Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Калевала
Фински народен епос - Оригинално заглавие
- Kalevala, 1849 (Обществено достояние)
- Превод от фински
- Нино Николов, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поема
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- NomaD (2012-2013 г.)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe (2013 г.)
Издание:
Калевала. Фински народен епос
Финска. Първо издание
Редактор: Веселин Тошков
Художник: Иван Кьосев
Художник редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректори: Грета Петрова, Здравка Славянова
Литературна група — ХЛ
Дадена за набор май 1992 г.
Подписана за печат юли 1992 г.
Излязла от набор август 1992 г.
Формат 84×108/32.
Печатни коли 38. Издателски коли 31.92
ДФ „Народна култура“ — София, 1992
ДФ „Полиграфически комбинат“ — София
История
- — Добавяне
Тридесет и трета руна
Семката на Калервойнен,
Кулерво, че Кулервойнен
сложил питата в торбата,
мазания хляб в торбичка,
сетне стадото подгонил,
сам поел подир чердата,
че и казал, да се чуе:
„Боже, колко съм нещастен!
Уж дойдох на свястно място,
а с какво ме уважиха:
биковете им да пазя,
за телците да се грижа,
по блатата да ги влача,
по полята с тях да тичам!“
Слънцето като нагряло,
седнал на по-едра буца,
че опитал да попее,
мислите си да разглася:
„Слънце Божие, огрей ме,
сгрей ме, колелце на Бога,
докато паса стадата
на ковача, на жена му!
Мен огрявай, не огрявай
ни ковача, ни жена му!
Леко си живей жената,
житни хлябове си меси,
бели курабии прави,
понамазва ги и с масло,
а на мен, пастира, дава
сухичка кора да глождя,
ръжен крайшник да дъвча
или вкисната средичка!
Хляб от слама би ми смляла,
хляб от плява би изпекла,
с брезова кора отгоре,
с мъхова среда отвътре.
Хайде, слънце, бързо бягай,
от небето се измитай,
зад тополите залязвай,
зад дъбравите потъвай,
изпод хвойните изтичай,
изпод плъзналата смрика,
че да може да се върне,
да се прибере пастирът,
да откъсне и от питка,
и от топлинка погача!“
Булката на Илмаринен,
Кулерво додето думал,
Кулервойнен — разсъждавал,
с ножче рязнала маслото,
с пръсти чупнала от питка,
хапнала си както трябва.
Че сварила водна каша,
Кулервойнен да похапне,
като се завърне вкъщи.
Ливнала от масълцето,
кучето си да нахрани,
клепоухото — насити.
Птиче върху клон пропяло,
казало, че да се чуе:
„Време е дошло да хапне
и пастирче, и овчарче!“
Семката на Калервойнен,
Кулерво, че Кулервойнен
слънцето като погледнал,
сам на себе си прошепнал:
„Време е и аз торбичка
да разтворя, че да хапна!“
Стадото отвел на сянка,
да почине, да пладнува,
седнал той на едра буца,
седнал на трева зелена.
Както седнал, тъй и бръкнал,
хляб извадил от торбата,
хубавичко го огледал,
че да каже, както казал:
„Много е на вид доброто
иззад лъскава коричка,
но в средата си е кухо,
празно е в сърцевината!“
Нож извадил от калъфче,
че да си нареже хляба,
с ножа налетял на камък,
хубаво го поощърбил.
Семката на Калервойнен,
Кулерво, че Кулервойнен
както ножа си огледал,
тъй и сълзите заронил:
„Мой приятел беше ножът,
за другарче си го имах,
от баща си го получих
като сигурно наследство,
но и него аз погубих,
острието му съсипах
в питка от жена коварна,
от ковашката женица!
* * *
Как разплата да намеря,
как да отмъстя на злото
за нещастния си хлебец,
с камъчето вдън тестото?“
Врана гракнала от клона,
черен гарван проговорил:
„Семчице на Калервойнен,
Кулерво, че Кулервойнен!
Кой ти е вгорчил живота,
кой сега те натъжава?
Отчупи си крехко клонче,
намери си тънка вейка,
стадото в блатата вкарай,
натири в калта чердата,
дай полвинката на вълци,
другото пък — на стръвници!
Вълците в овце превръщай,
а стръвниците — в добитък,
с ново стадо да заминеш,
с ново руно да се върнеш,
с него порти да прекрачиш
и обори да препълниш!
То ще е за теб разплата,
отмъщение — за всичко!“
Семката на Калервойнен,
Кулерво, че Кулервойнен
ей такива думи казал:
„Чакай, дяволска госпожо,
аз за бащин нож поплаках,
ти реви за свойто стадо!“
Крехко клонче си откъснал,
тънка вейка си намерил,
стадото в блатата вкарал,
сред тръстиките — чердата,
дал полвината на вълци,
другото — на зли стръвници.
Вълците в овце превърнал,
а стръвниците — в добитък,
че овчици да подкара,
с кравички да се завърне.
Слънцето се наклонило,
спуснало се да залязва,
сетне кацнало на борче,
дойно време осветило.
Семката на Калервойнен,
Кулерво, че Кулервойнен
тръгнал с вълци към кошара,
със стръвници — към обора
и на дивото заръчал:
„Щом стопанката пристигне
да си надои млекцето,
наведе ли се с котлето,
захапете й ръката,
захапете й крачето!“
Рог пастирски си направил,
някаква добра пищялка
от рогцата на Сивушка,
от рогата на Чернушка.
Този рог надул до края,
с таз пищялка се разсвирил
два-три пъти през дерето,
пет-шест пъти сред селцето.
Булката на Илмаринен,
хубавицата ковашка,
вече чакала млекцето,
виждала и масълцето.
Чула рога от дерето,
писналото сред селцето,
проговорила веднага,
казала, че да се знае:
„Слава Тебе, мили Боже!
Стадото ми се завръща,
приближава се чердата!
Но не зная как пастира,
как овчаря е намерил
рог, че тъй да го надува?
С тази негова пищялка
пропищяха ми ушите!“
Кулерво, че Кулервойнен
отдалече отговорил:
„Рог намерих сред блатата,
взех пищялка от тревата.
Ей го, стадото си идва,
връща се чердата вече,
можеш да доиш млекцето,
да се наведеш с котлето!“
* * *
Булката на Илмаринен
викнала една старица:
„Надои ми ти млекцето,
наведи се ти с котлето,
че не ми остава време,
имам сто неща да правя!“
Кулерво, че Кулервойнен
чул това, така отвърнал:
„Истинската домакиня,
по-грижливата стопанка
сам-сама дои млекцето,
сам-сама държи котлето!“
Булката на Илмаринен
влязла да дои млекцето,
грабнала сама котлето.
Стадото като видяла,
като зърнала чердата,
казала, че да се знае:
„Стадото добре изглежда,
лъсна косъма чердата,
вълната добре подраства,
руното добре набъбва,
вименцето натежава,
цицката му — наедрява.“
Тя погладила по виме,
че подложила котлето.
Дръпнала веднъж, че дважди,
трижди дръпнала, когато
вълк я близнал по ръката,
зла стръвница по краката,
впило зъбите вълчето,
впила ги и зла стръвница,
пооткъснали месенце,
поначупили костица.
Кулерво, че Кулервойнен
отмъстил си както могъл,
отговорил на обида,
разплатил се с подигравка.
Булката на Илмаринен,
гордата, се разревала,
че зашепнала тогава:
„Ще се каеш ти, мръснико,
дето вълци ми доведе
и стръвници ми докара!“
Кулерво, че Кулервойнен
бързал да й отговори:
„Аз съм лошото овчарче,
ти си лошата стопанка!
Едра питка ми замеси,
мазан хляб за път ми даде,
горе — житен, долу — ръжен,
а и с камък по средата.
Ножа, спомен от баща ми,
в подлия ти хляб нащърбих.“
Рекла булката ковашка:
„Чуй, пастире, мил овчарю!
Избави ме от гнева си,
за да ме спасиш от клетва,
както и от вълчи зъби,
както и от мечи лапи!
Ще те облека — за хубост,
ще те подредя — за радост,
с хляб и масло — ще те храня,
топло мляко ще ти давам,
нищо няма да ми плащаш
и година, че и втора!
Ако пък не ме избавиш,
ако в клетвата посърна,
ако никаква ме няма,
как, кажи, да ти помогна!“
Кулерво, че Кулервойнен
казал, за да отговори:
„Щом ще мреш, сега умирай,
махай се, ако се махаш!
Под земята ще намериш
своето место при Калма,
че добре да си отдъхнеш
и добре да си починеш!“
Рекла булката ковашка:
„Мили Уко, мили Боже!
Я си нагласи стрелата,
че да опнеш тетивата
с медена стреличка остра,
с връхче от бакър излято!
Опъни я по-широко,
изпрати я по-далече,
изпод дръпната десница,
изпод рамо наклонено,
че до Кулерво да стигне,
да догони Кулервойнен,
в него тя да се забие
тъкмо с острието медно!“
Кулерво, че Кулервойнен
своята уста отворил:
„Мили Уко, мили Боже!
Хич не се цели у мене,
ами гледай да уцелиш
хубостницата ковашка,
дето си е още тука,
дето си кипи от злоба!“
Булката на Илмаринен,
хубостницата ковашка,
паднала на свойто място,
както сажда от котлето.
Строполила се на двора,
там останала, в обора.
Тъй жената си отишла,
тази чудна хубавица,
за която шест години
беше си мечтал ковачът:
радост вкъщи да си има,
топлинка — за Илмаринен.