Калевала (7) (Фински народен епос)

Седма руна

Старият наш Вайнемойнен

плувал по води безкрайни,

като боров труп се носил,

гниел като дъбов дънер,

дълги шест дни летни плувал

и шест нощи тъй се носил:

трепкало море пред него,

а зад него — шир небесна.

 

Още ден и нощ поплувал,

че и ден и нощ — отгоре,

вече осми ден помръквал,

спускала се нощ девета

с тежки нечовешки болки,

с тежка нечовешка мъка:

почнали да капят нокти,

да се свличат от краката.

 

Старият наш Вайнемойнен

сам на себе си говорил:

„Жив несретник съм, тежко ми,

толкова беди догоних!

Родния си дом загърбих,

родния си край оставих,

че да скитам под небето,

да се лутам дни и нощи,

бурите да ме люлеят

и вълните да ме носят

в пустите простори морски,

в ширините необятни.

Тук и студ ще се студува,

тук и глад ще се гладува,

и вълните ще ме бият,

побеснели чак до пяна.

 

Аз не знам какво ме чака,

как оттук ще се избавя

от такава страшна болка,

от такава страшна мъка!

Кой е зидал върху вятър,

кой е слагал в гьол основи?

Който зида върху вятър,

който слага в гьол основи,

къщата му се събаря

и потъва сред блатата!“

 

Долетял орел лапландски,

гост от царството на мрака,

нито бил голям, да кажем,

нито бил, да кажем, малък,

бил с едно крило в морето,

а пък с другото — в небето,

мел с опашката вълните,

с клюна ровил по скалите.

 

Както си летял, оглеждал

пустите простори морски.

И не щеш ли — Вайнемойнен!

Спуснал се да го попита:

„Как попадна тук, юначе,

кой дотука те доведе?“

 

Старият наш Вайнемойнен

отговорил на орела:

„Питам се и аз, не зная

кой дотука ме доведе,

като в Похьола отивах

пиментолка да намеря!

 

С кон препусках през морето,

снажните вълни прескачах,

докато веднъж по изгрев,

рано сутринта, се случи

в залива на Луотола,

недалече от Йокола,

кончето се спъна, падна

от стрела, дошла за мене.

 

Оттогава аз съм тука,

с пръсти се опрях в морето,

че да ме люлеят бури

и вълните да ме носят.

 

Вятър северен се втурна,

сетне друг нахлу от изток,

развилняха се талази,

страшна буря ме повлече.

Плувах дни така и нощи

под камшика на водите

в пустите простори морски,

в ширините необятни,

без да знам какво ме чака

и какво ще ми се случи,

без да знам къде ще свърша,

сред коя от двете бездни:

в тази ли — от студ и жажда,

или в другата, под нея.“

 

Но орелът проговорил:

„Чакай, няма да се мъчиш!

Повдигни се, настани се

върху моята опашка!

Ще те отнеса оттука,

на брега ще те оставя.

Още помня добрината,

помня времето, когато

сече в Калева горите,

в Осмо изора браздите,

но една бреза остави,

бялото дърво пожали,

че да има где да кацна,

где от път да си почина.“

 

Старият наш Вайнемойнен

сам до птицата доплувал,

от морето се повдигнал

и с вълната се прехвърлил

през крилото на орела

до опашката му здрава.

 

Литнала добрата птица

с Вайнемойнен на гърба си,

леко пътя си поела,

пътя между ветровете —

все към Похьола студена,

все към Сариола мрачна.

Там свалила Вайнемойнен

и отлитнала нататък.

 

Вайнемойнен се разплакал,

тежко заридал, горкият,

върху онзи бряг далечен,

бряг на северни морета.

Носил той сто люти рани

от камшика на вълните,

а брадата му трептяла

в кичурите свои свита.

 

Нощ будувал, сетне — втора,

два ли, три ли дни тъгувал,

че се е загубил в пътя,

че една пътечка няма,

по която да се върне,

по която да намери

свидното огнище старо,

старата си свидна къща.

 

Но не щеш ли — похьоланка,

капчица, момиче още,

вярната си дума дала

и на утринното слънце,

и на утринния месец —

вечно с тях да се събужда.

Но била пак подранила:

месецът не бил залязал,

слънце не било изгряло,

нито пък петли — пропели.

 

Стригала овцете, пет ли,

шест руна от тях свалила,

чепкала добрата вълна,

чепканото доизпрела,

преденото изтъкала,

а тъканото скроила

все на бяла месечина,

на непобрашнило време.

 

Масите били измити,

всички подове — изтрити,

прустът с клонче бил почистен,

с брезова метла — пометен.

На бакърена лопатка

вече бил събран боклукът,

тръгнала да го изнася

от вратата до браздата,

до полето разорано,

дето от плета започва.

Там се спряла, там дочула:

някой стене от блатата.

 

Бързала, че да се върне,

втурнала се бързо вкъщи,

проговорила от прага,

дъх загубила, шептяла:

„Някой стене от блатата,

на човешки плач прилича.“

 

Лухи, в Похьола стопанка,

господарка в Сариола,

както чула, тъй излязла,

спряла се отвън вратата,

вслушала се в плач далечен,

помълчала и си рекла:

„Малките така не плачат,

не реват така жените;

тъй юнакът само стене,

мъжка ще е тази мъка!“

 

Че избутала тогава

лодка с три дъски скована

и загребала нататък,

втурнала се през блатата,

дето плачел Вайнемойнен,

дето стенел мъж юначен.

 

Губел дъх и Вайнемойнен,

увантолецът се мъчел

сред безкрайни върбалаци,

сред стени от храсталаци.

Вече трепкала брадата,

трепкала му и устата.

Похьолската господарка

стигнала, че да попита:

„Стар несретнико, кажи ми

как си се изтърсил тука!“

 

Старият наш Вайнемойнен

белите коси погладил

и така й отговорил:

„Знам, че съм на чуждо място,

но неволята ме води

в тези краища далечни.

Хубаво ми беше вкъщи,

имам си земя прекрасна.“

 

Похьолската господарка

почнала да го разпитва:

„Искам вярно да ми кажеш,

нещо искам да науча:

откъде си ти, юнако,

и каква ти е родата?“

 

Старият наш Вайнемойнен

проговорил, отговорил:

„Бях навсякъде известен

и прославен бях доскоро

като пръв певец в рода си.

Срещаха ме с радост всички

там, във Вайнола пригорска,

в Калевала пъстрополска.

Търся се сега в бедата,

но не мога да се видя.“

 

Похьолската господарка

пообърнала словата:

„Я се приближи, юнако,

тук ела, че да те видя,

хубаво да ми разкажеш

за съдбата си нещастна!“

 

Тъй от мястото несгодно,

от запуснатото място

Лухи в лодката го взела,

настанила го да седне,

хванала сама греблата,

ловко лодката повела,

госта в Похьола отвела

и го приютила вкъщи.

 

Взела гладния да храни,

мокрия да подсушава,

тялото му да разтрива,

костите му да намества.

Старецът се вдигнал бързо,

стъпил на нозе юнакът,

че отпуснала се Лухи

още да го поразпита:

„Как се случи, Вайнемойнен,

увантолец да заплаче

между голи върбалаци,

между пусти храсталаци!“

 

Старият наш Вайнемойнен

помълчал и отговорил:

„От неволята проплаках,

от живяното — застенах.

Дълго плувах през водите,

биха ме с камшик вълните

в пустите простори морски,

в ширините необятни.

 

Но ако сълзи зароних

и ако проплаках, то е

все за старото огнище,

все за моя край прекрасен.

Влезнах тук през чужда порта,

през вратичка непозната,

чужди са ми тук елите,

чужди са ми тук елхите,

клекът тука ме препъва,

смриката ме наранява;

само слънцето е слънце,

само вятърът е вятър,

всичко друго тук е чуждо,

всичко ми е непознато.“

 

Похьолската господарка

Лухи кротко промълвила:

„Успокой се, Вайнемойнен,

увантолецо прославен,

хубав е и тук животът,

остани, ако поискаш,

имам аз за тебе сьомга,

и пържоли ще намеря!“

* * *

Старият наш Вайнемойнен

сам на себе си говорил:

„В гозбите не е живота,

ситостта не ни засища,

след богатите трапези

по сме си честити вкъщи.

Дай ми, Боже, дай ми, мили,

дай, водителю небесен,

жив и здрав да се завърна

пак при старото огнище!

От цървул вода да пия,

по ще ми е сладка вкъщи,

нежели от чужда чаша

златна сладка медовина!“

 

Похьолската господарка

Лухи питала за друго:

„А какво ми обещаваш

и с какво ще се откупиш,

ако те оттук проводя

до вратата на дома ти?“

 

Вайнемойнен се задъхал:

„Ти кажи какво ще искаш,

за да ме оттук проводиш

до вратата на дома ми,

дето ще ми пее птичка,

ще ми кука кукувичка!

Искаш ли калпак сребрици

или шапка със жълтици?“

 

Похьолската господарка

Лухи казала тогава:

„Чуй, певецо Вайнемойнен,

пръв певец между певците!

Нито съм за злато жадна,

нито пък съм сребролюбка:

Златото е за децата,

а среброто — за конете.

Изкови ми само Сампо,

шарената воденица,

що се прави с пух от лебед

и млекце от яловица,

с вълна от овца нерасла

и зрънце от стрък неникнал.

Изковеш ли я — ще вземеш

дъщеря ми за награда:

тя оттук ще те проводи

до вратата на дома ти,

дето ще ти пее птичка,

ще ти кука кукувичка.“

* * *

Старият наш Вайнемойнен

помълчал и отговорил:

„Слаб съм за ковач на Сампо,

шарената воденица,

но когато стигна вкъщи,

Илмаринен ще ти пратя

да ти изкове той Сампо,

шарената воденица,

че да вземе дъщеря ти,

с нея по-щастлив да бъде!

 

Пръв ковач е той сред всички,

майстор си е в занаята,

вече изкова небето

и небесния му покрив,

без да се усеща чука,

работата на клещите!“

 

Похьолската господарка

Лухи с думите отсякла:

„Ще получи дъщеря ми

само който я заслужи!

Сампо искам аз от него,

шарената воденица,

що се прави с пух от лебеди

млекце от яловица,

с вълна от овца нерасла

и зрънце от стрък неникнал!“

 

Похьолската господарка

впрегнала жребче в шейната,

че довела Вайнемойнен,

настанила го да седне,

казала му с благи думи,

строго го предупредила:

„Тръгнеш ли, глава не вдигай,

не поглеждай нависоко,

кончето додето тича

и нощта не те догони:

вдигнеш ли глава нагоре,

нависоко ли погледнеш —

зла съдба ще те настигне,

чуждо зло ще те катурне!“

 

Взел камшика Вайнемойнен

и потеглила шейната

час по-скоро да напусне,

час по-рано да остави

тази Похьола студена,

тази Сариола мрачна.