помнеше как той дойде да убие Ричард, но не и случките, в които бе участвала Калан. Когато я попита как според нея той изобщо е успял да стигне до Храма на ветровете или как се е излекувал от чумата, ако не с помощта на Калан, Кара само вдигна рамене и отвърна: „Господарю Рал, ти си магьосникът, ти ги разбираш тези неща — аз не. Съжалявам, но не мога да ти обясня как постигна тези изумителни работи с дарбата си. Само си спомням, че направи, каквото трябваше, за да се оправи всичко. И щом се оправи, значи съм права. Също така не мога да ти кажа как ме излекува, знам само, че използва дарбата си и ето, сега съм жива. Ти си магия срещу магия, както и би трябвало. Не си спомням тази жена да е била част от всичко това. Заради теб ми се иска да си я спомнях, но уви.“ Кара си спомняше различно или изобщо беше забравила всяка случка с присъствието, на Калан. За всяко от тези събития тя имаше обяснение с алтернативна версия или когато това беше невъзможно, просто не си спомняше за какво става въпрос. Ричард намираше хиляди дребни несъответствия във версиите и които не се връзваха или нямаха смисъл, но за Кара спомените и изглеждаха не само прости и ясни, но и последователни.

Да се каже, че Ричард се ядосваше при напразните си опити да убеди Кара в действителното съществуване на Калан, би означавало да се докосне само повърхността на дълбокото му отчаяние.

Тъй като беше безсмислено да продължава да и обръща внимание на важни събития, за да я накара да си спомни едно или друго нещо — това никога не помагаше, — Ричард постепенно изостави усилията си да върне Кара към действителността. Тя просто не си спомняше Калан. Явно нейното съзнание бе зараснало над раните от липсващите парченца реалност.

Ричард разбираше, че вероятно имаше истинска рационална причина, може би някаква магия или нещо друго, което променяше паметта и а и паметта на всички останали. Вече бе започнал да се примирява, че нещата просто са такива, каквито са, следователно няма смисъл да се опитва да ги промени и да прави опити да пробуди Кара.

По-лошото, съзнаваше Ричард, беше, че опитите да я накара да си спомни — всъщност да накара изобщо някого да си спомни — всъщност опасно го разсейваха от усилието да върне Калан.

Погледна назад, за да се увери, че Кара го следва по стръмния склон. В скалистите планини, обградили Агаден, човек можеше да стъпи накриво на някоя канара и да падне. Сипеят се мержелееше под пресния сняг — постоянно подсещане, че човек може лесно да се подхлъзне и да се озове в пропастта.

Ричард не искаше да рискува двамата с Кара да се изгубят заради лошата видимост. Разделят ли се, ревът на вятъра би им попречил да чуят виковете си, а следите им веднага биха потънали под снежните навявания. Когато видя, че Кара върви плътно зад него, той се обърна напред, за да пробива път през талазите вятър.

Докато отново и отново прехвърляше едни и същи мисли през главата си, внезапно се сети, че с постоянните си опити да изнамери някоя случка, която Кара или останалите би трябвало със сигурност да помнят, всъщност съсредоточаваше мислите и усилията си на самия проблем, а не на решаването му. Някога Зед непрекъснато му повтаряше да не изпуска от очи целта, да мисли за решението, не за проблема.

Ричард си обеща, че ще се съсредоточи единствено върху проблема и ще избягва разсейващите последици от изчезването на Калан. Кара, Ничи и Виктор винаги успяваха да намерят обяснение за несъответствията. Никой от тримата не помнеше събития, които Ричард беше убеден, че са станали. Като дълбаеше в подробностите от живота си с Калан и непрекъснато тормозеше хората как са могли да забравят едно или друго нещо, той все по-сигурно губеше от поглед решението, а с него животът на Калан също му се изплъзваше все по-надалеч.

Трябваше да овладее чувствата си, да спре да се измъчва от проблема и да се концентрира върху решаването му.

Но не беше никак лесно да загърби чувствата си. Все едно да си наложи да забрави Калан, макар че я издирва. Паметта играеше главна роля в общия им живот. Срещата с Шота всъщност имаше за цел да му опресни спомените. За пръв път видя вещицата, когато Калан го доведе при нея, за да я помолят за помощ при намирането на последната липсваща кутия на Орден, след като Мрачният Рал задейства кутиите.

Калан бе тясно свързана с живота на Ричард по много начини. В известен смисъл той я познаваше, в качеството и на Изповедник, още от момче — дълго преди онзи ден в Еленовата гора, когато я срещна лично.

Беше дете, когато Джордж Сайфър, човекът, който го отгледа и когото по онова време Ричард мислеше за свой баща, му каза, че е спасил една свещена книга от страшна участ и я е донесъл в Западната земя. По думите на баща му, докато тази книга съществува, всички са в голяма опасност. Той обаче не бил в състояние да унищожи знанието, събрано в нея. Единственият начин да елиминира риска книгата да попадне в лоши ръце, но все пак да спаси съдържащото се в нея познание, беше да предаде книгата на нечия памет, преди да я изгори. Той възложи тежката задача по наизустяването на книгата именно на Ричард.

Заведе сина си на тайно място дълбоко в гората и ден след ден, седмица след седмица наблюдаваше как Ричард препрочита книгата безброй пъти, съсредоточен върху думите. Джордж Сайфър не надзърна в книгата нито веднъж — цялата отговорност бе върху плещите на Ричард.

След дълги дни четене и запаметяване Ричард започна да записва онова, което е запомнил, и да го сравнява с оригинала. Отначало допускаше много грешки, но постепенно се усъвършенства. Всеки път баща му изгаряше черновите. Ричард повтори книгата неведом брой пъти. Баща му често се извиняваше за товара, който му бе поверил, но Ричард не мразеше работата си — всъщност смяташе за чест, че баща му е доверил такава голяма отговорност именно на него. Макар че бе млад и не разбираше всичко, което четеше, успя да схване огромната важност на този труд. Освен това осъзна, че книгата описва сложни процеси, свързани с магията. Истинска магия.

След време, когато многократно успя да запише целия текст от начало до край без нито една грешка, Ричард се увери, че никога няма да забрави нито дума. Не само от текста, но и от уникалната постройка на изреченията разбираше, че и една изпусната дума би съсипала напълно скритото познание.

Когато увери баща си, че целият труд е добре запаметен, двамата скриха книгата на тайно място в скалите и я оставиха там три години. Когато те изминаха, Ричард вече прехвърляше шестнайсет години. В един есенен ден двамата се върнаха в гората и извадиха древната книга. Баща му каза, че ако Ричард успее да я напише цялата без нито една грешка, ще приемат, че я е научил идеално и ще изгорят оригинала. Ричард без колебание я написа от първата до последната дума. Когато сравни труда си с оригинала, очакванията му се потвърдиха — не бе допуснал нито една грешка.

Двамата издигнаха клада, трупаха нови и нови дърва, докато жегата не ги принуди да се отдалечат. Баща му подаде книгата и му каза, ако е сигурен в себе си, да я хвърли в огъня. Ричард взе „Книгата на преброените сенки“ в ръката си и прокара пръсти по дебелата кожена подвързия. В ръцете си държеше не само доверието на баща си, но и на целия свят. С ясното съзнание за цялата тежест на тази отговорност Ричард хвърли книгата в огъня. От този момент той вече не беше дете.

Когато книгата изгоря, огънят излъчваше не само топлина, но и хлад, а във въздуха се издигаха пъстри облачета в причудливи форми. Ричард знаеше, че за пръв път вижда истинска магия — не ловки фокуси или мистични приказки, а истинска магия, която съществува по свои собствени закони, така както всяко друго нещо на света. А някои от тези закони той дори беше запомнил с книгата.

Но в самото начало, при първите си срещи с книгата през онези дни, прекарани в гората с баща му, той в известен смисъл срещна Калан. „Книгата на преброените сенки“ започваше така: „Проверка на истинността на думите в Книгата на преброените сенки, ако са произнесени от друг, а не прочетени от онзи, който управлява кутиите, може да се провери единствено с употребата на Изповедник…“ Калан беше последният Изповедник. В деня, когато я срещна, Ричард търсеше следи, за да разкрие убиеца на баща си. Мрачният Рал бе задействал кутиите на Орден и за да ги отвори, се нуждаеше от информацията в „Книгата на преброените сенки“. По онова време той не знаеше, че тази информация съществува само в главата на Ричард и че за потвърждението и му трябва Изповедник — Калан.

По някакъв начин Ричард и Калан бяха свързани от книгата и от събитията, които я заобикаляха, още от времето, когато Ричард за пръв път отгърна корицата и прочете странната дума „Изповедник“.

Когато срещна Калан в онази гора, му се струваше, че винаги са се познавали. В известен смисъл беше точно така. Тя по някакъв начин беше част от живота му, част от мислите му още от малък.

В деня, когато за пръв път я видя на пътеката край езерото в Еленовата гора, животът му внезапно се изпълни със смисъл, макар че тогава не знаеше, че тя е последният жив Изповедник. Решението му да и помогне в онзи ден бе резултат от собствения му свободен избор и бе взето много преди пророчествата да получат възможност да се намесят. Калан дотолкова бе свързана с него, дотолкова бе част от неговия свят, от живота му, че той не можеше да си представи да продължи без нея. Трябваше да я открие. Беше дошло времето да премине отвъд проблема и да потърси решението.

Един силен порив на ледения вятър го накара да примигне и го извади от спомените.

— Ето — каза той и посочи с ръка.

Кара спря зад него и надзърна над рамото му през снежната виелица, докато накрая видя тясната пътечка по ръба на склона. Той се извърна назад и тя му кимна, за да му покаже, че е забелязала пътечката, която се виеше покрай долния ръб на снежните шапки на върховете.

Вятърът навяваше все повече сняг, който засипваше пътечката. Ричард бързаше да я преминат и да слязат в ниското. Напредваха, но времето прогресивно се разваляше и единственият начин, по който можеха да разпознаят пътеката, беше по контурите на релефа. Снегът следваше леките извивки на склона, който се спускаше вляво от тях, и се изравняваше в нещо като коловоз там, където минаваше пътечката. После вдясно отново образуваше издутина, защото се натрупваше върху миналогодишния сняг на шапката. Докато двамата си пробиваха път през наветия до глезените им сняг, Ричард погледна назад.

— Стигнахме най-високото място. Скоро ще тръгнем надолу и ще стане по-топло.

— Искаш да кажеш, че преди да се стоплим, ще се върнем на дъжда — изръмжа Кара. — Това се опитваш да ми кажеш.

Ричард разбираше недоволството и, но не можеше да я зарадва с обещание за скорошна промяна.

— Да, така си е — каза той.

Внезапно нещо малко и черничко се плъзна иззад снежната пелена. В мига, в който той го мярна, но преди да успее да реагира, онова го блъсна ниско в глезените и Ричард изгуби почва под краката си.