Калевала (9) (Фински народен епос)

Девета руна

Старият наш Вайнемойнен,

като слезнал от шейната,

като се от капра вдигнал

и изправил без подкрепа,

влезнал в къщата отсрещна,

седнал в стоплената соба.

 

Там му дали златна чаша,

сребърна дълбока купа:

първо чашата препълнил,

после купата преляла

от кръвта на Вайнемойнен,

от отворените рани.

 

Старецът от свойта печка,

белобрадият попитал:

„Казвай: кой си, откъде си,

от чия рода издънка!

Кръв проля за седем лодки,

осем дъбови качета,

а отворените рани

бликат, без да се затварят!

Заклинанието помня,

но началото забравих:

беше свързано с челика,

а и с първото желязо.“

 

Вайнемойнен проговорил:

„Мога аз да те подсетя

как желязото дошло е,

как се е калил челикът:

въздухът бил обща майка,

а водата — първа рожба,

огънят бил рожба втора,

трета рожба бил челикът.

 

Уко, първият създател,

славен бог на боговете,

сътворил вода от въздух,

разделил море от суша.

Ред дошъл и на челика,

време тъкмо да се ражда.

Уко, първият създател,

по ръка потрил ръката,

после ги потрил и двете

по коляното си ляво.

Три девойки се явили,

дъщери на Луонотра,

станали железни майки

и откърмили челика.

Носили се те и трите,

сякаш стъпвали по облак,

с ненките си наедрели,

с циците си натежали.

Текло младото им мляко,

капело върху земята,

стичало се в езерата,

в блатните води заспали.

 

Черно млякото течало

от голямото момиче;

а от средното по възраст

млякото течало бяло;

мляко като кръв потекло

от момичето най-малко.

 

Дето черна капка капна,

кипна ковкото желязо;

дето бяла капка капна,

светна синкава стомана;

а от алените капки

бликнало желязо крехко.

 

Минали така години

и желязото решило

брат си, огъня, да види,

малко да му погостува.

 

Огънят обаче кипнал,

като бесен се развихрил

братчето си да погуби,

в пламъци да го затрие.

 

И желязото потекло,

втурнало се да избяга

от разпаления вятър,

от жарта изпепелена.

 

покрив търсило, защита

вдън потоците сребристи,

вдън блатата застояли,

в хълмовете под тревата,

в скатовете под гората,

дето лободите снасят,

дето патиците мътят.

 

Две години, после — трета,

а и повече години

то се крило под земята,

вдън реките, вдън блатата,

между два огромни пъна,

в корени от три брезички,

без да може да се скрие,

без да може да убегне

огъня с прегръдка дива

и разпаления вятър,

дето в меч ще го отлеят

и източат в остра сабя.

 

Вълци бягали в блатата,

мечки газили тревата,

разлюлявали тръстики,

разигравали дръвчета,

лазили по клон железен,

по желязна твърда жилка.

Кой би иначе преминал,

кой би иначе прегазил?

 

В този край и Илмаринен

се родил и там пораснал

върху въгленово хълмче

сред полянка от чернило.

Сякаш се родил с клещите

и със своя чук всесилен.

 

Пръкнал се среднощ ковачът

посред ден намерил място

за ковашкото огнище

с мех и твърда наковалня.

Влажната земя той гледал,

хълмчетата сред блатата:

като са така сурови,

като са така ронливи,

ще ли станат за огнище

с мех и твърда наковалня.

 

Водили го вълчи стъпки

и следи от мечи лапи,

лазили по клон железен,

по желязна твърда жилка.

Кой би иначе нагазил,

кой би иначе преминал?

И ковачът проговорил:

«Бедно, сбъркано желязо,

срещам те на лошо място,

легнало си под блатата,

та вълкът по теб да мине

и стръвница да прегази!»

 

После мислил, дообмислял:

«А какво ли ще се случи,

ако в огъня те хвърля,

ако те в жарта заровя?»

 

И желязото замряло,

като чуло тези думи,

пламъка веднъж познало,

поривите му безумни.

 

Но ковачът се обадил:

«Чакай, нищо страшно няма!

Зло не може да очаква

брат на огъня от огън!

Влез в разпалената къща,

дето пламъкът живее,

за да се превърнеш в чудо,

за да се завърнеш славен:

меч в една десница мъжка,

пафта върху женско кръстче!

 

Тъй било и оттогава

блатото желязо дава

на ковача ненаситен,

който с огън го кръщавал.

 

Той от тинята го вадил,

хвърлял го в жарта гореща,

после меховете хващал,

духал в жадното огнище

и потичало желязо,

кипвало от буен пламък

алено тесто ковашко,

от което бухвал хлябът

на ковашкото огнище

и на ориста ковашка.

 

Жежкият метал изсъскал:

„Спри, ковачо Илмаринен!

Избави ме от жарта си

и от лумналия огън!“

 

Но и Илмаринен знаел:

Ако те оттам избавя,

ще си жалък и ужасен,

зъл ще си и безпощаден,

брат си можеш да заколиш,

чедото на свойта майка!»

 

Но желязото тогава

се заклело, клетва дало

пред ковашкото огнище,

пред жарта и пред клещите,

пред добрата наковалня

казало такива думи:

«Мога да сека дървета,

камъни да доодялквам,

без да наранявам брат си,

чедото на свойта майка.

По-щастливо ще живея

и по-драго ще ми бъде,

хората ако ме вземат

в работата да им служа,

вместо близки да посичам,

кръв роднинска да проливам!»

 

И ковачът Илмаринен,

пръв сред всичките ковачи,

взел желязото с клещите,

грабнал в дланите си чука,

бил по жежкото желязо,

с ударите го превръщал

в брадва, плуг или мотика,

в меч за справедлива битка.

 

Но било то още бедно,

не достигало му нещо,

жадно, трябвало да пие,

гърлото си да разквасва,

за да се кали в желязо

с твърдост, равна на челика.

 

Дълго мислил Илмаринен,

мислил и решил накрая

да прибави малко пепел,

тоничко луга да сложи

за закалката чудесна

на чупливото желязо.

 

На език сместа опитал,

Илмаринен продължавал

да размисля, да се мае:

«Друго нещо май е нужно

за закалката чудесна

на чупливото желязо.»

 

Синекрила, от тревата

литнала тогаз пчелата.

Както литнала, тъй спряла

край ковашкото огнище.

 

Заговорил я ковачът:

«Хей, пчеличке бързокрила,

събери медец набързо,

поопипай с пипалцата

шест, да кажем, цветни чашки,

седем бурени цъфтящи,

за закалката чудесна

на чупливото желязо!»

 

Чул го стършелът на Хийси,

зло и мръсно насекомо,

вслушал се от онзи покрив,

с брезови кори наставен,

че да чуе, да научи

как желязо се калява.

 

Литнал стършелът, отлитнал

и какво след туй донесъл

от земицата на Хийси:

черна кръв от пепелянка,

ядна мравешка отрова,

слуз от жаба кекерица

за закалката чудесна

на чупливото желязо.

 

А ковачът Илмаринен,

пръв сред всичките ковачи,

мислил, че пчела долита

и че пчелен мед му носи.

Взел той чуждата отрова,

сякаш мед са му подали,

и такива думи казал:

«Радвам се, че ми помогна

за закалката чудесна

на чупливото желязо.»

 

Бързо течността изсипал

върху жежкото желязо,

после го поел с клещите

от жарта на онзи огън.

 

Зло желязото излязло,

злобно заблестял челикът,

клетвата му се стопила

като плюнката на куче:

брат си почнало да коли,

близките си да посича,

да отваря триста рани,

кръв подире му да блика.“

* * *

Старецът от своята печка

дългата брада поклатил:

„Спомнил си с какво започва

баене срещу желязо!

 

Зло, измъчено желязо,

ти си жалка твар безбожна,

всемогъща и бездушна!

Расна ти, в челик порасна,

Завладя ужасна сила,

слава никому немила!

 

Помня те, когато беше

нищо-нещо, както всички,

нито бе на вид красиво,

нито бе, да кажем, важно:

лееше се като мляко,

цвъркаше изпод гърдите

на момичетата, дето

станаха железни майки;

облакът над теб стоеше,

а над него — небосводът.

 

Помня те, когато беше

нищо-нещо, както всички,

в ниските блата лежеше,

в блатната вода тежеше,

с хълмче на гърба стоеше,

провлак на плещи държеше,

само в буците блестеше,

светеше в калта ръждива.

 

Помня те, когато беше

нищо-нещо, както всички,

лос те тъпчеше с копита,

газеха те и елени,

драскаха те гладни вълци,

миеха те жадни мечки.

 

Помня те, когато беше

нищо-нещо, както всички,

Илмаринен те намери,

той те от калта извади

за ковашкото огнище,

за спасителния огън.

 

Помня те, когато беше

нищо-нещо, както всички,

лъхаше на изгоряло,

мръсна пяна в теб кипеше,

стапяше се в бавен огън,

в мило, в драго се кълнеше

пред ковашкото огнище,

пред жарта и пред клещите,

пред самата наковалня

на ковача ранобуден.

 

Друго станало си днеска,

кипнало си, както никой,

стъпкало си вярна клетва,

както плюнката си — куче,

почнало си брат да колиш,

близки хора да посичаш!

Кой на злото те научи,

кой на лошото — привикна,

майка ти или баща ти,

по-големият ти братец

или малката сестричка,

или някой от рода ти?

 

Нито майка, нито татко,

нито изпреварил батко,

нито мъничка сестричка,

нито някой от рода ти

на злини те е научил,

Злото сам си го обикнал!

 

Я поспри, я се огледай,

я се оправи самичък,

че ще кажа на баща ти

и на майка ти ще кажа,

а родителите страдат,

плачат милите ни майки,

ако пакостник отгледат,

който прави поразии.

 

Хайде, укроти се малко,

кръв-кръвчица не проливай,

кръв-кръвчица не наливай

от бездънните си бъчви,

облегни се до стената

като меч след бурни битки,

полегни върху тревите,

поопри се на ограда,

святкай само като капка

в блясъка на водопада.

 

Друго е, ако потрябва

бой с нахлулите да водиш:

там хапи месото враже,

там до костите посичай!

Там добре ще се намериш

тъкмо сред онези вени,

тъкмо сред онези жили,

тъкмо под онази кожа,

от която капком капна

пепелянското ти мляко.

 

Змийско мляко, то е нужно,

за да защити земята,

за да заслони човека,

за да извиси героя!

То в сърцата ни се влива,

с дробовете ни задишва,

но не бива там за дълго

да стои, да застоява,

в кървав извор да избликва,

в кървав ручей да потича,

в кървава река да води,

в кърваво море да свети!

 

Капка в капка не доливай,

кървав ручей не наливай!

Успокой се, укроти се!

Секва и водата в Туря,

и реката в Туонела,

суша и море пресъхват,

ако времето е сухо,

ако се пожар възземе.

 

Слушай, ако не послушаш,

имам аз какво да правя:

търсеното ще намеря

в жежкото котле на Хийси,

дето се кръвта възвира,

че да се кали до края,

до последната си капка,

до последната си сила,

без да се в пръстта пролива

без напразно да изтича.

 

Ако ли пък сили нямам,

рожба Укова съм, слаба,

кръв течаща да възпирам,

тежки рани да затварям,

Уко сам ще го направи,

има бог сред небесата,

по-добър и от човека,

по-могъщ и от героя,

че да спре кръвта течаща,

тежки рани да затвори.

 

Чуй ме, Уко, чуй ме, Боже,

Повелителю небесен!

Слез, защото те помолих,

слез, защото си ми нужен

пръст сред раната да сложиш,

с палеца да я запушиш

тази болка нечовешка,

този чер, кървясал извор!

Златни тичинки отръскай,

билкови листа полагай,

че да спре това поточе

кърваво да се разлива,

тялото ми да опръсква

и брадата да облива!“

 

И поточето се спряло,

пътят на кръвта пресъхнал!

* * *

Старецът сина си пратил

при ковача за мехлемче,

казал му да търси билки,

мъничко от тях да вземе,

с капки мед да ги облее,

с блага чудотворна течност.

 

Вече бързало момчето

за ковашкото мехлемче,

минало под дъб огромен,

спряло, че да го попита:

„Имаш ли си медна пита,

пчелна в дънера хралупа?“

 

Зашумял дъбът огромен,

с ум и разум отговорил:

„Как да нямам медна пита,

пчелна в дънера хралупа?

Целият съм меден облак,

мед от клоните ми капе!“

 

Мед отгребало момчето

с малка дъбова коричка,

билките, и тях набрало,

мъничко от тях си взело,

редки билки, стиска само,

дето другаде я няма.

 

В кипнало котле сварило

с мед и дъбова коричка

стиската от редки билки,

дъхави и лековити.

Три дни билките кипели,

а коричките — три нощи.

И погледнало момчето

годни ли са за мехлемче.

Уж са годни, като гледаш,

но дали ще излекуват?

Не била сместа готова,

трябвало й още нещо,

още стиска ранно биле

с остър корен, с тънки листи,

ранно биле, стиска само,

дето другаде я няма.

 

Взел го той от шест знахари,

пет вълшебници билкари.

Още три дни и три нощи,

толкова и триж по толкоз

черното котле кипяло.

И погледнало момчето

годен ли му е мехлемът

и дали за цяр ще стане.

 

Имало там трепетлика,

на полянката, на края,

тя била се понавела

върху ствола си прекършен,

сякаш чакала да падне.

Мазнал той с каквото мазнал,

с пръсти доразтрил мехлема

и такива думи казал:

„Хайде, покажи, мехлемче,

колко можеш да лекуваш!

Изправи се, трепетлико,

дваж по-яка, триж по-здрава!“

 

Леко живнало дървото,

ствол изправило набързо,

върше вдигнало в небето

дваж по-яко, триж по-здраво.

 

С пръст опитал пак мехлема,

с дъхавия цяр намазал

камъче на две строшено

и скала разполовена:

сраснали се половинки,

две парчета се споили.

 

От ковача си отишло

с този славен лек момчето,

с него стигнало до вкъщи

и на стареца го дало:

„Този цяр си няма равен,

всички рани той лекува,

слепва и пропукан камък,

и скала разполовена.“

 

Старецът, и той опитал,

с края на езика близнал,

одобрил с глава мехлема,

казал, че е мед за рана.

 

Вайнемойнен той намазал,

неговите люти рани,

първо левия му палец,

сетне лявото коляно.

И разтривал, и говорил,

и такива думи казал:

„Не със своите крачки крача,

крача с твоите, Творецо,

не със своя дъх аз дишам,

дишам с твоя дъх, Творецо,

шепнат устните ми думи,

твои са и те, Творецо,

щедър съм, раздавам милост,

твоя е и тя, Творецо,

имам две ръце за чудо,

твое чудо са, Творецо!“

 

Мазал той, каквото мазал

върху кървавите рани:

Запревивал се от болки,

охкал, пъшкал Вайнемойнен,

как не се въртял, обръщал,

мястото си да намери.

 

Старецът, и той разтривал,

с болка болката прогонвал,

тласкал я към планините,

дето болките се сбират

камъните да пропукват

и скалите да разцепват.

 

Лента свилена извадил

и на части я нарязал,

вързал кървавите рани

с тези свилени превръзки.

С първата превързал леко

палеца на Вайнемойнен,

с втората обгърнал ловко

нараненото коляно.

Както връзвал, тъй говорил

и такива думи казал:

„Хей, коприно на Твореца,

превържи сега героя,

бди над палеца порязан,

над раненото коляно!

Съзидателю, спаси ни,

погледни към нас, Творецо,

нека болките изчезнат,

нека раните зараснат!“

Старият наш Вайнемойнен

твърде бързо се поправил,

вдигнал болното си тяло,

Здрав и читав се изправил:

раните били зарасли

и отвътре, и отвънка;

някой, стига да се вгледа,

щял да види мъж чудесен,

по на място и от онзи,

който някога е знаел.

 

Вайнемойнен вече стъпвал

и коляното присвивал,

без да го настига болка,

без да му се свят завива.

 

Както станал Вайнемойнен,

тъй очите си повдигнал

към небето необятно,

към голямата си радост.

И такива думи казал,

с устните си ги прошепнал:

„Знам чия е тази милост

и чия е тази помощ:

сила даде ми небето,

даде ми Творецът сила.

 

Вечна слава на Твореца,

на Създателя всевишен,

този, който ми помогна,

който даде ми закрила,

който знае да лекува

тежки рани от желязо!“

 

После рече Вайнемойнен,

промълви такива думи:

„Нека новите издънки,

поколенията нови,

да не спорят за совалка,

да не се гордеят с лодка!

Само Вишният създател

дава край на всяко дело,

без закрилата му щедра

и героите са слаби!“